Нужни ли са ни рицари днес?

Всички хора като чуят думата ’рицар’ се сещат за едно и също. Средновековнетор, снажен момак с рицарски одежди, сабия, копие, дама на сьрцето, и т.н. както си му е реда. Но дали това е най точното определение? Смятам че един човек може да бьде рицар дори и в този свят на технологии и модернизация, но само по душа. Ако той е честен, достоен, справедлив, какво му пречи дори без меч в рька да побеждава своите противници? За сьжаление има и друг на4ин определян от много хора за по лесен, а може би и по сигурен, да си подал, нечестен и лицемерен или просто да си готов да забиеш ножа в гьрба на всякого дори и на най добрият ти приятел за да победиш.
И на вьпроса имаме ли нужда от рицари или не? ДА имаме нужда но по по вазният вьпрос е от какьв тип рицари нмаме нужда. От сьваршенният непобедим рицьр или от безопасният герой на Мигел де Сарвандес Сааоведра—Дон Кихот внушил си че е рицар. Представете си сега как един толкова идеален герой ще сьществува в нашият толкова не сьваршен свят. Вьпреки чистотата на мислите и намеренията си те едва ли биха могли да ни променят и да ни помогнат. Ние сме такива каквито сме, имаме както плусове така и минуси в характера си, но понякога се получава така че именно отрицателните черти ни спасяват. От друга страна Дон Кихот – несьваршенният рицар е типа герой който би могал да ни спаси и от когото имаме нужда. Ще кажете как би могал да ни помогне един луд човек, биещ се с вятьрни мелници и нападащ невинни монаси. А пьк аз ще кажа: в лицето на този персонаж никои не визжда типичният рицар, а виждаме един невинен, безопасен човек който по никакьв начин не би могьл да ни застраши. И този толкова безпомощен без каквито и да е физически нипадения или проповеди, само като наблудаваме уж лудите му действия той ни променя. Преврьща ни в мечтатели уверени в силите си, готови да полетим в небесата като орли. Това е рицаря от който се нуждае нащият свят.
Човек има нужда да е част от група. Да се чувства приеман и значим. Да вижда че има някои по-зле, по-луд и по-смешен от него. Така различният от всички Дон Кихот ни обединява в общата ни подигравка и насмешка над него. А обединените хора са непобедими.
Според мен именно това (.............) Дон Кихот е типа рицар който би могьл да ни преварне в едни достоини и честни хора каквито са били средновековните рицари. От такива хора се нуждаем и колкото повече познаваме толкова по-добре за нас самите. Защото водещто в Дон Кихот не е лудоста му, а непрестанното му желание да направи добро, да помогне, да бьде полезен.

Има ли нужда нашето съвремие от Дон Кихот?

Ако не носехме в себе си частица от Дон Кихот, как бихме живели без мечти и идеали?
Идеалите, мечтите и илюзиите са част от вечния стремеж на човека към по-добро и по-красиво бъдеще. Карат ни да бъдем по- смели и да се опитваме да променим света около себе си. Дават ни сила да устоим на трудностите, като съхраняват вярата ни в доброто.
Всеки човек, рано или късно, се изправя пред избора, дали да живее в света на идеалите си, или да подчини живота си на материалните стойности. Решава сам за себе си какъв е смисалът на човешкият живот и това определя неговото съществуване. Тези, които прекрачват бариерата на условностите и правят това, което наистина страстно желаят, почти винаги са неразбрани, сочени с пръст, понякога отритнати. Тогава има ли смисъл да се бием с вятърни мелници и с несъществуващи врагове, има ли смисъл да се опитваме да премахнем несправедливостта? Има ли нужда от Дон Кихотовци и биха ли оцелели в днешно време?
Донкихотовци са нужни на всяка епоха и на всяко време, защото ни учат как да бъдем верни на своите идеали и да ги браним с цената на собственото си щастие. Колкото повече ги има, толкова борбата със злото ще бъде по успешна. Те поддържат вярата ни в доброто и справедливостта и подтикват хората към промяна.
В днешно време на жестокости, лъжа, злоба и завист, трябва да запазим своето достойнство и морални ценности, като любов, съпричастие, доверие, честност и приятелство. Само от нас зависи в какъв свят ще живеем и какъв свят ще завещаем на поколенията. Затова не бива да губим вярата си в доброто, дори когато действителността около нас чертае грозна и отблъскваща картина. Ако угасне желанието да вярваме в идеали, да градим красиви представи за света, в който живеем, то ще изгубим своя мотив да вървим напред и да се борим за прогреса на човечеството.
Всеки от нас поне веднъж е бил Дон Кихот- отстоявал е позиции, вярвайки, че е носител на нещо по- разумно, борил се е срещу предразсъдъци и макар и нищо съществено да не постигаме, важното е да мечтаем, търсим, искаме. Рицаря на печалния образ ни учи точно как да отстояваме нещата, в които вярваме, дори когато оставаме неразбрани от останалите. Без такива като него света би бил сив и еднообразен, управляван единствено от грижа за материалното оцеляване и за настоящето.
Да успеем да съхраним и частица от духа на идалгото въпреки трудностите на живота, приумиците на природата, прищевките на света- то е като да растем, без да остаряваме и да се чувстваме истински свободни, защото „свободата е едно от най- ценните блага...”!

Разумен в безумието и мъдър в лудостта

(литературноинтерпретативно съчинение)

Дон Кихот е изключително колоритна и противоречива личност. Винаги е пълен с изненади и загадки, забавен и трагичен, безумец и мъдрец – той неслучайно е спечелил сърцата на много читатели не само в неговото време, но и днес.
Много от постъпките му будят смях, н в същото време размислите му са много задълбочени. Неговото безумие е реакцията на една високонравствена личност срещу суровия и безчувствен смут. Мъдрите му съвети помагат на практичния и прозаичен Санчо да стане по-добър човек – честен, самокритичен и добросърдечен.
Всеки от нас вярва в нещо, чиято истинност е недоказуема – в Бог, в съдбата, в любовта... Дон Кихот вярва в човешката добродетелност. Той просто вярва по-силно от всички нас. Въображението му е по-живо от това на всички останали, и точно в това ние откриваме неговата лудост. Ако хората вярват в съществуването на великани, той просто отива крачка по-напред – вижда ги в лицето на вятърните мелници.
Когато рицарят освобождава затворниците, всички смятат, че върши безумие. Никой не разбира неговия възвишен идеал – свободата. За него свободата е нещо, което само Бог може да дава или отнема – никой съд, никоя земна институция няма право да краде от човек нещо, дадено му от Бог. Дон Кихот е хуманист и затова вярва, че няма лоши хора – във всеки се крие нещо добро.
Ние сме склонни да мислим Дон Кихот за луд и защото той вярва в неща, отдавна отречени от съвременното общество. Вярва, че нравствените му идеали са постижими, че не всички живеят само за себе си, а все още има хора, които също като него правят „никому зло и всекиго добро”. Рицарят смята, че никой не бива да живее само за себе си и собственото си благополучие, а да помага на онеправданите и изпадналите в беда. Според него само така може да се изгради съвършен свят, в който всеки би искал да живее.
В XXXII глава Дон Кихот започва разсъжденията си с риторичния въпрос „Празна работа и изгубено време ли е да се скитам по света...?”, който сам по себе си съдържа утвърдителен отговор. Той не вижда по-добър начин да изживее живота от това да бъде рицар и да помага на света да стане по-добър. Той е готов на всякакви трудности и саможертви в името на единствената и благородна цел – да прави „всекимо добро и никому зло”.
Мъдростта на Дон Кихот проличава най-силно в съветите му към Санчо. Неговите съвети са много изчерпателни и наистина помагат на Санчо да стане по-добър човек и губернатор. Те са от най-различно естество – о вярата в Бог и справедливото отсъждане, до грижата за тялото и външния вид. Те не са никак налудничави – дори напротив, в тях е събрана цялата мъдрост на Дон Кихот и неговите идеали.
Във всеки от нас се крие по един Дин Кихот – мечтател, идеалист. Всички вярваме в доброто и любовта някъде дълбоко в себе си, макар и да не го признаваме. Дон Кихот е по-различен от нас само защото вярва много по-силно, вижда по-живо мечтите си, осмелява се да живее в света, който иск, без страх от присмеха на тези, които не го разбират или не искат да го разберат.