Йосиф Бродски
Заедно със земята, водата, въздуха и огъня, парите са петата стихия, с която човек е принуден да се съобразява най-често. В това е една от многото – а, възможно е, и най-главната – причина за това, че днес, сто години след смъртта на Достоевски, произведенията му все още запазват актуалността си. Вземайки под внимание посоката на икономическата еволюция на съвременния свят – тоест по посока към всеобщо обедняване и унификация на жизненото равнище, Достоевски може да бъде разглеждан като пророческо явление. Защото най-добрият начин да се избегнат грешките в прогнозите за бъдещето е да се гледа към него през призмата на бедността и вината. Именно тази оптика е използвал Достоевски.
Страстната поклонница на писателя Елизавета Штакеншнайдер – петербургска светска дама, в чийто салон през 70-те и 80-те години на 19 век се събират литератори, суфражистки[1], политически дейци, художници и пр. – пише през 1880, тоест една година преди смъртта на Достоевски, в дневника си:
„… но той е еснаф (мещанин). Да, еснаф. Не дворянин, не семинарист, не търговец, не някой случаен човек, например художник или учен, а именно еснаф. И ето този еснаф е най-дълбок мислител и гениален писател… Сега той често се появява в аристократическите домове и дори във великокняжеските и, разбира се, навсякъде се държи с достойнство, и все пак в него се прокрадва еснафството. То се прокрадва в някои черти, забележими в интимна беседа, но преди всичко в произведенията му… при изобразяването на голям капитал за него огромната цифра винаги ще бъде шест хиляди рубли“.
Това, разбира се, не е съвсем вярно: в камината на Настася Филиповна в „Идиот“ полетява сума, малко по-голяма от шест хиляди рубли. От друга страна, в една от най-болезнените сцени от световната литература, неизменно оставяща мъчителна следа в читателското съзнание, капитан Снегирев затъпква в снега не повече от двеста рубли[2]. Работата обаче е там, че тези прословути шест хиляди рубли (днес това са около двадесет хиляди долара) са били достатъчно, за да се преживее около една година в прилични условия.
Социалната група, която госпожа Штакеншнайдер – продукт на социалното разделение на своето време – нарича еснафство (дребна буржоазия), днес се нарича „средна класа“ и тя се определя не толкова от съсловния произход, колкото от размера на средногодишния доход. С други думи, гореспоменатата сума не означава нито безумно богатство, нито крещяща бедност, а просто човешки условия: тоест онези условия, които и правят човека – човек. Шест хиляди рубли са паричен еквивалент на умереното и нормално съществуване – и ако, за да се разбере това, е необходимо човек да бъде еснаф, то тогава ура за еснафа.
Защото стремежите на по-голямата част от човечеството се свеждат именно до това – достигането на нормални човешки условия. Писателят, на когото шест хиляди се струват огромна сума, функционира по такъв начин на същата физическа и психологическа плоскост, на която се намира по-голямата част от обществото. С други думи, той описва живота в неговите собствени, общодостъпни категории, доколкото, както и всеки естествен процес, човешкото съществуване тежнее към умереност. И обратно, писателят, принадлежащ към висшето общество или към социалните низини, с неизбежност представя една в някаква степен изкривена картина, тъй като и в двата случая той разглежда живота от прекалено остър ъгъл. Критиката на обществото (което сякаш е синоним на живота) както отгоре, така и отдолу, може и да предложи увлекателно четиво, но само описанието отвътре е способно да породи етически изкисвания, с които читателят е длъжен да се съобразява.
Освен това, положението на писателя, принадлежащ към средната класа, е достатъчно несигурно, и по тази причина той наблюдава с повишен интерес случващото се на нива, намиращи се по-ниско. По същия начин всичко, което се случва по-високо, е лишено за него – поради непосредствената физическа близост – от ореола на тайнствеността. Като минимум, просто числено, писателят, принадлежащ към средната класа, си има работа с голямо разнообразие от проблеми, което и разширява аудиторията му. Във всеки случай това е една от причините за широката популярност на Достоевски – както, впрочем, и на Мелвил, Балзак, Харди, Кафка, Джойс и Фокнър. Изглежда, че сумата от шест хиляди рубли се превръща в нещо като гаранция за велика литература.
Проблемът обаче е в това, че да се придобие указаната сума е далеч по-трудно, отколкото да се „направят“ милиони или да се влачи просяшко съществуване – по простата причина, че нормата винаги поражда повече претенденти от крайността. Придобиването на указаната сума, както и на нейната половина или дори една десета част, изисква от човека много по-големи душевни усилия от която и да е афера, водеща до незабавно обогатяване или, от друга страна, всяка форма на аскетизъм. Нещо повече – колкото по-скромна е желаната сума, толкова по-големи са емоционалните разходи, свързани с придобиването й. От тази гледна точка е разбираемо защо Достоевски, в творчеството на когото лабиринтът на човешката психика играе толкова съществена роля, е считал шест хиляди рубли за колосална сума. За него тя е означавала колосален душевен разход, колосално разнообразие от нюанси, всъщност колосална литература. С други думи, става дума за пари не толкова реални, колкото метафизически.
Всички негови романи, почти без изключения, си имат работа с хора, намиращи се в притеснени обстоятелства. Такъв материал вече сам по себе си е залог за увлекателно четиво. Но велик писател Достоевски е станал не заради неизбежните сюжетни хитросплетения и дори не заради уникалната дарба към психологически анализ и състрадание, а благодарение на инструмента или, говорейки по-точно, на физическия състав на материала, който той ползва, тоест благодарение на руския език. Който сам по себе си – като, впрочем, и всеки друг език – извънредно силно напомня за парите.
Що се отнася до хитросплетенията, то руският език, в който подлогът често се устройва уютно в края на изречението, а същността често се крие не в основното съобщение, а в неговото подчинено изречение – той сякаш е просто създаден за тях. Това не е аналитичният английски с неговото алтернативно „или/или“ – това е език на подчиненото отстъпление, това е език, изграждащ се на „макар че“. Всяка изложена на този език идея тозчас прераства в своята противоположност, и за руския синтаксис няма занимание по-увлекателно и съблазнително от пресъздаването на съмнението и самоунищожението. Многосричковият характер на речника (средната руска дума се състои от три-четири срички) разкрива първичната, стихийна природа на явленията, отразявани чрез думата по-пълно от каквото и да е убедително разсъждение, и често писателят, приготвил се да развие мисълта си, внезапно се сблъсква със звученето й – и се хвърля презглава в преживяването на фонетиката на дадената дума, което пък отвежда разсъжденията му в най-непредсказуема страна. В творчеството на Достоевски ясно се долавя достигащото понякога садистична интензивност напрежение, пораждано от непрекъснатото съприкосновение на метафизиката на темата с метафизиката на езика.
От разхвърляната руска граматика Достоевски е извлякъл максимума. Във фразите му се дочува трескав, истеричен, неповторимо индивидуален ритъм, а по съдържанието и стилистиката си речта му е една потискаща психиката сплав между белетристика, разговорен език и бюрократизми. Разбира се, той винаги е бързал. Подобно на собствените си герои, той е работел, за да свързва двата края, през цялото време пред очите му са се носели кредитори и издателски срокове. При това ми се ще да отбележа, че за човек, преследван от срокове, той необичайно често се е отклонявал от темата: може дори да се твърди, че отстъпленията му често са продиктувани от самия език, а не от изискванията на сюжета. Казано по-просто: четейки Достоевски, човек разбира, че източникът на потока на съзнанието е не в самото съзнание, а в словото, което трансформира съзнанието и променя руслото му.
Не, той не е бил жертва на езика. Но проявяваният от него пристрастен интерес към човешката душа излиза далеч извън пределите на руското православие, с което той се е отъждествявал: синтаксисът определя степента на това пристрастие в далеч по-голяма степен от вярата. Всяко творчество започва като индивидуален стремеж към самоусъвършенстване и – в идеалния случай – към святост. Рано или късно – и по-скоро рано, отколкото късно – пишещият открива, че перото му достига далеч по-големи резултати от душата. Това откритие често влече след себе си мъчително душевно раздвоение, и именно на него се дължи отговорността за демоническата репутация, с която литературата се ползва в някои широки кръгове. Всъщност, в някакъв смисъл нещата са точно такива, защото загубите на серфимите почти винаги са находка за смъртните. При това всяка крайност, сама по себе си, винаги е скучна, и при добрия писател винаги се дочува диалога на небесните сфери с бездната. Но дори и ако това раздвоение не води до физическата гибел на автора или ръкописа (пример за което е вторият том на гоголевите „Мъртви души“), то именно от нея се поражда писателя, виждащ задачата си в съкращаването на разстоянието между перото и душата.
В това е целият Достоевски; с уточнението, обаче, че перото постоянно е избутвало душата отвъд границите на проповядваното от него православие. Защото да бъдеш писател с неизбежност означава да бъдеш протестант или, най-малкото, да използваш протестантската концепция за човека. И в руското православие, и в римското католичество, човекът е съден от Всевишния или от Неговата Църква. В протестантството човек сам извършва над себе си някакво подобие на Страшния Съд, и в хода на този съд той е далеч по-безпощаден към себе си от Господа или дори от църквата – дори и само затова, че (по свое собствено убеждение) той познава себе си по-добре, отколкото го правят Бога и църквата. И още затова, че той не желае (по-точно – не може) да прости. Но доколкото нито един автор не пише изключително от гледна точка на приходите си, литературните герои и постъпките им заслужават един безпристрастен и справедлив съд. Колкото по-изчерпателно е разследването, толкова по-убедително е произведението – а нали писателят се стреми преди всичко друго именно към правдивост. В литературата светостта сама по себе си не се цени особено високо: ето защо старецът у Достоевски смърди.
Разбира се, Достоевски е неуморим защитник на Доброто, тоест Християнството. Но ако се замислим, не е имало и по-изтънчен адвокат на Злото. От класицизма той се е научил на един изключително важен принцип: преди да се изложат собствените доводи, колкото и силно човек да чувства правотата и дори праведността си, първо трябва да се изредят аргументите на отсрещната страна. Работата дори не е в това, че в процеса на изреждането на опровергаваните доводи човек може да склони на противоположната страна: просто едно такова изброяване, само по себе си, е силно увлекателен процес. В края на краищата може да се остане и при собствените убеждения; но, след като си осветил всички доводи в полза на Злото, то вече произнасяш постулатите на истинската Вяра по-скоро с носталгия, отколкото с жар. Което, впрочем, също повишава степента на достоверността.
Но не само заради едната достоверност, с почти калвинистка упоритост, героите на Достоевски разголват душата си пред читателя. Има още нещо, което принуждава Достоевски да обръща живота им наопаки и да разглежда всички гънки и бръчици на душевната им голота. И това не е стремежът към Истината. Защото резултатите от неговата инквизиция изкарват на бял свят нещо по-голямо, нещо превъзхождащо самата Истина: те разголват първичната тъкан на живота, и тази тъкан не е приятна за гледане. А към това го тласка една сила, чието име е – всеядна ненаситност на езика, комуто в един прекрасен ден всичко става малко – Бог, човек, действителност, вина, смърт, безкрайност и Спасение. И тогава той се нахвърля върху самия себе си.
1980
[1] Жени, борещи се за избирателни права. Бел. пр.
[2] Става дума за известна сцена от „Братя Карамазови“. Бродски допуска тук незначителна грешка, тъй като у Достоевски парите се затъпкват в пясък, а не в сняг. Бел. пр.
Източник:
http://www.librev.com
http://lib.rus.ec/b/9085/read
