Ислямският фундаментализъм

През втората половина на XX и началото на XXI век темата Ислямски фундаментализъм все по-често се поставя на “дневен ред”. Периодично и все по-често тя заема централно място в информационните средства. И създава проблеми за много правителства и ислямски държави, за света като цяло и особено за водещите страни в него. През последните години за по-голямата част от човечеството представата за Ислямския фундаментализъм се отъждествява с тероризма. И всички крайни реакции, които той предизвиква, като бумеранг се връщат върху фундаментализма. Въпреки многото основания и внушението това не е правилно. Може да се направи опит донякъде да бъде описано това не така просто и заемащо все повече място в световния живот явление.

За много хора Ислямски фундаментализъм е явление, което е неделимо съчетание на двете си съставки. Впечатлението, че фундаментализмът е свързан единствено с исляма, че е ислямско явление може би се е получило като следствие от внушенията и оценките, които се правят по отношение на ислямския тероризъм. Всъщност фундаментализмът съществува и съпътства всички основни съвременни религии. Той е свързан с модернизма във всяка религия. Основна цел на фундаменталистките движения е сливане на религиозната и светската власт, при което сливане религиозното управление измества светското.
В развитието на човечеството традиционалната култура и начин на живот от една страна и новата култура и следващия я по необходимост нов начин на живот от друга са в състояние на непрекъснато общуване и противостоене.

Възникването на фундаменталистично течение в една религия не е мигновена реакция на настъплението на новото. То се оформя, когато процесът на взаимно проникване е напреднал и започва да създава непреодолими за момента проблеми. Когато една религия е атакувана от нова култура, започва продължителен процес на обвързване на старите религиозни традиции с новите идеи. Но когато умерените действия в тази посока не водят до добър резултат – стига се до по-крайни методи. Тогава възниква фундаментализъм.
Например не случайно може би за първи път в християнския свят фундаментализъм се появява през двадесетте години на XX век в САЩ.

Във всички религии фундаменталните течения имат общи черти. Всички са реакция спрямо новите либерални идеи. И отразяват разочарование от новия начин на мислене. Тази реакция не винаги е неистова. Често тя е резултат от агресивността, принудата, безцеремонността, с която се налага новото мислене. На загубване на традиционни религиозни и човешки ценности в процеса на приспособяване към новото. Фундаменталистите са убедени, че всяка светска власт се стреми да омаловажи и дори да унищожи религията. Те не вярват, че техническият прогрес сам по себе си води до по-добър живот. Те не вярват в така наречените демократични общества. Всичко това ги вдъхновява да се обръщат назад в миналото и да търсят епоха, на която да се опрат. Това обръщане назад и търсене на ценности, които да бъдат превърнати в догма, едва ли е примитивно връщане в миналото.
Фундаменталистите изпитват дълбоки съмнения относно съвременната светска култура. А може би фундаментализмът е също и форма на самозащита. На съхранение и оцеляване, на страх от поглъщане от новото. В което често има и елементи на фанатизъм. Освен това, фундаменталните движения се явяват своеобразен противовес и протест срещу процеса на глобализация. Тези основни характеристики са присъщи и на Ислямския фундаментализъм. Движението, което поражда толкова тревоги и неизвестност в немюсюлманския свят. И което днес изглежда все по-уверено, привлича голяма част от вярващите в исляма – религията, в която днес вярват най-много хора на Земята.

Днес мюсюлманите, вярващи в исляма са повече от един милиард – араби, иранци, турци, малазийци и други. Те живеят в повече от тридесет държави в Азия, Африка, Европа, както и като малцинства в други държави. Смята се, че Ислямският фундаментализъм в сегашният си вид възниква в средата на XX век. Той е реакция на тоталното настъпление на Запада в останалия свят. За негов идеолог се счита пакистанецът Абу Ала Маудуди. Той е основател на организацията “Джамаат-и Ислями”. Според него Западът е тръгнал на кръстоносен поход срещу исляма. И мюсюлманите трябва да се обединят. Според Маудуди джихадът – свещената война – е основната догма в Корана. И тъй като никой преди него не е поставял този въпрос по такъв начин, Маудуди счита, че положението в момента оправдава такова тълкуване и такова решение.

За същински създател на Ислямския фундаментализъм се счита Саийд Кутб от Египет. В началото той бил реформатор, който се стреми към по-умерено и безболезнено съчетание на Западната демокрация и Ислямския начин на живот. По-късно променя разбиранията си и достига до убеждение, че вярващите и привържениците на модернизма не могат да живеят в мир в едно общество. Ислямският фундаментализъм, макар и най-общо да е реакция на настъплението на Запада като начин на живот, всъщност се поражда като реакция вътре в мюсюлманския свят. Срещу онези реформатори в него, които се опитват да трансформират ислямското общество. Саийд Кутб е също потвърждение на това. Еволюцията, или дори революцията в неговите разбирания се поражда и от положението в Египет. Там тогавашният революционен президент Гамал Абдел Насър се опитва да отслаби ролята и влиянието на религията и да я постави в положението на второстепенна сила в живота на държавата. Начинът, по който Насър се опитва да промени Египет довежда Кутб до идеята да създаде форма на исляма, която в някаква степен променя смисъла на части от посланието на Корана и представите за Мохамед. Посланието на Корана е против силата и принудата, за търпимост и поносимост. Според Кутб тези предписания на Корана се отнасят за условия на истинска мюсюлманска държава, условия след победа на исляма. Някои изследователи на Ислямския фундаментализъм считат, че тези крайни разбирания са породени от страха – съставна, според тях, част на фундаменталистката религия. През 1966 г. Кутб е екзекутиран. Идеологията на Кутб, особено след трагичния му край, става вдъхновение, убеждение и религия за много мюсюлмани. Такива са и например талибаните, които през 1994 вземат властта в Афганистан.
Възникването и развитието на Ислямския фундаментализъм е свързано с опитите за реформизъм в мюсюлманския свят. Повлияни от всеобщото настъпление на Запада и от други процеси в развитието на съвременния свят, водачите на някои мюсюлмански държави тръгват по пътя на реформиране на обществото в своите държави. В определен смисъл пръв по този път може би тръгва Кемал Ататюрк в Турция.
Повечето фундаменталистки движения, появили се през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век, макар и съгласни да бъде променен ислямският свят считат, че това трябва да става умерено и най-вече убедително.

Унизителната загуба, която Арабският свят претърпява в шестдневната война с Израел през 1967 г. радикално променя психиката, мисленето и разбиранията на мюсюлманите и рязко ги насочва към религията. Достига се до масовото убеждение, че отслабената вярност към религиозните традиции и ценности води към пораженията.
Наследниците на Насър в Египет – Садат и Мубарак – продължават политиката на сближаване (макар и бавно) със Запада. И това довежда до втвърдяване на фундаменталистите в египетското общество. Последвалите споразумения в Кеймп Дейвид и други двустранни и тристранни договаряния на Египет с Израел и САЩ повлияват решително върху всички фундаменталисти в ислямския свят. Отстъплението е преценено като предателство – спрямо арабския народ, спрямо вярата. През 1981 г. е убит Садат.
Опити за реформиране се правят също в Алжир, Пакистан и други страни. Както и в Иран – от шах Мохамед Пахлави. Това довежда до т.н. Иранска революция през 1978 – 1979 г., реален водач на която е Аятоллах Рухолла Хомейни. Иранската революция е най-голямата ислямска реформация, довела до свалянето на монарх.
Основна догма на Исляямския фундаментализъм е, че мюсюлманите трябва да се върнат към фундамента на исляма, както е проповядван от Мохамед. Но не винаги действията на фундаменталистите са на религиозна основа.
Като осъществени фундаменталистки идеи могат да се възприемат управленията в Иран, Афганистан, Судан и отчасти Йемен. Силно влияние фундаментализмът има в Турция, Пакистан, Алжир. Интересно явление е Либия.

Явлението Ислямски фундаментализъм навярно по-добре би се разбирало, разглеждано на фона на специфичните особености на религията, в която възниква.
Ислямът е исторически последната монотеистична основна религия – с вяра в Аллах и Пророка Мохамед. Смисълът на думата “ислям” е подчинение на Бог. Впоследствие се разклонява в три посоки – сунити, шиити и хариджи.
Ислямът е цялостен начин на живот. Ислямската религия е единствената, която проповядва спасение не в опрощаване на грехове, а в изграждането на по-справедливо общество.
Коранът е основен и единствен Закон при исляма. В този смисъл за исляма политиката не е изтласкана на заден план.
Съвременното развитие на исляма е свързано с много проблеми и нерешени въпроси. Намесата, настъплението на Запада в живота на ислямското общество поражда и усилва много от тях.
Глобалното движение на света започва да се преплита с въпроси за нациите. Мюсюлманите не са готови да възприемат това. От друга страна вярващият има само една родина. Единството на мюсюлманите дълго е било свещен идеал. Днес обаче на произволно разкъсания против волята си от други държави ислямски свят му е трудно да се справи с въпроса за национализма. Големият Судан е разделен на две – мюсюлмани на север и християни на юг. За вярващите е трудно да си представят един единен според тяхното разбиране национален Судан. В Ливан въпросът е още по-сложен – сунити, шиити и християни.

През XX век ислямът непрекъснато се опитва да осъществи един свой идеал – истинска ислямска държава. Основно значение в този процес има видът на държавно управление. Ислямската революция в Иран, водена от Хомейни довежда до създаване на Ислямска република Иран. Това е държава, на която много мюсюлмани гледат като на добро приближение до модела. Но за да постигне определени цели, на Хомейни се налага да тълкува шиизма по нов начин. Във вътрешната и външната политика също се нарушават ясни правила на Корана. Революцията в Иран е фундаменталистка и носи в себе си пречупването на ислямската идея в определена посока. Показателен прецедент в този период на Иран е случаят със Салман Рушди. Хомейни издава фетва срещу Рушди за романа му “Сатанински строфи”. В който роман според мюсюлманите се извършва богохулно описание на Пророка.
През годините след смъртта на Хомейни водачите на Иран правят опити да не стоят “на място”. През 1998 г. президентът Хатами и духовният водач Хаменей се разграничават от фетвата срещу Рушди. Но в развитието на Иранската държава все още има много неизвестни и непредсказуеми неща. Независимо от това съдбовното търсене на жизнена ислямска държава продължава.
Според Запада сами по себе си така наречените “принципи на демокрацията” не противоречат на исляма. Но според исляма Бог определя управлението, а не хората. Последното би било езичество. За мюсюлманите е невъзможно да допуснат, че може да бъде изградено общество, в което религията е сведена само до личния живот. Може би все пак трябва да се има предвид, че идеалът за ислямска държава е религиозен. И следователно този идеал за истинска ислямска държава е трансцендентен.

Въпросът за Ислямския фундаментализъм почти винаги се свързва с ислямския тероризъм. Както фундаментализмът, така и тероризмът е явление, което не е свързано само с исляма.
Тероризмът е универсално общосветовно явление, породено от различни причини. Цялата история, в някакъв смисъл е пронизана, пряко или косвено, от тероризъм.
Между първопричините, пораждащи тероризма, основно място заемат религиозните, етнически, националистични, политически, икономически проблеми.
До днес няма общоприето определение, какво се разбира под тероризъм. Този факт много често води до смесване, отклоняване и поражда спорове относно много въпроси, отнесени по някаква причина към тероризма.
Най-общо под тероризъм би могло да се разбира форма на борба чрез използване на насилие или заплаха от насилие. Чрез тероризъм се преследват различни цели:
• Унищожаване на хора или групи от хора, пречещи за постигане на определени цели;
• Отслабване влиянието на различни институции в обществото;
• Влияние върху външна и вътрешна политика;
В различни периоди през втората половина на XX век организирани прояви на тероризъм е имало в Израел – от евреи срещу англичани и французи, в Испания, Ирландия, Гърция, Германия, Чечня, Косово и други.

В последните години обаче най-много се говори за ислямския тероризъм. Често за неговото обясняване се използват допълнително определенията ислямизъм и фундаментализъм. Понякога за начало на ислямският тероризъм се приема 1928 г. – годината, в която е създадена организацията “Мюсюмлански братя”, която по-късно възприема идеите на Ислямския фундаментализъм.
Днес има повече от двадесет организации, на които се приписват терористични действия, или пък те сами поемат отговорност за такива. Най-известни измежду тях са: Мюсюлмански братя, Ал-Джихад, Хамас, Палестински ислямски Джихад, Хизбула, Ал-Кайда, Ал-Фатах.
Особено място между тях днес се приписва на Ал-Кайда. Проявите на тероризъм трудно могат да бъдат изброени. Заложници на олимпиадата в Мюнхен, убийството на Садат, отвличания на самолети, атаката на Световния търговски център през 1993, атаки срещу посолства, предимно американски, вземането на заложници от чеченски терористи, атаката на 11.09.2001 и много други.
Ислямският тероризъм е крайна проява на фундаментализма. Основни цели на ислямския тероризъм (и Ислямския фундаментализъм) са Израел, западният начин на живот и САЩ. Постепенно кръгът се разширява. Също и средствата, които се използват.

Отношението към ислямския фундаментализъм и тероризъм е различно. Отношението на САЩ днес е твърдо и безкомпромисно. Но във времето то често е било различно, и поради това е било определяно като двойно. Като се започне от терористичните действия на евреи срещу англичани и французи, през годините САЩ са проявявали променливо отношение към различни държави и организации. Към Пакистан, Индия, Либия. Към талибаните, Бен Ладен, Косово. Към Ирак и С. Хюсеин. Съюзниците на САЩ заемат също подобна, макар и често по-смекчена позиция. Различните ислямски правителства също проявяват различно отношение към тероризма. Различно е и отношението към терористичните прояви в мюсюлманския свят. Така нареченият “умерен ислям” не възприема като най-добър такъв подход.

Трудно е добре да бъдат обяснени причините, които пораждат както Ислямския фундаментализъм, така и ислямския тероризъм. Очевидно мюсюлманите още не са открили добрия модел на обществото си на XX век. Разбира се, това не означава, че ислямът е несъвместим с движението напред. Настъплението на западния начин на живот в ислямското общество поражда въпроси и остри реакции.
И изглежда предизвиква у много мюсюлмани усещането, че в ислямската история се случва нещо неправилно и много лошо.
Атентаторите самоубийци – безпрецедентен феномен в ислямската история – навярно показват, че много мюсюлмани са убедени, че нямат друг избор.
Мюсюлманите са убедени, че ислямската религия е също така рационална, както западните общества. Според Корана едно общество, което е подчинено на Божията воля не може да упадне. Мюсюлманската история е доказателство за това. И навярно все повече мюсюлмани ще си задават въпроса – как е възможно безбожния запад да доминира над исляма. Всеки път в състояние на криза водачите на мюсюлманите се обръщат към религията. И все по-често опитите им да върнат ислямската история на правилния според тях път ще изглеждат за голяма част от останалия свят непонятни, безнадеждни и отчаяни. И ще остават неразбрани и несподелени