ДРКР казва за него, че е обществен феномен, който не се поддава на класиране- една психооогическа загадка. Стоян Михайловски е автор, който смята за несолидни всички институции, той е мрачен песимист за бъдещето на Българската народност. Алеко е първият критик на Стоян Михайловски и го определя като умозрителен, но не дотатъчно пластичен поет; силен по дух; определя произведенията му често като чепати, безвкусни, бедни на изобразителни средства и език; нарича някои оот творбите му “бисери в смет”. Но има и някои положителни определения за първата му поема “Поема на злото” – “силно въображение”; “богат дух” (влияе се от френските моралисти) ; “поетически и величествен слог” ( Стоян Михайловски обича реториката и класическите форми) ; “горещ мистицизъм”. За поемата “EMHANASIA” - “тя е поема на песимизма и единствена по рода, съдържание и формата си, по величието и пълнотата на изображението си тя е украшение на нашата поезия”
Милена кирова също дава положителна оценка. Това е първата българска философска поема, в която има няколко нови момента- философско разсъждение, абстрактно- символна образност, пределно открита концептуалност, структурата на поемата е лирическа. За “поема на злото” – религиозен сюжет, ортодоксално християнска трактовка на темата, приема се от философско- мисловна и художествена страна; не едиалогична а драматическа; в нея се създават образи, а не илюстарции; за Стоян Михайловски е характерно, че приема словото като материя, която подлежи на обработка; текстовете му не дават еднозначни отговори и са изпъстрени с паратекстове; те не са свидетелства, бележещи слова; но проповядват истиина, пророчество , притчовост. Словото е изкустност; то е помнещото слово и стои върху определена културна традиция. Най – цитираните текстове са Библията и Коранът. Във времето на дистанцирането на българското и ориенталското, което е обозначено като ниско, чуждо, Стоян Михайловски е единствения автор , който подкрепя ориенталското, мисленето, менталността на българското е част от ориенталското. Стоян Михайловски се изживява като човек на преливащщите се различности. Чужд е на европейския патос на Алеко и ПС, вдъхновява го моралистичния патос. Той е поет, публицист и философ, често е разглеждан като чужд, защото неговите текстове изглеждат чужди, несинхронни , модерни, нетрадиционни. Като автор никога не изглежда актуален – 800-те години е мподранил а 90-те вече е закъснял; осъзнаван е като значим но не и като доминиращ автор. Има няколко заслуги в литературата:
систематично се обръща към самата литература и от културата прави литература
още първите му публикации са обръщения към литературата (цитати, мото, различни паратекстови опори).
акцент в поезията му е човешката природа и то нейната неповторимост
тъжен извод е непроменимостта на морала; човекът прави времето, а не времето човека
Стоян Михайловски вижда литература навсякъде, дори и там , където я няма
Първи в литературата разбира историята като време, непрекъсното, а съвременността като част от тази непрекъснатост.
Цивилизацията и цивилизоването на българското общество са тема на много негови произведения. Димитър подвързачов нарича поезията на Стоян Михайловски “симфония от гръмотевици”. Според ПС Стоян Михайловски се разкрива чрез своите сатири, чиято сила е в негацията; той запазва благоволението на това , което е ббило преди и което сега се разрушава. ДРКР определя Стоян Михайловски катоо мрачен и песимистичен ум, повече мислител, оратор и проповедник, отколкото поет; одобрява първите му произведения защото те се характеризират с сила на езика и смелост на мисълта; най-силен е вв сатирата, която започва от стихосбирката “Novissima verba”. Според ДРКР най-доброто му произведение е “книга за бълг народ”. Казва още, че творбата му не отразява човека а онова , което се крие зад четивото и което е смъътно доловвимо. Повечето му съчинения пораждат неприятни чувства и възражения, а не съгласия и задоволство. Стоян Михайловски има своето значение не само като автор, но и като човек. В книгата му “от развала към проовала” и “днес чук, утре наковалня” са вложени идеите му на човек. “от разв....” е сбор от политически тиради и размишления, представени не от конкретни лица а от типове. Авторът никога не създава живи лица и индивидуални характери. Произведенията му са определяни нза тенденциозни. “днес чук..” е сборник стихотворни творби различни по жанр, повечето изразяващи душевните кризи на автора. Интересни са самопризнанията на автора. Програмна за цялото творчество на Стоян Михайловски е неговата мисъл “българина не е свободен а е освободен”.
“Източни легенди” 1904г. не описва напълно личността и творческото дело на автора.излиза 1904, но десет години по- рано се появяват първите откъси в различни издания. Текстът дълго време отлежава в съзнанието на автора преди да се появи. Този текст отразява точно и ясно мотива за източното , за Ориента. Съдържа много паратекстове, посвещения, отпратки. Поставя началото на олитературяването на литературата. Интертекстуалността се подчераатва по външен начин. Прооизведението е израз и н амодерността, обоорва предсставите за медиатора не Западното и Източното. Стоян Михайловски възвръща интереса към ориенталското, в момента, когато литературата като цяло се бори за отдалечаване от източното. Много от източните мотиви се доближават о античните. Шпендлер казва, че западния човек е “фаустъовски човек”, който напада всеки инакомислеещ; за него всичко в неговия свят е насочено към постигане на дадена цел, за разлика от античния човек, който има друг жизнен идеал- незаинтересуваността. Близо до античния идеал е и източния човек, който не се интересува от историята- за него е важно настоящето. Нирваната също е свързана с настоящето. Фридри боденщед е автор, предсвтавителен за западната литература в областта на източните мотиви. В българската литература източният мотив не е примесен и временен, а дълбоко заложен “източни легенди” са в проза и не са същински легенди, а фрагменти, които са анекдотични, а често и параболични. Ориенталския елемент се съдържа във вид на мислене, начин на живот но не и като бит. Източното не еомразно и се разпознава като свое, то не е анахронизъм а е споено с европейското. Текстовете целят оспорването на илюзиите, усъвършенстването на човека. Стоян михайловски не вижда екзотичното в ориенталското, а ежедневното и общочовешкото. “Книга за българския народ” 1895г. има посвещение на всички страдающи, унижени, онепревдани и огнетени. Посвещава тази сатирическа стихосбирка, в която показва каквисредства употребяват деспотите а да увековечат властта си. страстта към властта е показана като най порочната човешка страст. Езикът е определен като чудовищен , вулгарен; рабооти с високи идеи, но разрушава високи илюзии. Според милена кирова идейната основа е положителна; пробладава сатиирично- изобличителния патос, но съдържа и идеалите на човека; създава панорама н аобществените и личностните добродетели; самият стоян мих. Определя Книга за бълг като “сатирична сбирка”; политическата му сатира се насочва в дълбочина на проблема за властта, държавата и социалното устройство на човешката душа. В тази поема се излъчва и съпротивата на народа срещу управлението. В нея има болка насилие насмешка и гняв. В своята обществена и религиозна мисъл стоян М изхожда от принципа на Монтескьо , според който основа на демократизма е добродетелта и нравствеността. “Книга за .....” е непрекъснат монолог от политическа софистика; разсъждения и изобличения . ориенталските имена и атрибути са прозрачноо прикритие на родната действителност. Книгата отразява обществени настроения и критицизма на българската общност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар