Теодор Траянов – 1882-1945 и българският символизъм

Със символизма се свързват Яворов, Дебелянов, Лилиев, но най- пълно и цялостно именно Траянов въплъщава всички характерни особености на символистичната школа. Неговата поезия от дебюта му през 1905-08 до смъртта представя най- последователно поетиката на символизма. 1905г той изпраща от Виена своето стих “новий ден” на сп “Художник”, кото е посрещнато с многоо противоречиви мнения. Радославов го коментира с положителни думи, гоовори се за индивидуалност на стиха, за дългоочаквана промяна. Любомир Стоянов определя това стихотворение като програмно за цялото поетическо творчество на Траянов . след стихосб на Яворов “Безсънници” 1907 стихосб на Траянов “regina mortua” 1908 е втората българска типично симв стихосб , която дори е смятана за първата по рода си. стиховатат организация е доведена до съвършенство, в нея има нещо хладно мраморно, стерилно, образността в нея е дестилирана от предмеетни значения и е типично най- символистичната. В нея царува музиката, разбране не като мелодия и настроение, а като логика; тя трябва да се интерпретира по логико- философски, а не п традиционен начин. В нея се срещат надземни абстракции и липсват биографични реалии; Траянов стилизира живота си като духовна авантюра. Според Милена Цанева у Траянов авторовото съзнание не се персонифицира в определен лирически осезаем образ; лирическият аз е лишен от конкретност и автобиографичност; стремеж да се надмогне единичната личностна характеристика и да се изрази универсалното , общочовешкото или изконно племенното съзнаание. Поезията на Траянов притежава съществените символистични характеристики: индивидуалистично съзнание, снижен витален тонус, пречупена борческа енергия и воля, безволев мечтател, владее тиха меланхолия, тиха тъга и умора, песимизъм , отчаяние, затвореност; чувство за пасивна жертва, ненужност; център е субективният свят, който не носи действителността, а субективната ддушевност чрез поетически символи; всичко загатва някаква отвъдна, тайна реалност. Траянов започва като символист без никой да нарича този тип писане сиимволизъм, в началото е определян като индивидуализъм. Той е нов тип автор, който се реааллизира и с нов тип писане, но и нов начин на живот. Той е аутсайдер, писател от поколението на Йовков, Дебелянов, Лилиев, който оставя дълбока следа в литературния живо. Те изработват различни стратегии на животт, които реализират чрез текстовете си. роден в пазарджик, пътува из цяла БГ със семейството си . има интерес към литературата, музиката и астрономията. Рано напуска БГ и учи във виена литература. Живее там близо 20г и се влияе от най- големите австрийски инемски поети. Винаги пише на български език. 1912 се връща в БГ. Драматиизира(Пише либрето) на приказката на Оскар Уайлд “младият принц”. Заедно с радославов основава сп”Хиперион” 1922-31г, а 1907 заедно с Димо Кьорчев подготвя символистичен сборник “Южни цветове”. С появата на първите му стих в поезията се усеща черен полъх на романтизма неяснота и дух на вкаменено приказно царство. Неговото творчество почти не принадлежи на реализма, то принадлежи на неясснотата наа студения абстрактен свят, на мъртвия пейзаж. Често определят творчеството му като “северна пустиня”- свърталищще на мистика и романтизъм . Траянов е даллеч от влиянието на южната, на българската поезия, на славянската сантименталност. Но неговите балаби “Смърт в равнините” и “Тайните на струма” принадлежат към българската поезия и музика едновременно. Музиката присъства в неговата поезия не само като тема , а и като душа. Като поет Траянов е завършен индивидуалист; човекът далече от повелите на рода на патриархалното. Той е поклонник на нездравата яснота, романтична заобленост на предметите, а не тяхната отблъскваща очевидност. Голяма част от неговото изкуство е мъртво, неясно, сурово, предадено на стилистично еднообразен поетичен език; в стих има мн огословие и еднообразен ритъм, машиналност и студена техника. Често природата е замръзнала, има странна неподвижност на предметите. “Мъртвите царкини ” на Траянов са предвестник на ново развитие с много тъмни съзвучия, странни асонанси, отвлечени символи, болни метафори. 1908г излиза първата му стихосб “Regina mortua”. Първите впечатления от нея са изненада. Първите стих носят бодрост, поетът борави с реалистични понятия, взима образи от видимия свят, отъждествява се с природните явления- “Новий ден”, “Чучулига”, “Вечерна хармония”. Има устрем и полет, изящен художествен рисунък. Пейзажът все още не е сух, безличен, а винаги е свързан с чувството, което той поражда. В стих като “Скръбна нощ”, “Колебание”, “Тъжен привет”- владее разочарованието, тъгата и се затвърждава принципа , че “скръбтта е естествена атмосфера на поезията”. Стихосб не изненадва с латинското си наименование, звучало е по- престижно. Латинските наименования са част от литературната идеология и поетика на символизма. Това е носталгията по античността и средновековието, по културното минало. “Мъртвата царкиня” е символ.книгата е пластиична, всеки текст се тазглежда като отделна книга и същевременно се вплитат в една. Символиката отпраща към представи и състояноя на наблюдаваното. Алюзията на стиха е и идеална и реална. Доминантният замисъл се променя в хода на реализацията. Последният стих винаги звучи като рефрен, така се внушава настроението. Меланхолията е най- значителния поетически тон. Смъртта е път към вечността към покоя, към абсолююта и всичко непреходно. В стихосб като дебютна няма нищо случайно. Тя стилизиира обррази, състояния, настроения. Мъртвешката символика пронизва всичко. Основният цвят е бялото снегът, чистоото; сиво- бялото- скелет; черното, което създава релефността и контурите. Бялото е повече от цвят. Той е граница, начало, израз на вечността, раждането и смъртта- на кръговрата на живота. Любовта също е стилизирана- в нея се съчетават виталното и мъртвешкото. Харатерни са необикновени образи, алитерацията. Траянов чете живота чрез неговата преходност, жано за него е съвършеността и постигнатостта. Символиката придава мистичност, схваща се като свят, който живее чрез реалности. Според Иван Радославов поезията на Траянов е дисонанс с останалата българска поезия. В 1911 ислиза сборникът “Химни и балади”, насочва към високото, сакралното; наподобява средновековна рапсодия, която оглася движението и звука на високите сфери. Баладичното събужда страхопочитание; представя се всичко завършено и избистрено. Стиосб носи началото на поетичната реторика, на поетическите възвания и обръщения към пролетта, към майката, затихва говорът от първо лице; хоровост и множественост на гласовете. Поезията се превръща в хорова декламация. Появвява се месиянската идея, чувството за избраност; важни са тсих “Полонеза”, “Близка и далечна”- мотив за жената. Често стих от тази стихосб завършват оптимистично- появява се надеждата. 1921г “Български балади”- завръщане към родното и родината. Символиката прозира в завръщането към ценностите, към новия поетичен език, в ценността – “ние”. Радосллавов определя стихосб като класика на българския символизъм. Траянов е голям поет но немърлив художник. Създава нов стил на патриотичната поезия. Книгата е модерна, различна, синтезирана между образност и език на символа и алюзията, на историческата реалност. Постига се близост с музиката. Продължават да се срещат видения, русалки, ненагледни женихи, скръб и меланхолия. В поезията не се вижда отпечатъка на личната съдба; в нея историческата и националнатаа съдба са лично изживяване , но са и епично- баладична картина. Символистичният аз е оттеглен назад, защото той не е субект на преживяването. В тези баллади се усеща оскърбената национална гордост и едновременно съзнание за национално доостойнство. Траянов възприема националния погром като съдба, библейско възмездие, върховна несправедливост. Някои го наричат “hommoduplex”- двойствен човек, защото раздвоен между изтока и запада; романтичното и символистичното; родното и чуждото. Поезията му е определяна като ообемна и съкровена изповед. Най—важни и интересни са стих “Смърт в равнините” и “Тайните на стума”. Първото стих е посветено на Панйот Киселков и изразява общото чувство на протест срещу войната . баладаата е бллизка на “Хаджи Димитър”. То е антитеза на ботевия стих. Героят е сам, липсват символистични животни и космоса. Трагичността на самотата. Второто сти поставя предела между езика и прехода към музиката – от балада към кантата. Това стих е пример за статичност на “българските балади”. Героят е природата, която скръбно мълчи и носи в себе си скритите сълзи на народа. Тази стихосб е знакова и гранична за Траянов подобно на “Безсъници” на Яворов. Посветена е на Любомир Стоянов. Съчетава модрното и традиционното. 1925г “Романтиччни песни”, които са епилог на чувствата, залез на страстите, болките. Те се приемат за ехо на “Сън за щастие”, но при Траянов се борят чувствата на самота, погреебална любов и смърт. Стихотворенията “Скитнишка песен”, “горски чар” “Май”- разкриват интимната любов към природата, чиито багри олицетворяват душевните тревогги на поета. В тях се преплитат елементи от народните песни с реални преживявания.

Още теми