Няма незаменими хора, има незабравими (есе на Диляна Иванова)

„Няма незаменими хора, има незабравими!” Или поне така съм чувала...
Дали в днешно време, живеейки този динамичен живот, имаме време да обърнем достатъчно внимание на някого, за да успее той след време да се превърне в незабравим? А ти? Или аз? Имаш ли силата, търпението, упоритостта, настойчивостта и всички останали нужни качества, за да си такъв в живота на някой друг? Не сме ли се превърнали в прекалено големи егоисти... егоцентрици дори?! Забелязваме единствено себе си, собствените си нужди! Раняваме и прецакваме всеки, който се изпречи на пътя на собствените ни неизчерпаеми желания. А колко е жалко...! Съзнателно не позволяваме мисълта да проникне в нас, мисълта, че ето този там човечец ще ни даде малката капчица любов, малката частица нежност, от която се нуждаем, която уж търсим и не намираме.
„Няма незаменими хора”...?!
Ежедневно намираме заместители на потребностите си. Правим го механично и с хората в живота ни. Но в момента, когато бъдеш заместен ТИ, просто така – без усилие, без драма, осъзнаваш колко боли... Замисляш се за всичко, което си направил за даден човек, моментите, които си споделил с него, времето, което си отделил, за да направиш ежедневието му по-поносимо, по-интересно, по-усмихнато! Замисляш се, въпреки лекотата, с която си заместен, дали си успял да вложиш достатъчно, за да останеш все пак незабравим. Замисляш се значим или жалък си, че искаш да бъдеш значим. Опитваш се да подредиш хаоса в главата си, замисляш се за всичко, но не и за това, че някога на някого същото това си причинил и ти! Същите тези мисли са минали през ума на някой, докоснал се за кратко в твоя живот.
Жалки, но същевременно горди! Апатични, но същевременно усмихнати! Щастливи, но същевременно лицемерни!
„Няма незабравими хора, има незаменими!”...