Loading

АЛЕКСАНДЕР ЗИЦМАН И МАЛКИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК


Александер Зицман и малкият български език
Александер Зицман (Alexander Sitzmann) е един от малкото останали преводачи (Жbersetzer) от български езикв Австрия въпреки солидната българска диаспора в средноевропейската държава. Превел е над 72 имена, макар че не може да се каже, че е особено доволен от равнището на българската литература в момента (за което определено има известно право). За това равнище, за неговите липси и възможности за усъвършенстване и изобщо за превода от български с него разговаря Митко Новков; а разговорът започна, естествено, с въпроса за сравнително добрия прием и институционално признание, каквито напоследък намират българските писатели в Австрия.
 Българските съвременни автори се радват на гостоприемство в Австрия, получават награди, осигурява им се място за писане. Което без съмнение се дължи и на преводача (преводачите) от български на немски. Ала въпреки това: да си преводач от малък език като българския – благосклонна съдба ли е?
– Не мисля, че е въпрос на съдба – да се превежда литература е като всяка друга професия, ти сам си я избираш. Може да имаш талант, може и да нямаш, но това важи точно толкова за писатели и преводачи, колкото за зъболекари или градинари.
Да си преводач на българска литература по принцип е хубаво, защото нямаш конкуренти, но за съжаление и изборът на интересни автори и книги е твърде малък. Тъй като превеждам и от други така наречени малки езици като македонския и скандинавските, имам възможност да сравнявам и си личи, че език и литература в България са отстъпили на заден план.
Фактът, че български писатели биват канени в Австрия, Германия и другаде, не е нищо особено – има много програми, за които може да се кандидатират и които се
ползват не по-малко от румънци, босненци, литовци и др. Българите не са изключение, а се движат в рамките на, да го наречем, нормалния европейски културен обмен. За съжаление наградата на Банка „Аустрия“ – въпреки гръмкото си име, се оказа по-скоро незначителна, всичко си остава на регионално ниво, книгите на наградените излизат в едно малко издателство и не се разпространяват достатъчно. Не съм чувал някой от тях да е бил поканен на големите фестивали, но това е съвсем друга история, която всъщност няма нищо общо с литературата, а с механизмите на културното спонсорство, с институции и т.н.
В България литература и език остават на заден план… Какво точно имате предвид?
– Тук говорим за различни феномени, макар и да оказват влияние един върху друг.
Единият – най-общо бих го нарекъл обществен – включва и институционална недостатъчност, но повече ми прави впечатление една сякаш намаляваща чувствителност при употребата на езика, което обаче въобще не означава, че хората не са чувствителни на тема език. Предполагам, че има различни причини за това явление, като например новите медии, икономически кризи, промени в образователната система… С други думи, в момента според мен няма голям интерес към езикова култура, а опитите за „спасяване” на българския език чрез някакви закони са по-скоро тъжни, защото мнимите спасители не познават или просто не разбират разликата между езикова култура и пуризъм. 
Другият феномен е литературата, която се пише в тази среда. Професията на писателя не е лесна, тъй като до някаква степен трябва да се съобразява с „живия”, развиващ се език, а същевременно има възможност или може би дори е длъжен да го „култивира”. Разбира се, има най-различни представи как трябва да изглежда това „култивиране”, но аз тук не искам да обсъждам въпроси на литературна и културна теория, вместо това ще се опитам да  посоча кои книги не са интересни за мене като преводач. В общи линии има две категории.
Първата са книги, които тук (и това го знам от опит) най-вероятно няма да предизвикат интерес – те могат да са хубави, но по различни причини няма да се намери издателство за тях. Например защото са с тематика, която вълнува българи, но не и немци, защото са написани по начин, който тук вече не е модерен, или просто не се харесват, защото имитират жанрове, които вече си имат тукашни имитатори или дори оригинали и т.н.
Втората категория са книги, които и като читател не одобрявам – в нея, грубо казано, се движим между неграмотност и крайни претенции. А и тук има имитации, само че в този случай имитаторите очевидно невинаги са разбрали същността на имитираното. Престанах да се учудвам, че такива книги се публикуват дори от големи и престижни български издателства, също както съм престанал да се учудвам, че във всяка книга чета имената на редактори и коректори, а пак намирам много правописни, граматически и стилистични грешки и недостатъци. Проблемът ми с този вид книги не е тяхната привидна експерименталност – експерименталното писане е в началото на всяко ново течение, на всяка нова епоха, – а в това, че им липсва истинска концепция. Експериментиране без някаква хипотеза, която искам да проверя с експеримента си, не е експериментиране. Вместо да се търсят нови изразни средства и да се изпробва тяхното въздействие върху читателя, имам чувството, че често се търси някаква самобитност, която в крайна сметка си остава куха.
А кое ви е интересно да превеждате? И би заинтригувало немския читател?
– Винаги е много по-лесно да се посочи кое не отговаря на собствените представи и очаквания, отколкото самите те точно да се формулират. Смятам, че няма нищо лошо в това, тъй като остава повече място за изненади. Така аз трудно мога да опиша някакъв определен тип книга, който би бил интересен на немския читател. Разбира се, пазарът тук е толкова голям, че по принцип има място за всякакви видове литература, ако изключим някои специфики, като например, че разкази трудно се продават и поради тази причина романът доминира като жанр. Според мене решаващ фактор е качеството – нямам предвид само „художествената” идея на книгата или дали може би е по-скоро тривиална, а също така професионализъм, прецизност, структура, концепция и изобщо техническия аспект на писането.
Искам да дам един пример: Току-що прочетох романа What I loved на Сири Хуствет, 2003 (на български издаден от „Колибри”, 2007, „Какво обичах“, превод Здравка Ефтимова). Съвсем „обикновена” история на две семейства в Ню Йорк, за техните идеали, планове и представи, за това как след една трагедия им се променя животът и т.н. Всичко това е разказано по класически начин, авторката в нито един момент не се опитва да оригиналничи, вместо това всяка дума прави впечатление, че е попаднала на точното си място, текстът има дълбочина, отделните слоеве на разказа хармонират, голямото се отразява в малкото, фактологическите детайли са добре решерширани и т.н. Не бих казал, че тази книга е между най-добрите, които съм чел, тя е просто една много добре „направена” книга, личи си, че авторката владее писателския занаят.
Дали съм попадал на български книги, които отговарят на изискванията на немския читател? Да, разбира се, иначе нямаше да превеждам от български. Но също така трябва да кажа, че за съжаление нито една от тях не е била на споменатото най-високо техническо ниво. А това не е само вина на авторите, това също е проблем на системата – тук или в Америка например има редактори, които работят заедно с автора, които в крайна сметка са част от самия процес на написването на една книга, има много по-добре функционираща литературна критика… Всичко това е важно за поддържане на високо ниво.
Как стигнахте до българския?
– Много просто, българският беше първият ми език, но тъй като никога не съм живял в България, немският ми е по-силен. Аз съм дете от смесен брак, израснах в Германия, завърших в Австрия и тук си останах.
Според вас кое е най-трудно да се преведе от български на немски?
– Винаги е най-трудно да се превежда слаб текст, независимо от кой език.
Кои автори сте превели и съответно са ви доставили най-голямо удоволствие?
– В списъка си имам 138 имена, току-що ги преброих, от които 72 са български. От тях, разбира се, по-голямата част фигурират с отделни текстове – един-два разказа или две- три стихотворения, – но все пак… И мисля, че като преводач не мога да си позволя да кажа, че една книга ми е доставила повече удоволствие при превод от друга.
Как стои въпросът с изучаването на българистика в Австрия?
– Единствената българистика в Австрия се намира във Виена, а тъй като няма много пари за хуманитарните науки, чисто българистичната програма е  по-скоро минимална.
Какви политики на представяне, тоест институционални, от страна на нашата държава и литературни – от страна на нашите автори, трябва да се извършат, за да намери българската литература по-добър прием на австрийския пазар?
– Други държави имат интересни програми, например Словения, но всичко това е донякъде и въпрос на пари. По принцип не съм недоволен от приема на австрийския пазар, дори не знам дали съвременната българска литература има потенциал за повече от това, което така или иначе е постигнала. В крайна сметка вярвам, че качествената литература рано или късно винаги ще се наложи – поне се надявам, че е така.

Няма коментари:

Публикуване на коментар