Васил Попов - Стоте години самота на Габриел Гарсия Маркес

Големият колумбийски писател не за пръв път се среща с българските читатели. Те го познават и като патриарх на един самотен род, и като продавач на чудеса, и като полковник, на когото няма кой да пише, и като корабокрушенец, и като безкрайна есен на диктатора. И сега отново се връща при тях, пак с очертанията на никога не започващото и никога не завършващо Макондо, с никога не започващия и никога не завършващ род на Буендия. Връща се, за да започне отново никога не свършващите нишки на разрухата, плетивото на тлението, безкрайния саван на самотата.

И няма да е нито рано, нито късно, нито далече, нито близко онова усещане за непреходността на преходното, за безсмъртието на смъртното, за приказността на баналното, за фантастичността на реалното, за смисъла на безсмислието в човешкото съществуване, щом нагазим отново в тресавищата. Ще ни поведе Хосе-Аркадио Буендия, бягайки от самотата на убития от него Пруденсио Агилар, за да основе самотата на това селище, наречено Макондо, което се разпростира на юг от Рио Гранде дел Норте чак до ледения език на Огнена земя.

Един санскритски Мефистофел, с гарванова шапка над нетленни очи, ще умира и възкръсва в томленията на рода Буендия по знанията и чудесата на живота, като проверява всяко поколение със своите изкушения. Ще му помогнат вечно търсещата съпруга си Пилар Тернера с пророчествата на своите карти и непресъхващата си утроба и Петра Котес, благородната матрона на плодородието. Спътници и вещатели на нещастието, те ще шествуват във времето и пространството на рода Буендия, пресичайки надлъж и нашир неговите падения и възходи.

А те се отразяват в двойното говорящо огледало на Макондо, побрало заедно конкретно-историческите и безвременно-вечните стъпала на житейските превъплъщения. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през тресавището на официалната власт, през робството на гринговците от банановото дружество, през чумата-безсънница, през неописуемото плодородие, през тихата задушаваща самота на дъжда, траял повече от четири години, единадесет месеца и два дни, през ураганите на безсмислените войни, през разстрелите край зида и масовите разстрели на трудещите се на гарата, през непрестанното съзидание и през непрестанната разруха.

Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност. Разрухата на самотата присъствува при всяко зачеване и всяко раждане, при всяка похот и при всяка девственост, при всяко престъпление и при всеки подвиг, при всяко умиране и при всяка смърт. Тя кара Хосе-Аркадио Буендия да надава кански писъци към естеството, опитал се да надзърне в неговото велико безсмислие чрез измамата на откритията; тя го връзва за кестена на лудостта, за да лае на латински като сляпо куче срещу съдбата на своите потомци. Тя дава на Аркадио властта на потисника и взвода за разстрел край зида на смените. Тя отвежда великана Хосе-Аркадио най-напред в обятията на света, а после и в непресъхващите обятия на Ребека, за да ги стопи в точката на един самотен изстрел. Тя облива в лед и огън бездънната душа на Амаранта, причинила толкова мъжки беди с безкрайния саван на своята чудовищна девственост. Тя белязва по челата с пепелен кръст синовете на полковника, седемнадесетте Аурелиановци, за да очертае чрез тяхната безсмислена смърт топографията на неговите безсмислени битки. Защото именно тя, разрухата на самотата, изпепелява кондорското сърце на полковник Аурелиано Буендия в тридесет и двете войни на изгубената кауза, в моделирането на златните рибки на изгубения смисъл. Тя освобождава от битието красивата Ремедиос, позволява й невинното удоволствие да сее смърт сред мъжете и наградата да се възнесе посред бял ден на небето, заедно с чаршафите от брабантско платно на Фернанда. Пак тя, разрухата на самотата, плоди земите и стадата на Аурелиано Втори, заченати в леглото на Петра Котес, отрежда му участта на прахосник и раковото хърхорене на акордеона в последното гърло. Тя принуждава Хосе-Аркадио Втори, неговия брат, да опита вкуса на разстрела в най-дългия влак на света, натоварен с мъртъвците и му осигурява да бъде сбъркан и в смъртта със своя брат близнак. Тя обърква урсулианското сърце на Меме, за да я довърши в катакомбите на един европейски манастир. Тя възпитава брат й, Хосе-Аркадио, за папа, праща го в Рим, за да го върне опустошен в Макондо, където го чакат златното съкровище на Урсула и възможността да бъде удавен в едно аристократическо корито. Тя приучва незаконнороденият Аурелиано да научи тайните езици и да изходи лабиринтните шифри на Мелкиадес едва тогава, когато е изпълнил неговите санскритски пророчества — да създаде заедно с леля си Амаранта Урсула последния Аурелиано. Завършва затвореният кръг на рода — Амаранта Урсула умира от кръвта на кръвосмешението, а последният Аурелиано, роден със свинска опашка, е изяден от мравките.

Срещу тази разруха на самотата се възправят жените на рода, дошли отвън. Сред тях се очертава вечната майка и възстановителка на погромите в огромната родова къща, Урсула Игуаран, която запушва дупките на смъртта, измазва наново стените на покрусата, засажда пак бегониите в пруста на надеждата. От изтляващите й ръце, от могъщите звуци на слепотата ще поемат родовата къща претенциозната католичка и аристократка Фернанда дел Карпио, заедно със сервизите, покривките и седемдесет и двете си цукала, и безсловесната светица Санта София де ла Пиедад — две героини на илюзорното пресътворение, паднали в същата бездна от родова самота, както и всички, които са се мъчили да я спрат или победят. Защото за онези, които са осъдени на сто години самота, няма друга възможност на земята.

Когато за пръв път се появи, името Габриел Гарсия Маркес смути много читатели, порази други, завладя изведнъж трети. Заредиха се преводи и на други негови творби, около Макондо започна да се изгражда тресавището на онази действителност, която отдавна беше напуснала своите колумбийски очертания, за да се превърне в ден и нощ на Латинска Америка. Оттогава насам диктатори и патриарси на фантастичното, корабокрушенци на самотни революции, вестители на европейски идеи в Карибието, възкръснали мъртви от мексиканската пустош, прогледнали с вечни очи мъченици от Гватемала, бунтовници, синове на крадци, берачи на банани, унищожавани индианци, участници в безсмислени войни населиха и продължават да населват това неизвестно доскоро нам литературно пространство, което диша с вулканите, земетръсите, тропиците и екватора, със сместа на расите и цивилизациите, с войните и революциите, с древните и новите си култури в лицето на света от един доскоро забравян континент. Не случайно българските читатели приеха и по достойнство оцениха книгите на кубинеца Алехо Карпентиер, на гватемалеца Мигел Анхел Астуриас, на мексиканците Хуан Рулфо и Карлос Фуентес, на чилиеца Мануел Ррхас, на парагваеца Аугусто Роа Бастос, на перуанеца Сиро Алегрия и толкова други големи майстори на Латиноамерика. Да изброяваме ли още Марио Варгас Лъоса, Марио Бенедети, Франсиско Колоане, Алваро Сепеда Самудио — списъкът може да се продължи много.

Дълго и мъчително писателите от страните на Латиноамерика трябваше да търсят пътища за освобождаване от испанските образци, от наслоените колониални традиции в една елитарна литература. Те трябваше да минат през много школи и много подражания, да търсят други източници за пример, да минат през фолклоризъм, индихенизъм, през всички отгласи на европейските -изми, докато стигнат най-после до собствения си глас. Той трябваше да се роди и се роди от собствената бурна, невероятна по своите абсурди в социалното, расовото, политическото и класовото битие на своите народи, действителност. Писателите започнаха все по-дълбоко и всестранно да пият живителни сокове от собствените си корени, да надникват в дотогава неразгадаемото лице на своя народ.

Плод на такова развитие, на такова мъчително и славно проглеждане, на такъв всеобхватен синтез на поуки и познания за своята и за братските и едноезични страни е и творчеството на Габриел Гарсия Маркес. Още с появата на първите му работи в началото на петдесетте години той изведнъж се открои и спечели име. Богато използуващ преданията, легендите, свободата на едно пищно въображение, майстор на хиперболата, чудесен тъкач на символи, той успя да запази искрящата светлина на един истински реализъм, да не се откъсва от благотворната родна почва. И все пак на нас ни се иска да припомним някои негови уроци, дали обилен и оригинален плод. Нека си спомним, че и Маркес, както големия патриарх на американския Юг Уилям Фокнър, има дядо полковник, ветеран от много войни, който му е разказвал за миналата слава, нека припомним дълбокото и страстно вглеждане в патриархалното минало, използуването на легендите и преданията, оставили непресъхващи извори на вдъхновение за писателя, и накрая не можем да не сравним митическото Макондо с митическата Йокнапатофа. Едно непристрастно, а уважаващо писателската оригиналност проучване ще ни покаже силната роднинска връзка на Маркес с духа на европейския романтизъм, с великия роман на Франция и Русия от деветнадесетия век, и особено голямата му почит към Франсоа Рабле. Нима е странно, че в своите учители големият колумбийски писател е търсил и намирал с умението на велик ученик онова, което вече човечеството е познало, и чрез новелата-пикареска, и чрез неповторимото пилигримство на Сервантес, и чрез самата традиция на испанския роман в неговия разцвет. Но ако отбелязваме сходството с Рабле, великите поуки на този писател, то е, защото се чувствува на всяка страница. И плодородието на Макондо, заченато в леглото на Петра Котес, и невероятното лакомство на Аурелиано Втори и състезанието му по ядене със Слоницата, и пищността в разголването на, както казваше М. Бахтин, „телесния низ“, тук играят огромна роля за освобождаването на самото понятие човек в Латиноамерика, на оня човек, който все още тъне в ужасяващата експлоатация, в нечовешката неграмотност, в безкрайната самота на незачитането и изоставането. Тук писателят е приел най-добрата щафета от едно време в европейската и световната история, което ние наричаме Ренесанс. Може би затова ни поразява приликата на Маркесовото изображение с платната и графиките на непреходни майстори от тази епоха, които искаха и успяха да покажат всичко в човека, за да докажат и на религията, и на реакцията, и на смъртта, и на средновековната самота неговата истинска стойност.

Може да се види някому странно или дори парадоксално, но Маркес събужда латиноамериканския човек от самотата чрез самотата, от диктатурата чрез диктатурата, от смъртта — чрез смъртта. Обучаван в догми и елитарност, в откъснатост от действителността и закостенели традиции, възпитаникът на йезуитски колеж Габриел Гарсия Маркес воюва срещу религията със самата религия. Да не забравяме изумителните портрети на Фернанда дел Карпио, нейния родителски дом, баща й, изпратен в ковчег като новогодишен подарък, цялата истерия във възпитанието на сина й Хосе-Аркадио за папа и толкова още много други места в тази знаменита книга.

Ние няма да правим извода и да даваме поуката от нея, това трябва да го направи самостоятелно за себе си всеки читател. Ние само искаме да повторим още веднъж, че истинската значимост на този роман, майсторски побрал стогодишната история на рода Буендия в четиристотин страници, е в неговото многолико изображение както на живота на съвременна Латиноамерика, така и във вечната истина за човека и неговите възраждащи и погубващи страсти. В тези две значения, в тези два плана трябва да съумеем да оценим всичко, което носи тази изключителна книга, която воюва за близкото красиво бъдеше на латиноамериканския човек и за вечното красиво бъдеще на вечния човек.

Васил Попов

Васил Попов - Слово за Ги дьо Мопасан

На сцената на френския живот той се покачи, след като бе надзърнал внимателно и разбиращо зад всички кулиси, разбрал смяната на декорите, интригите и патоса на гримьорните, усетил вкуса на задните стълбища, горчивината на изхабения грим и вехненето на свалените перуки, след като бе познал цената на билетите от галериите до блестящите ложи и силата на онова осветление, което прави от живота един постоянен театър. Нещо повече, самият той не се покачи на сцената на френския живот, а чрез литературата остави това на своите персонажи. Те и днес шествуват не само по територията на Франция, но и по необхватната територия на човешката жажда за познание и мечти и със смешно-трогателното зрелище на старата актриса Жюли Ромен, и с незавършващото никога дрънчене на една кола, в която ридае сърцето на Лоената топка. Отдавна е отминала Френско-пруската война от 1870–1871 година, отдавна изтля в хербария на историята отровният бурен на Третата република, а дядо Амабл още виси на дървото в ледената нощ. Когато човешкият живот все повече се превръща в отвратително буржоазно съществование и тракането на броените пари заглушава часовника на съвестта и идеалите, съпругът на измамената жена, нотариусът Симон Льобрюман се превръща в съвременен герой, а неговият събрат, аптекарят Шуке, продължава да чака своята обожателка да му донесе не любов със смъртта си, а спестяваните през целия й живот две хиляди и триста франка. Електронните машини могат да изчислят превъплъщенията на трите хиляди Балзакови герои от огромната пирамида на неговото гениално творение, в която всеки камък е роман, а всяка песъчинка — страница, а в скромните томчета на неговия ученик надзъртат, бутат се с лакти, настъпват се по краката и искат да излязат на бял свят куртизанки и перове, графове и кръчмари, дърводелци и барони, абати и ратаи, проститутки от двата пола, нотариуси и рентиери, пощальони и аптекари, невинни деца и прусаци, моряци и корсикански бандити, синове на горещия африкански вятър и собственици на публични домове, жертви и мъченици, герои и престъпници. Искат да изскочат от розовите пелени на любовта, от блатото на парите, от задушаващото лицемерие и празнотата на претъпканите приемни зали и игралните салони, от дивните поля на Нормандия, от идващите вълни на морето, от нечия неузаконена утроба, изпод мишниците на един парализиран кръчмар, от кладенеца на едно-единствено чувство — да се наредят в редици, неподчинени на никаква йерархия и никакъв порядък, за да поемат отново пътя към порока, към подвига, към престъплението, към олтара, към леглото, към министерското кресло, към окопите на войната, към бъчвата на Корню и Брюман, към дежурните часове на Репетката. Безброй са техните пътища, кривулиците им, ненаситната им жажда за наслади и удоволствия, за пари и слава, за щастие и мизерия, затова нека ги оставим отново да тръгнат по тях със силата на нашето съучастие и въображение, с помощта на нашето разбиране и съчувствие, с мястото, което те отдавна са заели в нашата памет и в нашето сърце.

Хора, дялани от гранит или излети от восък, лепени късче по късче от различни стъкълца, или сковавани дъска по дъска, изваяни, валяни като камъни от бърза река, моделирани от изкусни пръсти, лепени от кал, съшивани от разноцветни материи, всичките те са живи, очакващи — и в живота, и в смъртта си — да ги пробудим отново със своите очи. Да извадим от последния вир малката Рок, от временната наркоза Ивет, от кладенеца на любовта мис Хариет, от абсента и самотата господин Паран, от ножа в гърлото госпожица Фифи, от пощенската кола и подвига Лоената топка, от милионите Жорж Дюроа, наречен Бел Ами, от мислите полковник Лапорт, от легло двадесет и девет Ирма Паволен, от сметките старата Бонтан, от пленничеството Валтер Шнафс. Да извадим Жана де Во от изгрева и залеза на нейния живот, тъй мечтан като мечта и тъй приличен на кошмар. Тогава да изчакаме вечерта и заедно с господата Турньово, Филип, Пемпес, Вас и Дюпуи да се упътим към дома Телие, а изчакали утрото, да вземем влака от Фекан за Вирвил заедно с Госпожата и нейните питомки Фернанда, Рафаела, Роза Крантата, Флора Люлката и Луиза Кудкудячката, за да разплачем свещеника в малкото селце на департамента Йор. Ще трябва да извършим много подвизи и престъпления, да изживеем хиляди живота и да прекосим онази територия, за която споменахме по-горе и която в литературното земно кълбо се нарича не само Франция и Тунис, Нормандия и Корсика, Руан и Диеп — а Мопасан.

Господин Льора, книговодител при господата Лабюз и Сие, братовчед на Акакий Акакиевич, завършил жизнения си път, обесен на едно дърво в Булонския лес. Жорж Дюроа, наречен Бел Ами, не загива на гилотината след една гръмка и изобличителна реч като скромния си прадядо Жюлиен Сорел, а е тържествено венчан от танжерския епископ за милионите на любовницата си госпожа Валтер чрез ръката на нейната дъщеря Сюзан. Какви роднинства, ще възкликне някой. Защо не, нима литературните герои нямат съдбата на хората, нима те не повтарят в сгъстен вид цялата панорама на човешкото роднинство и не прескачат границите на страните и границите на епохите по-лесно от тях? А какво би правил и как би се чувствувал във френската литература Кола Брьонон, ако не беше правнук на чичо Матийо — недодялан, но непобедимо присмехулен предтеча-нормандец, който дяла свещени фигурки?

Територия, роднинство, сцена на живота, кулиси, задни стълбища, а всъщност това са поля с оттенъци на небе и огрени жита, меандри на невидими рекички, вливащи се в отраженията на луната, пасища с изхвърчащи птички, ажурени светлини от неподвижни клони в недостатъчно уморен есенен лес, следи от копита на животни в мека почва, червена и изпълнена с мравки, гумна и купи сено, широки дворове зад къщи със стръмни покриви и задни вратички, които потракват глухо в звъна на следобедни камбани под оловно небе, дървени обувки под костеливи крака, изгърбени над полята ръце и уши, които броят всяко су, бели нормандски шапчици над издути кореми, пълни с незаконородени деца, яйца, които ще излюпят пиленца изпод могъщите мишници на един парализиран, непобедим смях на пияни селяни, които продават жена, измервайки я в кубически метри вода, непоносима самота в душата на художник, изгубен сред дюните на човешкото спокойствие, пословично обожание, излязло изпод хиляди поправени и доплетени столове. Какво е това? Някакво магическо шествие, лиричен пасторал или средновековна мистерия, платна на фламандски майстори или водни стихове от пияни поети на шестнадесетия век? И как се омесват те със салоните, с титлите и ордените, с фалшивия блясък на истински скъпоценности, с кръвта по окопите и следвоенния сифилис, с бедрата на един капитан-красавец и простреляния череп на смел благородник, уплашен пред дуела?

Нищо странно. Това е същата сцена, същата територия, същото роднинство, това са същите кулиси и задни стълбища, изпълнени с воня, най-фини аромати от кухните и есенции от Изтока, това е същият разврат на имащите и тихото всекидневно размножаване на нямащите, същите страсти за земя и пари, за имот и светски достояния, за власт и политика. И зад тях с лице, осенено от полуусмивка, полугримаса, върви един човек, вече прегърбен, вече само по една-единствена пътека и събира камъчетата по нея. Това съм аз, това съм аз, това съм аз — повтарят устата му, а очите търсят в бялата пътека и територията, и сцената, и роднинството, и кулисите, и задните стълбища. Този човек е Ги дьо Мопасан, а пътеката е алея в една психиатрична клиника, където той ще намери сърцето и мозъка си, досега отдалечени на двата полюса на планетата, за да ги събере в едно. Той вече е изживял съдбата на писателя, да се размножи по законите на изкуството в хиляди човешки съществования — да бъде и герой, и убиец, и неблагодарен син, и скромен патриот, и проститутка (от двата пола), и политически аферист, и майка, която изгаря нашественици, и корсиканка, насъскала кучето си за вендета, и милионер, и гладен ратай, и ревнив граф, и войник в Алжир, и продажен журналист, и мечтателна романтичка, и поругано дете, и друго, скрито в шкафа и излязло на бял свят. Той вече е бил зад всички кулиси на човешките страсти, преминал е през всички спектри на характера, възрастта, пола, имотното състояние, изминал е напред и назад бъдещите и миналите епохи и доиздишва с облекчение въздуха на собствената си епоха — миазмите на Третата република. Той знае цената на една женитба с четири деца от четири различни мъже, на един развод с излъгана жена, която го е създала, той вече е бил ратай, костелива англичанка, глух тъст, парализиран кръчмар, жена, която ражда изроди, за да ги продава по цирковете, йезуит-абат, съпруг, който бута количката на греха в една буреносна нощ, министър — заварен в чуждо легло и свален за един миг, да изброяваме ли? Какво не е бил, къде не е ходил, какво не е изпитал? Колко пъти е лъгал и е бил мамен, колко жълтици е прахосал, и колко су е спестил, как се е раждал незаконно и е бил пронизван от пруски щикове, колко пъти се е задъхвал от непосилна любов и е изпитвал нечовешки разочарования, колко пъти е лягал в това необхватно легло заедно с аристократите и куртизанките, с хетерите и ратайкините, с банкерите и слугините, колко пощенски коли и влакове е сменил, така както се сменят смехът и плачът. Навън се чуват крясъците на драскачите — те търсят скандала, но той вече не ги чува. Търси камъчетата, вдига ги от своята последна пътека и повтаря — това съм аз, това съм аз, това съм аз. Не, не си ти, не си ти, не трябва да бъдеш ти — повтаря му в тихата руанска нощ в гостната с плюшените канапета учителят Флобер, ти трябва да стоиш отстрани, да наблюдаваш всичко, студен и безстрастен. Ти трябва да изследваш всичко като анатом, без никакво чувство, без никаква близост, остави ги те да правят нещата сами, сами да се раждат, сами да умират, сами да се изнасилват и сами да понасят разстрела на окупаторите, сами да се ревнуват и да трупат състояния, сами да ги пропиляват и пропадат в бездната. Извади си краката от вонящото блато, ще потънеш, излез от леглото, ще се стопиш в него, не обръщай внимание на любовта, ще те изгори… Листа хвърчат, смачкани в коша, седем години каторга при Флобер, нито един ред, готов за публикуване — рано е още, рано е още, рано е още, за да дойде най-после сборникът „Медански вечери“ в 1880 година, където Зола и неговите приятели ще включат „Лоената топка.“ Ти не си Лоената топка, усмихва се учителят Флобер през очилата, за да напише поредното противоречиво писмо на Луиз Коле и да изпъшка, когато остане сам в гостната: „Ема, това съм аз!“

Това съм аз, това съм аз, това съм аз, повтарят пръстите и устата на един прегърбен човек по алеята и камъчетата не чуват, не знаят за своето човешко и литературно съществование. Те още не знаят. Необходима е една човешка ръка и една човешка уста, за да оживеят, но те ще се появят едва на 5 август 1850 година, същата година, когато издъхва необхватният Балзак. Ръката и устата на Анри-Рене-Албер-Ги дьо Мопасан, роден в Турвил сюр Арк, близо до Диеп, Нормандия. Необходим е бил един старинен аристократичен род по линия на бащата и една будна интелигентска издънка на буржоазията по линия на майката, сестра на поета-романтик Алфред дьо Поатвен, за да може момчето, постъпило в духовна семинария, скоро да бъде изключено от нея, а младежът, завършил Руанския лицей, да продължи в Юридическия факултет, за да не го завърши. И оттук, след като никога досега не е знаел какво е, ще започне да се учи да казва — това съм аз, и това, и това, и това, до 4 юли 1893 година, когато очите му ще се затворят за света, а светът ще се отвори вечно за неговите творения. Сърцето и мозъкът, пръснати на двата полюса на планетата, ще се съберат в едно и ще се роди от роднинството, от сцената, от кулисите и задните стълбища, от чифлишките поля и бедните селски зимници, от салоните и окопите, от коловозите и леглата онази блестяща планета, която близо век вече кръжи около нас в бездънното небе на литературата и ни огрява и денем и нощем със своята искряща светлина.

А ние все още го виждаме в алеята. Не, това е друга алея, алеята на вечността. Ето ги двамата, уловени под ръка с Антон Павлович, и двамата споходени от същите сенки и същите грохоти, от риданията и възторзите, от усмивките и сълзите, задушавани от същата тази безмерна любов към човека и неговото ненакърнимо достойнство. Сигурно затова можем да сбъркаме някое ландо с някой тарантас, и двете возила пълни с генерали и аркашки, с нотариуси и тайни статски съветници, със същите номера, състояния, фатални карти и утринни разкрития. Да ги оставим да се разхождат, увлечени в непонятен за нас разговор, а ние да се вгледаме в камъчетата по алеята. Тогава Лоената топка отново ще ни заприлича на Жана д’Арк, старият Савал отново ще заплаче за пропуснатия си живот, мис Хариет пак ще намери бога на любовта си в бездънния кладенец. Баба Соваж отново ще запали бедната си хижа, пълна с пруски войници, и ще застане пред разстрела горда и с писмо в ръка. Жана де Во пак ще въздъхне за съдбата си между своя изгрев и своя залез, а Пиер ще замине с парахода „Лотарингия“ по оня маршрут, който води към нищото. И ако детето пак излезе от шкафа, разплакано и схванато пред смаяните очи на майка си, проститутката, и плиткочувствения буржоа, дошел тук да намери отговор на самотната си похот, и ако двамата приятели пак станат герои пред пруските куршуми, без дори да са подозирали това, то ние можем да изскочим от шкафа на всекидневието и да застанем пак пред куршумите на пошлостта, за да осъдим още веднъж буржоазността, най-страшната чума на човечеството, за да осъдим войната, порока, парите, низките страсти, за да обгърнем не само физическата, действената територия на тази планета, но и нейните морални сияния.

Още тогава, с първия сляп крясък към света, в прага на задушната августовска нощ, пред леглото на неговото раждане се бяха изправили гигантските орисници, за да начертаят траекторията на тази планета във вечността, и заедно с това и кратките години на земния му живот — Рабле и Лабрюйер, Балзак и Стендал. Те вече светеха над него, вече му посочваха примера си, вече бяха изминали своите алеи и събрали своите безбройни камъчета. Какво му предстоеше — четиридесет и две години и единадесет месеца живот — седем романа, повече от триста разказа, безброй статии и есета. „Балзак живя от петдесет хиляди кафета — бе възкликнал Жюл Мишле — и умря от петдесет хиляди кафета.“ А от какво живя и от какво умря синът на Нормандия? Мълчание. Планетата кръжи над нас, осветява нашите дворове и шкафове, ръцете ни, които се вдигат или спускат над земята и над земните творения, над устата ни, които поглъщат земните блага, над очите ни, които обхващат земните простори и търсят тяхната тайна, над разума ни, който се мъчи да задуши безумието и унищожението, над сърцата ни, които бият като камбани за човешко щастие, правда, мир, прогрес и комунизъм.

От какво умря великият нормандец?

Покъртен, Лев Николаевич Толстой ще обърше една вселенска сълза от всевиждащото си око и ще каже в 1894 година: „Трагизмът на живота на Мопасан се състои в това, че като живееше в най-ужасната по своята уродливост и безнравственост среда, със своя талант, с необикновената светлина, скрита в него, той се издигна над мирогледа на тая среда и вече наближил освобождението си, вече задишал въздуха на свободата, изгубва в тази борба последните си сили и без да може да направи последно усилие, загива, без да се освободи…“

Може би, покъртен, гениалният Толстой да е сбъркал?

Загива, без да се освободи. Унищожен и победен? Струва ни се, че ученикът на Мопасан и негов приемник бе отговорил по-правилно — да си спомним, че и Хемингуей в последните си дни бе търсил своите камъчета по алеите на клиниката „Майо“ в Рочестър — унищожен, но непобеден! И наистина, буржоазният свят още унищожава Мопасан, но не го е победил. Планетата кръжи, осветява всички ъгълчета на робството, на порока, на капитала, на парите, на отчаянието и за нея няма никакво значение, че още лепят на Мопасан етикетите на порнограф, на черногледец, на малоумен, на родоотстъпник, че някъде в самата Франция още се стесняват да му отдадат заслуженото, а наследниците на мошеника Ларош-Матийо още мъркат в Камарата на депутатите — Мопасан ли, твърде безнравствен автор!

Нека!

Ние ще махнем с ръка, глухи за лая на кучетата, и ще продължим с вълшебния керван под звездите. И пак, прелиствайки страниците, раздвижени от безсмъртен вятър, ще си спомним, че той беше художник витален и поетичен, предметен в конкретността си и чувствен в своите трепети. Романтик по природа, той обичаше природата и земята, водата и изгревите, тревната роса и женската хубост, слънчевия залез и младите листа на старите гори, диханието на видимите и невидимите същества по същия всеотдаен начин, по който обичаше изгревите и залезите на душата, нейната земя и нейното небе, нейната чудна и необяснима природа.

Докато поетът беше безжалостен и реален критик, критикът се превръщаше в тънък и чувствителен поет. Шодерло дьо Лакло го беше учил да съзира гибелната същност на страстите, Балзак — демоничната власт на парите, Стендал — благородството на поривите и устойчивостта на изгубените битки, Рабле — народното безсмъртие и ренесансовската оргийност на дионисиевските стихии, Тургенев — меката носталгичност на любовния екстаз и вечното в преходните мигове на велика меланхолия. Символистите от неговата епоха искаха да го изтръгнат от самата епоха, романтиците — от класовата й същност и нейната историческа гибел, натуралистите — от личното участие и личния данък в познанието на горчивите социални и морални истини. Седем години Флобер му внушаваше азбучните правила на занаята, като го подтикваше да вижда спокойно, обективно истината. Монтен му напомняше да не държи прекалено много на човешките чувства, да прощава на епохата и на нейните зловония, да бъде „сам тълпа за себе си“. Лабрюйер му откриваше наново богатството и неизчерпаемостта на френския език, същността на галската традиция, елегантната безцеремонност на един скептичен морализъм.

И те му оставиха малко повече от едно десетилетие, за да възприеме техните уроци. И да ги забрави. Да изживее своя собствен живот, платил данъка на предходниците, осигурил наследството на следовниците, да спази и закона, за да го преодолее. Когато се наведе над разпилените камъчета по последната си алея, той вече имаше правото да събира чрез тях отново себе си, защото беше минал през любовта и възторга, през войната и покрусата, през обществените битки и историческото познание, през бездънните истини за буржоазното общество и всеядния империализъм на своята епоха, защото беше останал само с мозъка и сърцето си, отдалечени в двата полюса на нашата стара планета.

Трябваше да ги слее в едно.

И ги сля. След него ние никога няма да забравим, че любовта е по-силна от смъртта, че истината може да се съзре навсякъде, но никога в лицето на Бел Ами, че като Жана де Во човекът трябва да обича и да бъде обичан и че тази любов засяга всички останали хора — и родени, и неродени, и мъртви, и забравени. След него ние никога няма да можем да отворим безнаказано шкафа на познанието и да застанем без смисъл под куршумите на пошлостта. А когато вдигнем очи нагоре, озарени от светлината на онази малка блестяща планета, закръжила наред с милиони звезди над човешкия ни кръгозор, ние винаги ще си спомняме, че човекът може да загине, но само след като се е освободил.

СЛОВО ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Васил Попов

Епохите минават и отминават, раждат се и умират, а обесеният Апостол е жив. Българската земя вечно ще тръпне от неговите стъпки, оставили в душата й усет за трайност и величие. Много гиганти са лягали в пръстта и са ставали на пръст. Бесилото на Апостола със страшна сила проби пръстта и бликналият на това място извор никога не ще пресекне.
Знаел ли е някогашният дякон, че краткият му живот ще надхвърли възможните човешки граници, ще прескочи тленността и ще отиде в безсмъртието? Едва ли е имал време и място, за да се спре на собствената си личност, тъй кръвно вдадена в едно гигантско дело, за да й чертае посмъртни съдбини. Прегърнал черния труд на революцията, той започва от нищо, от себе си. Примамливите еха на признанието не са звучали в ушите му, за да тръгне след тях и се съобрази със собственото си бъдеще. Роден от майка робиня, той би трябвало да стане син роб, а не да захвърли всички раса, всички ограничения и запрети. Своето освобождение дяконът започва жестоко, като се освобождава от себе си, просветлял за свободата, помамен от нейното красно сияние и се заробва отново за нея.
Малко години е имал той за съзряване и осъзнаване на безпределната му мъдрост и познания за човека и живота, за българския човек и за българския живот, за неразбулената тайна миналите робски векове. Възвисен до най-висши просветления, надхвърлил границите на всички човешки измерения, той тръгва сам, непоканен от никого и от никого незадължен, да открива своите братя и ги освободи от самите тях, за да ги обвърже и посвети на делото. По пътя му не е имало знаци на надежда, той ги е създавал сам и ги е посочвал на другите. Привидно обезличен зад великия идеал на свободата, той е търсил в българския човек завършената за целта личност или я е създавал бавно и търпеливо, с години. Той заобикаля имотните, първенците и слиза в низината на народния живот, сигурен, че там го чакат хиляди. И тогава започва великото пътешествие по българската земя, което не е имало, няма и няма да има равно на себе си.
Когато е шепнел огнените си думи на непосветените, той е знаел кого събужда. Когато е унищожавал химерите за материалното оцеляване на роба, той е разбирал на какво подлага обранената му душа. Когато е приканвал към организация и пожертвование, той е виждал страшните корени на съществованието, които са дърпали за сърцето и ума всеки нов работник. Страхът, коварството, завистта, предателството често са се вглеждали с изумление в светлите му очи, зад които са се ширвали необозрими пространства. Мелодичният му глас, заместил херувикото с жестоката песен на съществуващата действителност, е казвал пълната и гола истина за риска, за отговорността, без да прикрива опасностите и последиците, чужд на всякакви празни обещания. Когато е заклевал пред евангелието и кръста, пред револвера и камата, острието и огънят на всяка произнесена от него дума са пронизвали и обгаряли сърцето и разума на всеки новопокръстен. И дяконът е заробвал робите наново, в името на свободата на милото отечество, обвързвал ги е със суровите закони на новата вяра и е искал дела - пари, имот, рискове, информация, организационни дарби, опит и връзки, поща и знания, литература и просвещение в делото, - все реални, конкретни неща, осезаеми за всекиго, тъй близки до леденото дихание на куршума и огнената примка на бесилото. И те са тръгвали след него, след делата и словата му, след непоносимия му понякога пример, след изгарящата диря на неговото присъствие, след бездната на отсъствието му. Той е идвал и си е отивал, за да се върне пак, за да припомни клетвата, за да иска резултати, да събере страшния данък на пробуждането и готовността за саможертва. И те са се разбирали един след друг, че преди да пукне пушката на всеобщата революция, трябва да се извърши една по-дълга и по-невъзможна революция - в човешките души. Тогава са разбирали защо дяконът, станал апостол, е лишен от прибързаността и нетърпението на фантаста, а говори с тях логично и търпеливо, като селянин, който иска да събере плода за труда си, когато вече е напълно узрял. По-късно, когато идва мандатът, върховната власт и доверието на тогавашните революционни институции в Българско и чужбина, той е непроменен - обзет от същия патос, изгарян от същата безпределна отговорност, търпелив и снизходителен, решителен и безкомпромисен, лишен от изкушението да греши и да си прощава за изминали заслуги. Името му вече е станало легенда. То броди подир него, откъсва се от него и кръстосва българските земи по други маршрути. Прескача била, нахлува в затворени котловини, разлива се в низините, обикаля села и паланки, хвърковато и огнено, превъплътено в хиляди случки, и действителни, и съчинени, но винаги безпогрешни, но винаги възбуждащи наболялото за гордост и сила съзнание на поробения български човек. Още тогава, приживе, Апостолът вече се превръща в история, в легенда, в символ, още тогава неговият път става пример за подражание, превръща се във вяра и посока към жадуваната свобода.
Когато увисва на бесилото, Апостолът вече е завършил своето дело, вече е разорал пустинята на робството и в младите и жадни бразди е посял горещите семена. Никакъв погром не може да ги изсуши и обезплоди. Те кълнат, за да се превърнат в зрели плодове на едно ново, безвъзвратно променено съзнание. Ние не можем да си обясним всеобщия подем, висините, до които се изкачва българският освободителен гений след смъртта му, без неговото дело. И в този смисъл всички знайни и незнайни герои и мъченици на Априлското въстание са негови синове и дъщери, преки наследници на неговите идеали и програма.
Апостолът не е имал никакви лични желания в краткия си живот. Ние се дивим на кристалната яснота на трезвия му ум в преценката за себе си, непостижима по своята скромност и велико себеотричане. Научили наизуст много негови думи, десетилетия ние се мъчим да ги направим наши, за да се доближим до него, за да пресеем нравствената си същност, човешката си сила и упованията в бъдещето, истинската си принадлежност към българщината. Апостолът продължава да ни шепне, да ни заклина за прости наглед неща, да ни освобождава и заробва. Неговото пътуване не е завършило и ако се вгледаме в нашите дни и нощи, ще съзрем следите от стъпките му навсякъде. Те бродят по земята на милото ни отечество и ще бродят вовеки веков, за да напомнят на всяко поколение какво е неговото предназначение, какъв е смисълът на живота му, да изправят наведени глави и просветляват помътени погледи. В този смисъл Апостолът присъства и ще присъства на всяко българско раждане и на всяка българска смърт, всевиждащ и всечуващ.
Отдавна думите са изсъхнали, пръстта е опръхнала отдавна, а ние чуваме гласа му и виждаме неговите следи, които окръглят нашия взор и продължават в небето над България. И ако чувстваме силно тежестта на българската си принадлежност, то е, защото Апостолът виси в нас със страшна сила!

СЛОВО ЗА ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ

 Васил Попов

Дали го познаваме този едър мъжага и ловец, воин и състезател? Дълги години, десетилетия рекламните списания, интервютата, преждевременните некролози, клюките и сензациите се храниха от него. Ръфаха и глозгаха като акули този „улов на века”, а той сам трябваше да докара до брега скелета на своята голяма риба - изяден, но непобеден.
Сега го ръфат неговите подражатели - университетските преподаватели, автори на хрисими томчета, нивелирана проза, критици. Джон Томпсън, Венс Бурджейли, Стенли Едгар Хаймън, Робърт Емет Лонг, Лесли Фидлър, Дуайт Макдоналд - и колко още други - се надпреварват в отрицанието. След като подобно на тайфун Хемингуей бе минал по литературните крайбрежия и архипелази и бе ударил с тропическа сила въображението и съзнанието на поколения литератори, според някои от тях отдавна вече е стихнал.
Ние можем да си позволим да преминем покрай приживе издигнатите пирамиди на Хемингуей, да стъпчем или прескочим овехтелите хартии на рекламата, все още разнасяни от случайни ветрове, и да достигнем онзи хоризонт, който беше негова действителност и негова мечта. Там мъжагата, ловецът, любовникът, воинът и състезателят се претопява в няколко тома, от които всеки от нас спокойно може да си съгради един малък, непреходен паметник на писателя, много приличен на този, който са му издигнали простите кубински рибари в селцето Кохимар.
Казваме малък, не защото подценяваме величината, а защото се касае за паметник на паметта. На онова почитание и духовна нужда, тъй свързани с всекидневието на съвременния човек, който без тях би осиротял и обеднял. А Ърнест Хемингуей отдавна е завоювал доверието на човека именно в неговия всекидневен мир. Странно, нали - авторът на изключителните съдби и всекидневие. Да, защото той превръщаше изключителното във всекидневно и го поднасяше на човека пестеливо и ярко. Неговите драми - независимо дали са се побрали във формата на романа, или на разказа, независимо от това дали разказват за лов на пъстърва, за раждане в индианско селище, за испанската гражданска война, или за една корида, за война или лов, за любовен екстаз или любовно разочарование, за риболов или битка - винаги са били и ще бъдат изповеди за човека и пред човека. Изповеди, извлечени от смъртта, винаги от смъртта, от нищото, от унищожението, от провала и поражението и винаги страстно увличащи към живот, към всичко, към нови надежди, към бясна потребност от изправяне на крака, към нов път, към нов опит за победа.
Литературата рядко е виждала такъв Сизиф на надеждата, който винаги сам е търсил своите изключителни изпитания и проверки и след всеки провал , след всяко разочарование да се е възправял наново. Причислен още в младини от маститата литераторка Гертруд Щайн към едно „загубено поколение”, той никога не остана в него. На това поколение му беше достатъчна само Първата световна война с нейната безсмислена касапница, за да се загуби. Напротив, Ърнест Хемингуей тепърва щеше да се търси и участва във всички следващи сражения, битки и войни, за да се намери. Той се нареди на страната на Испанската република и воюва за нея, той влезе в редиците на антифашистите и се бори срещу кафявата чума, той се обяви срещу корейската война и като американец се срамуваше от нея. Във всяка война той се намесваше отново и отново в името на човека и за човека и оставяше документ след документ за своето ангажирано и посветено участие. Тези документи от най-висок литературен ранг - независимо дали са обикновена кореспонденция, разказ, повест или роман - трасират неговия жизнен път, осеян с куршуми, с кръв на убити животни, с викове на тореадори и изпуснати женски кърпички. Заради тях - документите на своето писателско верую - той бе подлагал душата си на всякакви изпитания, а тялото си - на ранявания и катастрофи. Още през юни 1918 година в една миланска болница изваждат от тялото му само 28 от 227-те железни парчета, още тогава загубва капачката на коляното си, за да губи след това зрение, здраве, за да чупи костите си, за да се блъска с автомобили, за да пада от самолети.
Но и това може да се забрави. За читателя не е важно, когато чете твоята книга, дали си бил гладен, дали си имал любовно разочарование, дали си глух, сляп, ням, дали си горял в падащ самолет. За него са важни крилете на Икар, с които той ще полети над човешкото съществуване и най-много над своето собствено човешко съществуване, и ще кръжи дотогава, докато намери сред тъмните непрогледни облаци светлината на надеждата. А Ърнест Хемингуей предостави тези криле на всекиго, който разгърне страниците на неговите книги, ослепителни със своята искряща белота, чисти и готови за всеки порив и за всеки полет. Ник Адамс, Фредерик Хенри, Джейк Барнс, Хари Морган, Робърт Джордан, полковник Кантуел и старият Сантияго, наредени един до друг от раждането до смъртта, ще прикрепят тези криле на раменете му, ще го отърсят от праха на временното и ще ги надуят с живия си дъх за полет. А какво ще види и какво ще изпита онзи, който полети с хемингуеевските крила?
Той ще премине през яденето, през алкохола, през любовта, през бикоборството, през сраженията, през войните и битките, през лова и риболова, през екстаза и разочарованията, през победата и поражението. Ще повтори живота на Хемингуей и живота на неговите герои с всичките им криволици и въздигания, ще повтори епохите на двадесетия век в екота на битките, за да разбере, че се е научил да лети. И да прелита над покрусата и отчаянието, над мрачните пожарища на егоизма и буржоазността, над безсмислието на смъртта и грозотата на пораженията.
Други ще тълкуват дали писателят се е учил от Толстой и Флобер на удивителната способност да рисува физическите действия на човека и доколкото неговият лаконизъм е плод на спартански труд, прав пред писмената маса. За нас, тия, които посягаме към плодовете на градината, тези неща остават извън нейната ограда. Вратата е отворена, крилете са прибрани до тялото, ние пристъпваме, земни и доверчиви, сред онези пътеки, утъпкани с едни твърде големи мъжки стъпала, номер 46. Чува се пукот на винчестери и мечкоубийци, на томсъни и базуки, пръскат се осколочни снаряди. Смъртта шества в градината, но за нас тя не съществува. Ние ще берем спокойно нейните плодове, тъй грижливо и страстно събирани шест десетилетия от този мъж, познал безкрайната самота и безкрайната радост на удовлетвореното признание, на изпълнения дълг. И когато стигнем до онези стълби, в чието подножие в ранната утрин на 2 юли 1961 година същият този мъж бе срещнал най-после смъртта в очите на своята ловна пушка, ще си спомним, че той е роден на 21 юли в Оук Парк, Илиной. Оук Парк, Илиной и Кечъм, Айдахо са се слели завинаги в една точка.
И тогава може би трябва да си спомним и думите на Уилям Фолкнър: „Един от най-храбрите и най-добрите, от най-строгите в своите принципи, от най-безпощадните към себе си майстори, непоколебим в предаността си към своята работа, която се заключаваше в това, да улови и за миг да запечата гротескната игра на човешките същества, въвлечени в комедията и трагедията на живота. За ония малцина, които го познаваха добре, той беше човек почти толкова крепък, колкото са крепки и неговите книги. Той не умря…”
И наистина старецът от Сантяго не е умрял. Той пак събира изпочупените и обгорели крила на Икар и отново поглежда към висините.

Корени на българската душевност

Кирил Момчилов

ЖИВОТЪТ НА ВАСИЛ ПОПОВ бе бурен и богат, ала нелепата смърт ни го отне неочаквано твърде рано на 12 октомври 1980 г. Прекъснато бе едно блестящо творческо развитие, което узряваше за нови дела. Каква съдба за един от най-големите белетристи на България през втората половина на ХХ век! Той дойде в литературата с новаторска дързост. Отричан в началото на пътя си от критиката (за повестта "Малката мина" и сборника с разкази "Човекът и земята", издадени през 1962 г.), писателят неотклонно следваше творческото си верую.

 Васил Попов, 1979 г.

С "КОРЕНИТЕ" (1967) - един оригинален цикъл разкази, Васил Попов сложи началото на нов етап в българската литература. Погледна на националното ни битие с очите на писател-философ, пръв долови драматизма на един голям обществено-исторически преход. Продължи през следващите години цикъла с нова книга разкази "ВЕЧНИ ВРЕМЕНА" (1973), за да създаде своята "Хроника на едно село" - своеобразен новелистично-цикличен роман. "Аз трябваше да напиша тая книга, тя не можеше да не бъде написана... - изповядва се той. - За миграцията са изписани кофи с мастило, но трява да кажа, че когато започнах "Корените" и тръгнах от родното си село Миндя, аз в същото време пишех за много български села, за съдбата на хиляди и хиляди хора, които бяха напуснали домовете си, старите дворчета, гробищата на своя род и люлките на своите чеда, за да се преселят в града, да скитат от строеж на строеж, по мини и заводи, или просто да се влеят в други селища, пак до земята, но друга земя".

 С Габриел Гарсия Маркес и преводача Румен Стоянов, есента на 1979 г.

И след първия си роман "ВРЕМЕТО НА ГЕРОЯ" (1968), който, както първите му разкази, беше отхвърлен от критиката, не се отказа, а продължи да изследва скрити кътчета на българската душевност, попаднала в грандиозния котел за претопяване. "Не само не съжалявам за романа, но смятам, че колкото и да е несъвършен, той ме изведе в една по-голяма творческа зрелост и ми откри собствени възможности, непроверени достатъчно дотогава."
От девненската "долина на голямата химия", където си дадоха среща хиляди човешки индивидуалности, се роди романът му "НИЗИНАТА" (1977), който сложи кръст на т. н. "производствени" романи. Тази му книга - "роман за човешкото стълпотворение - според собствената му оценка, - роман за голямата, търсеща лицето си общност, за огромния колектив, насочен към една цел", бе посрещната радушно от читателите и заслужено претърпя още две издания (1979, 1984).
Разновидност на голямата тема на Васил Попов за корените на българската душевност и народопсихология откриваме в творбите му - художествени и публицистични, за света и България, за България и света ("Зеленият тръбач" 1975), "Горещи следи" (1975), "Слънцето на Грузия" (1978), "Слова" (1978), "Дайкири" (1979) и "Самолет от Цюрих" (1980).
В библиотеката си имам всички негови книги. "Разкази" (1959) и "Корав хляб" (1960) взех от читалището на Средец, където работех като главен инженер на метесето преди повече от четиридесет години. А последната - "Оставете балкона отворен", месеци след неговата внезапна смърт не смеех да докосна по лавиците в книжарниците. Според моето скромно мнение, като ги препрочитам сега, позволявам си да твърдя, че Васил Попов остави името си в българската литература, в българската публицистика и журналистика с неповторими, ярки произведения. В тях той тръгна от миналото, потопи се в настоящето (което за нас вече е близко минало), отвори ни очите за днешния ден. Казвам това, защото младите читатели няма как да прочетат стотиците му публикации във вестниците и списанията, няма и кой да преиздаде книгите му. У други пък се е загнездило схващането, че бил аполитичен... А той бе пътувал и живял по строителните обекти - познаваше Горупсо и Пангюрските мини, Баташкия водносилов път, азотно-торовите заводи в Димитровград и Стара Загора, нефтокомбинатите в Бургас и Плевен, металургичния гигант Кремиковци и завод "Ленин" в Перник.
Не бива да се премълчават
ЛИТЕРАТУРНИТЕ УРОЦИ на Васил Попов. Защото неговият принос за израстването на генерацията белетристи от 60-те и 70-те години е незаменим. Десетки са онези, на които той бе кръстник на първия публикуван разказ, на първата отпечатана книга. Нима се забравя подадената ти ръка, открехнатата врата към литературата? Този духовно безкористен човек бе обладан от чувството на най-дълбока почит пред таланта. Спомените ми за него властно ме връщат към първата ми среща с писателя на 3 септември 1962 г. в квартирата му на бул. "Витоша" щ 112. Не му е тук мястото да разказвам за нея, нито за разговорите ни при другите наши срещи, които обикновено ставаха в редакцията на "Литературен фронт" - в малката му стаичка на четвъртия етаж на улица "Ангел Кънчев" щ 5. Нямам право да говоря, още по-малко - да твърдя, че бил труден човек, "конфликтна" личност. Искам само да подчертая, че Васил Попов бе еднакво внимателен и вежлив към начеващия млад автор и към графомана-пенсионер. Не повишаваше никога тон, както е правел, според мълвата, в шумни компании на маса в ресторант или в бар.
За нас, младите, преди 30-40 години, Васил Попов бе учител-наставник, макар, че сам се чувствуваше ученик. Не мога да го забравя на срещата, която Кабинетът на младия писател бе уредил с Емилиян Станев на 16 април 1973 г. Той слушаше своя именит земляк с необикновено вълнение и любопитство... За него единствен не бе достатъчно времето за разговора, който СБП бе организирал с големия руски писател Валентин Распутин по време на гостуването му в България през 1977 г. Същата вечер (5 юли) той го вдигна от леглото му в хотел "Балкан", за да продължат още два часа литературния диалог до след полунощ...
Макар да ми е трудно да оценявам личния принос на Васил Попов за запознаването на българския читател с англо- и испаноезичните писатели, позволявам си да подчертая благотворното влияние върху формирането на някои от нашите най-млади писателски дарования от срещите с техните книги, както и от разговорите и беседите, които сме слушали от него за тях.... А какво да кажем за заслугите му за привличането на световноизвестни писатели, които станаха приятели на България - от Габриел Гарсиа Маркес и Уйлям Сароян до Николас Гилен, Родригес Маркес, Марио Бенедети и Алехо Карпентиер.
МАЛЦИНА МОЖЕ БИ ЗНАЯТ за музикалните, артистичните и художествените заложби на Васил Попов. Тук ще си позволя да го цитирам от една стенограма, която съм запазил от 1978 г. В един разговор в редакцията на "Работническо дело" той се изповядва: "Дълго време преди да почна да пиша, аз се колебаех между няколко художествени дейности. Пеех много добре, бях солист на един ансамбъл. Имах възможност да продължа образованието си в Музикалната академия. Рисувах добре, проявявах се като артист. Всички тия неща, особено в ония начални години на самодеятелността, даваха голяма възможност на младежите, които имаха някакво дарование и много от сегашните първенци в редица изкуства са били мои другари в художествени колективи..."
ВСИЧКИ, КОИТО ГО ПОЗНАВАХА, мислеха, че Васил Попов е човек-канара, неразрушима гранитна скала. Неговата работоспособност бе удивителна, смайваща. Хиляди чужди книги и ръкописи бе прочел, без да размътят главата му, хиляди разговори бе провел със звани и незвани литератори. А колко страници е написал? Никой никога не ще може да даде отговор на този въпрос. Който и да се заеме да изследва ръкописното му наследство, не ще открие пепелта от онези изгорени разкази и романи. (На 3 октомври 1963 г. ще е било, когато е изгорил десет разказа. Пак тогава ми призна, че е написал един роман за един художник, който не му харесвал. "Ще бъде десетият, който изгарям!"... През същата година, когато пишеше сценария "Свобода или смърт", Васил Попов ми каза, че ако нищо не излезе от филма, то поне е станал ботевовед! - "Не съжалявам за шестте години от живота си, които отделих и посветих на него.")
ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ ВИДЯХ Васил Попов от трамвая - беше с вързопче в ръка, с петте авторски екземпляра от последната му книга "Оставете балкона отворен", която издателство "Български писател" отпечати по случай петдестгодишнината му. И той като всеки истински творец, бе бързал да види своята нова книга (уви, последна!), да я види и да й се порадва преди читателите да се срещнат с нея. Вървеше по улица "6 септември", токущо излязъл от сградата на издателството. Вървеше като стопанин с пълен чувал жито, който цял ден е вършал на хармана... Не слязох от трамвая на спирката на площад "Славейков", не исках да прекъсна мислите му. На въпросите, които исках да му задам, не ще получа отговор никога.
МНОГОСТРАННОТО ЛИТЕРАТУРНО ДЕЛО на Васил Попов все още не е оценено по достойнство. Рано или късно, обективната критика трябва да каже своята дума. Ала и днес можем да твърдим, че "КОРЕНИТЕ" ще останат между класическите книги на България! Това му произведение се числи към най-значителното в българската литература през втората половина на ХХ век.

30.07.2005

ИВАН СТАНКОВ - СЛОВО ЗА ВАСИЛ ПОПОВ

СЛОВО ЗА ВАСИЛ ПОПОВ

Иван Станков

В някакво друго, непознато за нас измерение, навярно всички растем след смъртта си. Доказателствата, които получаваме обаче, са малко. Измежду тях е и следсмъртният живот на писателите. Без много шум Васил Попов расте в далечината и по законите на обратната перспектива става все по-голям върху ерозиралата почва на нашето време, с годините светът му все повече се втвърдява, окръгля се подобно на речен камък от хилядите дни на следсмъртното безвремие. Като капсула за приземяване се отделя от своя свят авторът и изгаря в атмосферата на черната звезда. Но там, горе, в тишината на напрегнатия космически друм неговият свят продължава да бъде естествен спътник на някоя човешка планета, продължава да протяга силовите си линии към гравитационното поле на някой нощен читател, да разменя с него възторжени сигнали и тревожни позивни, да участват взаимно в живота си през илюзорния мост на годините.

Съществува опасността само онзи, който построи свой свят, да има къде да живее след смъртта си. Но за Васил Попов трябва да бъдем спокойни. В литературния музей на българските времена той има своя собствена зала. Тя не е от най-посещаваните, защото респектира, изучава, разпитва, настоява. Но в нея се чуват ясно гласовете на тая наша българска пръст, на градовете на Калуд Калудов, на селата на баба Неделя, на пътищата, които ги свързват като разхлабени бинтове на някоя загадъчна египетска мумия. В тая зала се блъска в тежките пердета балканският наш вятър, който, вместо да заличи разликата между града и селото, заличи самото село, та то проплака и избяга в литературата. В тази същата зала е най-едрата сълза, проронвана от българското село като литературен герой. Тя набъбна в грижливата шепа на писателя, подобно на ядро започна да трупа около себе си маса и енергия, за да преодолее строгостта на социалните кристални решетки. Върху една съдбовна музикална тема, взета от съвременната българска история, от тази сълза беше изкомпозирана може би най-проникновената опера, написана някога върху либретото на някое българско десетилетие. В тая същата зала реват моторите на кацащи от Цюрих самолети, скърцат отворени балконски врати, хвърлят отблясъци грузински слънца, мирише на корени и на дайкири. Тук, окъпано в култура, гневно и възторжено, тревожно и съблазнено, раждащо, умиращо и възкръсващо, е събрано живо и завършено едно красиво човечество.

Васил Попов дебютира на 29 години, което е доста рано за петдесетте години. Разказите в първата му книга са тематична рожба на своето време, но още тук се забелязва как езикът на разказа отива отвъд задължителната патетика, как тялото на разказа се изплъзва от конвенцията, как се приглушава металният глас на медните духови инструменти в оркестрацията на творбата. Разказите на Васил Попов от дебютната му книга са един от първите опити за опитомяване на героизма и слага началото на един процес, чийто логичен и талантлив край е Радичковият „Барутен буквар”.

Истинска сериозна заявка за състезание на къси белетристични дистанции е книгата му „Човекът и земята”, излязла през 1962 година и посветена на Илия Бешков, на чието приятелство Васил Попов се е радвал. Големият Цветан Стоянов, чиято звезда изгрява по това време, озаглавява рецензията си в сп. „Септември” „Драма и лирика” и така заковава точната конструктивна формула на Васил-Поповия свят. Тази особена контрапунктна симбиоза от драматизъм и лиризъм чете интроспективно цялостното творчество на писателя.

„Корените” е книга, която става емблема на цалото литературно десетилетие. Тя не просто назовава един социален проблем на своето време. „Корените” носи точно драматизма и лиризма на националната ни съдба, тази книга обезкостява фактите на историческото случване до бялото месо на смисъла, затваря ехото на разместените социални пластове в самотната раковина на човека и го навежда замислен над собственото му битие. „Корените” на Васил Попов и „Отчуждението...” на Цветан Стоянов са две национални книги, отричащи се и съдържащи се една в друга, писани едновременно в с. Миндя, в една и съща стая и на една и съща маса от двамата приятели, в чиито мощни умове резонират усилията на нашия народ и на нашето човечество да се съберат разбягващите се краища на живеенето.

„Корените” не е селка проза. Тя е ехо на сложното социално време и на случващите се в него миграционни размествания, но не е тяхно „отражение”. Център в нея не са социалните проблеми на селото, а екзистенциалните проблеми на човека, при това не в тяхната стихия, а в мигове на драматично утаяване. Затова „Корените” е тиха книга. Тя носи подзаглавие „Хроника на едно село”, но практически е в обратния край на жанровата отсечка. Не само защото вечната баба Неделя е отрицание на какъвто и да е „хронос”, но и защото, което и да е име на българско село в заглавието, щеше да е погрешно. Защото идеята, стремежът на книгата е не да бъде вкарана определена художествена реалност в рамките на конкретна социална действителност, а тъкмо обратното. Няма такова българско село, не може да има. То е най-малкото общо кратно на милионите дроби от националното българско уравнение, неговите жители са невъзможни, без изобщо да са фантастични, и без дори да бъдат измислени. Те са чисти метали, които в действителността се срещат само под формата на окиси, и затова толкова ясно звънят в себе си. И Спас, и Горския, и Босьо, и Генерала не са частен случай на нашата реалност. Те са истински, и в същото време абстрактни като естествените числа. Причината не е в тяхната литературна природа, а във факта, че всеки един човек, всеки един от нас е просто сума от няколко литературни герои. И защото не човекът потъва в книгата, а добрите литературни герои прекрачват границата между реалност и измислица и идват да прегърнат човека.

Ето затова селото на Васил Попов не можеше да се казва нито Макондо, нито Черкаски. Най-малко можеше да се казва Миндя. „Корените” е литературен договор с действителността, оставен максимално отворен за присъединяване на читателя, независимо от времето и мястото на неговото раждане и изобщо на неговия живот. Прав е големият Йордан Радичков, че Васил Попов каквото и да напише - все за корените ще става дума, че „Времето на героя” е пренасянето на корените другаде, че „Низината” са едни недоизтръгнати и недозасадени на друго място корени. Проблематизирането на Корените не е национално съдбовна, а екзистенциална тема. Тя не е дидактична и не е коренотърсаческа. Нито Васил Попов, нито героите му търсят корена, а стоят замислени над изкопаната яма. Като емблема на своето време, като назоваване, корените вече са социална диагноза, тъй както човек усеща сърцето си само тогава, когато то не работи добре. Идеята за корените се появява в състояние на криза в кореновата система на националното ни дърво и тя не може да бъде търсаческа, а в известен смисъл паталогоанатомична. В светлия спектър на книгата стои контрапунктната идея, че човекът има корени не само в мястото, но и във времето, във времената, във вечните времена, които стоят като победно заглавие в големия разказ за корените. Не героите живеят и умират в селото, а селото живее и умира в тях. Ако приемем, че героите живеят в топящото се село, то тогава в самите тях живее времето и ако времето е вечно по условие, то тогава човекът е вечен по необходимост.

Като проблем времето слага генералските си пагони в първия роман на Васил Попов. „Времето на героя” излиза през 1968 година. Никаква любов от пръв критически поглед. Бегли опити за запознанство. И няколко сериозни обвинителни подмятания - дегероизация на съвременността, идеологически пропадания, естетически неуспех на автора. Може би поради нескромно цитиращото заглавие или заради нескрити прилики на героите с действителни лица, може би поради открития автобиографизъм и най-вече поради невписване в литературната конвенционалност, романът на Васил Попов е прибран в килера. Самият автор дълго не посяга към второ издание. Тук се говори и се мисли за други вечни времена, макар герои от „Корените” да ни намират и тук. „Времето на героя” е първият откровено историософски романов опит в българската литература. Важните неща в романа надхвърлят и без друго занижената събитийност и те са свързани с очертаване на два типа човешко мислене, в крайна сметка на два типа човешко живеене, базирани върху две противополжни геометрии в представите за време. Линейната, евклидова, векторна, в крайна сметка историческа геометрия в мисленето на Иван, и неевклидовата геометрия на Калуд Калудов, в която при безкрайно големите пропорции сборът от ъглите на триъгълника никога не е равен на 180 градуса, и в която в айнщайновска перспектива времето е в пряка зависимост единствено от скоростта. И най-важното историософско домогване - че всичко е относително. В чисто литературен смисъл романът на Васил Попов е фраза, готвена в продължение на повече от двайсет години, репетирана още от първите му книги, но в полето на романа най-добре видима, най-лесно четима. Още през далечната 1960 година, в края на най-конвенционалното българско литературно десетилетие, при осмислянето на „Чочарка”, току-що дебютиралият младеж оповестява: „Алберто Моравия е дал своята дан на примитивното схващане, че в литературата съществуват положителни и отрицателни герои... Простете ми това напомняне, защото и у нас има много спорове по тези въпроси, затова използвах случая да приложа своето гледище към оценката на един роман”. Изчистването на героите на писателя от техния исторически, идеологически и социален блясък, от техния национално-исторически дидактизъм е осъзната и дълго отстоявана позиция. Във „Времето на героя” тя е разгърната на територията на съвсем съвременната действителност, опасността на романа не е в неговата партийно-идеоогическа индиферентност, а в издигането на относителността като принцип. Светът не е бинарен, той не е категоричен и дори окончателен. Светът е битийно мислим и само като битийно мислен, като цялостен може да ни допусне до своите истини. Това е по силите само на Калуд, на неевклидовия, на нелинейния, на кръговобитийстващия човек. Затова желанието на неговия живот е ориентирано тъкмо към знаковото постигане на целостта - той иска да събере на националния стадион всички старци и да им говори за бъдещето, и всички младежи, за да им говори за миналото. Калуд има желанието да даде на всеки онова, което няма, липсващата част от целостта му не само като фактографски обем, но и като компенсация за времевата фрустрация, за времевата щета, в която се намираме във всеки момент от живота си. При цялата си привидна безродност Калуд Калудов ще дифузира и в Иван, и в Илариона, защото е битийно отворен.

„Времето на героя” поставя литерурата в едно почти постмодерно изпитание, в което културното цитиране по Илия Бешков, Еренбург и Симеон Радев е съчетано с едва доловимата ирония на автобиографизма и с драматичния дискант на миграцията. При най-крехкото насилие този истински полифонизъм може да се разпадне и всъщност тогавашната критика прави предимно това...

Романът „Низината” в рамките на едно десетилетие има две издания, но той също не е галеник на литературната ни история. Пък и на критиката. Във времето на неговото десетилетие спомените за литературните провали на строителна тема са били много пресни. След промените в края на осемдесетте години романът отново е базкрайно неудобен за сюжетно четене. Но и тук, както и във „Времето на героя”, както и в „Корените”, темата е само отправна точка. У Васил Попов темата е като костюмите в театралните представления. Те могат да изразят някоя характеристика на персонажа, но не и неговата същност. С темата си „Низината” обезсмисля всеки следващ опит за строително-производствен роман. Той затваря цяла линия в нашата литература и излъчва себе си като единствен неин успех.

„Низината” може да бъде четена като най-условното, най-стилизираното произведение на Васил Попов. Много хора не харесаха навремето този роман, не го харесват и сега. Но в логиката на цялостното творчество на Васил Попов той е неизбежен. Още в първата си книга, а впоследствие и в очерка си за Васил Топалски, авторът започна една трудна борба - борба за дегероизация. Крепостите на наложените дотогава три основни теми - за съпротивата, за селото и за социалистическото строителство трябваше да бъдат превзети отвътре, да им се наложат нови, изчистени от идеологията естетически правила. „Низината” е последната, трета битка на Васил Попов. Тя е и най-трудната, понеже всичко в романа става сега и всякакви митологизиращи трансформации за придаване обем на героите, трябва да бъдат пределно условни. Затова Низината е нито село, нито град, макар там да работят 20 000 души, и героите не са нито селяни, нито граждани, защото са и едното, и другото едновременно. Но мигар това не е геодемографската снимка и на днешното ни общество? И днес, бригадирът Бачо, нает от някой частен строителен предпримач или дори безработен щеше да продължава страстно да пише писма, друг със същата страст щеше да учи чужди езици, трети, като Григор Манчов пак щеше да иска да лети и пак щеше да намери откъде да се хвърли... И героите на „Низината” са също толкова условни, колкото в другите книги на писателя и със същата лекота могат да бъдат извадени от собственото им време, благодарение на високата степен на фикционалност, приложена към литературната тривиалност на работническата тема. Селото, мястото, откъдето са изтръгнати корените, и Града, където те са присадени, са топоси, познати на литературата ни, експонирани и преекспонирани. Но Низината в този й вид е непознат локус в българското литературно мислене, героите й за пръв път попадат в подобни времепространствени и социални измерения и оцеляват, защото са герои на Васил Попов, защото могат да напуснат романовото си време, да седнат до нас и да продължават да питат и днес, и винаги: „Какъв съм аз? Какви са другите?”

В „Низината” има нещо завършващо, нещо финално. Тук се събират идеи, герои, мотиви, жанрове. Романът звучи като симфоничен финал на цялостното творчество на писателя. Не случайно двете му незавършени книги имат други територии, други търсения и може би други светове. Във всеки случай романът „Низината” е окончателното развързване на Васил Попов от един свят завършен, монолитен и автономен, към който не може да бъде прибавено нищо.

Васил Попов може и да не е първият, но е най-категоричният световен български писател. Може би не най-значимият и не най-превежданият, може би не най-известният и не най-харесваният, не най-популярният и не най-ухажваният. Но със сигурност е най-разтвореният, най-проникнатият, най-неутолимият, най-неудържимият.

Да си представим само за миг, че всички европейски народи - англичани, французи, руснаци, германци, българи, албанци, гърци, италианци и датчани говореха един и същ език! Би било чудо! Но явно европейците са преобладавали измежду зидарите на Вавилонската кула и затова днес нямат своя литературен континент. Такъв континет обаче съществува, това е континентът на испанския език и Васил Попов е там първият наш посланик. Когато преди пет десетилетия европейската интелектуалност откри Америка петстотин години след Колумб, Васил Попов беше вече акостирал там със своя галеон.

Научил английски и испански от неугасима литературна жажда, писателят тръгва надалеч. Не е той първият, изправил ръст над нивата на нашата моноезична ерес, но той е първият, който задмина речниците, остави зад гърба си родините на своите чужди езици и излезе в открито море, за да види кръгла ли е литературата на човечеството и откри за себе си и за нас двете Америки. Докато у нас вилнее модата писателите да пишат прави като Хемингуей, Васил Попов обуваше ботушите на големия американец. Докато другите откриваха Маркес и започваха с неговото име списъците на своите любими писатели и учители, Васил Попов просто се срещаше с него като равен с равен, пишеше предговорите към българските му издания и раздаваше литературно правосъдие над целия испаноезичен континет като член на журито на Каса де Лас Америкас.

Шейсетте години наистина е звездно десетилетие за българската проза. Истинско нашествие на таланти. На самородни талантливи разказвачи. Да, и Йордан Радичков, и Николай Хайтов, с които нашият писател мери ръст, са самородни таланти. Но той, Васил Попов, е преди всичко културен продукт, той е брашно, смляно в мелницата на световната култура. Върху него е работено много, дялали са го, изглаждали са го и са го шлайфали много майстори с различни сечива и с различните си техники. Роден върху пръстта на Левски и Хаджи Димитър, написа за тях прекрасни слова, но не спря тук. Израсна в бялата страна на Йовков, Елин Пелин и Илия Бешков, но и тук не спря. Посети Мопасан, написа прекрасни неща за него, но и тук не спря. Ходи при Хемингуей, но не се задържа, стигна до Алехо Карпентиер, когото Маркес нарича „баща на всички ни”, задържа се на пръсти при него и при готическите лабиринти на неговите изречения. Преведе и писа за Селинджър, ходи при Джон Стайнбек и писа за него, както ходи и писа за Уйлям Сароян, стоя замислен при „Думите” на Жан-Пол Сартър, посрещна горещо Хосе Лопес Портильо... Замина после при Бах, написа един малък роман за последната нощ на композитора, в която събра целия му живот, за да разбере как в едно музикално изящество снежинката и лавината живеят заедно и се раждат една от друга.

С написаното за Бах от Васил Попов е съизмеримо единствено написаното от Боян Пенев за Бетовен. Струва ми се, че макар да школува при много от родните и световните майстори на словото, Васил Попов научава най-много тъкмо от Бах. От токатите, от фугите, от хоралите и от концертите на големия композитор писателят е извлякъл чрез екстракция музикалната архитектура на собствените си творби, на целия си литературен свят. Почти като в съчинение по теория на музиката Васил Попов е развил композиционната контрапунктура на Баховата музика, която е толкова лесно приложима към неговите текстове. Тук като малка музикална тема звънва кратко изречение, следващото разколебава неговия смисъл, третото отрича елементарната бинарна опозиционност, включва се със своя глас, четвъртото има свои претенции спрямо третото, всяко изречение е като отделен инструмент със своя собствена задача в огромния щрайх на разказа... Извисява се човешки глас от ненатрапчивия хор на персонажите, разказът се надига като неразпенена и вмислена в себе си вълна, която няма да отнесе и няма да убие никого, но видимо ще размъти пясъчливото дъно на смисъла. Езикът набъбва в себе си, зрее лавината в него и ето, като в шеметно Бахово препускане по клавишите и по струните, лабиринтни фрази, подобни на тъмни и едри гроздове, задъхват и автора, и читателя, катерят се двамата по въжените стълби на изреченията, макарите скърцат напрегнато и двусмислено, но в крайна сметка платната са изпънати отново и в тях вече не плющи, а се гуши попътният вятър на основната тема. Разказът е отново привидно спокоен, лаконичен и замислен. Голяма част от тези разжарени до плазма фрагменти биха могли да бъдат определени и като поток на съзнанието. Но поток на чие съзнание? На писателя? На читателя? Потокът на съзнанието не е термин, той е състояние. Състояние на сливане на двамата, което помита всички условности и всички обратни мостове към всяка друга реалност извън текста, състояние, в което вече не четеш, а си четен...

Много пъти Васил Попов е пледирал в полза на кратките форми. Тогава защо книгите му са нашарени често с изречения от по половин страница. Защото това вече не са изречения, това са фрагменти от фуги с баховски пропадания до дъното на тялото и възвисявания до небесата на човешкия дух. Това са моментите, в които Васил Попов не е могъл да удържи изкушенията и се отдава с едно овладяно сладострастие на негата си по безкрайността на света и по безкрайността на езика. В крайна сметка по безкрайността на човека.

На 12 октомври 1980 година Васил Попов остави балкона отворен, както бе поискал Федерико Гарсия Лорка, един от испаноезичните му любимци. Сега, четвърт век по-късно, зад дантеленото перде на годините сянката на Васил Попов расте. Тук, отсам, са неговите герои. Горския все още не се предава, Спас продължава да купува необитаеми къщи, Генерала продължава несвършващия летопис на живота, защото написаното е преди станалото, Босьо продължава да търси оная единствена дума, с която може да се каже всичко, Улаха надува все по-силно кларнета, Илариона пак заминава за града и пак се връща, баба Неделя има на гробищата много повече работа от преди, но продължава да плете детски терлички... Дано, дано ги обуят утрешните читатели на нейния автор.

11.10.2005 г.

© Иван Станков 
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.10.2005, № 10 (71)