Хамлет-това сме всички ние

Случвало се е и пак ще се случи. Ще нараним жестоко любимия човек, за да го предпазим. Ще разбием своето сърце на милиони парчета, но ще запазим нечие друго. Споменът ще оживее, за да ни напомни за саможертвата от любов. Болката ще отстъпи място на надеждата, раните ще зарастнат и любовта пак ще се завърне триумфално.
Случва се и пак ще се случи. Ще изпаднем в меланхолия. Тъгата ще ни превземе и ще ни разкъсва бавно. Сълзите ще изгарят като въглени душата ни. Тя ще ни моли за милост макар и безмълвно, но вече ще е късно. Тъгата ще се е настанила в нас, ще тече по вените ни и ще ги изгаря. Болка достигаща до най-съкровенните кътчета на душата ни, помитайки ги като ураган. Но и тази болка ще отмине и ще се превърне в спомен заключен здраво, така далечен и отминал, но в същото време, така жив и скорошен.
Случвало се е и пак ще се случи. Омраза ще нахлуе в съществото ни и ще се смеси с кръвта ни. Ще ни погълне като звяр. Думата милост ще ни гневи вместо да ни омилостивява. Но тя ще ни отмине и пак спомен ще остане. Спомен за това кипящо чувство извиращо, като че ли от Ада.
Случвало се е и пак ще се случи. В един миг надеждата ще загине, а какво е човек без нея. Секундите без нея ще ни се струват като часове, а миговете като вечност. Но и това ще отмине. Тя ще възкръсне като феникс от жаравата на доброто и ще ни заслепи със силата си. Миговете безнадежност ще са спомен в мрачното и страшно минало.
Случва се и пак ще се случи. Митичният принц на Дания, вечният герой, образът с толкова много лица ще ни поведе в битка със собствената ни същност. Преди векове той загива в неравностойна битка със Съдбата, но днес е различно. Живеещият във всеки от нас Хамлет ще е вечен спомен, каращ ни да роним сълзи, но и да затаяваме дъх. Спомен, който се връща в душата ни ден след ден и ни кара отново да разберем, че свят без омраза, болка, страх и безнадежност не съществува. Спомен, говорещ ни за злата битка с чувствата, в която или натделяваш или пропадаш. Спомен, изписан със златни букви в душите ни. Спомен в лицето на Хамлет-безстрашният защитник на доброто и рицарят застанал срещу мъртвото и застинало време в онзи сявт, променяйки го и карайки го да тече по друг начин.


Ренета Рашкова от 10в клас

"Хамлет" - есе от Томас Елиът.

ТОМАС ЕЛИЪТ Превод от английски Людмила Колечкова

Малцина са критиците, чийто интерес е насочен изцяло към трагедията „Хамлет”, а не към личността на героя. Наистина личността на Хамлет винаги е представлявала изкушение за един опасен вид критици - критици с артистичен дух, които поради някаква творческа слабост изявяват литературния си талант в областта на критиката. В Хамлет тези духове виждат благоприятно поле за собственото си художествено осъществяване. Такъв дух имаше Гьоте, който от Хамлет направи Вертер; такъв дух имаше Коулридж, който от Хамлет направи Коулридж. А вероятно на никого от двамата не му е хрумнало, че пишейки за Хамлет, основната му задача е да анализира художествената творба. Видът критика, който оставиха Гьоте и Коулридж за Хамлет, води по погрешен път. Защото и двамата са притежавали несъмнена критическа проницателност и благодарение на собствената си творческа дарба са успели убедително да заменят Шекспировия Хамлет с някакъв техен Хамлет. Трябва да се радваме, че пиесата не е привлякла вниманието на Уолтър Пайтър.
Съвременните шекспироведи Дж. М. Робъртсън и Стоул от университета в Минесота заслужават похвала, задето насочиха изследванията си в съвсем друга посока. Стоул уместно ни напомня усилията на критиците от XVII и XVIII век, като отбелязва, че „в сравнение с много съвременни учени те са разбирали по-малко от психология, но затова пък по дух са били по-близко до изкуството на Шекспир. Макар и по свои старомоден начин, те са обръщали внимание не само на образа на Хамлет, а на цялостното художествено въздействие и достойнства на трагедията, оставайки по този начин по-близко до тайните на драматичното изкуство”.
Една творба на изкуството като творба на изкуството не може да бъде интерпретирана; няма какво да се интерпретира; можем единствено да я критикуваме по отношение на известни образци или да я сравняваме с други художествени творби. А главната задача на „интерпретацията” е да ни запознае със съответните исторически факти, които се предполага, че са неизвестни на читателя. Робъртсън целесъобразно изтъква, че неуспешните интерпретации на „Хамлет” се дължат на пренебрегването на нещо съвсем очевидно: „Хамлет” представлява своеобразно „наслояване” - творбата е плод на последователните усилия на няколко автори, всеки от които според възможностите си е използвал създаденото от предшествениците му. Шекспировият „Хамлет” би ни направил съвсем различно впечатление, ако знаехме, че действието на пиесата не е измислено само от него; ако знаехме, че трагедията е изградена върху много по-несъвършен материал, част от който се забелязва дори в окончателния вариант.
Известно е, че съществува една по-ранна драма, написана от Томас Кид1 — забележителен драматичен (и поетичен) гений, автор на две толкова различни пиеси като „Испанска трагедия” и „Ардън от Февършъм”. Три извора ни подсказват как е изглеждала тази ранна пиеса: това са „Испанска трагедия”, разказът на Белфорст и една версия на „Хамлет”, играна в Германия по времето на Шекспир, която очевидно била адаптация не на по-късната, а на по-ранната трагедия. От тези три източника става ясно, че основният мотив на старата драма е бил просто мотивът на отмъщението. Действието, съответно отлагането (както и в „Испанска трагедия”), се основава само на трудността да се убие монархът в присъствието на стражите, а „лудостта” на Хамлет е била хитрост, за да се приспи подозрението. В Шекспировия вариант съществува далеч по-важен мотив, който значително притъпява и изтласква на заден план мотива за отмъщението. Отлагането на отмъщението не е обосновано от някаква необходимост или целесъобразност, докато „лудостта” не само че не приспива, а още повече изостря подозрението на краля. Внесената от Шекспир промяна не е нито достатъчно цялостна, нито последователна, за да бъде убедителна. Освен това между „Хамлет” и „Испанска трагедия” съществуват толкова поразителни текстови прилики, които не оставят съмнение, че Шекспир на места просто е преработвал текста на Кид. И още нещо — как да оправдаем необяснимите сцени между Полоний и Лаерт и между Полоний и Рейналдо? Тези сцени не носят нито поетиката на Кид, нито стила на Шекспир. Робъртсън предполага, че тези сцени са съществували в първоначалния вариант на Кид, но още преди Шекспир да се докосне до него, тои е бил „пипнат” от трета ръка -- вероятно от Чапмън2. Робъртсън аргументирано заключава, че първоначалната пиеса на Кид - както и някои други драми на отмъщението — се е състояла от две части с по пет акта. Според мен крайният извод от анализа на Робъртсън е неоспорим. Шекспировият „Хамлет” (доколкото е негов) - е трагедия за това, как майчината вина влияе върху сина, и Шекспир не е съумял убедително да наложи този мотив върху „неуправляемия” материал на старата пиеса.
За неуправляемостта няма и съмнение. Защото „Хамлет” е далеч от шедьоврите на Шекспир и защото трагедията е художествен провал. По ред причини тази пиеса ни озадачава и тревожи, както никоя друга. Тя е най-дългата пиеса на Шекспир и вероятно му е струвала най-големи усилия. И все пак в нея има повърхностни и непоследователни сцени, които би трябвало да се забележат от всеки зрител. Версификацията е непостоянна. Стихове като
Но вижте как, наметнат в дрезгав шаяк,
денят овчар нагази в росата
по билото на източния хълм. . .

ни напомнят на периода на „Ромео и Жулиета”.
А тези —

Та в сърцето си чувствах странна битка,
която не ми даваше да спя. . .
...Излязох, значи,
от своята каюта и прикрил се
с моряшкия си плащ, във тъмнината
налучках тяхната.. .
можем да отнесем към зрялото изкуство на Шекспир. С основание можем да причислим „Хамлет” заедно с още една пиеса с „неуправляема” материя и учудваща версификация — „Мяра за мяра”, — към периода на криза, последван от успешните големи трагедии с връх „Кориолан”. Вероятно „Кориолан” не е така интересна, както „Хамлет”, но заедно с „Антоний и Клеопатра” тя спада към най-големите творчески постижения на Шекспир. Може би доста хора смятат „Хамлет” за произведение на изкуството, защото е интересна драма, а не я намират за интересна, защото е произведение на изкуството. „Хамлет” е „Мона Лиза” на литературата.
Причините за неуспеха на Шекспировия „Хамлет” не могат да се открият на пръв поглед. Робъртсън е несъмнено прав, като заключава, че основната емоция на пиесата е чувството на сина към греха на неговата майка:
„Тонът, с който говори Хамлет, показва, че той страда от грехопадението на майка си... Майчиният грях е изключително труден мотив и Шекспир е трябвало да го изтъква и подчертава, за да постигне или загатне някакво психологическо решение.”
Но това никак не изчерпва въпроса. В тази трагедия Шекспир не успява да подчини греха на майката на своите драматургични цели, да го овладее, както овладява подозренията на Отело, любовните увлечения на Антоний или гордостта на Кориолан. А мотивът би могъл да се вгради в трагедия като горните — разбираеми, цялостни, ясни. В „Хамлет”, както и в сонетите, има нещо, някакво чувство, което творецът не е могъл да изнесе на бял свят, да осмисли и превъплъти в изкуство. А когато потърсим това чувство, забелязваме, както и в сонетите, че трудно можем да го локализираме. Не го откриваме и в монолозите; ако разгледаме двата прочути монолога, ще открием Шекспировата версификация, а съдържанието можем да припишем на друг, може би на автора на пиесата „Отмъщението на Бюси Д’Амбуаз”. Шекспировият „Хамлет” не се усеща нито в действието, нито в кой да е пасаж, а само в незаменимия, характерен тон, съвършено различен от тона на по-ранната пиеса.
Единственият начин да изразим емоции в изкуството е да намерим определен „обективен корелатив”; с други думи — група предмети, известна ситуация или верига от събития, които представляват формулата на тази определена емоция, формула, която при наличието на дадени външни фактори, съдържащи известен сетивен опит, непосредствено да предизвиква емоцията. Ако разгледаме коя да е от по-сполучливите трагедии на Шекспир, веднага ще открием точно този еквивалент. Ще разберем, че душевното състояние на лейди Макбет, когато се разхожда в съня си, ни е предадено чрез майсторско натрупване на сетивни импресии и детайли. Думите на Макбет, когато научава за смъртта на съпругата си, въздействат върху нас, сякаш при дадената последователност на събитията автоматично произтичат от последното действие. В тази пълна адекватност на външното спрямо чувството се заключава художествената „неизбежност”. А именно това липсва у „Хамлет”. Героят Хамлет е обладан от чувство, което не може да се изрази, защото е пресилено спрямо представените ни факти. На това се дължи предполагаемото идентифициране на Хамлет с неговия създател; объркаността на героя поради отсъствието на обективен еквивалент на чувствата му е закономерно продължение на объркаността на автора да разреши своя творчески проблем. Пред Хамлет стои трудността, че неговото отвращение е предизвикано от майка му, но тя не е адекватен еквивалент на отвращението му; неговото чувство се развива и разраства извън нея. Хамлет не разбира това чувство, не е в състояние да го обективизира, затова то само затормозява живота и спъва действието. Нито едно действие не задоволява това чувство. Никакви сюжетни поврати не могат да помогнат. Трябва да отбележим, че самото естество на проблема изключва възможността за обективен еквивалент. Ако се преувеличи престъплението на Гертруда, то би дало формула за съвсем различно чувство у Хамлет. А тъй като нейният характер е така негативен и незначителен, тя събужда у Хамлет чувство, което сама не може да олицетвори.
„Лудостта” на Хамлет е изобретение на Шекспир. В по-ранната пиеса то е било само хитрина и можем да предполагаме, че публиката така го е възприемала до края. При Шекспир имаме нещо по-малко от лудост и нещо повече от преструвка. Фриволните постъпки на Хамлет, повторението на фрази, игрите на думи не са част от планирано притворство, а форма на емоционално облекчение. Лудостта на героя представлява клоунада от чувства, която не може да намери отдушник в действие. Интензивното чувство - възторжено или подтискащо, без обект или надхвърлящо обекта си - е познато на всеки разумен човек. То е предмет на патологични изследвания. То е присъщо на младостта; нормалният човек тушира тези чувства или така ги укротява, че да съответствуват на всекидневието му. Творецът съживява и съхранява тези чувства благодарение на своята способност да прави света по-интензивен в съзвучие със своите емоции. Лафорговият3 Хамлет е младеж, Шекспировият не е - той няма това обяснение или оправдание. Трябва да признаем, че в случая Шекспир се е заел с проблем извън силите му. Защо въобще се е заел с него - това остава неразрешима загадка. Какво преживяване го е подтикнало да се помъчи да предаде неизразимо ужасното, никога не ще узнаем.
Нужни са ни твърде много данни от биографията му; трябва да разберем дали и кога - преди, след или по време на това преживяване - той е чел Монтен, II, XII, „Апология на Реймон Себон”. И накрая, би трябвало да узнаем нещо, което по закона на хипотезите е неузнаваемо, тъй като предполагаме, че става дума за събитие, което - както вече подсказахме - надхвърля фактите. Би трябвало да разберем неща, които самият Шекспир не е успял да разбере.
1919

Светът като творение на собствената воля в Хамлет План-тезис

Светът като творение на собствената воля в Хамлет
План-тезис
1.Увод-Светът-това е едно обширно понятие, това е всичко, което ни заобикаля-хората, дори самия живот. Всеки човек изгражда свой собствен свят, чертае пътя на своя живот, своето бъдеще. Такъв е и героят на Шекспир-датският принц Хамлет. Той сътворява свой собствен свят, в който самият той е луд. Принцът прави това с единствената цел да спечели време, за да разбере дали наистина Клавдий е убил баща му. Хамлет се преструва, за да си осигури прикритие, за да постигне желаното възмездие.
2. Изложение-Хамлет живее в замъка Елсинор, но атмосферата там не е никак приятна.
2.1.реалният свят в Елсинор
-всичко около замъка е мрачно. Хамлет обвинява средата , вкоято живее за неговото нещастие.
-баща му е убит, а майка му се омъжва за брата на мъртвия си съпруг. Върху плещите на принца пада отговорността за кралството. Той иска да отмъсти за смъртта на своя баща и с това да накара отново да възтържествуват хармонията и справедливостта.
-появява се духът на бащата на Хамлет-той му казва, че Клавдий го е убил и иска сина му да отмъсти за това, но да внимава с майка си. Принцът е подозирал за това, въпреки думите на баща си у него отново възникват съмнения. Хамлет иска да бъде сигурен. Не смее да нарани чичо си преди да е събрал достатъчно доказателства. Затова той се преструва на луд.
2.2. Измисленият свят на Хамлет
-лудостта му-Хамлет започва да се държи странно. С лудостта си обаче той може да каже всичко каквото мисли без да го закачат. Пристигането на артистите е неговата голяма възможност. В пиесата, която изиграват те, Хамлет пресъздава убийството на баща си. Поведението на Клавдийй , доказващо че той наистина е виновника,е нужното на Хамлет доказателство.
- Хамлет не осъзнава границата между да си луд и да се преструваш на такъв-но той е готов на всичко в името на справеливостта. Дори жертва любовта си към любимата Офелия-държи се студено с нея, защото тя не би го разбрала, тъй като е много крехка и нежна.
- Лудостта му го оправдава-лудостта на хамлет му дава прикритие за известно време, докато се увери в истинността на думите на баща си. Тя му дава правото да говори свободно дори и да действа безразсъдно. Убийството на Полоний му бива опорстено, защото според останалите хора той е луд.
- Отношението на околния свят-научавайки, че принца е луд, хората започват да се страхуват от него. Дори самият Клавдий е уплашен от поведението на Хамлет.
2.3.Но извън лудостта си Хамлет е един обикновен човек, който би дал всичко от себе си в името на доброто и справедливостта.
-Хамлет има много силна воля, но е колеблив. Той знае, че ако нарани чичо си от всичко най-много ще страда майка му, но мисълта, че той е убил баща му го измъчва много. Но въпреки всичко той е твърдо решен да отмъсти. Правейки се налуд, той наранява много хора, но с добра цел.
-причинява страдание на много хора, но най-много страда той,мъчно му е за майка му,която е много крехка, и не можейки да я гледа как страда й доверява тайната си.
-гордостта и лудостта му довеждат до гибелен край. Бранейки своята и бящината чест той убива много хора включително и себе си.
3.Заключение

ХАМЛЕТ - САМОТЕН И ТРАГИЧЕН В БОРБАТА СЪС ЗЛОТО

Да бъдеш или не - туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба, или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край?

Така започва прочутият Хамлетов монолог в едноименната Шекспирова трагедия и той е най-дискутираният от литературните критици художествен текст в западноевропейската литература. В него Шекспир поставя най-същностните, глобални проблеми, свързани с морала в човешкия живот. Реторичните въпроси на Хамлет са не само негово лично търсене на истинската философска същност на живота, но и неразрешени от човечеството нравствени проблеми, опиращи винаги до едно: вечната борба между доброто и злото. Тази борба е и основният идеен замисъл, който Шекспир закодира в образа на датския принц. Хамлет е трагичен в борбата срещу злото, защото е самотен. А неговата самотност е резултат от сложната му духовна нагласа, от задълбочения му философски начин на световъзприемане, от прозренията му за ужасяващата морална деградация сред човечеството в глобален аспект.

Макар и твърда, добродетелта
пак бива прелъстена от греха;
и в сладострастие, когато пламне
дори блестящий ангел - той отвръща
се от божественото свое ложе
и цял жадува низост.
(Действие I, V сцена)

Още в началото на трагедията Хамлет изпъква като чувствителна натура, като личност с големи интелектуални заложби. Той идва от Витенберг, където сред света на книгите е почерпил знания, които задълбочават впоследствие неговата трагедия. Когато научава истината за смъртта на баща си, героят получава първия житейски удар и той е жесток не само поради личната загуба, но и защото, срещайки се с истината за бащината смърт, Хамлет се среща с горчивата истина за злото по света. Рухва идеализмът на датския принц, той вече не може да бъде мечтател, оптимист. Душата му е обсебена от съмнения, недоверие и мъка. Те го правят още по-самотен, още по-трагичен. Тъжната истина, че не всичко е такова, каквото изглежда, че доброто е илюзорно понятие, а злото - жестока, натрапчива реалност, променя коренно поведението на Хамлет.
Ето как самият той обяснява драматичната промяна в своя мироглед:
"От известно време - без да зная как - съм загубил всичката си веселост... И наистина, тъй лошо е моето разположение, че тази хубава сграда - земята - ми се вижда като безплодна канара, този великолепен балдахин въздухът, видите ли, този дивно надвиснал небосвод, този царствен покрив, изпъстрен със златен огън - уви, всичко това, струва ми се, не е друго, освен едно скверно отровно сборище от изпарения! Колко дивно създание е човекът! Колко благороден с разума си! Как безграничен по способност!... Идеал на всичко живо! Не за мене обаче...! Човекът не ме радва... не, не!"
(II действие, II сцена)

Това обяснение пред приятелите си предатели - Гилденщерн и Розенкранц, Хамлет отправя като саркастичен упрек за своята самоличност, за убитите надежди и вяра в доброто.
Предаден от майка, приятели, любима, Хамлет е терзан толкова от жажда за лично отмъщение, колкото от мисълта, че злото е навсякъде около нас, но той, макар и да го вижда, не може сам да се пребори с него. Хамлет носи тежестта на всемирната скръб от потъпканото добро, но усеща, че борбата срещу злото е непосилна задача за сам човек, колкото и благороден и смел борец да е той. "Дания е една тъмница" - казва принцът и се съгласява с мнението на Розенкранц, че "тогава и светът е тъмница". Страданията на Хамлет са колкото лична скръб по погубено щастие, скръб от низостта на близките му, толкова и скръб на човек, който възприема себе си като гражданин на света, но вижда, че в този свят злото е повече от доброто. Хамлет е мислител, философ, носител на всичко благородно в човешкия характер, но неговата умозрителност го довежда до извода, че злото трудно се побеждава, а доброто е много уязвимо и се унищожава дори от най-малката подлост. Така че причините за Хамлетовата самотност и трагичност в борбата със злото са колкото обективни, толкова и субективни. Двойствеността в характера на Хамлет е например един от субективните фактори за неговата трагедия. В трето действие той изповядва пред Хорацио колко много му тежи собствената му раздвоеност между песимистичния му рационализъм и богатата му емоционалност.

Да, честит е у когото разум и сърце
са тъй съединени, че не служат за игра
на щастието...

Разкривайки подробно престъплението на майката и Клавдий пред своя герой, Шекспир го изправя пред поредица сложни проблеми, разрешението на които трябва да даде самият Хамлет.
И оттук вече започва трагедията на принца. Той е смел, умен, но нерешителен. Знае, че е призван да отмъсти за баща си, да се бори против лъжата, подлостта, лицемерието, но грандиозността на тази задача, голямото му възмущение и презрение придават на действията му колебливост, мудност, нерешителност. Хамлет се вълнува непрекъснато, въпреки наложената маска на лудостта. Той мисли винаги за това как е възможно злото така свободно да тържествува, без някой да помрачава неговото победно шествие. Трагичен е конфликтът между неговите очаквания за обществото и обществените очаквания за него. Хамлет търси свят на морални устои, а обществото се надява датският принц да е отмъстителен, двуличен, да отвърне на низостите с низост. Трагедията на Хамлет е, че ясно осъзнава колко тънка е границата между отмъщението като справедливо възмездие и личното му въвличане в света на интригите, властолюбието.
Хамлет умира, защото не може да излезе от сложния житейски лабиринт, в който са погребани младостта, дружбата, любовта, правдата и великодушието. Предсмъртните му думи към Хорацио отразяват собственото му самосъзнание за самотно и трагично изживян живот. Той си отива от "този мрачен свят", но моли единствения си приятел да разкаже за неговите душевни терзания, да разкрие дълбоко таената трагедия на една душа, останала неразбрана и неоценена приживе. "Останалото е мълчание" - са последните Хамлетови слова. Те са един отворен край на Шекспировата трагедия, защото финалното мълчание на датския принц призовава всеки читател към размисъл и към търсене на собствен път в борбата срещу злото.

Хамлет – носител на типичните черти на човека от епохата на ренесанса

Хамлет – носител на типичните черти на човека от епохата на ренесанса

Трагедията “Хамлет” отразява новия светоглед на Шекспир, свързан с кризата на европейския хуманизъм, с неверието във възможността да бъде изградено обществото достойно за благородните пориви на новия човек.
Хамлет и хуманист в ренесансовия смисъл на думата , утвърден по времето на Шекспир от няколко поколения творци и мислители. Страшен е за него разривът между светлите хуманистични мечти и непосредствената реалност на Елсинор. Героят не е юноша, а вече мъж на зряла възраст около 30 години. Новото разочарование не се дължи на юношеска неопитност, а на несъответствието между хуманистичните му идеали и пошлата действителност. В духа на ренесансовия хуманизъм Хамлет споделя пред царедворците Розенкранц и Гилдернстерн възхитата си от човека, това “великолепно творение”, и разочарованието си от окръжаващите го подобия на човеци.
“Човекът! Колко величествено творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат на способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко приличен на ангел в своята прозорливост, колко подобен на бог! Върховна красота света! Венец на всички живи твари! И какво е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва.. И жените също, колкото и да се усмихват.”
Завърналият се от университета в германския град Витемберг за погребението на бащата си Хамлет внезапно узнава чудовищната истина – баща му е бил убит от собствения си брат.
Получил от призрака на баща си ключа към съдбоносното престъпление, Хамлет преживява период на съмнение и колебания. Той иска сам да установи виновността на убиеца, а това го поставя в сложно отношение спрямо окръжаващата го среда. Принцът проявява съмнение в твърдението на призрака, докато според простонародните вярвания като пратеници на “отвъдния” свят духовете известявали само истината.
Още преди да узнае страшната тайна на убийството, Хамлет е разочарован от майка си, която се е омъжила за Клавдий твърде скоро след погребението на краля. Разочарования му поднася и красивата Офелия, в която е бил влюбен, защото тя се оказва безволево и покорно на баща си същество в духа на средновековния християнски морал.
От самотен отмъстител, действащ тайно, принцът се превръща в явен противник на краля престъпник. Но Хамлет проявява колебание, когато пропуска последната си възможност да накаже престъпника, отказвайки се да го прониже с шпагата си по време на молитва.
Новият хуманистичен идеал на Хамлет влиза в противоречие с новия дълг на син и принц. Това е същност противоречието между хуманизма на новите времена и средновековното разбиране за дълг. То проличава в репликата на Хамлет, отправени към Хорацио, в която жали не само за краля и баща, а и за човека “Той беше човек”. При това под “човек” героят разбира не неясен сбор от съвършенства, а пълнокръвен индивид, който не е лишен от голяма цел. Такъв е и самият Хамлет.
Ако Хамлет беше само средновековен принц, изпълнението на синовния и държавния дълг не би поставило пред него сериозни проблеми. То би се изчерпало с наказанието на престъпника. Но за хуманистът Хамлет варосат стои по иначе – защото човекът е деградирал, способен да извърши ней-долни постъпки? По пътя на тази логика Хамлет неизбежно свързва човека с епохата и достига до идеята за “разглобено време” и своята лична отговорност.
Духовната трагедия на героя е в това, че съзнава безсилието си да сглоби “разглобеното време” – той може да накаже венценосния престъпник, убиец на баща му, но не е в състояние да предотврати опозоряването и опустошаването на човека, станал жертва на гибелните си страсти или на чуждата низост.
Хуманистът Хамлет е изпълнен с омерзение към заобикалящите го престъпници, бездушни хора и подлеци, и чувства настоятелна потребност да излее болката си. Заемайки позата на луд, той получава своеобразно права на безнаказаност, позволено в оная епоха само на шутовете.
Хамлет и днес продължава да предизвиква симпатиите на милиони зрители и читатели. Хуманистичния заряд на образа му е в това, че в една тъмна епоха на подлост и жестокост той воюва за съхраняване на човешкото и човека. При това Хамлет на е иконописен образ, “идеален герой”, а жив човек със свои слабости и достойнства, но главно – и това допада най-много на съвременния читател – мислеща натура, която изстрадва трънливия път към истината и прогреса и е готова да заплати за това с живота си.