Loading

Тодор Влайков – 1865-1943

Тодор Влайков, както и Мих. Георгиев са български автори представители на сказа след Освождението. Сказ е руски термин измислен от руските формалисти от 20-те години на 20 в. и се определя като повествователен тип със склонност към устна реч (виноградов). Според Бахтин е насочен повече към чуждата реч а устната е вторична. Терминът е взет от фолклористиката и означава устен народен разказ, стооящ на границата между ежедневната битова реч и художественото народно творчество. Сказът в творчеството му се появява, защото сюжетите отвеждат към патриархалния свят и неговите неписани, но винаги спазвани закони. В този свят всички живея заедно, трудът е колективен, мъките и радостите също. Личността се съобразява с колектива, както и извършва тотален контрол; патриархалния човек е обвързан с родното и не чезне по чуди светове. Ритуалите и традициите се спазват от всички възрасти. Споменът от този свят следосвобождението е разрушен, буди носталгия към миналото и много автори се връщат в творчеството си към него. Условията за сказ са: стилизован като разказвач повествовател; чуждата реч създава дистанция между автор и разказвач; самостоятелност на разказвача от авторовите възприятия. Особености са : мозаечното сливане на текста чрез разговорни форми. Тодор Влайков е от поколението на ПС, получил специално литературно образование и се отдава на обществена дейност. През целия си живот редува общесвена с литературна дейност. Цялата му проза е изградена в сказ; в нея има нов- ритуален език. Разклазите му са за закона, за правилния ред в света, за нарушаването на този ред, за битовото живеене. Рритуалът прави възможно остойностяването на личния опит за дадено мислене. Езикъът е по- ясен и всекидневните неща придобиват огромно значение. Ритуалният език се изразява в взетите от фолклора образци. По-младия винагии да поздрави първи; наличието на родови названия- героите нямат само име- те са леля, чичо, стрина и т.н.разговоът не започва случайно, а винаги иима цел. Патриархалния човек е идеализиран , неговият свят е свят на йерархията; той е строго маркиран от вечните знаци- всички разкази са разкази за знаците, а не само за развитието на сюжета и образите. Ритуалът вече не есакрален, той е част от всекидневието- постфолклора. Създава се пълноценно битоописание само посредством фолклора и ритуала(идването на гости- интрига; появяване на нещо ново или чужд човек- нещо лошо, заплаха ). В разказите на Тодор Влайков и михайлаки не е така. Всяко действие означавса повече отколкото показва. Разказът получавяа многозначност и това води до неговата естетичност. За критиците двамата създават истински художествен разказ , защото той е изграден върху художествена условност. Основното в неговото творчество са битовите истории и разкази, които авторът пише 80-те , 90-те години на 19в. и 20-те години на 20в., когато запазва същата поетика, формирана в рания му етап и дори става по- консервативно – патриархален. Авторът изразява своето отношение към героя, положително или отрицателно, особено когато се любува на традиционния бит и нравствените добродетели. Сюжетите са от спомените и житейсклите наблюдения на автора но не са подложени на фабулна обработка и често се добллижават до възрожденските разкази и повести, които са композиционно разтегнати. Битовият му реализъм е обективен, а идеализацията пречи на чистия натурализъм . съхранени са особеностите на разговорната реч и диалектните примеси. Основни в неговите разкази са възхвалите на българските добродетели. Тодор Влайков създава чрез своите женски образи галерия от цени качества и ътрадиционни представи- стожер на семейството и рода, търпелива, работлива и т.н. Често в мъжките образи се усеща сблъсъка на традиционното и новото, моралното и покварата . В по-късните си творби показва рушенето на нравствеността и добродетелите (стрина Неновица е фанатично привързана към традицията и дори излиза от рамките на човешкото). В разказа “житиетона една майка” нравствения стойцизим и аскетизъм достигат до религиозен фанатизъм. Първата творба на Тодор Влайков е повестта “Дядовата Славкова унука”. Следват “Леля Гена”, “Косач”, “Чичо стайко”, “Ратай”, “учител Миленков”, “стрина венковица и снаха й” и т.н. интересес представляват и неговите обширни спомени ”преживяното”, чиито три книги “Детски години”, “Като бях момче”, “Гимназист в София ” са своеобразна мемоарна трилогия с романов смисъл. Тодор Влайков успява да създаде с тези книги субективен семейно битов епос,, в който се усещат чертите на неговите разкази и оповести- “Завой” продължение на “преживяното” и обхваща живота му като писател и общественик. В творчеството му съществено влияние имат народните песни, разказите на неговата майка и прочетееното в раното му детство от Каравелов, Блъсков, Вазов. Героите му също са повлияни от фолклора- те са идеализирани и разхубавени. Първите му разкази са “седянка” и “Разказ на една бабичка” – идилията и народната песен. Често неговите герои сходни с героите на михайлаки – връщат се към миналото- робството като по-добро време. Политическите му наблююдения са отразени в очерка “Каменов”; в хроника- очерка “В село ХХХХ” (“Кметове”). Често срещан е образът на учителля, който обаяче не еподготвен за жиивот и не познава нуждите на обикновените хора. Често неговият образ е нереален защото неговият поглед върху действителността е измислен . противопоставя настоящето с миналото, което се идеализира но това не е главното в неговитее разкази и повести. В неговото творчество не всичко е идеално. Вътрешното напрежение е постоянно. Има опастност този свят да се срине; хората търсят добро, а често намират лошо. Но и това описвано от Тодор Влайков общество не е идеално, а е ообщество в упадък. Хората му живеят едновременно в два свята – нминало и настояще. Отразяват настъпващата промяна, преход. Погледът се насочва към града, към новия начин на живот. Творчеството на Тодор Влайков е гласът на объркания български селянин , изправен пред нещо тъмно, непознато, внушаващо страх за бъдещето. Героите са сдържани в чувствата си, въпреки че са добри и нравствени. Градът е двусъставен- той ги привлича , но и той е носител на бедите им. Хората се стремят да запазят живота непромене, искат сигурност, всичко останало постигат с труд и упоритост . разказът се води от човека от народа- просто , наивно, архаично- битово, на пирдопски диалект. Често в разказите има възклицания, възторжени въведения към характеристиката на героя, описания на техния външен образ; на природата; характерен е възвишения слог, характерната интонация. Често разкзът се води между героите- чичо, леля и млад човек, за да се придаде авторитет на разказаното и изводите от живота. Героите разказваят не в домашна обстановка, а на път или на друго място, но не вкъщи. Героите на неговите разкази са предимно селски работници, малоимотни стопани, учители, разорени еснафи. Тодор Влайков споделя, че всеки образ в неговите произведения има своя прототип в реалния живот. Стреми се чрез изкуството си да служи на живота, на правдата, на народа. ДРКР споделя за Тодор Влайков- веселин:

  • произведенията му се отличават с единство ихармоничност
  • определя героите му като неживи, непластични
  • забелязва силна композиционна рамка
  • избягва ефектите.
  • Положително се изказва за “разказ на една бабичка” въпреки неговите недостатъци- недоразвити характери , невероятност на случката
  • “Дядовата славкова унука” – има характери, незавършени, но ги има
  • “Леля Гена” – посредствено изложение на събитията, връзка с “разказ на една бабичка”
  • “Ратай” – по- дълбока характеристика на мъжкия образ, почти липсват възклицанията, характерни за други творби, групира лицата по контрастен принцип



Няма коментари:

Публикуване на коментар