ЧУДОМИР ЗА.. "ЧУДОДЕЙНИЯ" МЪРЗЕЛ

http://www.v-razgovor.com/Web/Articles/ReadingPage.aspx?art=26

Село, разказ

Село, село, пусто село, откак се е заселило, все в тоя дълбок дол лежи. Отвред голи сипеи го обграждат и небето му е мъничко, мъничко, колкото едно фередже. Цял ден дреме под дебелата сянка на южния рид, а вечер, покаже ли се луната, свирнат вихри, пиян се провикне, лавнат псета, дорде я прогонят.
Къщурките му, криви, изкъртени, са наклякали по брега на реката. Тук-там от прозорците им наднича бледо мушкато в саксии от счупени стомни, но няма къде да се огледат, защото реката отдавна е пресъхнала. Едно спънато магаре къса лютивец из сухото й корито и с часове вече тропа на едно място като наказан новобранец. То е на майстор Ибрям Чилингира, който прави тънките свредлета. Той пък ето го хе, де лежи пред колибата си, гладен като бежанец. Цял ден се изтяга по корем, а вечер, като се завърнат от работа селяните, ако може да откара някой комат хляб, ще хапне, ако ли не, ще чака чак до сутринта, защото сега — освен него, магарето му и мене — няма никого в село.
Всичко е отишло в полето. Попът пък или е за риба, или спи в зимника на хладно, ама от пустото му куче и господ отдавна не е влизал в тях.
Задушно е като в ковачница. Прежуря на дъжд. Кокошките, зяпнали от жега, отпуснали крила, отдалеч изглеждат като облечени в малакофи. И кучета няма денем в селото освен поповото. И в общината няма никого. Кметът заминал рано сутринта да си пои градината, секретарят вършее, писарят отишъл в гората да бере липов цвят за болното си дете, а разсилният е при кмета в градината. Той пои, а кметът дава команда само. От десет дена общината стои затворена. Пък и защо ли да я отварят, като всичките са все от нашите и никой за нищо документ не вади? Кой къде си иска, ходи и кой каквото иска, това прави. Ако иде в забранената гора, плаща направо на горските стражари, ако сгреши нещо на полето, плаща си глобата на полските, защото и те от шест месеца заплата не са получили.
Два пъти в седмицата идва куриерът, но не ходи до общината, а направо на хармана на секретаря. Той си носи печата в пояса, завери му пътния лист и го изпрати със здраве. След това мушне писмата в купена между снопите и ако ги забрави, чак кога дойде ред да вършее тях, ги намира и раздава на населението. Ако пък случайно дойде по служба стражар или акцизен, праща ги на кметовата градина, че там има и студена ракия, мезе и дебели сенки. За обеда и вечерята се грижи разсилният — оттук топла пита, оттам пиленце, сиренце… Той по някой път отваря и общинската канцелария. Влезе вътре, дигне някоя паяжина с високата си гугла и бърза пак да заключи, да иде на кметската градина.
Село, село, пусто село…
— Ибрям, а, Ибрям, спиш ли?
— Какво да спим бе, чорбаджи, гладен човек спи ли?
— Слушай, Ибрям, стига си лежал, стига си спал. Искаш ли да станеш кмет на нашето село? А? Кажи де! Ще разбием вратата на общината, ще седнеш на кметския стол и ще почнеш да командваш. Всички се изредиха да кметуват в това пусто село, и пак кмет няма. Сега вече е твой ред. Хайде! Ставай, че работа ни чака. Заповеди трябва да се издават, наредби трябва да се пишат. Ставай! Аз ще ти бъда секретар.
Най-напред ще поставим въоръжена стража в двата края на селото и зададе ли се някой политически демагог — ще го арестуваме и ще го пъхнем в нашия ракиен казан. Зададе ли се агитатор — вътре! Зададе ли се депутат — в казана! Ще подпалим огън и ще ги стопим. Маста ще ни трябва после за селската вършачка, за трактора, за мелницата. След това ще издадем заповед всички бивши и сегашни общинари да се мобилизират и да се изпратят да копаят водопровод и докато не протекат чешмите из село, да се не връщат. Всички стари горски стражари да се накарат да залесяват бреговете на реката и докато не потече пак, както е текла, да не стъпват в село. Неотчетените секретар-бирници, касиери на кооперация, училищни, читалищни и черковни настоятелства да идат да чукат чакъл за поправка на селските пътища. Председателят на читалището да пренесе на гръб в общинския плевник натрупаната в читалищния салон царевична шума, която се конфискува за в полза на селския бик. Попът да полее и помете всичките улици в селото. Бакалинът да поправи покрива на училището и да постави стъкла на всички обществени сгради. Двамата лихвари да открият на своя сметка дневен детски дом и безплатни ученически трапезарии… Който не изпълни заповедта и не се подчини на новата власт — в казана! Какво ме гледаш така? Ставай! Ставай, че работа ни чака. И аванс срещу заплатата си ще получиш, щом поемеш длъжността — един комат хляб и буца сирене. Хайде!
Майстор Ибрям надигнал се на лакти, зяпнал от учудване, очите му изскочили, светят като лимонадени запушалки, а магарето, спряло да тропа с крака, извило врат, ни гледа, клати глава и пухти одобрително.

Чудомир - "Наската"

В село на Наската му думат Хитлер. Не за друго, а защото през войната го бяха ранили в края на лявата джука, шиха я, гориха я и сега там мустак му не никне. Пък и ти да си, да речем, като него с мустак и половина, няма да се движиш по света за украшение, а ще отрежеш десния, значи, за да стане като левия, и щеш, не щеш, ще заприличаш горе-долу на Хитлер. Пък не е и само това. Природата му е ентелегентна. Гледаш го такава една шушумига, ама да турят неговия мозък, с извинение, във вашата глава, като бомба ще я пръсне и ще експлодира моментално. Три пъти е кметувал в село, веднъж за окръжен съветник го избраха и, да има, да няма, две години всичко да е служил, ама за двайсет топло ще му държат.
Като се насрочиха изборите, той цяла нощ не спа. Въртя се, пъшка, мисли, пресмята и като се съмна, без да се обади някому, запраши към града. Пита човекът, разпитва, научи се кои са кандидатите за народни представители, подаде заявление и след една неделя се върна и той кандидат.
- Хъ - подсмиват се селяните, - от свинска кожа мях и от Хитлер депутатин!
- Видяло теле пещ и помислило, че е манастир - добавят други. - Няма да си смени воловете с по-млади, че да си гледа работата, ами с големи политики ще ми се занимава!
А той си мълчи, трае си и се прави, че ги не чува. Като му утвърдиха кандидатурата, грабна торбата, обу си най-скъсаните цървули и необръснат и гологлав, тръгна по агитация из селата.
Хем агитация, хаа, не тъй шега работа! Още в първото село, като събра народа, че като се провикна:
- Мили братя сиромаси! Гледайте ме каква съм фигура и ме пишете! Това съм аз цял-целеничък, беден и окъсан като вас, но под тая дрипава антерия тупа юнашко българско сърце, което страда и го боли за народа и неговите широки маси. Баща ми беше орач, дядо ми умря, като пасеше чужди кози в гората, а прадядо ми не го помня, но трябва да се е катерил по букаците из Балкана във вид на маймуна. Такива сме! Прости сме, но толкова години ни управляваха по ентелегентически и професорски, докато ни докараха до просяшка тояга.
Мили братя! Наситихме се на тях! Кандисахме! Дайте ми вашата подкрепа и вашия глас, за да видите какво можем ний, простите и неуките! Помогнете ми, за да ви наредя една трудова държава за благоденствие на земеделския стопанин и неговия инвентар! Дайте ми възможност да увелича двойно и тройно цените на житото, ръжта, ечемика, розовото масло, лайкучката, ментата, фъстъците и другите тям подобни маслодайни продукти! Гласувайте за мене, за да премахна пенсиите, горските позволителни, поземления данък и акциза!...
Братя българи! Като влязох в селото ви - гледам - река. Крива, неканализирана, с мръсни и изронени брегове река. Питам един вашенец:
- Риба поне има ли в нея?
- Каква ти риба, казва, откак изкоренихме гората, и жабите из нея представляват малцинство!
- Е, добре! Ще има риба! Трябва да има! Хайвер от Бургас ще наредя да доставят на държавна сметка, да го поръсим от моста! Сомове и шарани трябва да играят на своеволие из нея!
- За какво ни е риба без вино - обади се някой тихо из публиката.
- Мълчи бе! Може и винце да има на края - като свърши, смушка го съседът му.
- Не ми се вярва. Я го погледни, прилича ли на човек, който мисли да почерпи? Той не е вчерашният, дебелият кандидат, дето поръча на всекиму по полвиница.
- Нищо се не знае, нищо се не знае! Мълчи сега и слушай само!
- Братя селяни - продължи Наската, - трябва да докажете на големците горе, че ний не сме вече само стадо за стригане и доене, а, обратното, че виждаме и знаем всичко и искаме сами да си нареждаме държавата, сами да се управляваме! Долу ентелегенцията! Долу дебелите думбази, учените и професорите! Да живеят напуканите ръце, крака и тям подобни! Да живее народът и неговите широки маси!
Първата реч на Наската има голям успех. Щом свърши, струпаха се около него, застискаха му ръцете, затупаха го, захвалиха го в очакване, че ще почерпи на края, но той отклони въпроса, грабна торбата, сбогува се и пое за друго село. И там, и навред, дето мина, беше посрещнат отлично и мандатът му беше вече почти осигурен.
Противниците му кандидати се бяха просто отчаяли. А най-много дебелият търговец от столицата.
И докато всичко се нареждаше като по вода, изведнъж се разнесе слух, че Наската се отказал от депутатството. Получиха се писма по селата от него, че слага мандата си и препоръчва на селяните да гласуват за дебелия буржоазен елемент.
"Мили братя сиромаси, пишеше в него, от шефа на бившата ни партия получих нареждане да отстъпя мястото си на г-н Зяпко Лапков, търговец на едро от София. Той също бил наш човек и имал големи връзки с Европа, имал женена дъщеря за банкер в Швеция и Норвегия и щял да нареди да се отпусне заем на държавата от хиляда милиона, които да се раздадат на земеделските стопани. Като истински изпълнителен член на партията подчинявам се на наредбите и ви препоръчвам господин Лапкова. Гласувайте за него всички единодушно и с акламации, за да прокара същата програма, за която ви говорих аз..."
В село му думат Хитлер, ама и Кемал паша, и Мусолини ще тури в джеба си. Наската, хей! Продаде си мандата, кучето проклето, заедно с избирателите, и толкоз! Три хиляди лева похарчи, а двайсет и три му наброил дебелият кандидат. Натракал му ги: трак-трак-трак, до стотинка, купи си два коня, нова-новеничка каруца, качи си фамилията целокупно и отиде на панаир, а дебелият кандидат нека се поти, широките народни маси нека да зяпат и чакат да им настъпи благоденствието на конския великден.

"Косачи" от Чудомир

Под големия крив орех на гробищата, седнали на сянка, ковяха косите си Лъжлив Съби и Нено Сенегалецът. Преди няколко дена бяха взели от черковното настоятелство сеното и сега се готвеха да косят. То какво сено в гробище, но хем да ги почистят и колкото за три добичета все ще се събере малко осига и буреняк. Защото всичката живинка на двамата се състоеше от две крави и „чичо“ — сериозното магаре на Лъжлив Съби. Клети сиромаси са и двамата. Дрехите им — окъсани, увиснали — и както са брадясали и неостригани от Коледа насам, отдалече ще ги помислиш за кукери. Нено е смирен човек, черен като арапин и вдовец. Свил се в сиромашията си като пашкул и все надолу гледа, ама Лъжлив Съби, леле, мале, чудото му го няма на три часа път оттука! Ако дяволите на оня свят се управляват от тричленна комисия, както е по нас, кога умре — той ще им бъде председател, гледаш го — една стиска човек и едното му рамо криво, ама очите му святкат като на котка в пещ и уж тебе гледа, а зад тебе вижда. И все се подсмива сякаш. Ей тъй, както си изтърсва лулата и си приказвате, ще те метне с някоя лъжа, че да се чудиш и маеш отгде ти е дошло! Затова му думат Лъжлив Съби. А пък прякор да измисля на някого — ще прилепне като лъжица в масло, та и с ръки-сапун да го триеш, не можеш го изчисти.

Слънцето се беше подало над Синьовец, ухилено и голямо като петмезена тава. Кривият орех, разстлал сянка като козинява черга, достигаше чак поп Еньовия гроб, а точно под окачената на клона торба, дигнало крак, се пощеше Неновото шарено куче.

„Джин-джан… джин-джан-джин…… Джин-джан-джин…“ — пееха косите и малките чукове редяха удар след удар. Като сложи последния удар точно на върха на косата, Лъжлив Съби стана, намокри бруса с кратунката, тегли го няколко пъти отдолу и отгоре върху острието и извика:

— Хайде Нено, ставай, че работа ни чака! Аз ще почна от поп Еня нататък до могилата, защото има нови гробове и трънак, а ти удари надолу, из долчинката. Ставай, че днес е събота, та да ги подредим всички за утрешния празник! — И като изтърси лулата, мушна я в пояса, пипна здраво косата, поразкрачи се и почна.

Гробът на поп Еня беше сравнен със земята. Само един килнат кръст сочеше мястото му. Като се доближи, без да прекъсва нъмлията си, Съби се провикна:

— Прощавай, дядо попе, но до днес ти е попството! Наред ще ви бръсна сега всички ви — дръж се!

Тънката коса засъска около кръста и поваляше високата кощрява, поникнала над главата на поп Еня. Като обръсна него и околните му, той с неправилна нъмлия се насочи към отдавна починалия си съсед и приятел Чеко Чолпана и отдалече му се обади:

— Комшу, хайде, сапунисвай се, че ида! Свещ досега не съм ти палнал от пуста немотия, ама днес съм рекъл да те обръсна на света събота, че я колко си брадясал! Замязал си на протестантин!

Тъкмо разчистваше съчките около Чековия гроб, кучето под ореха изръмжа, джафна веднъж-дваж и пак се наведе да се поще. Отдолу из пътя, който минава до самите гробища, се зададе Чековица, вдовицата, натоварена с цедилка, с мотика на рано и стомна в ръка. Зла и сърдита отдавна на Лъжлив Съби, понеже не можеше да понася шегите му, тя мина бързо край косачите, без да ги поздрави.

— Много бензин си наляла в мотора, Чековице, префучаваш като аероплан и селям не даваш!

— Ушите ти да зафучат на тебе, гдето сѐ подбив дириш!

— Не се киселѝ толкова, а ела помагай! Ела дръж да обръснем Чека, че каквато му е остра брадата — има да подскача!

— Да те обръснат вкоченясал, поразнико с поразнико, кога и от грях се не плашиш, и с мъртвите се подиграваш! — изрева вдовицата, покачи се на натрупана до нея пръст и продължи: — При него да идеш, че да се не върнеш! От гробищата да не излезеш гиди, дрипав циганино!

Кърпата ѝ се беше свлякла на шията. Разрошена и страшна, тя сипеше огън и жупел без прекъсвания.

Спокоен и усмихнат, Лъжлив Съби едва сварваше от време на време да пусне по някоя острота:

— Не викай, не викай, а си забради кърпата, че ако се надигне да те види Чеко такава, веднага ще скочи пак в гроба!

— И ти след него, и ти вдън земя да потънеш, просяко с просяко, и на и на целия ви род името да не се чуе! Дано черна чума ви изтръшка, гърлица да ви загърли и дъно и място да няма за вас!…

Огънят вече беше барабанен. Решена да унищожи противника си без остатък, Чековица кълнеше ужасно, гребеше буци пръст от купчината и хвърляше бясно през оградата. Лъжлив Съби се понаведе ухилен и извика:

— Поправи си мерника, Чолпанке, че надхвърля! Ще цапнеш Нена, Ненаа — хубостта на селото ни ще затриеш. Нали уж щях да ти сватувам за него?

— Самодиви да ти сватуват, куче проклето, и таласъми да ви тропат по полиците! Дано черна котка те прескочи, като пукнеш, та на вампир да се преобърнеш!…

Разпенена, прегракнала, тя реши да намали разстоянието и да атакува; затова се срина от купчината, прибягна, покатери се на гробищната ограда и сякаш вече не викаше, а джавкаше:

— Да пукнеш, да треснеш и ти, и майка ти, и баща ти, и децата ти!

— Ненооо — провикна се пак Съби, — ела, ела, ако не си видял жива горила — ела да видиш! Аз едно време видях на Пловдивския панаир, ама тази е по-рошава!

— Хи, хи, хи… — кискаше се Сенегалецът, облегнат на косата. Голямата му уста се беше разчекнала чак до ушите, а здравите му зъби се белееха на слънцето, сякаш беше лапнал буца сирене.

Вижте също: 

 

Избрани разкази

Чудомир

Българска класика: разкази и новели

Под шарената черга

Избрани разкази и фейлетони

Чудомир

Българска класика: разкази и новели

"Паметник" от Чудомир

Туй било, онуй било, ама интелигент човек е кметът на село Крива слива, инициатор човек — не ще приказки! Сушилня за сливи, кай, ще направя, и я направи да си суши жена му чергите в нея; яма за смет и умрели котки ще изкопая, кай, изкопа я човекът, за да падат живите нощно време. Каквото намисли — прави го!

По едно време, като му бръмна: паметник, та паметник! Признателност, кай, трябва, почит и уважение към тия, гдето си проливаха кръвта за отечеството! Можеш ли да му възразиш? От общинския бюджет отдели нещо, вечеринки, представления, волни помощи, даде кой крина царевица, кой ръж или парче сланина, а баба Дойка — нали и двамата й синове загинаха — цяла бяла меджидия подари, дето й я беше дал едно време хаджи поп Койо, кога му целуна ръка като млада булка. Прави-струва кметът, значи, с лесничея и от общинската гора можаха да откачат 50–60 кубика материал за целта и, кажи-речи, събраха се доста парици. Като се събраха и като усетиха каква е работата, че като запристигаха едни рунтави майстори на паметници, едни широкогащести каменари — скулптори ли им думат, безскулптори ли, — изпоплашиха кучетата и за една неделя докапчиха виното на селото за бог да прости падналите герои.

Един ден кметът обяви търга. Пообадиха се тук-там някои и даскалчето помърка, че тъй не ставало, че не било редно и законно и че трябвало да знаят и да разрешат големците от София, ама изниско се обаждаха все, да ги не чуе някой. Тайна опозиция един вид. Смее ли някой да излезе на кмета насреща? Държи ли му?

Обяви се търгът, значи, поръчват вино рошавите майстори и хем черпят, хем наддават. Един слезе, да речем, долу под девиза, другият се спусне още по-надолу, а пък третият взе, че се намъкна с кмета заедно съвсем надолу — чак в зимника на кръчмата. И нали бил като него и ловец, и рибар — взе търга като нищо, постоя още един-два дена и се изгуби. Най-напред казваха, че паметникът щял да е от мрамор, после казаха, че от бял врачански камък щял да бъде, и най-после се разбра, че целият ще е от цимент и ще представлява войник. Най-отдолу, значи, две-три стъпала, после нещо четвъртито като сандък, на страните на който ще се напишат имената на убитите, и отгоре войник с пушка да пази и тях, и нас от външни и вътрешни врагове.

Мина се не мина месец, ето ти, рошавият майстор пристигна с няколко коли сандъци, камънаци и инструменти. Запретна се с няколко работници и дорде се усетим, струпаха го като панаирджийска барака на бърза ръка пред общината.

Събра се цяло село да гледа. Един не харесва войника, че бил с криви крака, друг — че главата му била голяма като на Боня Бялмустака, трети на пушката намери грешка, че била тънка като евзалийка; дядо Насьо Нищелката се докачи пък, че пропуснали да пишат името на брат му, и си искаше назад подарената крина ръж.

Само Руси Кършулят нищо не рече човекът. Той пък си е жив и здрав и се върна от пленничество из Гърция още преди да поръчат паметника, ама понеже го водели за умрял в общинските тефтери и му правили домашните помен — писали и него при умрелите.

— Човешки магарии — викаше Руси, — случват се! Само господ не греши. Нека си седи името ми там! Какво има? Нали в края на краищата няма да побия кол на земята? И аз ще умра. Нека ме има при другарите!

Осветихме си, както му е ред, една неделя паметника, пореваха жените, почерпиха се мъжете и всяко чудо за три дни.

Дойде есента, мина зимата, през лятото — насам-натам по работа из полето — кой ти поглежда паметник и кому на ум за него! От време на време някое малаче ще се почеше на него и ще го пооцапа или дечурлигата ще се покатерят по стъпалата да се подписват с ножчета за спомен и — толкоз. Кога се прибрахме към Димитровден в кръчмите пак, забелязахме, че ушите на войника окапали и на пушката му половината я няма. Цимент нали е — дъжд го прал, вятър го брулил — развалил се.

— Ще му окапят ушите — викат някои, — разбира се, малко ли студ беше зимъс, а човекът тъй си прекара зимата без качулка!

— Хайде ушите от студа, ами пушката?

— За пушката е лесно — обади се кметовият син. — Тейко каза, че ще му тури истинска, оная старата бердана, дето е в общината.

И нали е интелигент кметът и инициатор, както каза син му, тъй и стана. Очукаха останалото парче, пробиха с длето една дупка на ръката на войника и му намъкнаха берданата. А пък инак, да речеш, му прилича, пущината! По-истински изглежда и като че ли е бил и пребил с нея от мобилизацията досега. Само че се обърка редът и дисциплината в общината и нощният пазач Кольо Панкин щеше насмалко да си подаде оставката.

— Не стига — дума, — дето не са ми платили пет месеца, не стига, дето ми не ушиват форма, а и една пушка имах — и нея ми взеха. Че аз нощен пазач ли съм, или свинар, та със сопа да ходя из селото?

Но кметът пак разреши въпроса. Издаде заповед: денем общинската пушка да я държи при нозе войникът от паметника, а нощем да я взема Кольо Панкин и да пази с нея.

То колко го разреши, ний си знаем, ама можеш ли да възразиш? Стиска ли ти?

Измъкне Кольо вечер пушката от ръката на войника, пообиколи тук-там, дорде затворят кръчмите, след това кривне по дола нагоре, извика до Големия камък, уж че се кара на някого, намъкне се след това на пръсти у тях, окачи я на водника и легне, та се на-а-аспи като буба в чергите. Той обезоръжен, значи, войникът от паметника, и той без пушка, и ний тъй сме си останали на произволие и няма кой да ни пази нощно време ни от външни, ни от вътрешни врагове.

Избрани разкази

Чудомир

Българска класика: разкази и новели

И я че изокам некой ден (Чудомир)

Часът наближаваше шест. Чиновниците от стая № 5 отдавна бяха престанали да работят. Младшият писар, скрил между преписките една картичка, изобразяваща гола жена, жадно я разглеждаше. Деловодителят, отмахнал стъклото на старовремския си часовник, от един час почистваше циферблата с една кибритена клечка и се мъчеше да разплете увития около оста на минутника голям косъм. Архиварят, зинал срещу едно кръгло огледалце, голямо колкото кръпката на панталона му, диреше причините за непоносимите болки, които му причиняваше единственият му мъдрец; а машинописката, наведена, се мъчеше да залови изпусната бримка на чорапа под коляното. Само кроткият и акуратен старши писар бай Мильо Епитропов, без да дига глава, продължаваше да вписва още някакви решения. Когато големият часовник в коридора удари отмерено шест пъти и всички почнаха да се обличат, той стана бързо, погледна си часовника, да се увери окончателно, че работният ден е минал, изгледа свирепо наоколо, тупна светкавично с юмрук по масата, така че мастилницата отхвръкна като топка, а папките се строполиха от масата, и изрева с цяло гърло:

— Корупция! Корупция и повсеместно разхищение царува в това ведомство! Това не е управление, това е хаос! Анархия! Това е вертеп!

Колегите му останаха поразени. В първия момент никой не се помръдна от мястото си. Само младшият писар мигновено мушна картичката по голо в пазвата си, а машинописката подскочи от страх.

— Това не е ред — продължаваше бай Мильо, — това не е работа! Оценка на способности няма! Справедливост няма! Няма уважение към персонала! Гаврят се с мене, с тебе, с него! С жизнените интереси на националността се гаврят! Как се назначава персоналът? Защо са толкова писарки? Искам да знам, защо са? Искам да знам и знам! Знам! Взятки има! Рушвети има! Мръсотии има! Но няма да мълча вече! Няма да мълча!

Грабна шапката си и излезе като вятър.

Чиновниците се изгледаха плахо. Деловодителят, като мушна часовника си в джоба, прошепна:

— Полудя бе, полудя човекът и това си е!

— От горещините трябва да е — обади се архиварят. — От толкова години го помня: дума против началството не е продумал.

— Е, натупала го жена му на обед, па сега се люти — рече машинописката. — Ще му мине като на пес!

— А, няма да го бъде — поде пак архиварят. — Лудост е това! Ясно е като бял ден. Не видяхте ли очите му какви са мътни? И пяна имаше по устата!

— Да не го е ухапало пък бясно куче, хей? Трябва да се обади и на полицията, може да стори някоя пакост из града.

Само бай Йото разсилният, опрял гръб на ръба на вратата, се подсмиваше и като избърса с ръкав големите си мустаци, продума бавно:

— Нищо му нема на човеко, не берете гайле! Здрав си е бай Миле като юнец. Току вчера навърши години за пълна пенсия, та оттам му дойде куражо. Че послужим, кай, бай Йото, още един ден, да не съм сбъркал нещо у изчисленията, па че си направим байрамо, да ми олекне. И направи си го човеко, па това си е!

След това бай Йото подигна панталона си, премести каиша с една дупка по-навътре и продължи като на себе си:

— Море и менека ми остават още малко. Че накарам бай Миле да изчисли харно сметката, па и я, аллалем, че изокам, колко можем, некой ден, ама де да видим кога че е!

Източник: 

Избрани разкази

Чудомир

Българска класика: разкази и новели

"Баклата", Чудомир

Дето има една дума — хукнала се като костенурка през угар, та и наша Деша Загубанкина, дорде не речеш. Тръгнала по тъмно още на Равнака на нивата бакла да бере, а стигнала, кога повличат воловарчетата чак. И не взела хапка да хапне поне, а нарамила чувала и цедилника, метнала кърпа на глава и поела по реката нагоре. Хубаво, ама изгориманджа жена нали е — тази я срещне, заприказва я, онази я срещне, спре я; тук се заплесне, там се зазяпа, а слънцето не стои, път го чака. Кога стигнала на нивата, то било кривнало вече над Просойката и нямало джан-джин по полето. Само Петко Късметят насреща хе, на голямата нива през дола, кладял купен. През година, щом я посее с голица, там си прави хармана той и всичките си снопи там струпва. Качен на върха, по бяла риза, отдалеч приличал на щъркел, който си вие гнездо.
Довтасала Деша, метнала цедилката на киселицата, врътнала двата краеца на престилката, та ги бочнала на кръста, привела снага и почнала с две ръце узрялата бакла да бере.
Бере и все някак не ѝ спори.
Ха да окъса един ред, ха да стигне до другия край, а то нависнали ония ми ти чушки, един плод дал дядо Господ, няма обиране, няма край! Па нали си е пипкава!
— Е, боже, какъв е тоя берекет, какво е това чудо — дума си. — Че аз какво мислех, пък какво излезе. Ами че то, както е тръгнало, аз до довечера не ще мога да втасам. Пък гърне боб съм турнала на огъня и водата му трябва да е извряла до капка вече. Да мога да напълня чувала поне и да си тръгна, ама где туй време? Пък и жив човек се не мярка наоколо. Да ще да мине някоя жена, че да я поканя да ми помогне малко.
Тъкмо тъй си мислила и се почесвала, и ето ти баба Фота се изпапулила на високия слог, прегърбена, с тояжка в ръка и с цедилка на гръб.
— Помози ти бог, булкааа!… — измяукала изтънко баба Фота. — Береш ли, береш ли я?
— Дал ти бог добро и кола имане, бабо Фотинке! Сякаш те Господ изпрати. Бера, берааа… Ами ти откъде така?
— Не питай, бабиии… не питай! Дано ги прекъсне тия пусти Тамашовски козари. Бях посяла на кръстопътя на парчето десетина огнища Нончобоб и рекох да ида да ги оскуба, а те да минават през нивата, да минават, гидиските, че я обърнали на вървище и не останало и зърно. Мари колко пъти виках на кмета: сгълчи ги, Стойно, запри им овцете в общината и ги щрафирай, че да помнят и вардят чуждото, а той — в едното влязло, из другото излязло. Като я погледнах нивката, че плаках, плаках, па набрах малко съчки и се връщам. Оох, няма кой да помисли за нас, булкааа… няма!
— Такива са, бабо Фотинке, такива са всички, за чуждо немарят Тамашовците. А пък от кмет управия и добро да чакаш — пази боже! Нали има една дума: тя, гаргата, не каца на бивола да го поще, а да се нахрани. Такива са до един, ами да щеш, бабо Фоте… да щеш да ми помогнеш мъничко да ошмулим баклата надве-натри, че хляб в нощвите съм оставила да втасва и гозбата ми е загоряла на огъня, пък не мога сколаса сама скоро.
— Да ти помогна, баби, да ти помогна. Хем ще си почина, хем ще ти се пооплача, че ми е преляло и прекипяло на душата…
Изсули баба Фота товара на края, забочи престилка и влезе в един ред.
Берат двете жени коравите сухи чушки, джубулят прегърбени и от време на време отиват да изсипват пълни престилки в чувала.
Още щом почна да къса старата, Деша я забеляза, че лапна едно зърно бакла, и ѝ досвидя, сякаш парче от сърцето ѝ лапна.
И откак го лапна, все мляска и устата ѝ все пълни.
„Хубава работа — си мисли, — тоя бабишкел ще ми изяде баклата. Какво е туй мляскане!“
Обраха по ред, навлязоха във втория, а баба Фота все мляска и все нещо премята из устата си.
„Я гледай, дърта вещица — кисели се Деша, — колкото ще набере, дваж повече ще излапа. Що ли ми трябваше да я викам?“
А баба Фота си къса и мляс, мляс… И едната ѝ буза все издута.
Не се стърпя Деша Загубанкина, уплаши се, че ще ѝ изяде баклата, и реши да я пропъди. Изправи се и викна:
— Бабоо!… Тя няма да е. Не ще я оберем ний и хлябът ми ще прокисне в къщи, ами я да я оставим за утре. Колкото сме набрали, толкова. Натовари си цедилката и аз чувала, и хайде да тръгваме. За утре да я оставим.
— Че да я оставим, баби, да тръгнем, щом си рекла.
Натовариха се, поеха надолу из кривините, слязоха в дола, където пътят се раздвоява, а старата крачи и все мляска.
„Е, боже, тая проклетница и пазвата си трябва да е напълнила с бакла — мисли си Деша. — Не мога да я гледам вече. Какво беше туй плюскане, каква беше тая лакомия!“
И като се връцна назад, рече ѝ троснато:
— Ама ти нали от горния път ще минеш, бабо Фоте? Нали оттам ти е по-право? Ще се разделим тука, значи. Е, хайде, сбогом тогава. Сбогом, че аз бързам!
Баба Фота се поизправи насреща, бръкна с пръст в устата си и едно зърно бакла изскочи и падна в пясъка до краката ѝ.
— Пуста да останеш дано! Не мога приказката си да оправя от нея. Баклица, буле, баклица, баби… Още щом почнах да бера, лапнах я за залиска и си рекох, че ще омекне, та да мога да я сдъвча с двата си зъба, а тя, пущината, колкото я въртя из устата си, по-корава става… Сбогом, Дешке! Сбогом, баби! Много здраве си носи.
И като стисна здраво кривата си патерица, баба Фота, прегърбена под тежкия товар, закрачи бавно и неуверено по горния път за към село.

"Бай Петър", Чудомир

През тазгодишната седмица, посветена на музеите, народният музей в Казанлък чествува 65-годишнината от основаването си и 100-годишнината от рождението на неговия основател.
Петър Ив. Топузов1, или „бай Петър“, както го наричахме всички, е един от скромните продължители на възрожденската епоха, един истински народник, отдал живота си за културното издигане на родния град.
Беден, без особено образование, но надарен със силна воля и неизчерпаема енергия, той имаше рядката способност всички свои идеи да ги доведе до щастлив завършек.
Още през 1899 година, когато се построява първата сграда на читалище „Искра“, управата му задлъжнява 80 000 лв. Между всички членове настъпва отчаяние и животът на читалището замира. Само той единствен се навърта всеки ден около него. Влиза в зимника, където е складирано цялото имущество, подрежда, чисти, събира стари архиви, бори се, агитира, докато с общи усилия най-после дългът е изплатен и животът почва да тече нормално.
 * * *
Прочел някъде за музеите в културните среди, разгледал пловдивския и решил да открие такъв и в Казанлък. Запретва се и през 1901 год. пред насмешливите погледи на съгражданите си го открива само с десетина предмета. В кратко време обаче тъй увлича мало и голямо в града, че подарените предмети почват да растат с учудваща бързина. За всеки подарен предмет, важен и неважен, бай Петър издаваше разписки. По това време аз бях ученик в прогимназията и в шкафа за писма при училището рядко се виждаха такива, но винаги беше пълен с бай Петрови разписки. Така музеят растеше, обогатяваше се и от най-малката стаичка при читалището се премести в две, след това в специално помещение и сега едва се побира в три просторни зали и притежава над 40 000 инвентарни номера, а преди няколко години беше национален първенец.
 * * *
Будният му и неспокоен дух не се спираше само в музея и читалището. По онова време много от децата на бедните граждани нямаха възможност да се учат и още в ранна възраст бяха принудени да постъпват слугинчета или чираци из разните работилници. Срещал ги бай Петър всеки ден из чаршията слаби, мръсни, неграмотни и решава да се бори за откриване на чирашко училище в града. Ходи при големци, настоява, пише писма на отговорни лица и успява. Известно време и аз преподавах в това вечерно училище.
 * * *
На никого от специалистите дотогава в града ни, който беше околийски център, не дойде на ума да се открие селскостопанска изложба. Бай Петър пак се разтича, пак агитация, пак преодоляване хиляди трудности и пак успех. Един ден през 1923 г. изнесохме подвижните столове на читалищния салон, напълни се и той, и коридорите, и се превърна в една чудесна изложба. Не остана село, фабрика и работилница, които да не изпратиха нещо от своето производство, не остана и жител от околията да не я посети.
 * * *
За да свърже селата с града и да ни запознае с нуждите, болките и живота на околията, бай Петър замислил да почне издаването на вестник. Намислил, решил и почнал сам. Вестникът обаче е трудна работа, не може всеки брой да се списва само от едно лице и той извиква Гено Дочев, Стефан Попвасилев и мен да образуваме редакционен комитет. Вестник „Искра“ ето вече 42 години продължава да излиза и да върши своята голяма културна задача.
 * * *
Богатият казанлъчанин Иван Хаджиенов през 1917 г. учреди фонд за постройка на техническо училище в родния си град, но фондът с години стои неизползуван. Чрез вестник „Искра“ бай Петър повдига този въпрос и през 1924 година се избира комитет, на който той е секретар. Помня го все с една папка, забързан да търси или членовете, или да разнася покани за събрания. Грабне папката и ми рече:
— Стой тука да пазиш музея, а аз ще прескоча за час-два до мястото на строежа, защото са дошли инженерите.
Сега казанлъшкият техникум е напълно подреден и всяка година дава на индустрията десетки квалифицирани работници.
 * * *
Такъв беше бай Петър Топузов. Винаги напрегнат, винаги зает и неуморен. Той е председател на „Еснафското сдружение“, в управата на доброволческото дружество „Сливница“, в читалището и пр. На общоградски събрания, учителски конференции, родитело-учителски срещи — навред.
 * * *
Свит някъде в края на салона, слуша внимателно и от време на време записва върху цигарената си кутия. Слуша, бележи и чак на края ще поиска думата. Публиката се извръща към него и го чака с интерес. Бай Петър вдига бележките близо до късогледите си очи и с типичния свой стил, примесен с хумор, винаги ще каже нещо оригинално, нещо важно и полезно.
Той ни напусна през 1930 г., но плодовете на неговата дейност са тук при нас и ни задължават да му бъдем признателни и прекланяйки се пред светлата му памет, да пожелаем в хубавата ни родина да се раждат повече такива достойни синове. 1966
 * * *
Преди тридесет години в малката стаичка, където сега е мивката на бюфета, един ден нарежда червеното знаме на „Бузлуджа“, една пощенска кутия, останала от русите през Освободителната война, един-два турски криви ятагана и… една голяма бяла тиква. Заковава на вратата надпис „Музей за старини и изкуства“ и баста! Ама че тиквата не може да се квалифицира ни към „старини“, нито към „изкуства“ — нищо!
— Аз си имам план — думаше ни той, — оставете ме! И тиквата тогава, и агнето с шестте крака, с което ме майтапосвате, те са за енинките. Отбият се вторничен ден след пазар при мене, гледат, гледат и нищо от тези ръждясали вехтории не им харесва. Само на агнето се чудят. И другия вторник, кога ме споходят пак, виж, че ми донесли някоя ръждясала пара̀ подарък. План си имам аз, не ме закачайте!…
 * * *
На командира на допълняещата дружина от 23 п. Шипчански полк, капитан Петър Топузов, му предстои да изпрати една сборна рота, за да попълни оределите части на полка, който е на Южния фронт. Всичко около тръгването е привършено, ротата е строена, но вместо да тръгне надолу към източната врата, повеждат я точно по обратен път. Извеждат ротата из казармения двор, минават кухните и я строяват в кръг около една отвратителна помийна яма. Общо недоумение. След малко пристига и сам капитанът, качва се на най-високото място и се провиква: „Юнаци, вие за пръв път напущате родните огнища и отивате в непознати земи. Там, в Серес, има много гъркини, белисани и червисани… Юнаци, пазете се от тях! Те всички са като тази мръсна яма тука и носят само болести и нещастия! Вашите жени са като елмази, юнаци, не забравяйте вашите работни и честни жени, пазете се от измамни хубости и мислете за семействата си! На добър път, момци!“
 * * *
Общо дружествено събрание. Разглежда се въпросът за вестника. Някои от по-младите членове не одобряват поместени статии и антрефилета и препоръчват вестникът занапред да се списва в по-друг дух.
— Искам думата — изписка тънкият глас на бай Петра. — Господа, един вестник като нашия според мене трябва да е като една ахчийница. Там трябва да има и супа, и бульон, и разни други тънки гозби, но ако на мющериите им се прияде и шкембе-чорба, ще им направим! Ще им сготвим! И шкембе-чорба да има! И фасул с люта чушка да има! Турям точка!
 * * *
Младо десет-дванадесетгодишно момче, куленче, с будни очи, постоянно се върти около „Искра“. Това обърнало внимание на капитана и веднъж го набарва до самата врата на читалището, хваща той здраво дръжката на сабята си и извиква строго: „Горе ръцете!“ Младото недоумява. Хем вижда, че работата не е сериозна, хем сабя, офицер… Разтреперва се куленчето и дига покорно ръце.
— Повтаряй ясно и високо след мене — заповяда капитанът: — Заклевам се, че докато съм жив, ще служа честно и предано на Ученолюбива дружина „Искра“ и ще вложа всичките си сили за нейното преуспяване, амин!
Смутено, объркано, момчето повтаряло дума по дума, а крачолите на панталонките му се люлеели от страх. Като свършили клетвата, капитанът го погалил по страната и бързо влязъл в канцеларията, а куленчето дигнало пушиляка към дерликя.
Офицерът, който произвел клетвата, бил, разбира се, бай Петър, а босоногото куленче днес е… член от настоятелството на „Искра“.
 * * *
Винаги редовен и точен със събранията на настоятелството и в последните дни той не изменил на себе см.
— Като си рекъл Искра, Искра — да ти се не види и Искрата му, и намярата му! Полегни си, почини си, я се виж на какво си заприличал — кори го незлобиво бай Петровица.
— Там съм аз, не ме закачай! И кога умра, пак оттам ще ме пренесете!
— Оттам ли — да имаш да вземаш — подхвърля на шега госпожата.
— Ще скоча от ковчега и пак оттам ще мина! — завършил бай Петър.
Бог да го прости! 1930 г.


 (Публикуван във в. „Септември“ (Стара Загора), XXII, бр. 120 от 6.X.1966 г.; втората част на материала с малки съкращения е взета от в. „Казанлъшка искра“, VII, бр. 155 от 31.XII.1930 г.)

"Баба Дрямка", Чудомир

Тъкмо в силата си беше тогава хаджи Дончо. Търговията му се разрасна, разшири се и мине се не мине, впрегне каруцата, или пък яхне коня и хайде по тунджанските села кожи да събира, овни да прекупува. Лятно време пък отскачаше отвъд Гьопсата розово масло да събира за Папазооглу и се губеше по неделя-две. Синовете му бяха по учение, дъщерите все дребосък, та на дюкяна оставаше старата му майка — баба Дона, — да се навърта там, колкото да не е без човек.
Вземе старата в едната ръка хурката, а в другата патеричката и полека-лека се дотътре до дюкяна. Настани се на миндерчето, дето спеше понякога Хаджият, предука си дреб и пази. И както си преде, почне да дреме. Ако пък е сръбнала и ракийца, преди да дигне ръка, нишка да източи от къделята, заклюма глава и заспи седнала. Не спеше до мръкнало, да речеш, събуждаше се от време на време, и погледнеше към вратата, ама я видеше нещо, я не видеше и пак заспиваше.
Намъкне се тогава на пръсти Станчо Маймунът например и нали все бос ходи, кой може да го усети. Озърне се насам-натам и като види, че баба Дона дреме, мушне се зад вратата, дето е сандъкът с катран, напълни си катранника догоре и се измъкне пак тихо като лалугер.
Дянко фурнаджият пък, щом стъпи на прага, ще се изкашля издебело и баба Дона ококори очи:
— Ти ли си, Дянко? Пак ли за тютюн дойде? Вземи си, баба, вземи си самичек — да не ставам, че пусти крака…
Дянко това и чака. Намъкне се до полицата с тютюня, застане гърбом към старата, мушне моментално два пакета в пояса си, а третия хване с два пръста и го държи високо, та да го види. Пристъпи след това до нея, сложи ѝ в полите парите само за него и си излезе честно и почтено. Само Дойчин Чолакът не беше такъв човек и не възприемаше такива прегрешения. Дошел и той един ден да купи отворено писмо, за да пише на сина си, дето е кавалерист в Ямбол. Посегнала баба Дона пакета с писмата, чоплила, чоплила да отдели едно, най-после успяла. Взел го Чолакът, платил си и тръгнал да си ходи. Кога погледнал в ръката си, писмото станало на три писма. Върнал се веднага назад и се провикнал от вратата:
— Дърто! Я ела виж какво си ми дала. Едно ти платих, а станали три. Не възприемам аз такива работи и ела си вземи двете.
— Ух, ух, кьорава и сляпа! Не виждам, Дойчине, не виждам, баба… Пък и пустите ми ръце, ръце ли са?
И прибрала писмата.
Седнеше ли на миндера, никак не ѝ се ставаше на старата и особено мразеше да услужва на дечурлигата. А те като луди — тъкмо изпратеше едно, пристигаха други. И все за дреболии идваха:
— Бабо Донке, бабо Донке, дай ми за пет пари черна дъвка, ама ми я натопи в шарлана, та да поомекне!
— Бабо Донке, мама ме прати да върна иглата, че ѝ били тесни ушите, и да ми дадеш друга с по-големи уши.
— Бабо Донке, аз пък искам за едно яйце стафиди, че мама ще прави сладък мехлем за пъпки.
Старата слуша, слуша, че като се вкисне, че като почне:
— Я да се махкате от главата ми, че като стана с хурката! Я да си вървите у дома! Нямате ли друга работа, мари, ами сте тръгнали пари да пилеете по дюкяните? Какви са тия майки, дето не ви пратят да плевите или гъсеници да чистите, а по цял ден хойкате из сокаците? „Дай, бабо Донке, това, дай онова!“ Това ми е работата сега, с черна дъвка да се разправям и да меря на иглите ушите. Гиди, рошли рошави! Пръждосвайте се от главата ми и кога се върне чичо ви хаджия, тогава елате. Хайде!
Такава беше баба Дона. Като се ядоса, вика, кълне, нарежда и след малко пак почне да дреме. Затова я кръстиха баба Дрямка и тя още по-люта стана.
Един ден Димката, на Генча Кунин внучето, не си знае цялото име наизуст хлапето с хлапе, ама нали чуло от техните в къщи, влязло в дюкяна и се провикнало:
— Бабо Дрямке, кака ме прати да ми дадеш едно гранче червени конци за тантела!
Баба Донка пак дремела и клюмала с глава, то разбрало, че не го чула и му дава знак да иде по-близо. Навряло се чак под носа ѝ и пак извикало, още по-силно:
— Бабо Дрямке, дай ми червени конци за тантела!
— Да дремнеш, че да пукнеш — изревала баба Донка и изблещила очи. — И майка ти, и баща ти да задремят, че да се не събудят, дето са те научили тъй, келешо проклети!
Свлякла се от миндера да го гони с хурката, но то изхвръкнало като куршум из вратата.


Умря, както си дремеше, горката. Както си беше прихванала седешком коленете. Върнала се надвечер хаджийката от нивата и помислила, че спи, както всякога.
— Мамо — запитала я, — да ти донеса ли нещо за вечеря, или си имаш останало от днеска?
Баба Дона не се обадила.
Сепнала се тя, развикала, дошли мъже, жени, но умрял човек — можеш ли да му помогнеш? Помъчили се да я свалят и да легне, а тя се стиснала за коленете, вкочанясала се и не ще. Извикала тогава Коля Русин, като по-сърцат, та я мачкал, дърпал я за краката, най-после я пооправили и я проснали да легне, както му прилича на смъртник.
Срещу Връбница се спомина, клетата, след клепално време, бог да я прости. Все помня, че него ден се отели голямата ни биволица. Сакерестият бивол, дето си счупи рога на Братанска Просойка на Припека, близо до студеното кладенче, е от нея. Като остаря, продадохме го на касапите в града, ама още ми е мъчно за него. Кротко животно беше.

КРАЙ

"Археологически находки из Казанлъшко", Чудомир

Един от най-старите белези за човешки живот по земята след пещерите са тъй наречените селищни могили. Такива по нас се знаят няколко: могилата „Соте“ при Орозово1 тази, северно от Крън, която е прерязана в единия си край от шосето, разкопаната на запад от града в лозята, при Гердеме, и Габаревската могила, върху която през 1928 г. построиха училището. Селищните могили се приписват на населението, което е обитавало земите ни преди идването на траките, като почнете от 2500 г. пр.Хр. докъм 1900–1700 г. пр.Хр. Те са обикновено по-големи в диаметър от другите, ниски са и са се образували вследствие на съществуващата тогава традиция жилищата на внуците да се строят обезателно върху развалините на дядовците и прадядовците. Те се намират обикновено край извори и в недрата им се крият обикновено остатъци и съдове, като почнете от каменната епоха до медната.
При разкопаване на Габаревската могила случайно и безразборно, без да се спазват стратиграфските правила, са намерени ценни находки. Миналата година ходихме със заведующия праисторически отдел при Народния музей г. Миков, разгледахме ги, той взе няколко от тях, за да ги проучи, и в последния годишник на Народни музей е отпечатал своите проучвания, които в резюме ще споделим с читателите си. Находките от Габаревската могила се подразделят на предмети от кремък (нож и пр.), от камък (брадвички и пр.), гривни от мидата Spondylis, предмети от кост (върхове за копия, шила), керамични предмети без орнаменти, глинени цедилки, съдове с орнаменти, релефни и вдлъбнати, глинени идоли, костени идоли, глинени фалуси, животински идоли, медни брадвички, клинове, игли и пр.
От всички тия находки в Габаревската селищна могила най-голям интерес за науката представляват двата глинени идола, медните брадви и иглата. Нито другаде у нас, според автора, нито даже в цяла Южна Европа не е намерено досега така сполучливо изработено торсо от глинен идол от времето на фалическата епоха и авторът приема, че той е правен близко в околностите, където култът към фалуса ще да е бил много разпространен в могилното население. Това се потвърждава от безбройните глинени фалуси, намерени из могилите по нас.
Един от най-интересните екземпляри от находката е глава от глинен идол, висока 7 см и широка 7,4 см, с полегато чело и носът е като продължение от него. Очите са едва отбелязани, ушите са големи и силно издадени навън. Тилната част е сплесната и мястото, дето се съединяват тилната и теменната част, е предадено в две конусовидни изпъкналости. Около главата се забелязва широка лента от боя като диадема, белег, който за пръв път се среща. Тази глава е една от най-сполучливо направените, от известните досега и наподобява на типа на съвременните кюрди и арменци, които са били най-старите обитатели на Предна Азия и които през каменно-медната епоха са населявали и нашите земи.
Медните брадви са снабдени в горния край с дупка и не са овални, както намерените досега, а плоски и едната прилича повече на тесличка. Иглата, която също не е намирана досега, е дълга 14,7 см, направена от обла тел, и краят й е сплеснат във вид на триъгълна лопатка.
Изобщо находката в Габаревската могила представлява голям научен интерес и ще спомогне твърде много, за да се осветли едно от най-отдалечените и тъмни кътчета в историята на живота на нашата земя, много векове преди летоброенето ни.

 (Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, XI, бр. 243 от 3.IX.1934 г.)

"Арменското кафене", Чудомир

През последните години мемоарната ни литература се обогати значително и между другото няколко мои съвременници отделиха страници за това кафене, известно като свърталище на „непризнатите таланти“. Впечатленията ми от тези писания са, че авторите изобщо не са стъпвали там, а са събирали своите сведения от втори и трети лица и че онова, което разправят със снизходителна усмивка, съвсем не е само то, а има още неща.
Така се случи, че когато през есента на 1906 година постъпих в тогавашното Рисувално училище, първият ми познат, който при нужда ми помагаше, си пиеше кафето там. Той не беше нито признат, нито непризнат, а простосмъртен дребен чиновник. Около две-три години аз се отбивах в това кафене, за да се срещам с него, и през това време срещнах и се запознах с доста интересни личности. Кафенето беше малко, тясно, с пет-шест маси и два прозореца само, обърнати към джамията и старата баня. Съдържателят му Манасиан продаваше много хубаво мляно кафе, а на клиентите поднасяше горещи кафета добродушният „Чауш“, с когото всички си правеха шега. На една от масите наистина вечерно време се събираха „непризнатите“ начело с Иван Ст. Андрейчин, който тогава поне съвсем не беше непризнат. В списанието „Мисъл“ например, редактирано от д-р К. Кръстев, между главните му сътрудници Т. Влайков, П. Славейков, П. Ю. Тодоров, Г. Стаматов и Яворов на първо място стоеше неговото име. Минаваше за прогресивен писател и неговото „Погребение“ не слизаше от програмите на работническите вечеринки. Сам той беше много търсен като рецитатор и понеже аз пък бях спец по концертните рисувания, често се срещахме из техните клубове. Андрейчин беше дребен, с остри като четка коси, с брадичка и големи увиснали мустаци, из които се подаваше неизменната му димяща лула. На неговата маса обикновено седеше Рафаел Тошкин — още по-дребен от Андрейчин, кротък, наивен човечец, който, понеже нямаше пари за бръснене, носеше брада. Насърчен от Константин Величков, той току-що беше издал малка стихосбирка „Терзания“, обикаляше локали и градини и сам си я продаваше. По-късно го назначиха на малка служба в Синода. Друг партньор на Андрейчин беше Георги Попов, който се наричаше и Кавалеров, и Средецки, и не знам още как. Той пък беше суфльор в Народния театър, участвувал в редактирането на някакъв краткотраен хумористичен вестник и минаваше за сатирик, без някой да знае нещо за сатирите му. По едно време издаде в превод от старогръцки „Илиадата“, но после се оказа, че не е от старогръцки, а е лош превод от руски. Редовен член на групата беше и Сава Стоянов-Злъчкин от Сливен, кръгъл сирак и сиромах като библейския Лазар. Той беше следвал малко в Рисувалното училище, рисуваше декори, пишеше фирми и дълги, дълги стихотворения, та когато редакторите на вестниците „Барабан“ или „Жило“ чувствуваха нужда от материал, обръщаха се към него. Той подвиваше крак на стола и дорде изпие две кафета, извъргаляше цяла поема. Също беше къс, но набит, с голяма рошава глава и го наричаха още Сава Едроглавий. С тази своя глава сам си правеше шеги. Разправяше например, че някога бил осъден на смърт чрез обесване и като му метнали примката и ритнали стола под него, главата му като по-тежка от тялото се превъртяла надолу, а краката му щръкнали нагоре, поради което не можал да умре и го амнистирали. Един ден ми съобщи, че се уговорил за три дни да приготви декори за сцената на 6-и пехотен полк, и ме покани да му помагам. Той почна да рисува стая, а аз — гора. Работехме денонощно, като ни носеха в една бака войнишка чорба. Наскицирах аз гората и почнах да полагам боите с малка четка за рисуване.
— Не така — каза Савата, — не така. С такава четка не за три, а за трийсет дена гора няма да поникне.
Бръкна тогава в джеба на балтона си и извади една четка за чистене на обувки. Натопи я в кофата с кафява боя, подаде ми я и рече:
— Дънерите на дърветата ще рисуваш с широката част, а клоните — й тясната. Короните пък ще ги положиш общо с тъмнозелена, с по-светла ще изпишеш тук-там листа, и баста.
Послушах го аз и работата тръгна. Претупахме набързо гората и стаята и остана най-трудната задача — завесата. Тя трябваше да представлява Боримечката как вика от „Зли дол“ към клисурци да не се плашат, когато гръмне черешовото топче. Аз, значи, ще рисувам Боримечката, а Савата — пейзажа наоколо и го измайсторих тъй, че да те втресе, като го гледаш. Най-голям зор видях, дорде нарисувам устата му с ваксаджийската четка. Уж я разтворих да вика, а като се отдалеча и го погледна, той съвсем не вика, а сякаш се прозява. Савата обаче ме уверяваше, че не само вика, а и реве даже, и тъй го оставихме.
В компанията на Андрейчин беше и Любомир Бобевски, който пълнеше тогава детските вестничета и списания със стихове като:
Слънчицето грее,
птиченцето пее,
агънцето блее и т.н.
Как се случило, не знам, но някакъв богат евреин му поръчал да издаде една стихосбирка, в която да възпее еврейския народ, като му дал и десетина исторически сюжета. Бобевски се съгласил, взел аванс и като се убедил, че това не било от „неговия жанр“, възложил работата на Савата, като срещу труда обещал да му купи един костюм.
Подвил крак наново Савата, засърбал кафетата и за няколко дни обезсмъртил еврейския народ в песни и поеми, като за всеки случай последната песен я направил с акростих „Писал ги е Савата“. Книгата обаче излезе от печат с автор Бобевски. Друг член на тази пъстра група беше Алеко Константинов — бащата на артистката Марта Мянкова, бесарабец по произход. По̀ сиромах и от Савата, той пишеше доста духовити стихове из хумористичните списания под псевдоним „Дядо Алеко“ или „Альоша Бесарабски“. Той и зиме, и лете ходеше все с един изтъркан костюм, но се разболя веднъж, полежа в Александровската болница и един ден току пристигна о черен редингот, колосана риза и панталон на райета. Подарил му ги тогавашният министър-председател бесарабчанин Александър П. Малинов. Тогава дяда Алека го кръстихме Александър Павлович и дълго време тъй си го наричахме. От време на време идваше със своето зеленикаво пардесю и рано загиналият артист Стоян Шакле. Винаги весел и жизнерадостен, той пишеше също стихове, имаше приятен баритон и беше център в гуляйджийските вечери на барабанистите. Това бяха непризнатите таланти, такава беше живописната бохемска група, за която Арменското кафене получи второто си име.
Като всяко подобно заведение освен от тази бохемска компания Арменското кафене се посещаваше от приходящи пенсионери, чиновници, амбулантни търговци, от любители на хубаво кафе и от стари мераклии през дните, когато банята беше женска. Освен тях обаче там аз срещнах и се запознах с още много други интересни личности из областта на изкуството и културата, за които моите съвременници не споменават нищо в своите спомени. И сега пред очите ми е например силно набръчканата, изразителна и малко надменно вдигната глава на дядо Константин Сапунов, завършил Букурещката консерватория по декламация и пеене и един от първите ръководители на Румелийската театрална трупа в Пловдив. Там идваше и прегърбеният, сприхав и съвсем прегракнал Антон Попов, директор на първия театър „Основа“ в столицата. Редовен посетител бе и Борис Пожаров, артист от Румелийската трупа, и Георги Донев, дългогодишен директор на пътуващи трупи, вечно негодуващ против власт и правителство. Често идваше да си пие кафето и позастарелият вече с подкупваща усмивка Панайот Пипков, чиито песни „Върви, народе възродени“ и „Сладкопойна чучулига“ и сега възторжено се пеят от мало и голямо. Малцина знаят, че и той на младини е бил актьор в Румелийската трупа. Редовен посетител беше и Стоян Попов — „Чичо Стоян“, — любим детски поет, от когото са се учили много от младите. Той беше весел, духовит и приличаше много на дяда Петка Славейков. Освен детски песни пишеше и „Ергенски раздумки“ а ла Бокачио. В това кафене се запознах също с един от най-добрите изпълнители на „Тартюф“, артиста от Народния театър Неделчо Щърбанов, с младия, румен, свенлив и мълчалив Владимир Тенев, сега народен артист, със съвсем младия и безработен Жорж Стаматов, също сега народен артист, с Венедикт Бобчевски и пр., и пр. Редовен посетител беше прямият и чувствителен Рачо Стоянов, автор на драмата „Майстори“ и един от най-добрите ни преводачи. Той тогава пишеше фейлетони във вестник „Ден“ с псевдоним Сатин. Там съм се запознал със Страшимир Кринчев, с Гьончо Белев, с преждевременно починалия даровит белетрист Никола Янев, с починалия от туберкулоза, красив като Аполон, Страшимир Димов, чиито хубави рисунки се печатаха във в. „Българан“, и пр., и пр.
Арменското кафене прочее не беше свърталище само на непризнати таланти, а и на много, много признати и заслужили за възхода на младото ни още изкуство и култура българи, които трябва да помним и почитаме.

 (Публикуван във в. „Литературен фронт“, XX, бр. 48 от 26.XI.1964 г.)

"Ах, съдбо, съдбо…", Чудомир

Черпи се с другари Пеньо Зеленлистецът, чукат се и приказват за туй, за онуй. Влиза Ради Забунски. Той денем не се вижда никак, а вечер с една тепсия ходи да продава из кръчмите варени шкембенца, дробчета, момици, шердени и разни други закуски. Под шапката му, за да не се свлича до раменете му, има нагънат цял вестник, неделен брой, а джобовете на палтото му сякаш са ги гризали плъхове. Щом го забеляза, Пеньо Зеленлистецът прекъсна разговора и затананика така, че да го чуе:
Ах, съдбо, съдбо,
що си тъй решила…
Засегнат чувствително, Ради Забунски му метна един кръвнишки поглед, пристъпи една крачка и аха-аха да захлупи тепсията на главата му, но се въздържа, плюна встрани, отиде при тезгяха и гаврътна набързо една чаша мастика. Не се реши да му нахлузи тепсията по две причини: първо, че рискуваше да си унищожи цялата стока и да не вземе ни стотинка тази вечер, и, второ, че Пеньо беше и по-силен, и по-богат.
А едно време не беше така.
Хала беше някога Ради Забунски, змей беше, крокодил! Хеле кога пък стана полицейски пристав в Просеник, мале мила! Да пази бог и преподобний свети Йоан Вехтопещерник!
Като нахлупеше посред лято оня ми ти син мундир с два реда копчета, като препашеше оная ми ти крива сабя черкезка, като напърчеше ония ми ти мустачури до ушите, че като тръгнеше с бича в ръка, та задзънкаха ония ми ти шпори, де що имаше куче, подвиваше опашка и се мушкаше под хамбара, а котките бягаха да се крият зад комините чак. Бие крак, ти казвам, та камъни кърти, стрелка вълчи очи, върти бича и от време на време се чува само:
— Сукин син! Пърршивец!
Наплашил беше живо и мъртво из градчето и околността и треска тригодишна ги тресеше хорицата.
В началото, като пристигна, беше уж по-кротък. Държеше се добре, гледаше си работата, правеше си дознанията, преписките си водеше сам, крадците, комарджиите и леките жени преследваше, но полека-лека се наголеми, прехвърли тежката работа на старшията, Пеня, а за себе си остави само леките жени. Пеня го не смяташе и за бръмбар, значи, а стражарите — просто, мухи. Закъснее ли някой четвърт час след отпуска, да речем — пляс! пляс! с бича; кръшне ли някой от поста — бух в мордата! За едно незашито копче еднодневна заплата глоба, за непочистени ботуши — три дена строг затвор. А те, горките, и кревата му подреждаха, и кърпата му държаха, кога се мие, и мустаците му превързваха, и два коня като писани яйца му гледаха денонощно, докато най-после им отрязаха ушите до дъно, и т.н.
Когато беше в участъка, комар да бръмне, ще се чуе. Понякога само нощем се слушаха писъци и ревове, ама тогава той лично произвеждаше дознание и… служебна работа, значи.
С една дума: строгост, строгост като в дисциплинарна рота.
Че най-много си страдаше старшията Пеньо.
Мине се не мине:
— Дурак!
Мине се не мине:
— Скатина! Тиквеник! Папуняк!
А човекът, преди да постъпи при него, е бил шест години общински писар, кротък, интелигентен, имаше почерк, силен беше в граматиката, като нямаше място на края, пренасяше запетайките в нов ред, значи, и всичката канцеларска работа му вършеше. Ама на̀!
Труди се да му угоди, пъшка, изтезава се, па си рече тайно на ума веднъж:
— Не върви така! Не може! Трябва да се направи, да се измисли нещо.
И измисли го пустият му Зеленлистец. Понеже беше най-висшият представител на властта там и се чувстваше като паша, приставът Ради Забунски заряза всичко и си гледаше пашалъка само. И преписките даже не поглеждаше, а ги подписваше, без да ги чете. Поднесе му ги Пеньо, старшията, значи, потопи той перото, изплези език, завърти един усукан като объркано гранче подпис, и толкоз. Подпише ги една след друга всичките, засуче мустак, грабне бича и тръгне да проверява поведението на вдовиците.
Не щеш ли, един ден като изневиделица му дошло уволнението.
Гръм от ясно небе! Трескавица! Разфучал се оня ми ти човек, развилнял се — ха̀ла, змей, побеснял крокодил! Псувал, драл се, па се метнал на коня и право при околийския управител. Там работата станала ясна. Околийският му показал едно заявление, в което пишело:
Тъй и тъй, г-н началник, по такива и такива домашни, семейни и разни причини моля да ми приемете оставката. А отдолу, неговият, усуканият, същинският му, собственоръчен подпис.
И ти да си, да ти кажа, и ти не можеш се оправи. Да речем, че вероломният старши Пеньо му е написал заявлението, поднесъл му го е заедно с другите преписки и той, без да обърне внимание, го е подписал; ама пита се: защо не е обърнал внимание и къде са му били зъркелите? А? Служба ли ще служим, значи, или на орехи ще си играем?
Уволниха го като нищо и мястото му зае старшията Пеньо Зеленлистецът. А той, човекът, нали е бил писар, нали е интелигент и има почерк, подхвана си легално работата, кара си я, дорде достигна за пенсия, и сега си има прасе и крава, и девет ара десертно лозе; вратът му се черви, сякаш е жулен с коприва, пие си винцето и можеш ли му забрани да се шегува и да си пее:
Ах, съдбо, съдбо,
що си тъй решила?
Дава ли ти право законът? А?

"Апел", Чудомир

Поне през седмицата на музеите и паметниците на културата не си палете печките със старопечатни книги и ценни архиви и не ги продавайте на килограм по 20 ст. на „Отпадъци“!
Не давайте редки златни монети на зъболекарите за коронки и на златарите частници за пръстени, защото ще ви ги направят съвсем от друго нещо, а монетите ще продадат скъпо на някой музей!
Не се подписвайте с ножчета върху историческите паметници — не виждате ли, че не е останало вече свободно място!
Не правете кирпичи от пръстта на гробните могили! Не вадете камъните от старите крепости! Не трошете мраморните клони и капители на големите ни исторически селища, за да си правите от тях вар!
Не връзвайте магаретата си по оградите на паметниците, издигнати за народните борци!
Деца, не замеряйте с камъни статуите и бюстовете и не се мъчете да улучите носовете им! Малко ли видове друг спорт има в днешни времена.
Селяни, ако случайно изкопаете или изорете някое старо „гърне“ и се окаже празно, от яд не го пухкайте в земята, а го отнесете в близкия музей, където ще получите добро възнаграждение!
Директори и главни учители, потърсете забравените из архивите ви летописни книги на поверените ви училища и старателно ги попълнете, защото ще има скоро специална ревизия за това.
Дараци и чепкала, не унищожавайте хубавите наши народни шевици, докато се наканим да ги приберем в музеите!
Иманяри, вие, които прекопахте Стара планина от Емине до Ком, за да търсите легендарните девет катъра злато на Вълчан войвода, ако със същото усърдие бяхте копали в кооперативните блокове, по-лесно щяхте да забогатеете.
Бояджии, не цапайте с блажни бои прекрасните ни стари дърворезби, по иконостаси, тавани, врати и пр. с цел да ги разхубавявате.
Граждани, посетете музея във вашия град! Той не е отворен само за екскурзианти и гости.
Като отивате в художествените галерии, не си допирайте носовете до картините, а ги гледайте от разстояние и не пипайте с ръце статуите, че те не могат като вас да ходят всяка година на баня!

КРАЙ

"Американска леща", Чудомир

Митьо Питето е онзи същият, дето направи електриката в село Голо бърдо. Тя мижурка колкото мижурка, па като пресъхна водата, моторчето изхърка и спря. Сега селото ни пак е потънало в мрак и тъмнина и кучетата не лаят срещу лампите, а само срещу месечината.
Щом се обяви в несъстоятелност по електрификацията и водните инсталации, Митьо Питето се защура из селото като ударен в темето и туй ли да хване, онуй ли да почне, докато най-сетне захвана пак на ралото дръжката. Три нивки му бяха останали още непродадени — едната песъчлива и стръмна, дето се прескачат зайците, и две, още по-гладни, до Бонин дол.
Залови се той и нали е ходил по учение, колкото да му се замъти главата, ококори се пак, отвори уста и почна да приказва по вестник.
— Вий, кай, не знаете, не умеете да използвате природните богатства рационално. Вий, кай, не промишлявате по въпросите и чакате да ви падне готово от небето. От малко земя много добив да получиш — там му е майката. А тъй всеки знае: прадядо ти сял нивата първата година с ръж, а втората я оставил на угар, баща ти тъй е карал и ти продължаваш без изменение. Не може така вече и не бива. Трябва ум и целесъобразност. Посей в същата нива четири крушови дървета, обери им плода, продай го и двойно, и тройно ще получиш.
— Ще получиш, ще получиш — обажда се Пейо Дългият, — ама дорде пораснат, цъфнат и завържат, да има кой да те осинови и да те храни, та да чакаш.
— Ако не круши, ягоди, да речем — дърли се Питето. — Посей ги през есента и напролет продавай на гражданите скъпо и прескъпо. Толкова декара, значи, по толкова килограма на декар — прави му сметката прав ли съм, или не съм.
Запретна се, започна онова ми ти Пите — бре фъстъци ли не щеш, бре европейска лайкучка, дето мори бълхите, ли не щеш, бре лавандула ли не щеш, мента ли не щеш и какви ли не измишльотини.
В края на краищата — нищо! Наближи ли Коледа, метне торбата през рамо и тръгне от къща на къща в заем брашно да проси. Проси синковецът и не се отчайва.
— Аз, рекъл, дорде не постигна целта си — с малко труд много добив да получа, — няма да се оставя. И много нови растения ще въведа, рекъл. Стига все ръж и ечемик, стига боб и царевица. Без гащи ще остана, ама ще го направя.
Един ден, като минавал край Лъжлив Съби, той го спрял. На младата даскалица, нали му е съседка и живее у дяда Пенча Вулийката, през неделята ѝ пратили една торбичка кускус ли му думат, как ли е, аз не зная, ама едни дребни зрънца, направени от брашно и яйца. Даскалицата дала на Събевица една кривачка да ги попари на дечурлигата и да ги опитат колкото за поревка. Събевица ги вързала в края на вехтата си кърпа и я окачила до камината. Сетил се Съби за тоя възел, извикал Питето и почнал сериозно:
— Питенце, рекъл, зная, рекъл, — чичовото, че си умно момче, че се впущаш в новите въведения по земеделието и че успяваш, значи, полека-лека. Всяко начало е трудно, рекъл, ама дорде не потърпиш дима, не можеш се радва на огъня. Ще ти поверя едно нещо, рекъл, ама казано-речено и с нож отсечено. Ти знаеш, рекъл, че наш Кольо работи в държавен чифлик. Не щеш ли, един ден дошли гости американци. Учени хора, хе, все брадати и очилати. Обикаляли, гледали и на отиване най-старият дал на управителя един пакет със семе и му разправил какво е и що е. Наш Кольо, нали ходи в Америка, разбрал какво казва.
— Посей го, рекъл, мосю управителю, посей го на обърнато и торно място. По три-четири зърна, рекъл, на разстояние една крачка, като фасуля го посей, и ще видиш през лятото. Чудесия, рекъл. Само по нашите места го има и се казва американска леща. Десет пъти повече плод дава от вашата, рекъл, и като я свариш, изцеди я първата чорба — същинско мляко е. Ако щеш, прясно си го пий, ако щеш, подкваси го, ако щеш, на сирене го направи — без разлика, значи. Точ в точ козе мляко, рекъл, само че е по-гъсто. След това полей лещата с втора вода и само да клокне на огъня и туйто! Седни турски след това, рекъл, и сърбай, яж, дорде ти изтръпнат краката. Няма да те надува, рекъл, няма да ти вреди, а сладост, сладост неизказана.
Като подслушал наш Кольо тия думи, проследил къде ще остави управителят пакета, сипал си около половин кило, без да го видят, и веднага ми го прати с едно писмо.
Пратило го момчето, получих го, ама нали е късно за мене. Дето имах по-хубава нивка, посях ги всичките и нямам вече място стрък да бодна. Та искам да ти кажа, ако имаш желание, да ти дам малко да посееш у вас в градината няколко гнезда, да видим какво ще излезе. За опит само.
— Бива бе, чичо Събе, защо да не опитаме? Мене за такива работи ме търси. Целия двор зад къщата ще обърна до пояс, ще го посея и ще го пазя като очите си. Нали е въпрос за нововъведения и за рационално използване на земята. Щом млякото му е вътре, щом лещата си е леща, защо да не опитаме?
Развързал Съби възела, сипал му половината зрънца и Питето, ухилен до уши, ги занесъл в къщи и ги заключил в сандъка. След това почнал да обръща двора. Изкопал си фасуля, магданоза, гьозума, извадил един ред чимшир, отсякъл две вишни и една стара праскова да не хвърлят сянка, почистил, подравнил, посял ги и зачакал да поникнат.
Днес да поникне лещата, утре да поникне, минала неделя, две, три, месец, два — бря! И дъжд валял доволно, и слънцето пекло, и кокошка не пропусна да влезе там, а няма и няма!
— Чичо! Чичо Събчо бе! Какво беше това семе, та си не подаде главата бе! — заоплаквал се един ден Питето. — Принадѝх се да чакам, а то не ще и не ще.
А Лъжлив Съби бърше чело с каскета, хитрите му очички мигат и дума кротко:
— Хм… че кой го знае бе, Питенце? Кой знае какво се е случило! Уж торно и обработено място, уж, както пише в писмото, го направи, а пък… Кой знае?
И като помълчал малко, подсмихнал се само с крайчеца на левия си мустак и без да дига глава, добавил:
— Да не би нещо да си сбъркал бе, момче? Да не си заровил зърната с главата надолу например, та да са поникнали пак, ала вместо да изскочат нагоре, да са поели стъблата им надолу в земята, а? И това го има, аа!

КРАЙ