Loading

Литературната история- типове

Литературната история. Как се мисли историята през ХIХ и ХХ век? Съвременни мислители на литературната история.
Л-рна история – институция, формира се и f чрез образователни, идеологически и културни практики. Способ за удържането на културното наследство.

    • Позитивизъм: представители – Лансон, Морне, подобни са вижданията и на сходните им компаративистични изследвания на Балдансперже. В България представители на този тип изследване на л-рната история са Балан, Малчо Николов- без теоретизация; от друга страна концептуална цялостност (включваща емпиричност и теоритичност) представляват трудовете на Гачев (за ускореното развитие на л-рата), Корциус, Лихачов.
    • Правят се и истории на националните литератури- друг тип поглед върху въпроса.
    • Кое е първо – фактите или концепцията. През ХХ век: усилване на историческия теоритизъм: синхрония или диахрония при разглеждането на проблемите (идва от структуралистите). Започват да се задавт въпросите защо, а не как. Поставят се въпросите дали л-рната история е автонимна или не, дали е завършена или незавършена. Затворен поглед на л-рната история правят – немски и руски формалисти, френски поети на „чистата поезия”. Коментира се критерият за художественост (кои произведения трябва да се включват в рамиките на специфичната л-рна история). Яус: хоризонта на очакване. Промяната в хоризонта на очакване прави възможна л-рната история. Чрез дистанцията м/у двата хоризонта се обяснява промяната. Асиметрията: четенето се осъществява чрез опитомяване на хоризонтите. Всяко ново л-рно произведение принадлежи към определен л-рен ред. Няма абсолютна синхрония. История имам, когато схващам трите момента 1t-но, всяка диахрония е последователност от синхронни срезове, един елемент влияе на всички останали.

Янев: Има неесенциалисти и есенциалисти при възгледите за л-рната история. Фуко: Критика на факта: прекъснатост (историята може да се мисли като прекъснатост) – непрекъснатост (традиционно); Фуко: има зевове, случка, серийност в историята. Деконструктивизъм: нито един дискурс не говори чрез себе си и за себе си, той говори чрез реториката си и е субективен. Няма център, а 1 наличност, в к. всеки обект заслужава внимание. Въвежда се понятието темпоралност. Нов историзъм – история на множествата. Децентрализирана и фрагментарна. Рифатер: Проучването на безсмъртието на 1 творба може да стане само ако се насочи точно към нарастващата дистанция м/у неизменния код на читателите. Л-рната история е валидна само ако стане история на думите. Женет: История на л-рните форми и развитието им. Важна е теорията и после историята. Опозицията синхронно-диахронно. Моазан: За политическия и обществения историк всичко е история, дори л-рата, за историка на л-рата всичко не е л-ра. Л-рата се определея от социологически и естетически фактори. Обектът трябва да е различен, л-рният феномен съдържа законите и условията, в к. се появяват текстовете, разпространението, уч-щните и университетски институции. 1 л-рна история има за задачата да конструира в цялост даден л-рен феномен в неговото социоисторическо f-не.
Л-рната история не е подредба на автори и текстове, не е калъф, не се чете от-до. Л-рата живее в езика. Тя е постоянно пренаписана и пренареждана. Историята не е окончателна.
Българските литературни истории. Водещите идеи и проекти.
Възраждането- интересува се от текстовата наличност, а не толкова от качеството на текстовете. Текстовете са обгърнати от аурата на истинността, единство на битово и духовно слово, синкретичност, херметизъм; остъства историческо мислене и чувството за традиция. Критиката разглежда това, което трябва да е, а не което е. Няма норма. Истории: Р. Жинзифов 1877/8 л-рна история. Те са компендиуми от българското, само има родово разчленение. Пипин и Спасович, Геогри Попов, Д. Маринов (компендиум на знанията, не се различава от етнологията), Балан, Б. Пенев. Оттам различни стават историите на Иван Радославов (скандална по онова време); Малчо Николов, Г. Константинов (стб, нова). Еволюционистичен е подходът на Пенев, такава е и историята на Гачев.
Мисленето за л-рата в критиката на Вазов и Величков в статиите им за Каравелов и Ботев: задават въпроса за нов тип полагане на човешкото в историята. Поетът се отделя от революционера, деполитизира се л-рата, истината започва да се търси не в литературата, а от критиката. Обръщането към вътрешния живот е пряко следствие от изгубената вяра в тоталната положеност на личността в историята през революцията. Средищен за критическия език се оказва типът като средоточие на устойчивото, характерното, повтарящото се. Промените в л-рното поле са: 1. култивирането на вкус около „вътрешния живот” и „чувството”, за сметка на рационалистическата или класическата поезия. 2. блокирането на романовата хетерогенност и „нормализирането” на епическите жанрове в 1 строго регулирана типология на образите. 3.създаването на стилистически канон, недопускащ грубото, непристойност, натуралистичното.
Боян Пенев- баща на бълагарската история. Три основни предразсъдъка-вярата в наличността на българската литература; убеденост в органичната връзка м/у автор и текст; гносеологически оптимизъм; превръщат се в очевидности за понататъшната история неговите постановки, от което губи л-рната ни история. Оразличаване от етнографията. Литературната историография се нагърбва със задачата да съедини минало, настояще, живо и мъртво посредством континуитета на традицията. Развитието предопределя положителния отговор на въпроса „Има ли бг л-ра”, защото позволява да се гледа на литературния материал не като на проста наличност, а като на компактност и континуитет, побиращ цялата л-ра. Л-рната история е призована да помни и възпроизвежда континуитета на „творческия дух на нашето племе”. Триъгълник- творба, творение, Духпантеонизиране на българската л-ра. После моделът му се полага в другите култури след войните в модуса на родното. Но се променят л-рните инструменти и течения. Криза.
Боян Пенев е естетическият човек: преодоляването и себеизграждането на Аза. Централна фигура е Трорецът, който е парадигматичен модел на всяко човешко съществуване, защото самото живеене става произведение на изкуството: пишат се „портрети” на авторите. ! са любовта и страстта; жената е символ на скритата същност на аза, Душата е липсващата вътрешна цялост. Д-р Кръстев- разграничава естетическото от здравия разум като Кант, а Пенев снема кантианските разграничения.
Българската литературна история като част от европейската – Боян Ничев. Радославов- за л-рната история само факти са необходими, за разлика от поета.


Още теми 

Няма коментари:

Публикуване на коментар