Иън Бурума: Европа между два исляма
Ислямът и радикалният ислямизъм си остават сериозен проблем за света. В Европа всяка страна се опитва да реши проблема по свой начин. Във Франция, например, от 16 септември 2011 г. действа забрана на масови молитви извън храмовете, което е продължение на курса на страната към изчистване на публичното пространство от религията. В Русия в условията на непрекъснати терористични актове в Северен Кавказ се водят дискусии за необходимостта и допустимостта да се строят нови джамии, например в Москва. Гласовете, предупреждаващи за заплахите от „ислямофашизъм” и за тоталитарната природа на исляма, стават все по-силни, което едва ли допринася за стабилността на мултикултурните общества.
Тук ви предлагаме гледната точка на Иън Бурума, който говори за същността на ислямския проблем в Европа: какво представлява уахабизмът и каква е причината за неговото приемане; какви дискусии се водят на Запад по повод отношението към исляма; защо бившите леви все по-често заемат най-консервативни и непримирими позиции спрямо исляма; как норвежецът Андерш Брейвик повлия на дискусиите за мултикултурализма и, като цяло, какво представлява мултикултурализмът.
- В Европа много хора са убедени в несъвместимостта на исляма и демокрацията, много разпространени са и плашилата, предупреждаващи за опасността от ислямофашизъм. От книгите ви, обаче, е видно, че не споделяте подобна гледна точка. С какво точно не сте съгласни?
- В Европа тезата за несъвместимостта между исляма и демокрацията се раздува още от ХІХ век. Алексис дьо Токвил излага позицията, превърнала се в христоматиен принцип, че Коранът регулира всички аспекти на живота, докато Библията се опира на личните отношения на човека с Бога, което значи, че християнството оставя пространство за демократични институции, а ислямът неизбежно влиза в противоречие с тях. Да оставим настрана въпроса, че Токвил едва ли може да бъде признат за специалист по исляма, по-важното е, че той забравя да спомене Стария завет, пълен с политически и правни предписания, а освен това същите тези християни в Америка – и Токвил ги описва в книгата си „Демокрацията в Америка” – са изповядвали най-ирационални и, меко казано, непросветени убеждения. Но това не им е попречило да започнат да живеят по демократични правила. Защо мюсюлманите да са изключение? Всъщност, днес демокрацията вече не може да се смята нито за странна, нито за непонятна за мюсюлманите. Онези, които ни плашат с ислямофашизъм и говорят за недемократичната същност на исляма, слагат в един кюп няколко различни проблема, а всеки от тях заслужава специално внимание и специално решение.
Първият проблем е в това, че в исляма съществуват радикални групи, способни на насилие. Не мисля, че те могат да сринат демокрацията, но че нанасят щети, е без всякакво съмнение. И тук решението е просто: нека с международния тероризъм да се занимават политици, полиция и разузнаване.
Вторият проблем са социалните настроения сред най-консервативните ортодоксални мюсюлмани в западните общества, чиито възгледи за жените, хомосексуализма и по други някои въпроси не се вписват в либералния консенсус на тези общества. Консервативните хора не стават задължително революционери. Но спрямо тях е необходим съвсем друг подход: всяка страна трябва да решава въпроса за интегрирането им в обществото и за създаването на достатъчно широко пространство, в което религиозните общности да имат своите права. Моето лично мнение е, че с търпимост може да се отнасяме към най-широк кръг от гледни точки и начини на действие, но само дотогава, докогато хората не се осмелят да престъпят закона.
- Искате да кажете, че вие ясно разграничавате традиционния консервативен ислям и радикалния ислямизъм, като се солидаризирате с известния изследовател Оливие Роа, който смята, че радикалният ислямизъм е съвременен феномен, откъснат от традициите и бита на мюсюлманите.
- Да. Анализът на фактите показва, че популярната теория за „сблъсъка на цивилизациите”, формулирана от Бърнард Луис и популяризирана от Самюъл Хънтингтън, не издържа на никаква критика.
Хората, които дойдоха в Европа през 60-те години на ХХ век от Турция и Северна Африка, бяха действително хора от друг свят. Първите поколения гастарбайтери спазваха традиции и обичаи, които изглеждаха много странни в очите на европейците. Тук имаше хранителна почва за зараждането на конфликт, но пришълците бяха напълно щастливи от възможността да припечелват пари и да ги изпращат на семействата си. Те не представляваха никаква заплаха за никого. После европейците сами им позволиха да доведат и семействата си. Притокът на огромен брой имигранти в райони, населени с работници, неизбежно провокира конфликти, за които чиновниците предпочетоха да си затворят очите. Но тези сблъсъци едва ли биха могли да представляват някаква заплаха за демокрацията, да не говорим за западната цивилизация.
Истинска заплаха стана неофундаментализмът, който се оказа не проявление на традиционна култура или традиционна цивилизация, а съвременен, глобален феномен. Оливие Роа доказва в трудовете си, че неофундаментализмът процъфтява там, където е била изгубена културната идентичност; и че новите млади радикали са напълно „западни” хора.
Новопокръстените във вярата разглеждат исляма не като културен артефакт, а като универсална и глобална религия, надхвърляща рамките на всяка конкретна култура. В този смисъл, в посланието си радикалният ислямизъм прилича на евангелизма или на петдесетничеството. Той предлага „да се преродиш”, предлага съвсем нова идентичност, основана на тълкувания на исляма от уахабистките теолози, разпространявани чрез интернет и имащи много малко общо с традицията. Така че, в лицето на ислямизма се сблъскваме с едно явление, което е изцяло съвременно. И в случая позоваването на традицията на исляма е безсмислено.
- Какво знаем за ислямските радикали, които извършваха убийства и терористични актове?
- Доста подробно проучих историята на няколко от тях. Мохамед Буйери, убиецът на датския режисьор Тео ван Гог (2004 г.), е роден и израснал в Амстердам. Докато расте, не се интересува от религия. Познанията му за исляма са доста повърхностни. Харесва му да пие и да задиря девойките. Също като много други младежи, и той е чувствителен, когато към него са се отнасяли с неуважение или грубо са му отказвали. Отчужден от селската култура на родителите си, той се превръща в лесна жертва на новата идентичност, която му обещава чистота, нравствено превъзходство и власт. За пръв път чува за радикалния ислямизъм от скитащ проповедник, изгонен от Сирия, а после роля изиграва и интернет мрежата. “Лъвският пай” от онова, което Мохамед научава за вярата си, за пуританския, брутален ислям, той сваля от интернет, от различни уебсайтове (англоезични, впрочем), специално предназначени за разочаровани и за търсещи мястото си в общо дело. Ако той беше руснак от началото на ХХ век, щеше най-вероятно да стане анархист. Ако живееше в Германия през 70-те, като нищо би могъл да се присъедини към фракцията „Червена армия”. Но тъй като е „мароканец”, живеещ в Холандия на ХХІ век, той стана „прероден” свят воин за ислямска утопия.
Мохамед Сидик Хан, ръководител на нелегалната група, извършила терористичния акт на 7 юли 2005 г. в лондонското метро, е израснал в имигрантското предградие Бистън, в което много от имигрантите са дошли от племенните райони на Пакистан. По рождение той не е бил закърмен с омраза към западната култура – дори е имал бели приятели. След като завършва училище, се опитва да завърши университета в Лийдс, където среща жена си, за която се оженва пряко волята на родителите си. Също като Буйери, и той е младеж, възприел западния модел на живот, който също се оказва съблазнен от уахабизма, сектантска фундаменталистка вяра, спонсорирана от Саудитска Арабия. Семейството му се опитва да го отклони от радикализма, но напразно. Когато Хан - заедно с двама приятели от Бистън, извършва самоубийствения терористичен акт, той е напълно скъсал със семейството си.
- Каква е причината уахабизмът да се разпространява толкова добре?
- Уахабизмът привлича с пуританството си откъснати от корените си хора, той е привлекателен именно с това, че няма дълбоки връзки с никоя традиция или култура. За същия този Хан проповедници от неговата община, говорещи на традиционния за неговата култура език урду, не играят никаква роля, защото самият той едва ли е говорел този език; освен това, роден в Йоркшир, той има съвсем повърхностни връзки с племенната си култура. А ислямизмът му дава нова идентичност. Ислямизмът, леснодостъпен през интернет, не изисква да бъдеш нито пакистанец, нито британец. Може да си всякакъв и навсякъде – новата ти идентичност винаги ще ти е достъпна, тя ще ти даде чувство за принадлежност. Освен това, в ислямизма Хан намира не просто религия, но и революционна борба, обетована ислямска държава. Политическият ислям може да предложи на неравнодушната младеж революционна идеология, която е привлекателна не толкова поради теологични, колкото по социални и политически причини.
- Какво разбирате под мултикултурализъм?
- Нека първо направим разлика между мултикултурализма като идеология и мултикултурализма като реално културно многообразие в заобикалящата ни действителност. Мултикултурализмът е даденост за съвременните европейски общества и се изразява в това, че населението е доста разнородно по състав; хора от различен културен и етнически произход в една или друга степен биват асимилирани в обществата и тези общества започват да се отличават с много по-голямо разнообразие, отколкото преди половин век. Що се отнася до идеологията на мултикултурализма, чиято същност се състои в това с всички сили да подкрепяме културните различия, тя е доста нескопосана и безперспективна. Трябва да се стремим да предоставим на хората права и широки възможности да живеят благополучно и да преуспяват в обществото, а за тази цел трябва да знаят езика, да имат добро образование и т.н.
- Но това, което вие наричате идеология на мултикултурализма, беше много популярно преди известно време. Струва ми се, че тази популярност се дължеше на чувството за вина, което изпитваха бившите колонизатори спрямо бившите колонизирани...
- Ако говорим за идеологическия мултикултурализъм, който налага необходимостта от запазване на собствените културни корени, а всякакви опити за асимилация смята за проявление на неоколониализъм, то да – тази идеология е изцяло пропита от чувство за вина. Идеологията на мултикултурализма бе особено силна на територията на бившите империи, където постколониалната интелигенция изпитваше остро чувство на вина всеки път, когато си имаше работа с незападния свят.
Но днес поддръжниците на идеологията на мултикултурализма са малко. Ако поискате, ще намерите такива, но те едва ли представляват значима политическа сила на Запад.
- Нямате ли чувството, че мултикултурализмът - дори и в най-мекия си вариант, влиза в противоречие с либерализма: нали либерализмът акцентира върху свободата на личността, върху автономията на човека, докато мултикултурализмът отново извежда на преден план принадлежността към групата, груповата идентичност. Тук не откривате ли противоречие?
- Противоречие възниква само когато груповите права започват да надделяват. Ако идеолозите на мултикултурализма утвърждават точно това, аз не мога да се съглася с тях. Но в същото време съм сигурен, че в либералните общества може да има както групови, така и индивидуални права. Всеки отделен гражданин е равен пред закона, но групите също могат да имат свои специални права. Например, в много страни в Европа гражданите имат възможност да изпращат децата си в църковни училища, в някои страни подобна практика дори се ползва с държавна подкрепа – в Германия, например, е така. В САЩ малцинствата имат право дори да се отцепват от обществото и да създават свои отделни общности. Ако такива права се предоставят на една група, то те трябва да са дадени и на всички останали. Мюсюлманите имат право да строят училища и джамии, но в същото време това не означава, че всеки, който се е родил в мюсюлманско семейство, е длъжен да спазва традициите и обичаите на тази религиозна група. Например, ако един мюсюлманин реши да се откаже от вярата си, а останалите решат да го накажат, това ще бъде нарушение на закона от тяхна страна, а ние трябва да отстоим правото на мюсюлманина като гражданин да се откаже от вярата си.
- Но има и още едно възражение срещу мултикултурализма. То се изразява в това, че мултикултурализмът, в крайна сметка, води до засилване на национализма. Логиката е проста: ако малцинството като група има право да бъде различно от мнозинството, то и мнозинството, също като такава група, може да поиска да му бъде спазено правото на различност, на обособено съществуване без малцинства и други разнородни елементи...
- Не виждам никаква опасност в опита да се създаде общност въз основа на културни традиции. Важното е никой да не се опитва да налага своята култура и обичаи на другите. Но когато мнозинството започне да се държи по начина, за който ме питате, това ще е проява на безсмислена параноя от негова страна.
- Искате да кажете, че сте за максимална автономия - докато никой не нарушава закона, да правят, каквото си искат?
- Ако хората не нарушават закона, не убиват, не осакатяват (сестра или дъщеря), трябва да се оставят на мира. Ако такива неща се случат – нарушителите трябва да се накажат. Но в такъв случай това няма да бъде намеса в религиозните дела на отделните общности, а само прилагане на закона на страната. Не смятам, че в задълженията на държавата влиза намесата й в мирните религиозни обреди, докато, разбира се, няма нарушаване на закона.
- Но как да се постъпва в случаите, когато религиозните закони влизат в конфликт - ако не със светския закон, то най-малкото с това, което вие наричате либерален консенсус? Да вземем, например, известните случаи с богохулството – скандалите с карикатурите в Дания, убийството на Тео ван Гог в Холандия... Фактически става дума за опит за забрана на богохулството, което противоречи на либералните представи за свобода на съвестта...
- Освен мюсюлманите, има и много християни със сходни възгледи – те също искат закон срещу богохулството. Смятам, че вярващите имат пълно право да се обявяват за въвеждане на подобни закони, но да се заплашват и убиват хора е незаконно. Тук минава тънката граница между онези, които излагат аргументи в полза на приемането на нови закони, необходими на различни групи (не само мюсюлмански, както вече казах), и на онези, които си служат с насилие и заплахи. Първите остават в рамките на закона, а вторите – не.
- Това означава ли, че вие приемате за допустимо в една съвременна държава да бъдат въведени закони за богохулството?
- Лично аз не заемам подобна позиция, но нека онези, които го искат и имат аргументи в подкрепа на такива закони, да се борят за тях. Ако успеят по демократичен път да убедят по-голямата част от обществото да приеме подобни законови положения, ще живеем в демократична държава със закони срещу богохулството.
- От 16 септември във Франция е в сила забраната на молитвите извън храмовете. Това, всъщност, е продължение на изваждането на религията от публичното пространство – преди това беше прочутия проблем със забраната на хиджабите на публични места. Как се отнасяте към френската политика на лаицизъм? Доколко е оправдан подобен стремеж към подчертаване на светските републикански ценности чрез изтласкване на религията в пространството на частното?
- Френските закони за лаицизма са продукт на Френската революция, която бе бунт дори и срещу всемогъщата Римокатолическа църква. Но не бих казал, че французите безрезервно приемат ценностите на лаицизма. Съвсем не всички френски граждани са за забраната на всички религиозни символи в публичното пространство. Моята позиция е следната: макар и да се мисли за секуларизма като за идеология на Франция, потискането на ислямските религиозни практики в публичното пространство съвсем не е задължително, особено когато то се осъществява твърде деспотично. Ислямският тероризъм е очевиден проблем, но потискането на всякаква мюсюлманска активност в сферата на публичното едва ли може да бъде признато за най-доброто решение на проблема. Съвсем малко жени носят фередже, което напълно да закрива лицето им. А самите мюсюлмани едва ли представляват такава заплаха за демокрацията, която да може да се сравни със заплахата, каквато някога бе за нея католическата църква. Църквата, наред с монархията, беше една от двете най-мощни институции в дорепубликанска Франция. Мюсюлманите нямат централизирана организация, а в страна като Франция те практически нямат никаква власт. На въпроса какво конкретно място да бъде отредено на религията в публичното пространство, ще отговоря - нека да се решава спрямо всеки конкретен случай. Но докато не се вреди на другите хора, такива пространства трябва да има, макар и съвсем скромни по размер.
- Много е интересен въпросът за състоянието на европейските дискусии, посветени на мултикултурализма. И по-конкретно - как историята с Брейвик влияе на разпределението на силите в културната война между привържениците на мултикултурализма, включително и на религиозния мултикултурализъм, и на борците за секуларизъм?
- Когато стана историята с Брейвик, когато се появиха манифестите му, много популисти, плашещи избирателите с мултикултуризма, побързаха да се отрекат от него, като го нарекоха невменяем. Но това е грубо опростяване. Работата е там, че Брейвик беше приел призивите им дословно: те твърдяха, че се намираме в състояние на война и се борим за оцеляване, че Европа е заплашена от ислямизация, на която трябва с всички сили да попречим. Брейвик просто приел думите буквално и си направил съответните изводи: щом се води война и ни заплашват мултикултурализъм и ислямизъм, значи трябва да им дадем отпор, в противен случай ще се сбогуваме с цивилизацията си. Логичното продължение на тези разсъждения е да тръгнеш да убиваш враговете си. Така че, популистите трябва да внимават какво говорят. Да видим сега дали ще извлекат поука от грешките си.
- Искате да кажете, че Брейвик е една страшна карикатура на политиците популисти?
- Да. Той просто е приел думите им прекалено буквално. Затова сега не е честно популистите да твърдят, че Брейвик е луд, а те нямат нищо общо с него.
- В дискусията за мултикултурализма има още една интересна особеност: много леви активно подкрепяха „борбата на мюсюлманите за техните права”, виждайки в това борба срещу колониализма и еманципация. Как сега стоят нещата със сближаването на левите с ислямските активисти?
- Не, тази тенденция, за която говорите, остана в миналото. Такива днес има много малко и те едва ли трябва да ни тревожат. Те са маргинали. Мен ме интересува друго – много левичари преминават от леви на силно консервативни позиции, като при това проявяват крайна враждебност към предишните си възгледи. Това е едно сравнително ново явление. А опитите да се изгладят отношенията с мюсюлманите, да се намери обща основа с тях, да се приемат възгледи, които невинаги се съчетават със съвременните либерални възгледи, все по-често биват сравнявани с опитите на Чембърлейн да умиротвори Хитлер. Така че, за онези, които се боят от ислямофашизъм, отново е 1938 г.
- Защо левите все по-често стават консерватори, когато стане дума за ислямския фактор?
- Да започнем с това, че традиционно левите са отстоявали антиклерикални позиции. Освен това, много от онова, за което левите се бореха през 60-70 години на ХХ век (правата на хомосексуалистите, еманципацията на жените и други подобни), към края на века бе постигнато. Някои сметнаха, че това е достатъчно. Но имаше и няколко знакови истории, които преобърнаха настроенията на европейските леви. Най-гръмко се разчу историята с романа „Сатанински строфи” на Салман Рушди през 1988 г. Тя накара много мултикултуралисти и антирасисти да се присъединят към консерваторите в борбата им против исляма. Рушди е роден в богато семейство в Индия, получил е образование в Кралския колеж в Кембридж и е станал знакова фигура сред ляво ориентираната интелигенция в метрополията. Рушди е истински постколониален литературен герой, който не е пропускал нито една възможност да разобличи западния империализъм във всичките му форми. Той е космополитен глас от Лондон и Мумбай. Вместо пуританска религиозна идентичност, Рушди предпочита свободата да избира от различни култури, които са в полезрението му. Романът „Сатанински строфи” е атака не толкова срещу исляма, колкото срещу фанатичния етнически, културен или религиозен пуританизъм. Неговото игриво и непочтително боравене с религиозни текстове – стихове, продиктувани на Пророка от Сатаната, са най-лошото от всички възможни нападки срещу фанатиците, много по-лошо, отколкото откритото нападение срещу вярата им. Но когато не само фанатиците, но и обикновените поданици на Британската империя, израснали в предградията на английските индустриални градове, започват да горят книгата му, това е колосален шок за левите интелектуалци. Защото за тях Рушди е не просто един от тях, той е, както смятат левите, на страната на същите тези хора, които горят книгите му, на страната на унижените и онеправданите от постколониалния свят. Младежите, възбудени от примитивните проповеди на имамите, започват да палят книгите му, без да прочетат нито един ред от тях. Цялата история веднага възкресява в паметта на изплашените либерални интелектуалци 1933 г. с нейните образи на щурмоваци, озарени от пламъците на догарящите шедьоври на „дегенеративното” изкуство.
Втората знакова фигура е активистката Аян Хирси Али – сомалийка, намерила убежище в Холандия. Преди това тя живее в Кения, където изповядва фундаменталистки възгледи: носи хиджаб, симпатизира на режима на аятоласите в Иран и желае смъртта на Салман Рушди заради богохулния му роман. Но ситуацията се променя, когато над нея надвисва заплахата насила да я омъжат за далечен роднина в Канада (баща й е много консервативен по въпросите за семейството). Насред пътя за Канада Али избягва в Холандия, където иска политическо убежище като бежанка от ужасите на гражданската война в Сомалия. Тя научава езика и постепенно се освобождава от всички религиозни ограничения. После започва да се бори за правата на жените, потискани от мъжете си мюсюлмани, изказва се за закриване на мюсюлманските училища и за ограничаване на имиграцията. Когато нарича пророка Мохамед „извратен тип” и „тиранин”, мюсюлманите се опитват да я дадат под съд за богохулство. Постепенно Аян Хирси Али все повече започва да се превръща в медийна фигура - в крайна сметка, й предлагат място в парламента, за да й осигурят държавна закрила от ислямистите, които заплашват да я убият. Именно тя написва сценария за десетминутния филм „Подчинение”, заснет от режисьора Тео ван Гог през 2004 г. Във филма върху голите тела на покрити с воал жени се прожектират цитати от Корана, свързани със задължението на жената да се подчинява. Скоро след прожекцията на филма режисьорът е убит. В резултат на серията скандали Аян Хирси Али заминава за САЩ, а в Европа се превръща в символ, около който се води новата културна война между мултикултуралистите и секуларистите.
- А тук не откривате ли елемент на разочарование – борихме се за правата на малцинствата, а сега някои от тях са същински чудовища?
- Да, това е още една допълнителна страна на проблема. Левите винаги са заставали на страната на малцинствата и нерядко са се отнасяли доста снизходително към тях като към жертви, които трябва да бъдат покровителствани. И изведнъж... такава неблагодарност. Когато през 1982 г. в Брадфорд дванадесет млади мюсюлмани са изправени на съд за направата на бензинови бомби с цел отбраняване от расистки банди, много либерали застават на тяхна страна и тогава тези младежи биват оправдани. Но когато седем години по-късно същите тези мюсюлмани от Брадфорд изгарят книгата на Рушди, чувството за предателство остро пробожда либералите. Впрочем, подобно нещо се случва не за първи път – спомнете си разочарованието от гражданското движение за права на чернокожите, когато, вместо Мартин Лутър Кинг, САЩ получиха улични войни и „Черните пантери”.
- Казвате, че трябва да дадем на различните групи максимална възможност да живеят така, както искат, при условие, че спазват законите. А как да се прилага този принцип в международните отношения? Какво ще кажете за хуманитарните интервенции спрямо страни, които нарушават международните норми? Трябва ли да оставим на тези страни правото да решават вътрешните си работи по законите на собствената си култура?
- Никога не бих използвал аргументи, базиращи се на културни особености, срещу хуманитарни интервенции. Когато в Саудитска Арабия за оскверняване на Корана се екзекутират хора, ние сме длъжни да протестираме и да изразяваме своята тревога. Но работата е там, че интервенцията е не само философски и етичен въпрос, а има и практическо естество. Днес се отнасям с много по-голям скептицизъм към хуманитарните интервенции отпреди – те могат да причинят по-голяма вреда, отколкото полза. В някои случаи интервенциите са допустими, но само при безусловната подкрепа на населението, което сме призвани да защитим, а също и при голяма увереност в благополучния край на операцията. В случая с Либия Западът нахлу, като скри причините за действията си. Не бих се обявил против, ако имаше решение на Съвета за сигурност на ООН и категорично решение за отстраняването на Кадафи, което да доведе до прекратяване на гражданската война. Но да се прави това под предлог защита на гражданите и за заблуда да се използват хуманитарни доводи, е изключително погрешно. Либия е лош прецедент.
Разговора води Дмитрий Узланер
Превод от руски Виржиния Томова
Русский журнал, 23 септември
Иън Бурума е професор по право в Бард колидж (Ню Йорк), журналист, писател. Автор е на нашумялата книга „Убийство в Амстердам: смъртта на Тео ван Гог и границите на толерантността” (2006). През 2010 г. влезе в списъка на стоте изтъкнати интелектуалци, според списанията Foreign Policy и Prospect.
