Етиката на Епикур

“Смъртта когато ние сме, нея
я няма; когато тя е, ние не сме”


Древногръцкият философ Епикур е роден в селището Гаргет, близо до Атина, през 341 г. пр. н. е. Родителите му се преселват на остров Самос, където баща му упражнява известно време професията на учител. През 323 г. пр. н. е. Епикур се завръща в Атина, където се запознава с философските и научни идеи на Платон и Аристотел. Впоследствие благодарение на Навситан, последовател на Демокрит, се запознава с атомистическото учение и става привърженик на неговите принципи.
През 306 г. заедно с част от учениците си основава философска школа, известна в историята на философията под името “Градината на Епикур”. Според древните източници на входа на “Градината” стои надписът “Гостенино, тук ще прекараш добре времето си; тук е върховното благо – удоволствието”. Школата е организирана на сравнително демократични начала и в нея вземат участие представители на различни прослойки на античното общество. Тя се утвърждава като главен разпространител на философския материализъм. Епикур умира през 270 г.
Според свидетелствата на различни древни автори Епикур е автор на около 300 трактата, посветени на различни области на научното познание. Главното му произведение е озаглавено “За природата” и има 37 книги. За съжаление от литературното богатство на мислителя е запазена незначителна част. Източник за учението на Епикур е произведението “За природата на нещата” на римския поет и философ Тит Лукреций Кар.
Това, което осмисля съзнателния живот на Епикур, е съдбата на една идея, породена от чистите и безкористни намерения, да се схванат правилно тежненията и неволите на хората. В период, когато избуяват първите кълнове на скептицизма и песимизмът се загнездява в душата на хората, Епикур има благородната амбиция да освободи човека от страха и суеверието, да му покаже голямата стойност на знанието. Срещу превратностите на деня, хуманизмът на философа открива в просвещението важно средство за смисленото съществуване на индивида.
Епикурейството е съществен етап от историята на атомизма и на античната философия изобщо. То не просто възпроизвежда философията на Демокрит, а я обогатява с нови положения, внася нови аспекти в нея. Защитавайки последователно принципите на философския материализъм, Епикур създава елинисткия модел на атомизма, изменя старата представа за света, ориентира в нова насока нравствено-етическата система и програма на индивида. Учението му представлява нов, специфичен стил на теоретическо разбиране и “усвояване” на човешкото битие и оттук особена мисловност и “философска практика” в античния свят.
На първо място в епикурейството се поставя неговото учение за нравствеността, защото във философската система на Епикур етиката заема много важно място. Етическите му възгледи са тясно свързани с натурфилософските му схващания.
Характерна черта на епикурейската етика е нейният индивидуализъм. Нравственият идеал се свързва с желанията и интересите, със съдбата на отделната личност.
Основен закон в етиката на Епикур е принципът за единството на природата и човека. Те се схващат като единно цяло, защото се подчиняват на едни и същи закони. Човек е неделима част от природата и осмисля своето съществуване съгласно с нейните изисквания. На Епикур принадлежи убеждението, че човек не може да бъде беден или нещастен, ако изхожда от природата и се стреми към нея. В центъра на учението се откроява въпросът за върховното благо и пътищата за неговото естествено и непринудено реализиране. Важна задача на етиката на древногръцкия философ е да се докаже истинността и основателността на “четирите морални норми”
1) боговете не са източник на страх;
2) безразличие към смъртта;
3) възможност за постигане на щастието;
4) смелост при понасянето на злото.
Усвояването на това “лекарство” води, според Епикур, до оздравяването на човешкия дух.
Един от най-отличителните белези на епикурейската етика е нейната антирелигиозна насоченост. Епикур подчертава, че ценностите на живота са онези завоевания, които човек придобива на земята и както хората не са “спуснати на земята със златно въже от небето”, така и ценностите не идват наготово като дар от милостта на боговете, а са естествен резултат от справедливите действия и постъпки на човека. Древногръцкият философ е противник на религията, защото според него тя ограничава свободата на човека и внушава страх. Епикур не е бил аристократ, нито по рождение, нито по дружески кръг, може би това обяснява неговата изключителна враждебност към религията.
Непосредствено изходно положение на епикурейската теория за нравствеността е тезата за удоволствието и страданието. Епикур е смятал, че удоволствието е благото и се придържа със забележителна последователност към всички следствия от този възглед
“Удоволствието е началото и краят на блажения живот.”
“Не зная как бих могъл да схвана благото, ако се отдръпна от удоволствията на вкуса и се отдръпна от удоволствията на любовта и от тези на слуха и зрението.”
Според общото изискване за човешкото съществуване удоволствието се приема за естествено, а страданието – за противоестествено чувство или преживяване. Основните елементи на епикурейското понятие “удоволствие” могат да се сведат до следните конкретни нравствени норми
1) отсъствие на физически и духовни страдания;
2) справедливост или умереност;
3) невъзмутимост на духа;
4) дружба като висша форма на общуване на хората.
В основата на удоволствията са желанията, които въпреки многообразието си могат да бъдат обединени в три основни групи 1) естествени и необходими; 2) естествени, но не необходими;3) неестествени и не необходими.
Към първите философът отнася най-насъщните потребности на индивида – храна, облекло. Към вторите принадлежат онези потребности, удовлетворяването на които надвишава естествените потребности – разкош, пресищане и др. Към третата група спадат всички онези удоволствия и желания, които противоречат на естествените закони за съществуване и съжителство на хората – стремеж към богатство, амбиция за власт. По този начин епикурейската нравствена норма взема предвид преди всичко потребностите на индивида, детерминиращи неговото поведение.
Епикурейската етика полага физическите наслаждения за обект на човешките действия, но те се разглеждат като една от предпоставките за реализиране на нравствения идеал.
Природата на удоволствието се определя от реалните резултати на неговото действие. Удовлетворяването на не необходимите желания и удоволствия води неизбежно до стимулирането на страстите, до пораждането на нови желания и на края до отклоняване от принципите на благоразумния живот.
Същността на удоволствието се определя и от неговото пряко отношение към страданията на индивида. Епикурейската максима допуска за естествени и необходими онези удоволствия, които повече или по-малко освобождават индивида от едно или друго страдание. Така удоволствието, чието удовлетворяване причинява страдание не е необходимо, а удоволствия, чието отсъствие води до едно или друго страдание са необходими.
В епикурейската етика удоволствията се групират по отношение на движението и покоя. В този смисъл се говори за активни и пасивни удоволствия.
Към първите се отнасят радостта, веселието, а към вторите – липсата на страдания. Активните удоволствия се състоят в постигането на желаната цел, като предходното желание е съпроводено със страдание.
Пасивните удоволствия се състоят в положението на уравновесеност, от което произтича съществуването на вида състояние на нещата, който би бил желан, ако отсъстваше. Епикур твърди, че е по-благоразумно да се преследва вторият от двата вида тъй като е непримесен и не зависи от страданието като стимул на желанието. Когато тялото е в състояние на уравновесеност, няма страдание, затова би трябвало да се стремим по-скоро към спокойните удоволствия, отколкото към по-силните.
Цел на мъдрия човек е отсъствието на страдание, а не наличието на удоволствие. Удоволствието и страданието взаимно се изключват, но нравственият идеал неизбежно ги включва и двете. Макар да съпътства живота на индивида, страданието не може да бъде пречка за блажено и щастливо състояние. Защото самоуспокоението, което произтича от правилното разбиране на страданието, облекчава отчасти действието му. Човек, според Епикур е длъжен да знае, че силните страдания са краткотрайни, очакването, надеждата за тяхното прекратяване внасят известна хармоничност в поведението му.
Това, което определя главния смисъл на епикурейската етика е, че щастието – тази върховна цел на блажения живот – не се състои просто и само в удоволствията, а и в отсъствието на телесни страдания и духовни тревоги, когато тяхното присъствие отклонява човека от неговите естествени потребности и цели. Съгласно с това епикурейската максима изисква човек да се стреми не само към наслаждения, но и към освобождаване от страдания и тревоги. Удоволствията са оправдани, ако чрез премахването на страданията водят до нравствения идеал. Щастието, като върховно и блажено състояние на човешкото съществуване се определя от отношението на главните понятия в епикурейската етика – удоволствие и страдание.
Не по-малко важно значение за точното оценяване на епикурейското схващане за нравствената норма има отношението между така наречените удоволствия на движението и удоволствия на покой. То се конкретизира в две понятия – “умереност” и “атараксия”. Умереността изразява хармоничността в поведението и действията на индивида. Според Епикур мъдрият човек се задоволява с най-необходимите средства за живот. За епикурейските норми нещастието произтича не просто и директно от бедността и оскъдните средства на живот, а по-скоро от прекомерните желания, които завладяват духовния мир на човека и предизвикват чувството за неудовлетвореност. Умереността изключва според епикурейската представа за щастието силните стремежи и бурни преживявания, свързани с необосновани действия и неприемливи средства.
Смисълът на епикурейската максима за умереност се реализира в две насоки. От една страна, тя предполага сдържаност спрямо желанията и удоволствията – колкото по-малко желае човек, толкова по-лесно достига своите цели и толкова по-безпрепятствено задоволява своите желания. От друга страна, умереността предполага целесъобразността при подбиране на средствата за реализирането на желанията. Умереността не е отказ от удоволствия, не е апатия, а е своеобразен контрол над тях. Епикурейската норма за умереността изразява не само самодисциплинираност на духа, но и благородно примирение. Тя изразява едновременно чувството за скромност и чувството на утешение.
Крайната степен или форма на епикурейската умереност е т. нар. атараксия. Общото определение представя атараксията като най-големия плод на справедливостта, като мира на духа, невъзмутимостта на душата. Атараксията в епикурейската етика е неделимо свързана със субективните условия, които допринасят за утвърждаването на индивида. Тя е една от проявите на индивидуализма. Епикурейският индивидуализъм е средството за достигане на такова състояние, което съответства най-пълно на вътрешните потребности на индивида, на неговия идеал за разумно съществуване. Атараксията е проявление на индивидуализма. Тя е една от неговите форми. Атараксията представлява такава форма на моралното съзнание и поведение, при която индивидът търси пътища за утвърждаване на себе си. В епикурейската етика атараксията е онова състояние, при което човек се изолира от условията, накърняващи неговата вътрешна свобода.

“Най-висшето благо от всички е благоразумието то е по-ценно дори и от философията.”
В епикурейската етика благоразумието се характеризира като най-висше благо, което индивидът може да притежава. От него предимно произтичат добродетелите. На древния философ принадлежи мнението, че един живот без сетивни наслаждения, но устроен на разумна основа, притежава по-голяма стойност, отколкото неразумното съществуване, изпълнено с прекомерни телесни удоволствия.
“… Когато казваме, че удоволствието е крайната цел, ние нямаме предвид насладите на разврата и на грубата сетивност, както мислят някои невежи и противниците на нашите възгледи или пък някои, които разбират неправилно нашето учение, а освобождаването на душата от тревоги. Защото не непрекъснатите пиянства и нощни гуляи, не насладите с момчета и жени, не насладата от риба и от всички други ястия, които поднася разкошно подредената трапеза, правят живота приятен, а трезвият разум, който изследва причините за всеки избор и който прогонва лъжливите мнения, причиняващи най-голяма обърканост на духа.”
Благоразумието според Епикур е съобразено с необходимите потребности на индивида и естествените изисквания на природата. Но то е преди всичко интелектуално наслаждение, защото самото знание удовлетворява ума и поражда духовно наслаждение.
Измежду духовните удоволствия, които представляват съдържанието на нравствения идеал епикурейството поставя на първо място познанието. Разумното е приятно, но и приятното трябва да бъде разумно, защото разумът е мярата в удоволствията.
Епикурейското определение за нравствения идеал намира пълно проявление и въплъщение в живота на мъдреца, който разбирайки същността на природата формира правилно своето поведение. Мъдрецът търси утеха в спомените на миналото, радва се на настоящето и проявява реалистично отношение към бъдещето. Той не подчинява своето поведение изцяло на бъдещето, понеже то нито му принадлежи напълно, нито му е чуждо изобщо. Мъдрецът живее с известна вяра в бъдещето, но е свободен от мисълта за фаталистическата предопределеност.
Обаче нито миналото, нито бъдещето са главната област, от която той черпи стимули и надежда, наслаждения и удоволствия. Защото миналото е царството на спомените, пораждащи известна утеха, а бъдещето е изворът на надеждите, които нерядко мотивират безпокойство на духа, суетни страсти, нереалистични амбиции и безпочвени очаквания. Единствено настоящето е областта, която стимулира трайни желания, разумни интереси и удоволствия.