Във всяко същество присъства страхът. Това е необходимо, за да оцеляваме. Страхът е първата реакция на ума, която изпраща на тялото, за да го предпази от болката и смъртта. Но когато този страх стане постоянен и неконтролируем, тогава той от защитник на живота не се ли превръща в негов враг?
Всяко полезно нещо, когато е прекалено, става вредно. Може би точно тогава, когато прекалим с желанието си да се съхраним и оцелеем, точно тогава ние се превръщаме в саморазрушители на живота си и губим от удоволствието да им се радваме.
Когато започваме да се страхуваме от собствената си сянка, когато с идеята да не бъдем наранени превърнем живота си в доброволен затвор, тогава има ли смисъл да го живеем?
Не е ли по добре кратък, но смислен живот, изпълнен с приключения, отколкото дълъг и изпълнен със страхове и фобии. Как да победим тези недостатъци в себе си и да вкусим от сладостта на живота? Винаги ли трябва да мерим на везна правилно и неправилно, добро и лошо. Нима точно грешките и болките не ни правят по-добри и по-мъдри?
Въпроси и отговори, които не могат да отмият полепналата тиня на страха по душите ни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар