ТОМАС ФРАМ И ТВЪРДИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

Томас Фрам и твърдият български език

  На Кукерския фестивал в Перник

Томас Фрам (Thomas Frahm) е роден през 1961 в Дуисбург. Следва география в Бон. Там създава малко издателство, в което публикува книги на чужденци, пишещи на немски. Между тях и една българка, която го убеждава да издаде поредица български автори с неопетнено име: Константин Павлов, Радой Ралин, Блага Димитрова. През 2000 се премества за постоянно в България – с цел, както сам казва, да открива и отгатва страната. За щастие, продължава той, с блестящ неуспех; затова и продължава да бъде тук. От 2005 е преводач (на немски der Жbersetzer) на книгите на Владимир Зарев (когото смята за автор, неоценен от българската публика), което, според него, му носи най-важното познание досега: че България е книга с много страници.

За тази многостран(ич)на книга Митко Новков проведе с Томас Фрам изобилен разговор, като първият въпрос, естествено, беше защо смята, че неговият писател фаворит е игнориран в собствената си родина.

Казваш, че не знаем колко добри са книгите на Владимир Зарев. Защо?

– Съдя по оценките, които получих от някои културни хора, прочели „Разруха”, и по отзиви в печата. Книгите му се четат предимно „събитийно”, като че ли романът е само хроника или огледало на видимото. Да, Зарев е и това: верен хронист на българското обществено развитие, но иновацията, която той въведе в българската литература, е толкова фундаментална, че въобще не се възприема. Зарев с лъвска лапа събори границите между външните събития, били те политически или индивидуални, и вътрешно-психичните процеси у хората. Той разбра, че излизането от традиционното общество може да освободи хората от общностното „трябва”, но за сметка на това ги натоварва с конфликтите на съвестта! Няма ги вече „хорицата”, а отговорни пред правовата държава индивиди, които при всяко кашляне на държавно или международно равнище са изправени пред конфликти на съвестта, за чието решение няма еталон. И тъй като става дума не за философия, а за художествена литература, всичко това се случва в Заревия език, който е невероятно постижение за България и според мен не само не се разбира, а въобще не се забелязва. Българският език е – както един ваш хубав израз го посочва – нещо като „хвърлен камък”, т. е. нещо твърдо, предметно, фактологично. При Зарев обаче вече не е така! При положение, че и хората, и обществото, даже природата и климатът са в неспирно развитие и постоянна промяна, едно поетично слово, което само ТВЪРДИ, миг след изказването си вече не е вярно. Зарев усети това и извади българския език от твърдото агрегатно състояние, направи го ТЕЧЕН, ДУХАЩ, ОБЛЪХВАЩ или пък ПЛЪЗВАЩ СЕ. Зарев интуитивно разбра, че в наши дни вече е НЕВЪЗМОЖНО ДА КОНСТАТИРАШ, защото в момента, в който констатираш, вече не е така! Той не твърди, а обхожда фактите, хората и събития, той ги облъхва изпитателно с фрази и описания, думите му ТЕКАТ КАТО РЕЧ В ИСТИНСКИЯ СМИСЪЛ НА ДУМАТА – покрай речните камъни на отделното или речните острови на общностното, и не ги „казват”, а им очертават контурите. Това, което мнозина смятат за „многословие”, всъщност е част от посланието на Зарев. Казвам го като читател, всъщност като един търсещ себе си германски автор, който си е намерил майстора в този изумителен българин и – превеждайки го – се учи от него...

   Преводачът и неговият автор – Томас Фрам и Владимир Зарев

„Втечняване” на ТВЪРДИЯ български език?!

– Може би не е зле да уточнявам какво имам предвид с „втечняване на езика”. То не е в динамизирането на езика по отношение на синтаксиса, нито по отношение на словореда. Става дума за контактна метаморфоза между творец и свят, която отчасти променя и двете (даже без те да го искат). Ще трябва да говорим за еротично привличане в най-пълноценното (старогръцко) разбиране на думата, което определя сетивата като пипалата на човешкия дух. Еротичен подход към света, това значи да попиваш света с всички сетива, да се вълнуваш и сгорещиш. Тази безкрайна гъвкавост наричам ИНСПИРАЦИЯ и тя ти позволява да надминеш всички граници и да се прилепнеш за емпиричния свят в такава степен, че се получава неразделна целокупност между назоваващо и назовано в корпуса на думата. Докато нещастният германец обича да подсоли сладоледа си, но пък ръси захар върху салатата си, т.е. философства в художествената проза и става поетичен във философията...

Хвана се с българския, защото не искаш да солиш сладоледа и да захаросваш салатата?

– Да, точно така! Германецът е склонен да изгражда теории, но не за да разбира, а за да се предпази от изненади, т.е. от самия живот. Исках най-сетне да спра това протестантско теоретизиране, което с безброй трансцендентални предпоставки априори пресолява сладкото в живота и захаросва крехко зеленото. И се лекувах радикално тук, в България, за което безгранично съм благодарен на страната и на хората.

Писах един кратък текст със заглавие „Гювеч”, само една страница, в който изложих наблюдението си, че в България все още има истински неща, чието качество е силно зависимо от контекста, тоест от конкретната среда, в която се намират. За пример взех гозбата гювеч – една дума само, която обаче обозначава безброй вкусове... Думата „гювеч” дава понятие, но за разлика от немската теория не ти спестява да се запознаеш ЛИЧНО с емпиричното, тъй като вкусът на гювеча е зависим от местния микроклимат, почва, подправки, готварски обичаи в региона и отделния дом - и т.н. Тогава ме осени откровението, че „качество” не може да се дефинира, ЗАЩОТО „КАЧЕСТВО” ВИНАГИ Е ИЗКЛЮЧЕНИЕ, ОСОБЕНОСТ. Сега сигурно вече се сещате накъде тича заекът на мисълта ми: теорията е правилото, а какво е изключението? Ами много просто: РАЗКАЗЪТ!!! Разказът намеква за общочовешкото, но го намира в това, което прави всеки човек изключение! Така че преживях тежка криза, направо крах на мирогледа си, и разбрах, че трябва да спирам да давам оценки на България и да започвам да разказвам за нея. И като по чудо тогава се яви на хоризонта Владимир Зарев, който няма моите проблеми, но има моите мисли и ги превръща в романи, така че: тези преводи за мен не са работа, а нещо като разгръщане на недохранените дълги години душевни качества в мен.

Казваш разказ, но – вземайки твоята метафора за „гювеча”, коя от неговите съставки беше най-трудна за препредаване в германския микроклимат?

– Най-трудни за предаване на немски са глаголите, които с представките си не само в семантично отношение позволяват на българите да придават богат спектър от значения и времеви аспекти и връзки между извършителите на едно действие и неговите „жертви”; тези представки направо оформят една динамика на действие в многоизмерното пространство между психическото намерение на говорещия и изкарването на това действие вън в „белия свят”, което значи, че за старите българи дума и действие са били изключително близки. Преводачът тук само може да се провали, ако не се вживява в текста в такава степен, че да придаде личната си вътрешна динамика на „словопада” на писателската реч, което немската граматика сама по себе си не позволява. Българският език е пряк израз на това колко дълбоки са корените на вашата култура: всяка словесна частица сама по себе си е твърд, т.е. статика, а заедно с другите частици образува непоклатим и непроменим КОСМОС. Обаче вътре в този космос има огромни енергийни потоци и бурни течения между множество точки едновременно. Тук вече виждаме защо езикът на моя главен автор Владимир Зарев е не само прищявка на безспорно амбициозен писател да „оригиналничи”, а преоткриване на българските душевни корени, които наистина са неразделни с езика. Затова няма как – тъй като живея тук и зная тези неща, иска ми се в моя превод да добавям нещо, един-два акцента само, които гъделичкат и будят сетивната памет на немския читател, защото интригата на едно четиво се получава от това как авторът и неговият преводач умеят да будят сетивната памет на четящите!

Има и трета трудност с уж безобидни думи като „уважение”. Уважение се превежда обикновено с „респект” или „ахтунг”, но това е погрешно стесняване на семантичното поле на много дълбоко и общочовешко чувство в тесния кръг на учтивостта и възпитаността. Това значи да изкорениш една мощна природна даденост до крехко цивилизационно постижение на ограничен кръг хора. „Уважение” обаче не е „респект” (или далеч не само), а жест: „Толкова ми правиш впечатление, че не мога да не те удостоявам с голямо внимание и важност” – ТОВА Е уважение!!! Не може да се сещаме за това, ако нямаме предвид ТЕЛЕСНИЯ ЕЗИК и ЕЗИКА КАТО ТЯЛО.

Заключение от казаното е: преводачът от български трябва да обръща изключително голямо внимание на това тяло, а не само на „главата на думите”. Нали и под шията момата е красива, а юнакът силен? В България изобщо духовното и материалното са все още силно преплетени, колкото и комунистите да са се стараели да наваксат западната преднина в шизофренизацията на нацията, като пропагандно идеализираха всичко за народа, а самите те изгасяха цигарите си в пържоли. Или както нашият поет Хайне иронично пише: „Проповядват на другите вода, а самите те пият вино у дома!”