Милен Русков е български писател и награждаван преводач от английски. За първите си два романа "Джобна енциклопедия на мистериите" (2004) и "Захвърлен в природата" (2008) той получава съответно наградата за дебют на конкурса "Южна пролет" и "ВИК" за роман на годината, а за "Възвишение" от 2011 г. - престижните отличия "Христо Г. Данов", "Златен век" на Министерството на културата и "Елиас Канети". Текстът беше превърнат в успешна театрална постановка под режисурата на Иван Добчев, а преди няколко дни "Възвишение" се нареди и сред лауреатите на Европейската награда за литература, чиято цел е да насърчи превода й на различни езици.
Както и предните два романа, "Възвишение" говори през устата на герои от отминала епоха - този път двама съратници на бунтовника Димитър Общи, "малко революционери и малко разбойници", и разказва за перипетиите им в националноосвободителното движение на впечатляваща стилизация на българския възрожденски език. В седмицата на редица литературни награди "Дневник" разговаря с Милен Русков за това какво мисли за този тип признания, как се пише роман като "Възвишение" и може ли да бъде преведен на чужд език.
Как гледате на наградите като форма на признание в литературата?
По принцип не много благосклонно. Особено що се отнася до българските литературни награди, аз съм много скептичен, защото се дават въз основа на приятелски и политически връзки и много рядко въз основа на действителните качества на книгите. В повечето случаи те подменят литературните стойности и награждават не най-добрата книга.
Това до голяма степен се отнася и за световните награди, макар и, струва ми се, не в същата покъртителна степен, в която се отнася за тук. В България почти всичко е фалшиво, така е и с наградите. Има една клика от взаимнообслужваща се посредственост, към която аз не принадлежа, за щастие, и не желая да принадлежа, и ги презирам. Те си дават награди, произвеждат си писатели…
Но все пак изглежда, че българското общество и литературната среда, противно на очакванията ми, има съпротивителни сили. Фактът, че човек като мен може да успее, показва, че то не толкова лесно може да бъде измамено.
Какво имате предвид, като казвате "човек като мен"?
Тъй като аз не принадлежа към тази клика на взаимнообслужваща се посредственост. Тя ми е пречила много пъти и ако действително беше толкова могъща, а четящата публика - толкова неосведомена и лишена от ориентир, то тя непременно щеше да да ме спре. Фактът, че не е, говори, че публиката не може да бъде излъгана току-така.
По тези причини, или някакви други, по-съществени, избирате да се държите малко по-отшелнически? Или просто писането го изисква?
То е комплекс от фактори. Ако не принадлежите към същата тази клика, тя се опитва по всякакъв начин да ви затвори пътя към медиите. Тя се страхува от талантливи хора, които стават популярни, защото това става опасно за нея. Тя започва да губи позиции.
Второ, това е въпрос на характер. Аз съм в общи линии уединен човек и не съм кой знае колко общителен. Трето, разбира се, че ако човек иска да бъде истински писател, трябва да се уедини - да се изолира даже, бих казал, думата е по-тежка.
Трябва да се изолира, за да може да пише книги, които не разказват за собствения му живот и собственото му време. Ако разказвате за собствения си живот и време, както повечето писатели правят, тогава няма нужда от такава тежка изолация. Но ако разказвате за българското Възраждане като мен, трябва да се потопите в друг период, в друго време, в друга среда, умът и въображението ви трябва да се пренесат. Трябва да се изолирате от настоящата си среда.
Тръгвате от много по-стари времена, минавате през Възраждането, сега ще стигнете до 20-те години на XX век. Ще продължи ли пътят към съвремието?
Не знам, човек никога не може да каже. Няма нищо сигурно и човек никога не трябва да казва никога, но... Нямам такова намерение. Аз не мога да си спомня някога да съм написал книгата, която съм имал намерение да напиша. Винаги възнамерявам да напиша някаква друга книга, от която в един момент се отказвам и пиша книгата, която пиша. Така че намерението ми нищо не значи.
Онзи ден един от членовете на Шведската академия, която дава Нобеловата награда за литература, провокативно заяви, че творческите резиденции, програмите за творческо писане и различните грантове, които дават възможност на писателите да работят спокойно, унищожават западната литература, защото отдалечават автора от реалния живот. Докато големи писатели като Бекет и Кафка са работили нещо друго, за да се издържат и това е захранвало и литературното им въображение. Какво мислите вие?
В такъв случай аз съм следвал примера на всички стари писатели, защото моят път е точно такъв. Това има своите предимства. Но все пак не съм сигурен, че членът на журито е прав.
Разбирам много добре тази теза, тя е дарвинистка. Тя смята, че в литературата трябва да действат дарвинистки правила и който е най-добър, ще оцелее. Споделям това до голяма степен, аз самият така съм станал писател. Аз съм дарвинистки писател. Аз съм оцелял. Никой не ме е произвеждал, никой не ме е хранил, субсидирал, подпомагал. Ако човек има достатъчно силен талант, ще успее.
Лошото на тази гледна точка е, че тя е свързана с грамадна загуба на време. Ако отидете на творческа резиденция, може да напишете книгата си за три месеца, да кажем. Ако през това време сте принуден да се издържате от нещо друго и да крадете от времето си, същото нещо ще ви струва 2 години.
Как избирате историческия момент, в който искате да се вмъкнете в книгите си? И как влизате в главата на героя, от чието лице разказвате?
Избирам ги по историите. Има много хубави истории, истории, които ме привличат като магнит. Това са обикновено трагикомичните истории.
Шекспирови?
Точно Шекспир аз като че ли от студентските си години не харесвам много-много. Но трагикомични истории.
Хубавите истории, впрочем са голяма рядкост - наистина хубавите, в които има от всичко: комедия, трагедия, нещо поетично, драма, хубав сюжет. Аз знам седем такива истории, три от тях съм разказал, сега се опитвам да разкажа четвъртата и знам още три.
Аз съм човек, който непрекъснато събира истории. Изчел съм много енциклопедии. Затова чета енциклопедии - търся история, разказ. Има някои, които са просто брилянтни - виждате ги и си казвате, страхотно! Те ви привличат да ги разкажете, да ги обработите, да разместите едно-друго, да ги направите литература. Говоря за действителни истории. Те ми служат като основа.
С течение на времето съм се убедил, че истинските истории надвишават отвсякъде възможностите на въображението. Има неща, които просто не можете да измислите и никога не бихте измислили, защото ще ви се сторят недостоверни.
Но когато срещнете в историята на света нещо такова, което надминава всякакви ваши представи за достоверност - а ето го, случило се е - тогава разбирате че ето, това трябва да правите. Не е нужно човек да измисля истории. Трябва широка култура, да познавате историята, да четете много, да търсите сюжети. Ще попаднете на невероятни неща.
И тогава ги вземате като база, измисляте героите или променяте действителния герои. Разказвате през тази история собствените си впечатления и собствения си опит. Измисляте разни детайли, части от сюжета. Но основната история най-добре да е истинска, защото светът е по-изобретателен от нас.
А как стигнахте до "Възвишение"?
Аз исках да напиша книга за пребиваването на английските романтици в Италия. Те са много интересни, аз много ги обичам. В английския, както и в целия романтизъм изобщо, върховната естетическа категория е възвишеното - the sublime на английски.
И докато се разхождах един ден в Котел, където живее баща ми, минах за пореден път покрай старото Галатанско училище. Аз сигурно съм минавал оттам 200 пъти, но за пръв път в живота си забелязах надписа, който стои над вратата. Той гласи "Помогни ми да те възвися".
Това става в един летен ден, в който аз минавам оттам и въображението ми е заето с различни мисли за хора от другия край на Европа - за английския поет Шели, за Европа, за възвишеното, за романтизма. И изведнъж виждам това нещо на Галатанското училище в Котел - бях потресен. Казах си, защо трябва да търся неща на другия край на света, когато може би те са под носа ми. Може би мога да разкажа романтическа история - защото "Възвишение" всъщност е такава - със собственото си минало. Със собствения си град, народ, култура. Под носа ми е и може би точно, защото е там, не го забелязвам.
Тогава започнах да проучвам българското Възраждане. Прочетох в оригинал книгите на Берон, на Раковски. Смял съм се от сърце, защото времето ги е направило, особено Раковски, много смешни. Той не е имал никакво намерение да пише смешна книга с "Горски пътник", но така се е получило. Усетих целия грамаден чар и обаяние на българското Възраждане - защото той е огромен. Българите не го познават, за съжаление, те са го забравили. Възраждането е страшно интересен период, много пъстър и обятелен, пълен с много авантюристични хора. И в един момент си казах, о това е страхотна история, тук има страхотни типажи, страхотен разказ!
Фотограф: Димитър Краев
[Издателство "Жанет 45"]
А Захари Стоянов? Много често ви сравняват с него, ласкае ли ви?
Аз харесвам много Захари Стоянов, той има брилятно чувство за хумор. И има точно такова ухо, което хваща комични ситуации. Той разказва за българското националноосвободително движение по начин, много различен от патетичния, с който се говори за него в момента. Между другото у съвременниците и участниците в българското революционно движение въобще няма такава еднозначна патетика. Нито от Захари Стоянов, нито у Стоян Заимов, който също е участвал в Българските революционни комитети. И двамата имат чудесно чувство за хумор и много тънка ирония. Плоската патетика възниква по-късно.
Имахте ли за цел да разрушите някои от нейните митове?
Не, нямах такава цел, но аз харесвам много иронията и чувството за хумор. И не бих седнал да пиша някаква високопатетична книга, защото тя не би съдържала никаква ирония.
А човек може да бъде ироничен и към неща, които обича - това за английската култура е много характерно. Тя съчетава обичта към нещо с известна ирония към него. Само в по-простите култури нещата се разделят на черно и бяло - или се възхищаваме на нещо и си дерем гърлото за него, или го мразим и иронизираме. Светът е по-сложен и подходът към нещата е много по сложен.
Той може да съчетава любов с ирония, защото нещата, които обичате, често имат доста смешни страни. Хора, които много харесвате, от време на време правят страшни и небивали глупости. Вие самият правите страшни и небивали глупости.
Светът съдържа в себе си всичко и по-пъстрият разказ съдържа повече от действителността. Хората често заслужават ирония, и в същото време могат да направят велики неща.
Казвали сте, че едно време сте намирали стила за най-важното нещо в литературата, но после сте открили, че това са героите. Оставате ли още на това мнение?
Да. Абсолютно.
Как стигнахте до езика на "Възвишение" и какво ви струваше това?
С много четене на българска възрожденска литература в оригинал. Аз съм чел, струва ми се, всички съчинения на Раковски в оригиналните издания, преснети и свалени от интернет - да кажем "Горски пътник" от 1857 г., "За българските хайдути" от 1868 г.... Всичко, както е било публикувано тогава, с големите и малки носовки и така нататък.
В по-късните издания на тритомника на Раковски езикът е осъвременен. Запазили са някои думи, но езикът е изгладен и вие няма да добиете представа за него. Аз съм чел "Рибния буквар", стария Славейков и всичко така, както е излязло през XIX в. Ако човек има езикова дарба, той попива езика и започва да мисли и да се изразява на него.
Помага ли работата като преводач на един писател?
О, да. Тя хем помага, хем пречи, но ще ви кажа с какво помага. Поддържа те непрестанно във върхова езикова форма. Правенето на преводи е нещо като езиков културизъм. Това е все едно непрекъснато да сте в някаква зала и да вдигате тежести. И когато нещо ви хрумне, нещо ваше, много бързо се изразявате и намирате точните думи, нюанси, детайли. Защото с превода, например от английски, постоянно въртите езика, приспособявате стила.
Вероятно всички, чели "Възвишение" се питат, след като целта на Европейската литературна награда е да насърчи превода на романа на друг език, как изобщо ще се преведе тази книга?
Много е трудно, но не е невъзможно. Аз смятах, че е невъзможно. Обаче моят приятел Кристофър Бъкстън, който е преподавал в Английската гимназия в Бургас 30 години - женен е за българка, той вече е пенсионер - ми каза, абе твоята книга е много нашумяла, аз ще взема да я прочета. Ми вземи я, викам си на акъла, какво ли ще разбереш. Тя е толкова дълбоко българска книга, но все едно.
Прочете я той и ми прати по имейла - без нищо да казва преди това - 30 страници, преведени на неговия роден диалект от графство Съфък в централна Англия - най-дървеният английски език, който аз съм виждал. Смял съм му се до обезумяване.
Останах поразен. Той беше разбрал почти всичко и го беше предал на много смешен английски език, смешен спрямо съвременния книжовен английски по подобен начин, по който езика на моята книга е смешен, съпоставен със днешния български. Значи може.
Но част от хумора и душата на книгата е и споделената история, която тук имаме, и погледа към Възраждането от наши дни. Езикът чудесно се преплита с тях и ги подчертава. Това може ли да се преведе?
Нашата споделена история не. За щастие във всяка локална история има нещо универсално. Да кажем хора като революционеро-разбойниците на Димитър Общи има във всички революционни движения в Европа, особено през XIX в. Националноосвободителните движения не са класови, партийни или съсловни и там е пълно с авантюристи. Ако знаете в италианското Ресорджименто какви страшни авантюристи има... то неслучайно Димитър Общи има медал от Италия. Това е типаж, който го има навсякъде в Европа.
Опитът в театъра какво ви донесе?
Преди всичко донесе голяма популярност на книгата, тъй като спектакълът е гледан миналата година от 15 000 души - един от най-гледаните у нас. Той разпространи книгата, така да се каже - получи се взаимен обмен, защото почти във всеки град, в който се играе, първия път залите са пълни с хора, които са чели книгата. По-нататък пак са пълни, но с хора, които не са я чели. Книгата привлича публика в театъра и обратното.
Стана ли ви интересна драматургията? Привлича ли ви да пишете драма?
О, не. Всички театрали в България ме питат това. И аз им отговарям много искрено: за човек, който може да пише романи, опасявам се, писането на драматургия е просто безинтересно.
[Издателство "Жанет 45"]
Действието в книгата, над която работите в момента, се развива в 20-те години на миналия век. Този сюжет как го намерихте?
Случайно, както тези неща стават. Като четох за обира на турската хазна в Арабаконак покрай "Възвишение", попаднах на другото голямо събитие, което се е случило там - атентатът срещу цар Борис III през 1925 г. Попаднах и на хората, които са го извършили. И си казах, о тези са едни доста особени хора, доста приличат на тия, за които сега пиша.
Когато свърших "Възвишение", започнах да проверявам тази история - българските 20-те години. Това е невероятна история. Тя е удивителна и смайваща, разбира се, е и много мрачна.
Проверих историята на това десетилетие в България, която не е и много известна, защото е премълчавана и от двете страни. Тогава има много лош сблъсък между военните от една страна и - единния фронт, където са комунисти, земеделци и анархисти, от друга. В буржоазна България, тъй като военните в края на краищата са нейни представители и охранители, всичко, което те са правили, се е премълчавало, дори и след като режимът им пада от власт. Или се е премълчавало, или се е разказвало с много недомлъвки.После, когато комунистите идват на власт, те изкарват мръсните ризи на другата страна, но премълчават много от своите дела.
Чак, струва ми се, в момент като този - сто години по-късно, можете да разкажете историята такава, каквато е била, тъй като вече няма заинтересована страна, която да държи монопола над властта. Ще видим.
Ще има ли някакъв стилистичен експеримент в книгата?
Да. На мен ми е скучно да пиша на съвременен книжовен език, аз го намирам за банален. Героят на книгата е един софийски шофьор на такси, който разказва от първо лице и говори на покъртителен софийски диалект, който е ужасно смешен. И при това е от 20-те години.
Значи продължавате със стратегията разказвач от първо лице, който е леко ненадежден?
Много, много ненадежден.
Какво ви дава този подход?
Разказът от първо лице е огромно предимство, защото прави две неща едновременно: изгражда героя и разказва сюжета. Героят разказва сюжета и начина, по който го прави, говори много за него. Всичко е прекарано през неговия поглед, което му придава грамадна плътност. Не виждам как може да се постигне това от трето лице. А както ви казах, аз смятам, че героят е най-важното нещо в литературата. Много обичам да имам мощни герои, богати и многообразни.
Освен това иначе не може да правите стилистични експерименти с езика. Така че когато ви разказва героят, който е едновременно софийски шмекер и идеалист от 20-те години, той говори на своя си език.
Изкушавате ли се направите английския превод на "Възвишение"?
Не, разбира се, как. Според мен е много съмнително човек да превежда на какъвто и да е език, освен на своя собствен. Има си неща, които ги владее само човек, на когото езикът е роден. Толкова. Обратен превод никога не бих седнал да правя. Кристофър ще я преведе.
Има ли в днешно време такива герои - "малко револуционери и малко разбойници"?
О, сигурно има, не съм се заглеждал. Трябва по-внимателно да се загледа човек. Но то и днешното време не е такова. За да имате такъв тип герои, трябва да имате много остра ситуация, както по време на националноосвободителните борби през Възраждането или класовите борби през 20-те. Трябва да има много остра ситуация, за да се реализира този типаж. В момента няма такава ситуация. Днес един такъв характер би станал нещо друго.
Тоест днес не сме в остра ситуация.
Разбира се. Вижте какво е ставало през 20-те и 40-те години и ще разберете, че както е казал Волтер много иронично, в момента ние живеем в най-добрия от всички светове.
Много хора обаче сякаш изпитват нужда от някакъв тип възвишение.
Възвишението ще дойде само от тях самите.
Какво четете? И четете ли, докато пишете?
Докато пиша, не, освен ако не е свързано с това, върху което работя и тогава обикновено е документална литература. В момента чета един сборник с комични разкази на Чехов. Той е с прекрасно чувство за хумор. Разказите му са много, много смешни. Преди това четох книга със съвсем друго настроение - "Книга на безпокойството" на Фернанду Песоа. Също много хубава, препоръчвам я.
Тоест не смятате, че другите писатели могат да ви попречат с нещо и да вмешателстват в стила ви.
Не, разбира се, те могат само да ви обогатят.
Има ли според вас други български писатели, които не получават достатъчно внимание, а го заслужават?
Има. Единият от тях според мен има достатъчно голяма популярност, но въпреки това ще го спомена. Това е Алек Попов. Има чудесно чувство за хумор, и не само. Алек е по-сложен писател, той въобще не може да бъде сведен само до чувството си за хумор, както често става.
Има и един по-млад от мен писател, който смятам, че е много недооценен. Това е Радослав Парушев, който според мен е много добър майстор на разказа и не чак толкова добър романист, за колкото сам се смята. Той държи да пише романи и смята, че там му е силата, моето мнение е, че е много по-добър разказвач. Вземете книгата му "Животът не е за всеки" - там има брилянтни разкази.
Те все пак са сравнително известни.
Не особено - не и ако се съди от тиражите.
А сред по-младото поколение виждате ли интересни автори?
Вижте тези, които издава Университетското издателство. Ани Илков прави подбора там, а той е човек с много добър литературен вкус. Вижте книгите от поредицата им с дебютанти. Почти никой там не е случаен. Някой от тях ще излезе, ще остане. Аз не изпитвам никаква ревност спрямо тях.
Как се отнасяте към пороците?
Ами... Момчето, което на мен ми продава тютюн, има много прозрачен поглед. Той ми е казвал, "Ти нали знаеш, че аз не само тютюн потребявам?" Този човек не ме е лъгал никога за нищо. Умен е, добре образован, пътувал е по света. Хората са сложни.
Как пишете - на компютър, ръкописно, седнал, прав... Изобщо това има ли значение?
Аз пиша само на ръка, седнал на бюро или на леглото. Целта е да няма, доколкото е възможно, никакво разстояние между ума и това което записвате, за да не догонвате мисълта си. Аз пиша най-бързо на ръка, както и всеки всъщност.
Всяка ваша книга прави все по-силно впечатление. Изпитвате ли притеснение сега, преди да представите четвъртата?
Не. Можете да си го обясните с лекомислие, но аз нямам никакви такива притеснения.
Кога ще се появи?
До лятото на следващата година. Може и май, юни.
Как върви процесът при вас - първо обмисляте, пишете наум или сядате и започвате направо?
Първо го мисля. В това число в конкретни изречения. Ясна ми е ситуацията, ясно ми е какво става и най-малко - първото изречение на епизода, а често и много повече. Знам как епизодът ще се разгърне. Това ми е ясно в конкретни изречения. След това тези неща сядам и ги свързвам, или разгръщам.
А заглавието кога идва?
При мен идва първо заглавието.
Как ще се казва новата ви книга?
Това няма да ви кажа.
