ПАНАИТ ИСТРАТИ - ПЪРВИЯТ ДИСИДЕНТ


Източник: http://www.fakel.bg
04.05.2015 | автор:  Огнян Стамболиев
Затова, че се осмели да критикува Съветска Русия Панаит Истрати /1884- 1935/ става първата жертва на комунизма сред левите европейски интелектуалци от 20-те години
 
Книгата на съпругата на автора  на „Зорба Гърка” Елени Самиос Казандзакис / 1903- 2004/  има интересна съдба. Написана е на френски и веднага преведена на испански и издадена в Чили. Френският текст е изгубен. От испански е преведена на гръцки, а след това на още 8 езика. Българското издание е по румънския превод, сверен с гръцкия, издаден от Музея „Панаи  Истрати” в Браила. 

80 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ПИСАТЕЛЯ И ПУБЛИЦИСТА ПАНАИТ ИСТРАТИ
 Огнян Стамболиев

        Затова, че се осмели да критикува Съветска Русия или Империята на Злото, Панаит Истрати /1884- 1935/ стана първата жертва на комунизма сред левите европейски интелектуалци от 20- те години, наивно повярвали, че идеите на “великия Ленин ще преобразят целия свят”.
      През есента на 1927 година Кремъл празнува тържествено първото десетилетие на Великия Октомври. Истрати, вече световнопризнат френски писател от румънски произход/ още тогава е преведен и много четен у нас: “Кира Киралина”, “Хайдути”,  „Чичо Ангел”, “Княгинята от Снагов” и “Кодин”/ е сред официално поканените знаменитости. Дошъл да види с очите си “люлката на социализма”, той бива разведен като официален гост не само из Русия, но из  „съюзните републики”, или по- точно из нейните  имперски колонии: Украйна, Крим, Грузия, Армения и Кавказ.
След това, заедно със своя приятел,  писателя  Никос Казандзакис отива до Гърция и започва да прави  твърде агресивна пропаганда на комунизма, но веднага бива изгонен от властите в Атина. 
       През 1929 двамата приятели, заедно със съпругите си - този път като частни лица - решават да обиколят цяла Русия, от Мурманск и  Архангелск до Ереван и Баку и да се върнат в  Ленинград и Москва. По това време  Истрати е почти изцяло преведен на руски: получава солидни хонорари за авторските  си права / дори и от кинематографията, филмирала няколко от неговите романи и новели/, така че разполага с предостатъчно средства за  това продължително и  мащабно пътешествие. Посещава стотици места, среща се с много хора и така успява да разбере Истината. Неговата “безгранична вяра в Революцията” постепенно се трансформира в бунт срещу  господстващата  каста, която сърбинът Милован Джилас ще нарече “новата класа”. В резултат на това 16- месечно пътуване ще се роди една  малка  по обем, но разтърсваща книга, озаглавена твърде  красноречиво – „Към другия пламък или Голата Русия” /,  озаглавена още “Признанията на един победен”. Това е изповедта на пределно  откровен и импулсивен автор, който твърди, че е обратното на това, което се нарича “обективен наблюдател”. За разлика от своя  гръцки приятел той не вярва, че “бъдещето ще разреши огромните проблеми на Русия”.  “Дайте път на тези чудовища, новите “другари”, пише Истрати, и после десет поколения няма  да се справят с тях!”. Ако си спомняте, същото написа, но в наши дни и авторът на “Хомо Совиетикус” Александър Зиновиев. Пророчески думи, нали?
        Всичко, което  казаха и написаха по- късно руските и другите дисиденти, първи го  видя авторът на “Кодин” и “Кира Киралина”: “Тук се играе трагедия, която малцина биха могли да си представят”, споделя още през 1928 той в писмо до своя приятел и литературен наставник Ромен Ролан, нарекъл го “Горки  на Балканите”. А за “новата класа” или т.нар. “номенклатура” Истрати казва: “Невъзможно е да се опише нейния цинизъм и нейната неморалност. Това би запълнило десетки, стотици томове. Корупцията в Съветска Русия е ужасяваща! Ако искаш  да съществуваш, дори съвсем скромно, тук трябва да си готов да продадеш дори собствения си брат! Така Съветска Русия стигна до дъното, до степен каквато светът преди това не познава: да противопоставиш едната част от народа срещу другата, да деморализираш цялото общество, да превърнеш едва ли не всеки втори руснак в доносник на властта, да изправиш брат срещу брата или син срещу майка си...”
        Основната вина, според Истрати, носи бюрократичната система вкоренена дълбоко в Русия още преди Октомври 1917, но която след  червения преврат достига до невиждани мащаби. “Номенклатурата, пише Истрати, тук си служи главно с кухи и гръмки лозунги, които заблуждават народа и постепенно го превръщат в послушен механизъм,  довеждат го до пълно оглупяване!...” Колко актуално, звучат и за нас сега тези думи, нали?!
        Капката, преляла чашата на търпението на Панаит Истрати е “делото Русаков”. Завърналият се от емиграция във Франция, болшевик от 1905  година Виктор- Серж Русаков изгубва своята част от комуналното жилище в Москва, поради претенциите на две партийни другарки от “новата номенклатурна класа”. Въпросът стига чак до председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Калинин.
        Случаят Русаков за Истрати е наистина, симптоматичен. “Тук, в Русия, не става дума за социализъм, за който са дали живота си вече мнозина, а за откровен терор. Човешкият живот е само материал, средство в борбата на една нова, чудовищна каста,  вечно жадна за блага и богатства... Другарите “воюват” със Запада, а мечтаят за колите на “Форд” и за парфюмите на “Коти” и за тази благородна цел са готови да нападнат дори Китай! Тази невежа, вулгарна, перверзна червена каста е съставена предимно от млади хора, родени в началото на века, които нямат нищо общо с величието и силата  на революционния идеализъм от  миналото... Хора с крайно беден речник,  съставен от няколкостотин думи и десетина лозунги и от “Интернационала”...
          Завърнал се в Париж, Панаит Истрати изпраща две знаменателни писма до секретаря на ГПУ, Москва / с копие до  Ромен Ролан/. Ето какво пише в първото от 4 декември 1928 до другаря Герсон: “ За мен съветският проблем е лична драма. Аз съм по рождение революционер. Не дойдох в СССР да търся материали за книгите , си, а за да помогна с нещо на пролетариата. Сега разбрах, че мога да бъда полезен само с едно: да не пиша като моя колега Анри Барбюс, превърнал се в сляпо ехо на една идея...” Истрати обвинява и „певецът на пролетарската революция” Максим Горки, че е станал съучастник в борбата на Партията срещу народа, макар самият той да произлиза от низините.
         На 19 декември с. г. изпраща второто си писмо до ГПУ като препоръчва:
а/ “да се преустанови терора срещу опозицията,
 б/ “да се възстанови критиката в Партията”,
в/ “да се възстанови тайното гласуване в Партията и профсъюзите” 
 Разбира се, отговор не получава. В замяна на това, Ромен Ролан, получил копия от тях, го съветва “да си замълчи” и “да не ги публикува”, защото щели да “послужат на реакцията в Европа в нечестната й борба срещу Революцията”/!/...
През 1929, когато в Париж излиза първото издание на “Признанията на един победен”,  Ромен Ролан пише, че били като “бомба със закъснител”. Разбира се, той цени и уважава своето протеже Истрати, но вече се страхува да го подкрепя  публично - Ролан е може би сред най- възторжените почитатели на Ленин на Запад.
А в “Монд” Анри Барбюс твърде злобно се нахвърля срещу “писателя- скитник”, наричайки го “ ренегат”. Останалите френски интелектуалци - по онова време повечето от тях са леви! - му пригласят. И започва един клеветнически хор: “Истрати е фашист!”, “Истрати е антисемит!”, “Той е член на Желязната гвардия в Букурещ!” и т.н. Интересно е, че преди това неговият приятел Анри Барбюс  се е възхищавал от таланта и смелостта на писателя- работник от Браила...
“Литературная газета” от Москва също охулва Истрати: “двуликият Янус”, “вълк в агнешка кожа” и дори “фашист”! Барбюс и особено Ромен Ролан - вторият с мълчанието си - му причиняват много страдания и накрая той се разболява. През септември 1933 пише писмо до автора на “Жан Кристоф “, в което му задава серия от неудобни въпроси, но не получава отговор.
       В Болшая Советская Энциклопедия прочетох една доста грозна статия на  литературоведа Н. Анисимов срещу Панаит Истрати, в която се  оспорва дори таланта му на белетрист. А Истрати е първокласен художник, създал редица живи, пълнокръвни пълнокръвни характери, които можем да усетим дори само след няколко страници, написани от него, повече и по- силно, отколкото ако ги срещнем в натура, около нас. Не случайно книгите му предизвикват фурор още през 20-те години и се превеждат на много европейски езици.
        В последните две години от живота си Истрати написва поредица от великолепни, смели публицистични текстове: “Доверието”, “Да обичаш земята”, “Изкуството и хуманизмът днес”. От болничното легло в Париж изпраща десетки статии и есета до различни вестници  във Франция, Румъния, Гърция и цяла Европа, отговора на стотици писма на свои читатели.
          Днес, осем десетилетия след смъртта му, тези редове ни изумяват с верните си, пророчески слова. С твърдата решимост на техния автор да не се впише  в никоя партия или  система. На упреците на „Монд”, че не бил подлежал на „организиране”, писателят отвръща с есето „Живее на света човек, който не предприема нищо!”
         „Мисля, че Панаит Истрати беше един от прототиповете на т.нар. „разбунтуван човек”, в който Албер Камю видя героя на бъдещата борба. Този разбунтувал се „писател- скитник”, стигнал от покрайнините на Браила до Париж, отива твърде далече в своя индивидуалистичен бунт срещу „новата  класа”. За него тя е още по- циничен вариант на буржоазията.
       Драмата  на Истрати е в това, че се проявява твърде рано. Двадесет години преди Кравченко, тридесет години преди Солженицин, четиридесет преди поколението на Буковски. Този пролетарий / син на румънка- перачка и грък- контрабандист/, роден в покрайнините на Браила, прочул се като изключително надарен белетрист и смел публицист, успява преди всички да види и полицейския произвол, и ужасните сибирски концлагери, и цялото безправие на „най- хуманната система” и то още на десетата година от установяването й! Докато мнозина западни интелектуалци, като лицемерният  Сър Джордж Бърнард Шоу или фантастът Хърбърт Уелс, бяха възхитени от „разцвета на демокрацията” в  Страната на съветите и от „мъдростта” на  вожда- сифилитик Владимир Улянов -  Ленин. А Панаит  Истрати бе сред първите, които прозряха жестоката истина за комунизма - за  тази  доктрина, която  осакати, може би безвъзвратно, и нас, българите / а между двете войни той е бил доста популярен сред нашите читатели с белетристичните си творби, а след преврата от 1944  е сред строго инкриминираните от комунистическата цензура автори! /.
       Дори само заради това не можем да го забравим...
  


 ПИСАТЕЛЯТ-СКИТНИК

За прозата на Панаит Истрати

Роден и израснал във Влашката низина / Браила на Дунава/, Панаит Истрати написа своите забележителни романи и повести на езика на Волтер и Юго. Но дали това беше истински френски език?...
Наистина, и двете литератури - и румънската, и френската - отдавна предявиха  правата, си над този автор. Последното пълно парижко издание на съчиненията му, дело на „Галимар”, имаше сензационен успех - да не говорим за многобройните публикации в родината му. Въпреки това не можем да твърдим, че Истрати е брат по перо на Балзак, Флобер, Мопасан и Камю, както се родеят помежду си румънските класици: Еминеску  и Блага, Славич и Садовяну. Той е изключение, „самотен кедър” в гората на френската литература / а и критиката там винаги го е пренебрегвала/. Може би защото не създаваше типично френска проза, а само пишеше на този език. В предговора си към романа „Кира Киралина” - първият му писателски успех - Ромен Ролан, неговият литературен настойник, се удивлява от факта, че младият румънец е овладял до съвършенство неговия език / без учебници и учители!/, само с речник и съчиненията на класиците, за да може да пише и да издава книгите си в Париж. Факт, достоен за възхищение... и завист! И все пак, това не е истинският език на неговите герои. Истрати мисли на румънски: ритмичната структура на фразата му, колоритът на образния му език - всичко в неговата проза е напълно чуждо на това, което би написал който и да е писател- французин. Историите, които той ни предлага, са просто „преведени”. В ума му те са били разказани от Кодин, Кира, Чичо Ангел, Козма и Драгомир, Кир Никола с езика от къщи, от родната Браила. Истрати не е направил нищо друго освен „превод” на тези истории - едната част, преживени от самия него, а друга чути. В рамките на това, което наричаме стил, той е истински румънец. Като романтика Михай Еминеску и сатирика Йон Лука Караджале, като разказвача Йон Славич или поета Тудор Аргези. Прав е академик Михаил Садовяну в речта си пред Румънската академия през 1925 година: „Не се заблуждавам: Панаит Истрати е син на тази земя. В неговата душа се отразяват и блясъкът, и мизерията на Румъния. В него е пъстрият свят на крайдунавските пристанища с моряците, селяните, търговците и носачите от Браила - хора необуздани, груби, волни, и ехото на детството със залезите край голямата река и утрините на единственото небе.” Всъщност, сам писателят в едно интервю уточнява, че е дошъл в литературата „ с френски букви и румънска душа” и че само съдбата го е накарала да приеме чужд образ”.
Наистина, от изпълнената с превратности биография на Истрати би се получил сюжет за авантюрен роман или поне филм. През 1963 г. френският режисьор Анри Колпи / „Звезда без име”, „Едно тъй дълго отсъствие”, „Тайнственият остров”/ ни предложи една силна екранизация на „Кодин”, която получи две награди на фестивала в Кан.
Литературното наследство на Панаит Истрати не респектира с обема си. Освен известните „Кира Киралина” и „Кодин” / 1924 -1925/, той е написал малките романи „Чичо Ангел” / 1924/, „Михаил”/ 1927/, „Хайдути” / 1925/, „Княгинята от Снагов”/ 1926/, „Бодилите на Бараган”/ 1928/, „Бюро „Работна сила” / 1933/, „Домът Тюрингер” / 1933/, „Изгрев” /1934/, няколко сборника с разкази, очерци и пътеписи. Тук не споменавам „Признанието на един победен” , книгата- пътепис за Съветска Русия, заради която е жестоко нападат, както от приятелите си, така и от враговете си. И за дълго време е „автор-табу” в соцлагера, включително и у нас.
Макар и с нееднаква художествена сила, тези книги - както често се казва в литературната критика - разкриват правдиво една епоха или по-точно са една нейна вярна картина. Става дума за границата между 19 и 20 век.
Белетристичният талант на Истрати клони повече към кратките форми: разказа, новелата. Той е разказвач от садовяновски тип, при все че у него откриваме и немалко влияния от някои по-ранни румънски белетристи / по- точно от непознатите у нас: Дуилиу Замфиреску, Йоан Славич, Димитрие Болинтиняну, Николае Ксенопол/.
Любовта и приятелството са двете основни теми в творчеството на „писателя- скитник” / както го наричат някои/. Любовта като трагична жертва на обстоятелствата, на обществото / „Кира Киралина”/ и приятелството като най-висш дар в живота на хората / „Кодин”/. И тъй като този „балкански Горки” /определението, макар и спорно, принадлежи на Ромен Ролан/ живее в епоха, в която се разпада един свят, за да се роди друг, по-жесток, всеки него опус е протест на „унизените и оскърбените” срещу „вечната несправедливост на света”. При все, че Истрати е тъжен художник, при когото в сблъсъка между Доброто и Злото побеждават единствено силите на мрака / убеден е твърдо, че човек е роб на едно „зле скроено общество, че е подчинен на „коварна съдба”, която го убива или поне изкривява”/, той все пак често се отказва от обикновените реалистични решения и търси романтиката на старите легенди и балада от времето на закрилниците- хайдути и свободните пастири / „Княгинята от Снагов”, „Хайдути”/. Индивидуализмът и романтичното бунтарство на тези герои го удовлетворява напълно. По този повод някои от критиците му писаха, че притежавал душа на италиански карбонар от 19 век.
Героите на Истрати са обикновено хора извън обществото - „аутсайдери”, които съвсем условно могат да се групират в два типа: скитник и хайдутин. И двамата са напълно неподвластни на законите на обществото. Първият се стреми към красотата, като бяга от баналното и грозното - тоест, от реалния свят - в Царството на сънищата.  Такива са Адриан Зографи, от името на когото се води повествованието в повечето от повестите, образуващи единен цикъл, Ставру, Драгомир и Кира Киралина. Родени под знака на Водата, тези фантазьори странстват подобно на Одисей в търсенето на някакъв несъществуващ идеал. Die blaue Blume / Синьото цвете/ на поета Новалис и немските романтици, което цъфти и в ноктюрните на последния голям европейски поет от това направление, румънеца Михай Еминеску, при Панаит Истрати е заменено от ярката екзотична роза, наречена тук Кира Киралина. Родена в народното въображение като символ на трагичната красота / в Браила все още е жива легендата за хубавицата Кира, похитена от турчин и загинала в дълбоките води на Дунава/, тази фолклорна героиня, слязла сякаш от епоса на Шефхеразада, при Истрати  се превръща в израз на вечната идея за непостигнатото щастие. У нея виждаме и това, което големият критик и литературен историк Джордже Калинеску в есето си за феята от руъмнските приказки определи като „превес на еротичността”.
И ако „Кира Киралина” е определено романтична и дори сантиментална повест, то „Кодин” е сурова, реалистична творба. Фгурата на този „Самсон, погубен от Далила”/ според проф. Александру Пиру/ е една от най- оригиналните и запомнящи се в цялото творчество на писателя. Кодин е Херкулес от пристанището на Браила, който притежава душа на дете. Създаден да твори добро, той става жертва на грубата среда, на обществото. Неговият прототип / за разлика от митичната Кира/ е с реално лице - „бродягата Калин със златното сърце”, когото Истрати помни от детството си. Именно той въплъщава любимата му идея за Приятелството.
Другият герой е хайдутинът. Горд индивидуалист, той въстава срещу всичко, което засяга болезненото му чувство за независимост. Но в борбата си често взема и страната на онеправданите, на потиснатите / „Хайдути”, „Чичо Ангел”/.
И при все, че понякога стига до натурализъм, Панаит Истрати
си осигури траен успех сред читателите. Може би голямото му майсторство на белетрист се крие преди всичко в способността му да създава живи, пълнокръвни характери, които можем да усетим дори само след няколко страници, написани от него, повече и по-силно, отколкото ако ги срещнем в натура около нас. Такива са и Драгомир, и Михаил, и Чичо Ангел, Кира, Неранцула, Леля Минка. А има и друга причина. Тя не е в архитектониката на романите му, в която всяка глава е отделна повест, а в свежестта на езика. При все че пише на много добър френски,  Истрати запазва колорита на местата, които описва. Той категорично отказва да преведе редица специфични румънски, гръцки, турски и общобалкански думи като: махала, друм, кобилица, кръчмар, флоричика / рум. цветенце/ и принуждава френските и западните читатели да ги научат. Едно сравнение между двата текста - оригиналния френски и преводния румънски, направен от самия автор - говори в полза на втория. Защото Истрати без съмнение е с румънска чувствителност и като всеки истински голям творец е национален писател.
Французин по перо, румънец по душа, Панаит Истрати е свързан не само с тези две сродни литератури, но и с цялото човечество. В края на двайсетте години на миналия век, когато за четяща Европа го открива Ромен Роман, първият голям признат от света критик, датчанинът Георг Брандес, пише в берлинския вестник „Солиалдемократ”: „ Признавам: от всички съвременни белетристи Панаит Истрати ми беше най-скъп.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар