ВЪВ ВСЕКИ ЗВЯР СЕ КРИЕ КАПКА МИЛОСТ, В МЕН Я НЯМА ЗНАЧИ ЗВЯР НЕ СЪМ - УИЛЯМ ШЕКСПИР

Есе по право

Един от многото известни цитати на Шекспир гласи: „ Във всеки звяр се крие капка милост, в мен я няма значи звяр не съм”. Милостта е човеколюбиво благосклонно отношение, което хората проявяват към другите. Във почти всеки се крие това чувство и то е естествено за нас. Съдбата сблъсква всеки с различни трудни ситуации и в тях ние сме победения или победителя. Когато успеем да решим проблемите, с които сме се срещнали и постигнемеуспех, ние сме повече от тези, които са се провалили. Ние стоим над тях и имаме някаква власт над тях. В тези моменти хората биват милостиви или жестоки, но дори и най-коравосърдечните притевават капка милост, защотото ние всички сме хора и в едно отношение това ни прави равни.

Естествено и нормално е за всеки е да проявява това благосклонно отношение. Когато виждаш как другите страдат и колко слаби са те, усещаш своята сила и осъзнаваш, че ти си в позиция на човек, който може да им помогне.  Знаш, че ако го направиш може би ще получиш отплата, но дори и да не се случи, ти си се доказал пред себе си и осъзнаваш своята съвест и доброта. Това чувство е хубаво и то потиква хората да постъпват по този начин. Понякога помагаме на другите не само от добрата воля, но и от силното съчувствие към хората, защотото може и ние да сме били на тяхно място и да сме минали по този път. Тогава подаваме ръка, защото проявяваме разбиране и знаем колко тежко е, когато и ние сме били като тях сме страдали така. В други случаи се чувстваме длъжни да отвърнем с милост, защото изпитваме вина за грешките си и искаме да се поправим, да направим добро и да докажем на другите и на себе си, че сме съвестни. Ситуациите са много и те за често срещани, но какво се случва, ако ние не сме от „добрите” в живота, ако страданието на другите не ни кара да потрепваме и да се замислим как да им помогнем?

Тогава милостта  е безсмислена и целите са други. Не се замисляме за последствията, ако отминем страдащия, а всъщност сме могли да помогнем. Просто това е нещо различно от нашите цели и интереси, то е безсмислено и не ни носи удоволствие или самоудовлетворение. Нямаме нужда да помагаме на другите без отплата и не намираме смисал в проявата на милост. Съсредоточени сме върху собствените си проблеми и грижи, постъпваме егоистично и безсърдечно. Милостта не се крие в нас, не защотото не сме хора, а защото живота и съдбата са ни научили да постъпваме така. Има хора,  които са преминали през ужасяващи трудности и са стигнали до този начин на мислене. Те са страдали и никои не им е подал ръка, молили са за помощ и не е имало отговор. Тогава, за да се справят са започнали да разчитат само на себе си, да се справят без чужда помощ и никога да не я очакват. Това е изградило начина им на мислене и ги е направило безмилостни. Тези хора често са наричани от обществото „зверове”, поради тяхната коравосърдечност. Но дали някъде скрито в тях се намира благосклонно отношение? Да, със сигурност.
Всички ние сме с различна външност и характер, имаме различни светогледи и мнения, но имаме едно общо – ние сме хора. Като такива ние притежаваме инстинкти и навици, които важът за всички. Когато сме в опасност проявяваме инстинкт за самосъхранение, когато едно дете е застрашено от нещо или някого, в майката се появява майчиния инстинкт. Така е и с милостта. Тя е заложена в нас и в нашата психика, и каквото и да правим остава непроменена. Гореспоменатите „зверове” също са хора следователно и в тях се намира това чувство, просто е много по-дълбоко скрито.

Източник: pravoto.net

Цената на успеха

Човек , когато се стреми да успее в своя живот , да постигне нещо значимо , заплаща висока цена или постиженията се дължат на хитростта , подлостта и лъжите.Много често цената на успеха се изразява в направените хиляди жертви , но когато успехът последва , човек оценява по-добре какво е постигнал , а тези , които успяват по лесния начин с нечистите си дела , бързо стигат до дъното и дори не разбират защо е така .
Цената на успеха в реалния живот не се различава много от тази в литературните произведения . Авторите добре ни показват какви не трябва да сме и защо трябва с честни дела и добри дела да постигаме успехите в живота си . В произведенията ,,Бел Ами” на Ги дьо Мопасан и ,,Дядо Горио” на Балзак са добре описани делата на героите , с които постигат успехи и слава .
В произведението ,,Бел Ами” главният герой Жорж Дюроа ще се издигне само за две години – от не значим и без известен чиновник ще се превърне в преуспяващ репортер и човек , ориентиращ се към политическата власт.Благодарение на своята красива външност и привлекателност жените не могат да му устоят. Първата стъпка към неговия успех му я подава неговият приятел Форестие , ала Бел Ами след неговата смърт ще вземе жена му за своя и както Мадлен Форестие пишеше статиите на своя покоен мъж , така започва да пише и публицистическите материали и на Жорж . Така неговите успехи стават още по-големи .В светските среди запомнят името му . Това няма да е достатъчно за главния герой , той си има и друга жена , с която също се забавлява . След време решава , че и жената на собственика на вестника , в който работи , трябва да бъде негова. Той черпи важна информация от нея за политическите среди .
За Жорж жените са нужното му средство , с което той ще успее и постигне нещо , но цената , която заплаща , са разбитите женски сърца . Той не мисли за това и не г о интересува . За него е важен само успехът независимо как е постигнат и с какви средства. В края на произведението Жорж Дюроа ще се ожени за дъщерята на собствениците на вестника , защото за него ще има полити1ески и светски облаги.
Както Мопасан така и Балзак добре описва в произведението ,,Дядо Горио” каква цена се плаща за успеха и хубавия живот.Собствената ти кръв да те предаде , това е най-страшното. В това произведение Дядо Горио жертва всичко за своите дъщери. Той полага максимални усилия да им осигури всичко за хубав и спокоен живот. Намира им богати съпрузи , за да бъдат задоволени от всичко и да живеят охолен живот . Но когато от някой се превръща в никой , дъщерите му го забравят.Те не оценяват това,което баща им е правил цял живот , оставят го и дори не отиват на погребението му . Дядо Горио осъзнава накрая , на смъртния си одър , че той виновен и е разглезил толкова много своите дъщери , че за една тяхна целувка като малки той им е давал награда.Че сам той е породил това неуважение и отричане от родното , от собствената си кръв . Сега , когато той няма пари , не име нужен . За да са успели и някои в този живот , неговите дъщери всъщност са никои. Те не притежават едно от най-важните човешки чувства. Любовта към родителя е най-важното.Ако един човек не обича и не уважава своя родител , който го е създал и отгледал , какъв човек е той?.Дядо Горио късно осъзнава каква цена е платил за успеха на своите деца.
В живота си всеки човек полага някакви усиля, за да постигне успех в едно или друго начинание , но въпросът е по какъв начин успява. Едни се боря по честен и справедлив път , а други хитруват , лъжат , стават дори подли. Един ден всичко излиза наяве и стойностните и честни хора биват оценявани подобаващо.

Тартюф-Зловеща формула на лицемерието

Рационалистичният дух на класистичната епоха прогласява надмощието на разума над чувствата,
на интелектуалното начало над емоциолноста.Комедията „Тартюф”насочва към една страст,която
променя човешката природа,разтройва нейната хармония.Тази страст е двуличието,което подкопава
вярата в смисъла на човешкото общуване .Посланията на Молиер са насочени към изобилието на лицемерните хора ,които се ползват на християнството,за да се домогнат до лични облаги .В произведението на Молиер първо действие въвежда към същинската интрига:
лековерието поражда мехамизмите на двуличноста.Ние се запознаваме със семейството на Орегон,който е както и с госта на фамилията-Тартюф,което име представлява „лицемерен набожник”.Така го нарича Молиер при представянето на действащите лица в комедията.Той е представен като човек порочен и безкрополен,владеещ до съвършенство изкуството на двуличието,лъжата и симулирането на ревностно религиозно чувство.Способността му да се вживява намимутата в поредната си фалшива поза,да заблуждава и да манипулира попадналите в примката на предструвките му доверчиви почитатели се задейства безотказно винаги,когато се появи удобен случай да добие,чрез измама и за чужда сметка богатство власт и охолен живот.

Комедията на Молиер – „Тартюф”водеща роля е лицемерието.Зловещата формулае тази интересна композиционна схема повеждаща към основната тема за заслепението и лицемерието като нравствен „тандем”,който фиксира вниманието у читателя.Тартюф и Орегон стават неразделна двойка според коментара на останалите действащи лица.Последователноста, с която двамата герои бронят своите страсти и позиции ,е шаржирана,преувеличена.Изкуството трябва да разголва истините,като ги прави въздействащи лица, да поражда оценки.Нагаждачеството,лакомията,лицемерието,слаболюбието и мошенничеството на Тартюф непрестанно се разпалва,няма момент, в който той да казва истината.Той е действена,енергична натура е тази черта на характера го превръща от обикновен паразит и натрапник в опасен човек,който застрашава материалното състояние и душевния покой на цялата фамилия.Авторът пресъздава с тънък психологически усет лицемерните „дарове” на мнимия набожник и натрапник.Пълната вяра на Орегон в неговата „святост” сякаш го закриля от съпротивата и желанието на другите членове на семейството да го изобличат.Колкото и опити да правят остсналата част на семейството на Орегон да разобличат лицемера той отрича всичко,тъй като е заслепен от „благоротсвото и светоста”на Тартюф.Героят е смехотворен и нелеп дори и за прислужницата,която ръководи дискредитирането на двъуличника.Появата на Тартюф в трето действие дава нов ритъм на комедията.Множество ситуации,диалози,случки,споделяни терзания между членовете на семейството,разкриват както целта на Тартюф-да стане зет на Орегон и да наследи богатството,като се възползва от доверчивостта на благозетеля и преласти Елмира,така и тази на разумните в семейството –да отворят очите на заслепения Орегон и да накажат измамника.
„Голяма дързост е,признавам си веднага
човек сърцето си така да ви предлага, на вас разчитам днес на вашата доброта,а не на думите безсилни на страста.Във вас са мойта чест,надежда,състояние,във вас са мойта скръб и мойто
уповаване ,от вас очаквам аз един едничък жест-да бъда най-щастлив или безкрай злочест.
С тези думи Тартюф разкрива отношението и чувствата си към Елмира,която е и съпруга на Орегон.Това показва, че героят не само,че иска да вземе цялото богатство на семейството,но и съпругата на човека,който е винаги до него или по просто неговият защитник.
С помоща на съюзниците си Елмира сваля маската на лицемера.Съпругата на Орегон е умна,решителна действена жена.Освен,че притежава очарователна същност и външнст за разлика от разпространения прес Ренесанса и Средновековието тип на невярна жена,тя е и защитница на брачната вярност.Сцената в трето действие,което трябва да разобличи сладострастника и лицемера,доказва интелигентността и целеустременността на героинята в борбата и за тържеството на разумното в човешките отношения.
Молиер не решава моралния „казус”леко и плавно.Зловещата формула на лицемерието под маската на набожноста е рафинирано и многолико.То „мимикрира”,когато усеща и долавя спънка.В края вече всичко е решено,скрит под масата,маменият стопанин на къщата се уверява сам, че е падслонил един опасен падлец.
Молиер много добре изгражда образа на измамника,чрез правдиви метамофози,които от развлекателно-събийно,се превръщат в горчиво обобщение за размера на злото и честотата на неговото проявление в живота.
Превръщанията на героя могат да се открият в неговите думи и постъпки,в явните и скритите му мисли.В първо действие Тартюф е лакомник и натрапник,който се възползва от гостоприемството.Във второ действие е притворен мошенник,готов да се възползва от лековерието,в трето действие –зловещата формула на лицемера се появява като похотлив измамник,издигнат като „морален коректив”на обществото.
Тартюфщината е явление,което съзрява като устойчива форма на аморалноста там,където лицемерието подменя истинските цености в обществото.Неговите жертви са лековерните,заслепените хора,които не долавят скрития умисъл,защото са запленени от лицемерната словохотливост и набойност.Затова Молиер вижда в комедията коректив на общественте и човешки недъзи.

Човекът-господар на съдбата си

Човекът-господар на съдбата си

“Робинзон Крузо” е прекрасна,оригинална и много поучителна творба. В романа си, Даниел Дефо застъпва различни и важни за човечеството теми. Една от тях е темата за оцеляването и възможността на човек сам да ръководи съдбата си.
Хората сме подвластни на закони:права и задължения,с които трябва да се съобразяваме цял живот. Те изпълват ежедневието и пропиват съзнанието ни,поставят граници на човека в обществото,но не и на неговото развитие като индивид. Именно това е и посланието на автора. Даниел Дефо ни потапя в море от трудности,изпречили се на пътя на най-обикновен човек. Неволно попаднал на остров насред океана,Робинзон Крузо се озовава далеко от цивилизацията,където единственото важно нещо е да запази живота си.
Поставен във въпросната ситуация,той е предизвикан сам да издяла съдбата си и като нейн господар да я подчини на желанието си за оцеляване.
Попаднал на самотен остров,героят се бори със зъби и нокти за живота си. Въоражен със свръх търпение,желание и оптимизъм,съумял да прецени ситуацията и възможностите си,той оцелява и става неопровержимото доказателство за това,че човек сам гради съдбата си и е нейн единствен господар.
Той полага огромни усилия за да постигне щастието. Не се сломява нито за миг,дори когато се налага сам да си е учител и същевременно ученик не се отказва,а се самоосъвършенства в най-различни области.
Живота му не е приказен свят,изпълнен със щастие и безгрижие,а ад преливащ от несигорност,опасност и трудности,които застрашават съществуването му. И въпреки всичкия страх и неудобства,оптимизмът в душата му надделява и прави дните му на острова по-приятни.
Сам за себе си той решава да се бори за живота си,да се учи от грешките си,да се изправи пред съдбата си. И само силното му желание и търпението са причина за сполуката му.
И в крайна сметка живеем живота си такъв какъвто го направим,така че нека не се оправдаваме с околните,да се изправим и признаем,че човек е господар на съдбата си.

За какво мечтае момчето от разказа на Елин Пелин “Ангелинка” през чудните планински нощи?

Разказът “Ангелинка” на Елин Пелин е написан като спомен за преживяно събитие,свързано със един от най-важните моменти в живота на един човек-първото влюбване.Разказвача се връща години назад за да срещне там момчето чието име е овенчал в целия разказ,да въстанови неговия светъл образ и да припомни чистотата на онова свято чувство,което по-кесно нигога не се повталя
Споменът на героя разказвач го връща в детсвото,когато дванадесет годишен,изпитва сладосната тръпка на първото влюбване.Съзнанието му е завладяно от русокосата като звездица Ангелинка,горе”под самите звезди”то мечтае единствено за нея.Близастта с природата изпълва с купнеж румантичната му душа и превръща бленуваната любима в царица на неговата фантазия.
Името на Ангелинка винаги се споменава редом с името на леля Дъмша.То поражда у децата завист.Децата поставят Ангелинка “На същото небе,върху което на своя слънчев трон седеше леля Дъмша”.За децата тези две имена са като мерило за доброто и злото,и както казва самия автор-“Това беше най-силното оръжие на леля Станка против нашите сръдни и немирства”
Момчето притежава богата въображение населено с библеиски герои и фолклорна образност.По време на чудните планиски нощи в малката колиба момчето слуша приказките на пастирите,момчето не мисли за никого другиго освен за Ангелинка.
То си я представа молка и беззащитна като някакво малка врабче.Също така като ангелче,което символизира чистота и благородство,а също и невинност.Себеси той вижда като юначен покровител,който я защитава от всяко зло.В свойте мисли момчето я превъпращава в селски животни,животни с каито се среща всеки ден.Той я съизмерва с неща,които прознава.

Кои са тартюфовците днес?

Може би светът все повече се превръща в класицистичната комедия "Тартюф", все повече и повече хора започват да приличат на героя.Според мен това не е никак хубаво! Напоследък много хора губят доста пари, защото има телефонни обаждания, с които те се подлъгват. Обажда се някакъв човек и казва, че твой роднина е тежко болен и се нуждае от пари. Какво може да направи един възрастен човек, освен да изпрати.Нима това е нормално?! Естествено,че не!
Аз немога да го проумея това, да вземеш парите на нуждаещ се човек, за свои лични облаги.
Мога да пиша със страници за днешните измамници.
Много е трудно да бъдеш добър.
Аз не съм перфектният човек, но никога не бих взела последния залък хляб на просяка, никога не бих убила и измамила.
Може би за мен животът тепърва започва, но поне засега това са моите виждания.
Човешко ли е да измамиш родителите си, да крадеш от тях, тук е мястото да спомена и една поговорка "Да хапеш ръката, която те храни".
За някои това е ежедневието.За други пък е нормално да вадиш оръжие с/у майка си и баща си.Това не е ли измамник?
Да измамник е, но той мами самия себе си.
Телевизионните игри, които всеки ден се излъчват по телевизията нима и те не мамят хората?
Тези които измислят подобни игри не са ли тартюфовци? Забогатяват на чужд гръб.Всеки се подлъгва да се обади, но тези които печелят са малцина.
МНого искам всичко това да го няма, да няма убийства, измами, корупция, дрога, проституция, искам моят живот да бъде моята приказка.

Животът е лабиринт,в който се сблъскваме с различни препядствия. Препятствията ни поставят изпитания или ни принуждават да правим жертви за да продължим пътя си напред.Много предизвикателства има в живота ни - един изпит,например,не е ли едно изпитание?Много писатели посвещават книгите си на предизвикателствата на съдбата.Най-яркия пример за това е едно от най-известните произведения на Даниел Дефо и героят му,способен да се справи с всяко едно предизвикателство на този свят,безспорно е Робинзон Крузо.

     Всичко,което ни се случва е трябвало да ни се случи,нищо не е случайно на този свят.Все пак никой не знае какво се очаква и какво ще му се случи,а няма нищо по-стряскащо от това да не ззнаеш какво ще стане с теб.Понякога съдбата ти се изпречва на пътя,а натеб така силно ти се иска това,което си си наумил да се случи.Тогава какво?Дали трябва да се примириш?Има два варианта:или да тръгнеш срещу съдбата си и да се изправиш пред всевъзможни предизвикателства,да рискуваш да сгрешиш и да загубиш в тази битка или да се оставиш и да чакаш,да видиш какво ще стане,но и при този случай е твърде възможно да сгрешиш,защотото може би това предизвикателство ти е било спуснато от съдбата,за да се бориш,да не се предаваш.Но как да разбереш кое е вярно ако сърцето ти е в абсолютен разрез с разума?Мисля,че сърцето би трябвало да надделее,но все пак винаги има едно "но"...Все пак има и едно успокоение,че ако сбъркаш след това ще си по-силен и по-мъдър.Струва си понякога да минеш през ада ако излезеш оттам поне малко по-силен.А не е ли именно Робинзон Крузо минал през ада?

     Животът го е пречупил,подиграл се е с него. С прекъсната младост, изхвърлен на самотен остров, единствен оцелял,откъснат от света,от хората,от всичко което е обичал или на което е държал,просто заради една прищявка на съдбата.Срещнал се с реалността,принуден да се радва на изворната вода,когато е свикнал да пие вино,да говори с котки и кучета,вместо с хора,да превърне куче в най-добрия си приятел,да си ушие дрехи,когато никога не е хващал игла,да открие в Библията утеха във време в което всички отричат религията Робинзон Крузо не престава да се бори с предизвикателствата на съдбата.Страшно е да не знаеш какво ти предстои,но си заслужава.След като мине всичко,ставаш много много по-силен и готов за още главоблъсканици.Това е живота - борба,борба и пак борба!

     Преди Робинзон Крузо да се озове на самотния островтой бил нормален човек като всички останали,но не знаел как да се справя с трудностите.Попадайки на острова,той научил какво всъщност е живота,с цената на много болка и страдание.Всеки сам трябва да осъзнае себе си преди да кара другите да го правят.Знаеш ли какъв си всъщност и не забравяш ли това,то можеш да продължиш по пътя без страх от миналото.

     Трудно е да се живее когато си сам,когато няма кой да те окуражи да продължиш напред,когато няма кой да ти покаже грешките,когато всичко е в твой ръце.

     Когато съдбата те притисне боли.Но когато съдбата те притисне,виждаш щастието в живота си.

     Никой не се е родил научен и на никого не му е било обещано сбъдване на мечтите.Точно затова смятам,че ние сме тези,които трябва да изградим съдбите си и да превърнем мечтите си в реалност.И най-важното - ние можем да го направим.Жив пример за това е Робинзон Крузо,който създава не какво да е,а нова цивилизация,нов свят.Това потвърждава идеята,че човек е творец на собствения си живот и много малко неща могат да му се опрат по пътя към целта,която преследва.

     Човекът е могъщо същество,което може да постигне много икато индивид,и като вид.Той просто не трябва да злоупотребява с моща,която притежава и да познава добре границите й.Ако тези условия бъдат изпълнени, то твърдението "Всичко е възможно.Невъзможното просто отнема повече време" е в сила за всекиго.

Хамлет-това сме всички ние

Случвало се е и пак ще се случи. Ще нараним жестоко любимия човек, за да го предпазим. Ще разбием своето сърце на милиони парчета, но ще запазим нечие друго. Споменът ще оживее, за да ни напомни за саможертвата от любов. Болката ще отстъпи място на надеждата, раните ще зарастнат и любовта пак ще се завърне триумфално.
Случва се и пак ще се случи. Ще изпаднем в меланхолия. Тъгата ще ни превземе и ще ни разкъсва бавно. Сълзите ще изгарят като въглени душата ни. Тя ще ни моли за милост макар и безмълвно, но вече ще е късно. Тъгата ще се е настанила в нас, ще тече по вените ни и ще ги изгаря. Болка достигаща до най-съкровенните кътчета на душата ни, помитайки ги като ураган. Но и тази болка ще отмине и ще се превърне в спомен заключен здраво, така далечен и отминал, но в същото време, така жив и скорошен.
Случвало се е и пак ще се случи. Омраза ще нахлуе в съществото ни и ще се смеси с кръвта ни. Ще ни погълне като звяр. Думата милост ще ни гневи вместо да ни омилостивява. Но тя ще ни отмине и пак спомен ще остане. Спомен за това кипящо чувство извиращо, като че ли от Ада.
Случвало се е и пак ще се случи. В един миг надеждата ще загине, а какво е човек без нея. Секундите без нея ще ни се струват като часове, а миговете като вечност. Но и това ще отмине. Тя ще възкръсне като феникс от жаравата на доброто и ще ни заслепи със силата си. Миговете безнадежност ще са спомен в мрачното и страшно минало.
Случва се и пак ще се случи. Митичният принц на Дания, вечният герой, образът с толкова много лица ще ни поведе в битка със собствената ни същност. Преди векове той загива в неравностойна битка със Съдбата, но днес е различно. Живеещият във всеки от нас Хамлет ще е вечен спомен, каращ ни да роним сълзи, но и да затаяваме дъх. Спомен, който се връща в душата ни ден след ден и ни кара отново да разберем, че свят без омраза, болка, страх и безнадежност не съществува. Спомен, говорещ ни за злата битка с чувствата, в която или натделяваш или пропадаш. Спомен, изписан със златни букви в душите ни. Спомен в лицето на Хамлет-безстрашният защитник на доброто и рицарят застанал срещу мъртвото и застинало време в онзи сявт, променяйки го и карайки го да тече по друг начин.


Ренета Рашкова от 10в клас

Нужни ли са ни рицари днес?

Всички хора като чуят думата ’рицар’ се сещат за едно и също. Средновековнетор, снажен момак с рицарски одежди, сабия, копие, дама на сьрцето, и т.н. както си му е реда. Но дали това е най точното определение? Смятам че един човек може да бьде рицар дори и в този свят на технологии и модернизация, но само по душа. Ако той е честен, достоен, справедлив, какво му пречи дори без меч в рька да побеждава своите противници? За сьжаление има и друг на4ин определян от много хора за по лесен, а може би и по сигурен, да си подал, нечестен и лицемерен или просто да си готов да забиеш ножа в гьрба на всякого дори и на най добрият ти приятел за да победиш.
И на вьпроса имаме ли нужда от рицари или не? ДА имаме нужда но по по вазният вьпрос е от какьв тип рицари нмаме нужда. От сьваршенният непобедим рицьр или от безопасният герой на Мигел де Сарвандес Сааоведра—Дон Кихот внушил си че е рицар. Представете си сега как един толкова идеален герой ще сьществува в нашият толкова не сьваршен свят. Вьпреки чистотата на мислите и намеренията си те едва ли биха могли да ни променят и да ни помогнат. Ние сме такива каквито сме, имаме както плусове така и минуси в характера си, но понякога се получава така че именно отрицателните черти ни спасяват. От друга страна Дон Кихот – несьваршенният рицар е типа герой който би могал да ни спаси и от когото имаме нужда. Ще кажете как би могал да ни помогне един луд човек, биещ се с вятьрни мелници и нападащ невинни монаси. А пьк аз ще кажа: в лицето на този персонаж никои не визжда типичният рицар, а виждаме един невинен, безопасен човек който по никакьв начин не би могьл да ни застраши. И този толкова безпомощен без каквито и да е физически нипадения или проповеди, само като наблудаваме уж лудите му действия той ни променя. Преврьща ни в мечтатели уверени в силите си, готови да полетим в небесата като орли. Това е рицаря от който се нуждае нащият свят.
Човек има нужда да е част от група. Да се чувства приеман и значим. Да вижда че има някои по-зле, по-луд и по-смешен от него. Така различният от всички Дон Кихот ни обединява в общата ни подигравка и насмешка над него. А обединените хора са непобедими.
Според мен именно това (.............) Дон Кихот е типа рицар който би могьл да ни преварне в едни достоини и честни хора каквито са били средновековните рицари. От такива хора се нуждаем и колкото повече познаваме толкова по-добре за нас самите. Защото водещто в Дон Кихот не е лудоста му, а непрестанното му желание да направи добро, да помогне, да бьде полезен.

Моят самотен остров

Моят самотен остров
Есе

Островът е символ на самота, но също така и на спокойствие, на мечти.Островът, на който аз живвея е остров на любов и топлота.В него човек запазва ценностите си дори и спречквайки се с различни трудности.
Всеки човек има свой самотен остров.Моят самотен остров е моят начин да остана сама със себе си.Да помисля, да си направя равносметка за отминалото време.Това е моят въображаем свят, свят на илюзии, на красота и мечти.Обичам често да оставам сама на своя остров.Там се чувствам спокойно и добре.
В такъв остров живее и героя на Даниел Дефо- Робинзон Крузо.Дори и останал сам на безлюден остров, Робинзон не губи своите умения и качества.Той остава верен до край на разума си.Прави си дом, трудолюбив е и е сръчен.Запазил е в себе си нравствения идеал на личността.Живеещ сам
в своя остров от безбрежни мечти и забравил за света, човек става и по-мъдър.Мисли за бъдещето си, за това какво го чака утре и какво е пропуснал днес.
Моят самотен остров, това е моята представа за живота.Оставайки сама със себе си, аз си правя равносметка.Мечтая си, мисля, пътувайки през времето.По някой път искам да избягам от проблемите си и се потапям в най- съкровеното- личната свобода...да твориш, да мечтаеш, да бъдеш себе си.Моят самотен остров, това е самотата, която по някой път ме обзема, когато светът около мен е мрачен, тъжен и различен, странен като живота.Понякога ми се иска да избягам далеч като Робинзон на неговия остров, където реалността и емоциите са свързани.И когато премина през океана от фантазии и стигна до безлюдния остров на мислите и емоциите си, аз ще бъда себе си.В моя самотен остров аз се чувствам най-добре.Там няма забрани и проблеми.Там се крие късче от мен.Там на островът, заобиколен от необятно море от чувства, се крие моята душа.По лицето ми има усмивка и аз съм щастлива.
И ако този остров е мираж и аз го виждам само в съня си, то искам съня ми да е вечен!



Диляна Иванова Димитрова Xа клас
2005/2006г.

Има ли нужда нашето съвремие от Дон Кихот?

Ако не носехме в себе си частица от Дон Кихот, как бихме живели без мечти и идеали?
Идеалите, мечтите и илюзиите са част от вечния стремеж на човека към по-добро и по-красиво бъдеще. Карат ни да бъдем по- смели и да се опитваме да променим света около себе си. Дават ни сила да устоим на трудностите, като съхраняват вярата ни в доброто.
Всеки човек, рано или късно, се изправя пред избора, дали да живее в света на идеалите си, или да подчини живота си на материалните стойности. Решава сам за себе си какъв е смисалът на човешкият живот и това определя неговото съществуване. Тези, които прекрачват бариерата на условностите и правят това, което наистина страстно желаят, почти винаги са неразбрани, сочени с пръст, понякога отритнати. Тогава има ли смисъл да се бием с вятърни мелници и с несъществуващи врагове, има ли смисъл да се опитваме да премахнем несправедливостта? Има ли нужда от Дон Кихотовци и биха ли оцелели в днешно време?
Донкихотовци са нужни на всяка епоха и на всяко време, защото ни учат как да бъдем верни на своите идеали и да ги браним с цената на собственото си щастие. Колкото повече ги има, толкова борбата със злото ще бъде по успешна. Те поддържат вярата ни в доброто и справедливостта и подтикват хората към промяна.
В днешно време на жестокости, лъжа, злоба и завист, трябва да запазим своето достойнство и морални ценности, като любов, съпричастие, доверие, честност и приятелство. Само от нас зависи в какъв свят ще живеем и какъв свят ще завещаем на поколенията. Затова не бива да губим вярата си в доброто, дори когато действителността около нас чертае грозна и отблъскваща картина. Ако угасне желанието да вярваме в идеали, да градим красиви представи за света, в който живеем, то ще изгубим своя мотив да вървим напред и да се борим за прогреса на човечеството.
Всеки от нас поне веднъж е бил Дон Кихот- отстоявал е позиции, вярвайки, че е носител на нещо по- разумно, борил се е срещу предразсъдъци и макар и нищо съществено да не постигаме, важното е да мечтаем, търсим, искаме. Рицаря на печалния образ ни учи точно как да отстояваме нещата, в които вярваме, дори когато оставаме неразбрани от останалите. Без такива като него света би бил сив и еднообразен, управляван единствено от грижа за материалното оцеляване и за настоящето.
Да успеем да съхраним и частица от духа на идалгото въпреки трудностите на живота, приумиците на природата, прищевките на света- то е като да растем, без да остаряваме и да се чувстваме истински свободни, защото „свободата е едно от най- ценните блага...”!

Животът , като борба за надмощие

Балзак – “Дядо Горио “


Животът , като борба за надмощие

Есе

Животът е сложно нещо. Има хора , които живеят ден за ден , има други , които се борят за надмощие , било то над подчинените си , било над по – бедните. Има и такива хора, които се стремят да натрупат пари и богатство – независимо по какъв път , само и само да имат надмощие над другите , само и само да угодят на децата си , само и само да бъдат приети във висшето , елитно общество.Има такива хора , имало ги е и ще продължава да ги има.
Такъв е героят от романа на Балзак “ Дядо Горио” . Находчив и пресметлив Горио успява да забогатее. Той нтрупва състояние , чрез спекули. Животът му се променя , от обикновен работник става производител. Усетил надмощието на парите , той смята , че те са ключът към човешкото щастие. Но дали наистина само парите са тези , които носят щастие и любов? Нима трябва да мислим , че ако сме богати, сме могъщи и недосегаеми? Нима , ако имаме повече пари от другите , трябва да забравяме , че сме хора?
В такива безчувствени хора превръща дядо Горио двете си дъщери , като ги обсипва с дарове и задоволява всеки техен каприз. Той сам става жертва на собствения си морал. Вместо с любов той е обсипан с презрение и унижение от собствените си деца. Те го изгонват от собственият му дом, защото се срамуват от него. Те извършват нравствено престъпление , научени само да вземат , но не и да дават. За тях парите са могъща сила , няма ли пари , няма любов.Те не могат да бъдат други освен студени и пресметливи , те захвърлят своя баща и той е принуден да живее в пансион- там намира и смъртта си.
Свидетел на нравствените предсмъртни терзания на дядо Горио е младия Йожени дьо Растиняк. Той има амбиция да покори Париж. Намеренията са му почтени. Убеден в своите възможности той смята , че те са достатъчни за извоюване на достойно място в парижкия аристократичен свят. Дали това наистина е така ? В действителност се оказва , че успехът е сделка при това твърде срамна и унизителна. За да преуспееш в живота , за да влезеш във висшето общество , трябва не да бъдеш човек , а да имаш пари, да си купиш положението. Не е нужно да бъдеш умен и амбициозен , трябва да имаш пари.
Скритата престъпност на неморалното общество превръща човека в престъпник и го поставя извън закона. Светът е несъвършен , човекът – също. Лицемерието е навсякъде , най – голям враг на обществото е “ порядъчният човек”.
Героят на Балзак , Растиняк , научава достатъчно за нравствеността и морала на обществото , към което се стреми. Иска да преуспее , да завоюва своето място в живота. Има цел.Но средствата за действие ще избира не само той , а и грубата действителност на покварената обществена действителност.
Това е общество , в което животът е борба за надмощие!

Разумен в безумието и мъдър в лудостта

(литературноинтерпретативно съчинение)

Дон Кихот е изключително колоритна и противоречива личност. Винаги е пълен с изненади и загадки, забавен и трагичен, безумец и мъдрец – той неслучайно е спечелил сърцата на много читатели не само в неговото време, но и днес.
Много от постъпките му будят смях, н в същото време размислите му са много задълбочени. Неговото безумие е реакцията на една високонравствена личност срещу суровия и безчувствен смут. Мъдрите му съвети помагат на практичния и прозаичен Санчо да стане по-добър човек – честен, самокритичен и добросърдечен.
Всеки от нас вярва в нещо, чиято истинност е недоказуема – в Бог, в съдбата, в любовта... Дон Кихот вярва в човешката добродетелност. Той просто вярва по-силно от всички нас. Въображението му е по-живо от това на всички останали, и точно в това ние откриваме неговата лудост. Ако хората вярват в съществуването на великани, той просто отива крачка по-напред – вижда ги в лицето на вятърните мелници.
Когато рицарят освобождава затворниците, всички смятат, че върши безумие. Никой не разбира неговия възвишен идеал – свободата. За него свободата е нещо, което само Бог може да дава или отнема – никой съд, никоя земна институция няма право да краде от човек нещо, дадено му от Бог. Дон Кихот е хуманист и затова вярва, че няма лоши хора – във всеки се крие нещо добро.
Ние сме склонни да мислим Дон Кихот за луд и защото той вярва в неща, отдавна отречени от съвременното общество. Вярва, че нравствените му идеали са постижими, че не всички живеят само за себе си, а все още има хора, които също като него правят „никому зло и всекиго добро”. Рицарят смята, че никой не бива да живее само за себе си и собственото си благополучие, а да помага на онеправданите и изпадналите в беда. Според него само така може да се изгради съвършен свят, в който всеки би искал да живее.
В XXXII глава Дон Кихот започва разсъжденията си с риторичния въпрос „Празна работа и изгубено време ли е да се скитам по света...?”, който сам по себе си съдържа утвърдителен отговор. Той не вижда по-добър начин да изживее живота от това да бъде рицар и да помага на света да стане по-добър. Той е готов на всякакви трудности и саможертви в името на единствената и благородна цел – да прави „всекимо добро и никому зло”.
Мъдростта на Дон Кихот проличава най-силно в съветите му към Санчо. Неговите съвети са много изчерпателни и наистина помагат на Санчо да стане по-добър човек и губернатор. Те са от най-различно естество – о вярата в Бог и справедливото отсъждане, до грижата за тялото и външния вид. Те не са никак налудничави – дори напротив, в тях е събрана цялата мъдрост на Дон Кихот и неговите идеали.
Във всеки от нас се крие по един Дин Кихот – мечтател, идеалист. Всички вярваме в доброто и любовта някъде дълбоко в себе си, макар и да не го признаваме. Дон Кихот е по-различен от нас само защото вярва много по-силно, вижда по-живо мечтите си, осмелява се да живее в света, който иск, без страх от присмеха на тези, които не го разбират или не искат да го разберат.

Есе – Човешко е да се греши, благородно е да се прощава

           Човек е създаден грешен и това е неговата естествена природа.По-лесно е да се греши,отколкото да се прости.Прошката е свързана с качества,които не са лесни за изпълнение и приложение.За да простиш трябва да загърбиш своето самочувствие и егоизъм,това е много трудно,защото човек вижда грешките на другите,а за своите си затваря очите и не ги признава.Както пише в Библията:,,…И защо гледаш съчицата в окото на брата си,а не внимаваш за гредата в твоето око…?”Трудно е когато трябва да простим и да признаем своите грешки,това е така,защото човек за да прости и да поиска прошка трябва да се смири и да признае пред себе си,че и самия той не е безгрешен.Много често човек си мисли,че е простил грешката или обидата на човека срещи него.Съзнателно изрича думата ,,прощавам”,но всъщност когато след време си спомни за тази обида,той продължава да носи огорчение в душата си.Това означава,че той не е простил истински,а се е заблуждавал.Да простиш означава да забравиш,да загърбиш грешката на другия без да търсим равносметка.
А малко хора биха могли да го направят.Ето защо прошката е божествено качество,трудно изпълнима от обикновения,земен човек.Много често човек си мисли,че е простил грешката или обидата на човека срещи него. Прошката е свързана с качества,които не са лесни за изпълнение и приложение. Съзнателно изрича думата ,,прощавам”,но всъщност когато след време си спомни за тази обида,той продължава да носи огорчение в душата си.Това означава,че той не е простил истински,а се е заблуждавал. А малко хора биха могли да го направят.Ето защо прошката е божествено качество,трудно изпълнима от обикновения,земен човек. Да простиш означава да забравиш,да загърбиш грешката на другия без да търсим равносметка.А малко хора биха могли да го направят. Прошката е свързана с качества,които не са лесни за изпълнение и приложение.За да простиш трябва да загърбиш своето самочувствие и егоизъм,това е много трудно,защото човек вижда грешките на другите,а за своите си затваря очите и не ги признава. Съзнателно изрича думата ,,прощавам”,но всъщност когато след време си спомни за тази обида,той продължава да носи огорчение в душата си.Това означава,че той не е простил истински,а се е заблуждавал.

http://xn--80ajan0bcpm.net/

Есе – Светът, в който живея

Колко прост, и в същото време колко сложен може да бъде светът! Милиони хора работя и живеят със собствена цел, за да могат да си осигурят нещо по-добро. Всеки човек се цели към нещо, някои го постигат, други – не, понякога целият им живот преминава в това. На пръв поглед – просто, все едно и също. Но ако се загледаме от другата страна на нещата и разгледаме всяка човешка цел поотделно, ще се удивим от сложността на устройството на този свят и на жителите в него. ще забележим отношенията, чувствата, победите, загубите, приятелството, враждата. Някои от вас може да получат главоболие от цялата тази информация и по екранчетата ви да засвятка червен надпис “Too much information!”. А вие, тъй като идвате от някоя извънземна планета, вероятно не знаете нищо за това място. Ще ви дам един съвет – в никакъв случай не се показвайте на хората. Най-малкото, което може да ви се случи, е да ви затворят в някоя лаборатория за изследвания. Така е, любопитството и желанието за слава и надмощие са изключително силни в тази област. Питате за най-лошото? Ще ви помислят за похитители и Америка ще ви обяви война. По учудените ви пипалца разбирам, че и за това не сте чували. Ох, доста сложно стана, но ще се опитам да ви изясня нещата.
Преди много много години, когато още електронния часовник и кафето не били открити, хората живели като животни. С течение на времето разбрали, че като живеят заедно получават повече, отколкото поотделно. След хиляди години развитие започнали да се събират малки групички в една област, наречена село или град и тези, които си приличали по един или друг начин и имали воля, образували държави.
Сега съществуват над 100 такива държави, всяка с различни характерни черти. Ако тя е добре – и жителите й са добре и я обичат, а ако не – местят се в друга. Естествено, когато някой се премести, все ще се намерят недоволни от тази работа. Такива, които например много обичат страната си. Ако много хора се ядосат, ще започнат да мразят останалите държави и ще им обявят война, т.е. ще започнат да убиват много невинни хора. Такава е реалността в този свят и съжалявам за това, но тя не зависи изобщо от мен. Ако беше така, въобще нямаше да има Първа и Втора световна война. Добре, че поне някой умен човек е казал, че трябва да се учим от грешките си. Правилно, но малко хора го слушат, за съжаление. Останалите обаче си записват всичко за поколенията.
Има и още нещо в този свят, за което не съм ви разказвала. Не знам, дали и вие на вашата малка китна планетчица имате чувства, но тук, на Земята, хората дори ги възпяват. Не знаете какво са чувствата ли? Това са любовта, омразата, привързаността, самотата, гневът и въобще всички душевни състояния, без които ние щяхме да сме като машини. Без да се обиждате, де! Някои чувства са хубави, други са неприятни, трети въобще не могат да се опишат с прости думи. Но никой човек не може да ви опише подробно и да ви разкаже какво точно са чувствата, защото едва ли има такъв, който да ги е изпитвал всички в чистата им форма. И аз не мога, а и нямам време, защото след час трябва да тръгвам на училище.
Сега ви моля, мили създания, върнете ми мозъка обратно на мястото си и ме пуснете у дома, в Бъгария, защото днес ще ми взимат тетрадката по литература. Благодаря ви за вниманието към нашата планета и на добър път…


http://xn--80ajan0bcpm.net/

Есе – Чудото и ужасът да си човек

Дали чрез еволюция или Бог е създал човека, тук няма да става дума. Важното е, че това чудо е сътворено и го има на Земята.
Той, човекът е най – висшата материя, най – великото творение в цялата природа. В какъвто и аспект да го разглеждаме: философски, научно – изследователски, природно – анатомичен, емоционално – психологичен, той – човекът с неговите функции и предназначения си остава върха – чудото на планетата Земя. А съвкупността от човеците – това е човечеството, толкова пъстро и много лико по ръст, цвят, обичаи, традиции, език, култура и пр.
Великият М. Горки възкликва: „Човек – това звучи гордо!” , а пролетарският поет Н.Й. Вапцаров написа с главни буква името „Човек”!
От първобитен дивак, с единственото оръдие на труда – камъка в своето развитие и постижения, той излетя в Космоса, кацна на Луната търси други планети; създаде телефона, телеграфа, радиото, телевизора, компютъра, атомната електрическата енергия, химическото оръжие, водородната бомба, интернета, създаде човек в епруветка и откри безброй феноменални закони и открития.
Тогава защо днес е ужас да си човек? Може би защото човекът се отглежда най – трудно, с много любов и желание за щастие, а сега цената на неговия живот е много ниска и незначителна.
На улицата, в дома ти, на работата, човекът е под прицела на професионални убийци, крадци, рекетьори, изнасилвачи и много други.
По телевизията, киното, радиото, пресата всеки ден се натъкваме на ужасяващи новини, от които кожата ни настръхва, а косата ни се изправя.
Съдебните органи не успяват да откликват и предвиждат делата за възможните престъпления, които са ежедневия в нашия живот.
България е на едно от първите места в Европа по самоубийствата. Истински ужас е човек сам да сложи край на живота си. Колко мъка, жал и скръб по него и в душата на неговите близки, каква мизерия и лишения в семейството, където се е случило това!
Ужасно е за човека, когото той или близък нему е болен от неизлечима болест на века като: рак, СПИН, инфаркт, удар, диабет, птичи грип и мн. др.
Ужасни са за човека пътните произшествия по вода, въздух и суша.
А войните? Има ги по целия свят като злокобни огнени точки, сеещи разруха и смърт…
С години не се преодоляват щетите от обгазени въздух, вода и земя. Много скръб носят те.
Свидетели сме на природните бедствия: цунами, други земни трусове, пожари, наводнения, бури, суша и много други такива, които вземат стотици и хиляди човешки жертви.
Но въпреки, че е ужасно днес да си човек, ние знаем добре, че както всяко живо същество се стреми към светлина и слънце, така и чудото човек – към живота. „Човекът е роден за щастие както птицата за пролет!”

http://xn--80ajan0bcpm.net/

Етикети: Есе за човека, есе по литература, литературно есе

Този материал съдържа 424 думи.

Есе – Чистотата на човешките взаимоотношения

За да живее пълноценно човек,той не може да живее сам.Ежедневно ние се срещаме с хиляди хора, роднини, познати, приятели и общуваме с тях.Съдбата ни събира с едни и ни разделя с други, някои стават основна част от живота ни завинаги , а други просто преминават през него. Ние не можем да изберем родителите си, братята или сестрите си. Всеки ден общуваме с роднините си-те са част от нас. Всеки ден ни се налага да правим компромис със себе си:
учим си уроците – за да се образоваме;
разговаряме учтиво с учителите – за да ги предразположим към нас;
в междучасията водим приятелски разговор със съучениците си – за да научим нещо повече за неща ,които ни интересуват пряко;
помагаме в къщи – за да сме полезни;
Родителите ни ходят на работа – за да се изхранваме.
Но когато става въпрос за приятелство – ние сме категорични – сами избираме приятелите си, решаваме на кого можем да имаме доверие и кого да допуснем до себе си.Това може да бъде приятел от детинство, съученик или човек, с когото сме се запознали случайно.
Чистотата в човешките взаимоотношения аз виждам в едно истинско приятелство.
Истинското чисто приятелство – това е да намериш човек,с който да се разбираш без думи,който да е винаги до теб,за да се посмеете заедно и никога да не откаже да ти подаде ръка,когато затъваш в тинята на живота.Приятелят,този който те разбира,на който си готов да повериш и собствения си живот,който винаги е там,за да ти даде съвет или просто,за да те изслуша,който не очаква нищо в замяна. Ти го познаваш и той те познава и се приемате такива каквито сте,можеш да му кажеш,кога греши и искрено без капка завист да се радваш на неговите успехи,както и той на твоите,само такова приятелство може да продължи вечно.
Само истинският приятел,може да прощава всичко,само той е готов да страда,за да си ти щастлив,само той никога не би избягал и не би те оставил,колкото и страшно да стане,но и точно затова се намира толкова трудно.
В един момент от живота ти се появява любовта. За да е красива трябва да има доверие между влюбените. Но дали любовта е нещо по-силно от приятелството – не знам.Времето ще ми покаже….
Но все пак,аз вярвам или поне горещо се надявам да има приятелства,които продължават вечно,но затова се иска много воля,много взаимност,любов и доверие,само тогава може да се изгради това така велико чудо в човешките отношения-приятелството между хората.

Етикети: есе за приятелството, есе по философия, реферат за приятелството

Този материал съдържа 389 думи. 
Ако ще ти свърши работа, може да помогнеш на друг, като качиш нещо твое :) 


http://xn--80ajan0bcpm.net/

Майка на 17 години

Самотно ми е. Мисля за себе си и ми става студено. Правя своята ретроспекция. Продадох душата си - замених я за плътската жажда и удовлетворяване на порочните сетива. Продадох и сърцето си, за да не се влюбя никога вече. Опитах от всичката отрова, с която ме гощаваше животът. Времето разрушаваше всичко и никой не може днес да запълни празнините, останали от някога. Млада и невинна, но твърдо решена да не пропусна да опитам от нещо, яростно заграбвах с пълни шепи - безсънни нощи, напудрен смях, сарказъм, алена вълшебност, енигма и съблазън. Харесваше ми да съм бунтарка и да се присмивам на чуждата болка, докато не срещнах своята... Беше ми хубаво и с теб. Ти ми даваше надежда. Аз ненавиждам надеждата. Мразя я. А ти ме остави в обятията и. Имах всичко - хубави сини очи, приятели, уважение и теб. Чувствах се като кралица на своя трон. Докато един ден, както си играех със съдбата, животът ми каза ‘'шах и мат''. Прозорецът с трясък се разчупи и звъннаха в сърцето ми стъкла.
Днес за пръв път те виждам какъвто си - без лъжи, без излишни краски. Преди издигах образа ти в култ и му се кланях, а сега разбирам, че ореолът ти е бил просто жълт цвят. Рисувала съм те стотици, хиляди пъти в мислите си, но грабнах всички листове и ги хвърлих в морето. Водата отмива всичко. Дори и грешките, дори и греховете. Още помня топлата юнска нощ, ароматът на рози, кашмирената мекота, чуваше се само тишината, а луната беше единственият ни съучастник. Бях Жулиета, ти беше Ромео. Запалих огън и изгорях в него. След няколко седмици ти казах, че съм бременна, а ти ми подаде пари. Три банкноти по 100 лева. Триста лева -толкова струва нашето нежелано дете. Когато е късно за нежни речи, идва ред на мръсните. Аз съм наивна глупачка, а ти си копеле с късмет! Ненужни думи не мълвях, стисках зъби и мълчах. Мълчах за огъня, горящ в гърдите ми, мълчах за болката, прераснала в безумие, мълчах за вината, разтреперваща тялото ми. Трудно ми беше да приема с разума си случващото се. Как уж ме обичаше, а после се отрече и си тръгна. Отиде си, когато трябваше да си тук. Уплаши се от отговорността и ме остави 17-годишна, бременна, самотна, разплакана, привързана и нуждаеща се. Обезпечил ме финансово, ти се отдаде на своята химера. За кой ли път разбрах, че всичко в този свят е прах и уморени, дните умират във везната на моята тъга. Аз не исках нищо от теб. В този ден те мразех повече, отколкото те бях обичала преди. Времето като вълна изтри името ти от пясъчния часовник на паметта ми. Запомни ме обидена и нещастна, а не щастлива от обещаните от теб лъжи.
Абсурдно беше дори да си помисля да споделя с някого, че очаквам дете. С какви очи щях да погледна баща си?! Той дори не подозираше, че малкото му момиченце вече е жена, възпитана от ударите на живота. Не казах на никого, за да си спестя множеството съвети, упреци, обвинения и житейски философии. Знаех, че съм виновна, а колкото е по-голяма вината ти, толкова повече те търсят ‘'нарицателно'' с разни думи и обръщения. Но кой може да ме съди, кой би могъл да хвърли първия камък? Само преживяното е наистина разбрано.
Трябваше да се преборя с вкочененото си чувство за отговорност и да направя аборт. Мразя тази дума (колкото и пъти да я повтарям, не мога да открия никаква харизма в нея), бялата стая с лекари също мразя. Попитаха ме: ''Сигурна ли си?'', отвърнах: ‘'Да'', а мислех ‘'Не''! Не бях сигурна, че постъпвам правилно, не бях и убедена, че греша, но го сторих-тайно, импулсивно и практично. Само за няколко минути грешката беше заличена. Но заличено, не значи забравено. Дори и да изтриеш нещо, винаги ще си личи, че то някога е било там. Макар и за малко, макар и по погрешка. Евтино беше да погубя един живот, преди да го посрещна - само 300 лева. И себе си мразя, изпратих детето си, неразбрала дали беше щерка или син. Теб също мразя, защото ми даде любов, романтика И НИЩО подобно. Сега съм като къща без хляб, като храм без богове. Отключена е душата ми, отвори се гърлото, стегнато от плача, а викът, изтръгнал се от него, разтвори стиснатите зъби.
Сънищата разнообразяват нощта на грешния и самотния, но понякога дори и те бягат от мен. Често се събуждам без вяра, случва ми се да сънувам мънички ръчички, протегнати към мен... И пак сълзи. За кой ли път!? Не ще забравя нежеланото дете, не ще забравя как зародената мечта на всяка жена да стане майка, разби мечтите ми. Сега съм променена. Друга съм и съм различна. Преди не знаех, че са сложни правилата на живота, но всяко незнание се заплаща. Съдбата ми каза: ‘'Скачай!'', а аз попитах: ''Колко високо?'' Сбърках хиляди пъти, а сега с всяка сълза и с мрака в някогашните ми кристално сини, непознали порока очи, изплащам дълга си към миналото. Чудя се какво ли си пожелават звездите, когато видят падащи хора?! Всичко отмина като смешен филм, филм, в който само аз се смях през сълзи. А, ти, Любов, не се завръщай вече. Недей! Не искай! Не припомняй! Аз никога няма да съм същата - през зимата увехне ли кокиче, не ще се съживи през пролетта!

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=102508

Студент ми бил... да бе, да

Нашето неуверено общество си отглежда студенти. Ще ти разкажа за тях. Не претендирам за логичност, по-скоро ще съм циничен и с мръсен поглед в стил ''Ал Бънди''. Българските студенти (онази глутница мъжки и женски екземпляри, търсещи нещо за доизпиване, доизпушване и до`баване) са като декор от скъпа холивудска продукция. Дава се воля на идиотизма. Щури и луди, дори пред камера. Живеят така, че ги е срам да разказват, но им е кеф да си спомнят. Хубавото е, че си имат всичко - алкохол, цигари, жени, кино, чалга, аптека, секс, рокендрол и наркотици... Добре звучи. Приятно начало в голямата преебушка. Те не почиват никога (който е уморен, да почива след смъртта си), винаги има по някой буден и доказано жив, който се радва на ''камъните падат от небето''. Това са едни такива типове, които не могат да започнат деня си без алкохол. Ооо, иначе са страшни свалячи. Номерът с ''абе, ти знаеш ли, че имаш страшни очи'', вече не минава, не вървят и обещанията от рода на ''мила Ани, ще те обичам вечно'' Някак си думата "любов" звучи като хляб, мръвка... влюбени има само в алкохола, в друго -не. Логично е - обичаш и нищо не се получава, не обичаш - и пак нищо. Учиш и ставаш инженер, не учиш и пак ставаш инженер. Затова любовта и сериозното са отложени за по-нататък.
Get a life!!! Ако си смел - прави забраненото. Не се страхувай от нищо, освен от първия въпрос на свети Петър. Какво представлява купонът? Това е голям джангър без много ритъм - нещо като китайския химн, но да ти кажа - готино е. Смисълът ли ти се губи? Ех, ама и ти си... То е очевидно - идеята е да отидеш на купона и да ''зацепиш'' някоя си мадама (примерно, защото външния вид не влияе много). Романтиката и без това отсъства. Всяко момче би си легнало и с приличащо на питбул момиче (макар че с прилична доза алкохол, грозни момичета няма). Просто ще я покрие с едно знаме и ще я из`ука в името на славата...
Днес имаш изпит. Ясно е, че не си се счупил от учене. А и как, след като кръчмите са пълни 24\7. Всичко е пародия (образование, политика...). Студентите много обичат да преувеличават на тема ''колко много усилия им коства ученето'' и какъв кеф изпитват от 24 часа учене и писане на трудове, и как винаги неволно закъсняват за увлекателните 3-часови лекции. Еммм, такова е - ние сме будно-спящи. ''Тоз, който мързел е по природа, той не умира''.
Добре, ок, не си подготвен, разбираемо е - пролет (слънце, минижупи, шарени картини се рисуват в съзнанието ти). Сутрин - махмурлук, мъгла в джоба ти, салфетка с отпечатък от червило и телефонен номер (къде ли пак си се изявявал снощи, винаги като се напиеш ти падат задръжките и получаваш висша форма на знания по всички всемирни въпроси). Вечер - животът те иска, не върви да оставиш компанията, за да зубкаш.
Хубаво, пич, живееш, НО все пак трябва да станеш ''някой'' в тази игра. Хората не са на този свят, за да ти служат, нито ти си тук, за да ги дразниш. Избери какъв точно ще бъдеш, все пак не всеки става за хирург, монах, поет, журналист, папа, педераст, курва... иска се и талант. Ако си поредният загубеняк, който вярва на сълзливата историйка, че и да бъдеш, и да не бъдеш, все животът ще те прецака, рискуваш да завършиш като някой си от някой некролог. Имаме си вода, имаме си земя и си правим кал. Добре е да се замислиш, че идва един ден, в който трябва или да си затегнеш колана, или да останеш без гащи, иначе може би наесен - септември ще бъде май...
Нормално е, когато си на 18-20 да ти се иска да е`беш майката на вселената, да дефлорираш събитията и да счупиш мрака, но както някой беше казал ''трудно е да хванеш черна котка в тъмна стая, особено когато котката я няма''. Затова - карай кротко и си седни на анатомията. Ако трябва да сме сериозни, смисълът на живота не е в това да му се кефиш, че е готин. Напротив. Той понякога е гаден. Особено първите 100 години, после минава. Иначе `уkaмe, пукаме спирт, друсаме се, елементарното ни съзнание свързва дълбокия житейски кеф с образа на матрак. Кой може да каже, че живеем непълноценно??? Подобно на цар Мидас, който превръщал всичко, до което се докоснел, в злато, ако се докоснем до алкохол - напиваме се, ако се докоснем до жена - превръщаме я в секс, ако пипнем пари - стават прах... Kупуваме повече, но се радваме по-малко. Събуждаме се уморени. Обичаме рядко, мразим често. Сега е времето на лесни печалби, трудни връзки, бързо хранене, еднократен морал, времето на хапчетата, които правят всичко (възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни).
Иначе аз вярвам в интелекта и способностите на българските студенти. Сериозно! Истината често звучи парадоксално, но това не я омаловажава. Студентът се учи на хубави неша (освен че се учи да пише на кирилица, а току виж и грамотно някой ден, и освен че се научава да псува на 7 езика), учи се на нещо велико и вечно. Успява да разбере кой е, намира себе си, опознава се, открива отговори. Приятелите се променят, убежденията също. Ако преди си се придържал към протокола, подражавал си на ''готините'', където зализани, с пуловери и цайси не минават (face control) , сега може би ще им поискаш прошка, а дори и помощ. Ще разбереш, че животът не е курорт и че когато си на пода, около тебе се струпва агитка, готова да ти се присмива цял живот (в нея може би ще припознаеш и стари свои ''приятели''). Остани си верен на гроздовата и здравия банкет, но от време на време прави нещо различно. Защото иначе е някак тъпо, когато телефонният ти апарат е по-хитър от тебе... Всичко казано до тук може да е погрешно, но поради липса на данни, за вярно се приема най-простото обяснение. Иначе нека има критика. Това е израз на демокрация. Разсмиват се и тъжните... хах!!!:)

“Човекът е осъден да бъде свободен” Сартр

Философско есе

“Човекът е осъден да бъде свободен” Сартр

Човекът е осъден да бъде свободен … мисъл на човек , живял във времето на Втората Световна война – Сартр. Мисъл , породена от страх , от желание за свобода и неподчинение срещу агресорите, желаещи обратното. Мисъл , провокираща съзнанието и тласкаща неизбежните след това въпроси: Какво е свободата всъщност? Защо свободата трябва да е обект на подсъдимост? Отговорите на тези въпроси се крият в миналото , по – отдавна , отколкото някой може да си спомни , всъщност – в появата на първите животински видове. Ако се погледне по – задълбочено един индивид , от който и да е биологичен вид , ще се установи , че той може да съществува без конкретна връзка с друг такъв – той притежава свобода. От друга страна идва парадоксът – живият организъм може да съществува самостоятелно , но е зависим от множество фактори – светлина, топлина , жизнена среда , или организмът е ограничен от независещи от него фактори – свободата за съществуването му не съществува.
В процеса на еволюция на живите организми идва етап , ключов за развитието на Земята в бъдеще – появата на хомосапиенс. Смисълът да се средоточи вниманието към него е доста прост – първото и единствено живо същество , способно да мисли.
Но ако за момент се забрави за качествата на човешкият индивид да мисли и разсъждава и се погледне като един нормален биологичен вид , например бозайник , ще се установи нещо много интересно – човекът е социално същество , неговия живот е свързан със себеподобните му. Съжителства и комуникира с тях. Ако трябва да се обобщи всичко в няколко реда , ще се установи , че човекът е индивидуален и уникален , физически способен да живее самостоятелно , но неимоверно свързан с неговото общество. Освен това е пряко зависим от условията на средата и техните промени. Фактически човекът притежава и гуми свободата си в различни гледни точки от неговото съществуване. Теоретично погледнато – щом свободата съществува в един момент , а в друг изчезва , то фактически свободата като физична проява не съществува. Тогава къде всъщност е свободата и щом физически не съществува , то тогава дали това понятие е реално , и ако да , къде се помества като част от цялото човешко съществуване? Отговорът се крие в една разлика , всъщност , в едно изключение в животинските прояви , или по – точно в мисловната дейност на хомосапиенс. Казано в прав текст – отговорът се крие в съзнанието на човека и във възможността му да мисли и разсъждава. Погледнато реално , свободата намира приложение единствено в социалните контакти между хората , или както казва Русо “Човек се ражда свободен , а навсякаде е с окови” сред неговото общество.
Самата свобода се явява като разграничителна граница за множество действия. По своята същност свободата се проявява като разграничител между човешките взаимоотношения и за това е толкова важна и съществена част от животът на всеки индивид! Важното в случаят е , че свободата като понятие и приложение , съществува единствено в представите на хората , следователно може да се осъзнае свободата като вродено качество на всеки човешки индивид. Това доказва думите на Сартр: “Човекът е осъден да бъде свободен”. В различни ситуации свободата се осъществява под формата на различни методи и се прилага по различен начин.
През Средновековието “ Бог е дал свободна воля на човека да избира” , но той трябва да избере Бога. През “Новото време” свободата ще се свърже с дълга – както и с отговорността което доказва и Фром.
Свободата от политическа гледна точка е тази , която се свързва с ежедневието на човека и с функционирането на парламент , съд , закони , които осигуряват равенство между хората , или както казва Сартр: “Човек може да е свободен само в общество от свободни”!