ПОСЛАНИЯТА НА ВИЗАНТИЯ

Византия в София

Литургии на Йоан Златоуст и Василий Велики, начало на XVIII в., Cod. D. gr. 64, София, Център „Иван Дуйчев”

След 77 години България бе отново домакин на Конгреса по византология. Бисерка Пенкова за специализираните изложби, които съпътстваха авторитетния форум.

От 22 до 27 август 2011 в залите на Софийския университет „Св. Климент Охридски” се проведе 22-ят Международен конгрес за византийски изследвания. Конгресът бе огранизиран от Асоциацията на византинистите и медиевистите в България, колективен член на  Международната асоциация за византийски изследвания. Освен научната програма конгресите по византология обикновено се придружават от редица културни прояви, сред които на първо място стоят специализираните
изложби. Признавам, че бях сред скептиците, които се съмняваха в успешната реализация на изложби, достойни за този най-авторитетен форум на международната византинистика. За щастие действителността ме опроверга – получи се широка панорама от паметници и теми, по един или друг начин свързани с византийската проблематика в най-широк смисъл.

Миниатюра от пурпурен ръкопис, IХ в., Държавен архив, Тирана

Изложбите, които бяха организирани в София, са разделени от организаторите в три групи: основни, съпътстващи и фотоизложби. Пълната програма на изложбите може да бъде намерена на сайта на конгреса (http://22byzantinecongress.org/bg/). Не е възможно тук даже само да се споменат всичките, целта ми е да представя най-интересните и най-важните от тях.

Основните изложби според мен могат да се разделят още на „музейни” и „худо-жествени”. Без съмнение най-голям интерес представляват тези от първата група. Даже само за тяхното представяне няма да стигне отреденото ни място.

Бих отделила обаче две изложби. Собствено „византийска” и несъмнено с най-голямо научно значение е изложбата в Галерията за чуждестранно изкуство „Сиянието на Византия. Украсени гръцки ръкописи от Балканите от VI-XVIII в.”. А изложбата „Послание от вековете. Църкви и манастири от Балканите” в Софийската градска художествена галерия бе открита още в началото на юли. Тези две изложби са абсолютно различни, но ги отделям, защото са замислени и реализират
самостоятелни оригинални теми. Първата очевидно е акцентът в изложбените прояви към конгреса, втората остана в сянка и едва ли някой от участниците й е обърнал внимание, но тя е важна за нашата, българската художествена ситуация и определено е успех за галерията. Другите изложби – „България във византийския свят” в Националния археологически музей, „Средновековно православно изкуство от българските музеи и колекции” в криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски” и Byzance aprеs Byzance в Националния исторически музей, се базират върху основните им експозиции, разбира се, обогатени и разширени с редица паметници от други музеи и галерии.

Специфичните условия на пространството на Националния археологически музей не позволяват разгръщането върху голяма експозиционна площ, но трябва да се признае, че организаторите максимално са ги използвали. Мотото на експозицията позволява да се представи българският средновековен материал в съпоставка с византийските му модели и образци. Не е търсена хронология, а е избран тематичен принцип – войната, трудът, битът, жената, църквата. На малко място е постигната пълнота в картината на живота на средновековна България като част от византийския свят. Усещането за съизмеримост на българското средновековие с византийската цивилизация се усилва от присъствието на няколко ключови паметника със световна известност и свое място в историята на византийското изкуство като ранновизантийския реликварий от Варна, Преславското съкровище, литургичните платове, Погановската икона. Въпреки че не е част от програмата на конгреса, тъй като бе организирана през миналата година, изложбата „Аз писах” в съседната зала се явява като естествено допълнение, показвайки развитието на българските епиграфски паметници, а кирилското писмо е най-големият български принос в европейската цивилизация. 

Христос Пантократор, икона от Несебър, ХI в., в изложбата „Средновековно православно изкуство от българските музеи и колекции” в криптата.

Макар че е назована твърде общо – „Средновековно православно изкуство от българските музеи и колекции”,експозицията в криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски” представя основно иконното богатство на България. На мястото на паметниците от ХVIII и ХIХ в. са добавени икони от извънстолични сбирки – от музеите във Варна и Кърджали, от галериите в Пловдив и Плевен и други. Но откритието в изложбата е новоразкритата византийска икона на Христос Вседържител от ХI в. от Несебър, чиито два по-късни слоя са виртуозно свалени от реставратора Дана Дечева и пренесени на нова основа. Разчистени и реставрирани са и други несебърски икони, които представят високото качество на художествената продукция на този черноморски град. Водещият принцип на изложбата е, че византийското изкуство всъщност продължава на Балканите и по българските земи и през вековете след падането на Византия. Принудени от даденостите на постоянната експозиция, авторите на изложбата не са постигнали четлива тематична или хронологична структура на изложбата. На места съседството на икони и свалени стенописни фрагменти не е благоприятно за стенописите. Но като цяло и в този си вид експозицията представя рядко пълна картина на паметниците на иконописта в българските колекции. Освен иконите и няколкото витрини с църковна утвар в изложбата са показани няколко много интересни ръкописа от фонда на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” – Палаузовият препис на Бориловия синодик и Евтимиевият служебник от края на ХIV в., романът за Александър от ХV в. и други.

Названието на изложбата, която представи в програмата на конгреса Националният исторически музей, цитира станалото термин заглавие на книгата на видния румънски византолог Николае Йорга от 1935 „Византия след Византия”, в която се развива идеята за приемствеността на византийската култура сред балканските народи и след унищожаването на империята. В този смисъл названието напълно съответства на съдържанието на изложбата. В нейната основа е частта от постоянната експозиция, показваща културата по българските земи от така наречения поствизантийски период, но обогатена с нови произведения на златарството, дърворезбата и иконописта. Идеята за това, че Византия продължава да живее и след изчезването й от историческата карта, авторите на изложбата илюстрират с показването на два ръкописа – единствения препис у нас на хрониката на Йоан Скилица от началото на ХII в. и препис на „История славянобългарска”. Колекцията на музея с произведения на поствизантийското изкуство е великолепна и съперничи на редица известни музеи.

Когато се говори за Византия и за нейната култура и изкуство, най-често се използват суперлативи и превъзходна степен. Особено когато става дума за луксозни произведения от злато, сребро, скъпоценни и полускъпоценни камъни. От тази гледна точка названието „Сиянието на Византия” не е учудващо, но в случая не става дума за блестящи скъпи метали и камъни, а за ръкописи. Изложбата в НГЧИ не е за широката публика. Обикновеният зрител, привлечен от названието, не би разбрал благоговейното възхищение, с което специалистите се скланят над витрината с потъмнели проядени листове. Но за просветените съприкосновението с пурпурните листове, изписани със сребро и датиращи от VI в., е незабравимо преживяване. Другият акцент в изложбата са листовете от IХ в., върху които виждаме миниатюри с пищещите евангелисти, нанесени със злато върху тъмносин пурпур – такива в света са запазени само няколко. Но стойността на изложбата не е единствено в редките и даже уникални паметници, а в самата идея да се покаже развитието на византийската книга през вековете – от самото начало чрез пурпурните листове от VI в. до края във великолепните ярки ръкописи от ХVIII в., през великолепните образци на византийското писмо и ръкописен орнамент от Х, ХI и ХII. Другата особеност на изложбата е, че е съставена от ръкописи от балканските страни, които не са много популярни и рядко са излагани. Най-много са ръкописите от българските хранилища – от фонда на Центъра за славянско-византийски проучвания „Акад. Ив. Дуйчев”, Националната библиотека, Църковния историко-архивен музей, Народната библиотека „Ив. Вазов” в Пловдив. Дванадесет кодекса идват от Охрид, три от сръбски сбирки и определено „откритието” на изложбата – четиринадесет ръкописа от Държавния архив в Тирана, сред които се открояват споменатите пурпурни листове.

Специално трябва да се подчертае единната концепция на изложбата, последователно проведена от замисъла, през сложния процес на достъп до ръкописите и тяхното осигуряване, всичко това – дело на чл. кор. Аксиния Джурова, която вече десетилетия работи в тази област. Но една изложба, особено с научен характер, каквато е „Сиянието на Византия”, добива истинска тежест, когато е придружена от каталог. Каталогът запазва върху страниците си не само основните данни за ръкописите, но техните отлични фотоси са безценен материал за по-нататъшната работа на специалистите.

Византийската империя просъществува 10 века, но византийската цивилизация, култура и изкуство продължават да живеят дълго след турското нашествие – някои казват, че продължават да съществуват и днес.