Нередактирано интервю с премиера Борисов, две седмици преди да подаде първата си оставка


Нередактирано интервю с премиера Бойко Борисов, две седмици преди да подаде първата си оставка

Източник: L'Europeo Bulgaria 

На генерал-лейтенанта има кой да му пише. Едно интервю с Бойко Борисов, разположен удобно „в своя лабиринт“ от решения, лишения

От Любен Дилов-син 

Въпреки изкушенията от безкрайни метафори по Маркес започвам с един парадокс. Основният упрек на хората към политическата власт е размиване на отговорността, а когато се появи човек, който казва „Аз“ за всяко нещо, включително поема отговорност за неща, които не са му работа, тогава го обвиняват в диктатура. Как си го обяснявате? Примерно Булсатком и Би Ти Ви, задача на премиера ли е да помирява две търговски фирми?

А работа ли е на драгия зрител, като си пуска канала един месец и си е платил за едното или за другото, да не получава програмата, за която е платил?! В случая това има две страни. Хубавата е, че хората знаят, че като стигне до мен, ще има справедливо решение. Първо, и второ, партията е консолидирана и винаги може да подкрепи мое решение, което засяга хората. И не случайно мога да дам няколко примера за лична моя намеса, които всички признават. Примерно АКТА. България беше първата страна, която не подкрепи АКТА, както в кабинета, така и в парламента. Направихме го във време, когато европейската комисия беше „за“. Интернет доставчиците и изобщо хората, които са в интернет, бяха изключително доволни. Без моята воля и без да поема риска, това не можеше да се случи. Генномодифицираните храни – това е бизнесът на най-големите компании в света. За да се вземе такава позиция, да сложим мораториум и парламентът в България да гласува против – това е благодарение пак на силна лична воля – и политическа, и човешка. Шистовият газ – подписано, инвеститори, в момента, в който излязоха предавания по телевизията, които визуализираха процеса, и се появи съмнение, че би могло в Добричкия регион да се наруши водоснабдяването, да се замърси и впоследствие да има проблеми – спираме! Давам примери, които са много възлови. Тютюнопушенето – във всяка партия, във всяко семейство дори единият пуши, а другият не. Имам толкова приятелски семейства, а сигурно и ти, ако жената не пуши или не дава, изпраща мъжа да пуши, да стои на балкона или ходи до тоалетната – вкъщи! А в ресторанта може да пуши и на други деца и семейства да пречи. Но „за“ и „против“ на бизнеса, на ресторантьори – въпросът е огромен и в един момент трябва да кажеш „да“ или „не“. Защото има и двете позиции в партията. Тогава аз трябва да кажа!

Това не разглезва ли властта? Всички около вас не са ли убедени, че в крайна сметка премиерът ще вземе решение и те само ще го „съобщят“. Не ги ли разглезвате да тичат за всяко нещо при вас?

Има много министри и много хора във властта, които си се оправят сами. Но действително има решения, в които трябва да се поеме политическа отговорност на най-високо ниво. Това ми тежи на мен. Това поляризира отношението към мен. Годините, когато бях главен секретар и бях безпартиен професионалист, имах по 85–90% одобрение. В момента, в който почнеш да взимаш такива решения, за да ги наложиш, примерно пушачите казват сега: „Край!“, или „Излизам пред ресторанта да пуша и вече няма да гласувам за него, вече не ми харесва“. Това работи против мен. Това, че се приема лично срещу мен, не ми е приятно и не ми е хубаво от него.

Дори Соломон е взимал „съдбовни” решения веднъж седмично, а вие го правите всеки ден по безброй пъти. Не е ли по-разумно да се осланяте на колективните решения. Все пак Министерският съвет е колективен орган. Тогава няма да ви обвиняват в еднолична политика?

Ти помниш, че в правителството на царя имаше говорител. Излиза говорителят и приказва от името на институцията. Само че на българите манталитетът ни е такъв: искат око да види, ръка да пипне. Не е случайно това. Те искат да те виждат и да знаят какво мислиш. Затова за едни гласуват, за други не гласуват. Това е отговорност и тя страшно тежи, натоварва и затова съм ангажиран от 8 до 22–23 часа. Едновременно е хубаво, когато има работещи институции, а лошото е, че невинаги институциите се справят добре. И чувството за справедливост или за взимане на решение – окей. Тези случаи, които изброих, са с политически решения, нормално е да ги взема с допълнителна комисия, с партия. Но има решения, които би могло спокойно да си отидат на ниво община, на ниво министър и всичко останало. Но видя какво правим с дюните. Макар че хиляди дюни са продадени преди. Има моменти, в които абсолютно правилно ме критикуват, че дори не ми влиза в правомощията.

Като случая с водата в Севлиево преди дни. Каква работа е на премиера да решава проблемите с водата, при това на един от най-проспериращите градове на България?

Не е ли факт, че двадесет и две години Севлиево няма вода? Факт е, че цяло лято хората в Севлиево буквално не се къпят, греят водата, все едно са в деветнадесети век. И в края на краищата трябва аз да се занимая. Или в Габрово – двадесет години ги лъжат, че ще ги газифицират. За четири месеца го направих, когато го взехме като приоритет. Когато е в услуга на хората, не е лошо според мен. Натоварва, създава рискове, създава напрежение, идва проблем. Или да вземем ВМЗ – Сопот. Двадесет години това предприятие само саботажи! Миналата година дадохме шест милиона през Кинтекс. Вместо да ги дадат за заплати, те уж купили оборудване или материали за следващо производство. Сега, преди Нова година, още един милион, стават седем милиона. След като имаме толкова огромна оръжейна промишленост, а това е бизнес, който е много рисков поради политическите промени, които стават по света. Примерно за договор с Алжир – утре може да се вземе решение от ООН или от Европейската комисия и ти вече не можеш да изнесеш тази продукция за там. Рисковано е, а примерно сопотските заводи биха могли да бъдат страхотни машиностроителни заводи. Дали автомобилни или за нещо друго, със сигурност биха могли. Защото сега какво казват – държавата да им помогне. Как мога да го направя аз? По един начин: да възложа на МФ да поръча на МО да дадем примерно десет милиона, за да купим пушки и патрони, вместо да ги дадем за детски градини. Кое е по-важно? И изведнъж тези 3000 души – да, много са ни важни. И сега трябва за 800 лв. да им намерим работа, а за другите да търсим нещо, с което да имат препитание. Факт е, че трябва да се занимавам лично. Помниш ОЦК –  Кърджали – предприятието фалира, хората умираха от глад, от замърсяване. Сега вече предприятието е вдигнато на крака. Същото беше в Рудозем, същото в Мадан. Това е пътуване, това е усилие, това е умора. Но ако аз не го направя, кой? Някой да го е направил досега?!

Не обслужвате ли така наивната вяра и очаквания на българите за супергерой. Някой, който ще свърши работата вместо тях, някой, комуто непрестанно да се оплакват. В началото на демокрацията такова страшилище беше доктор Тренчев – изгоряла е  крушката на улицата, ще звъннем на Тренчев! Правят съкращения – ще звъннем на Тренчев…

Аха… едно време Дядо Иван, Русия ще ни спаси. После Европейският съюз!

А в момента вие сте плашилото. И по-важното е, че охотно насърчавате хората да ви разглеждат като последна инстанция!

Еми аз съм последна инстанция! Има записи вчера от Габрово как хората ме стискат и ми казват: „Не се отказвай да ни помогнеш, да ни извадиш от това, на теб разчитаме, спасявай“. И как да му кажеш на този човек: „Я си гледай работата, ти сам трябва да се оправяш“. Но тези, които са по-умни, в смисъл на по-инициативни, отдавна са добре в България.

 Не ви ли идвало на ум да кажете честно: „Момчета и момичета на България, трябва да разчитате малко повече на себе си, не само на премиера“. Севлиево е сред най-богатите градове на България. Ако те не намерят начин да си оправят водата, не знам кой може.

Но четири мандата е червен кмет. Сега нашият кмет заедно с Министерството на екологията близо 30 милиона вчера наляха в града за воден цикъл. За подмяна на тръбопровод. 70% от водата изтича в земята, а 100% се плаща от хората. Разбираш ли какво разточителство е това и колко е глупаво? Както и електроенергията. Произвеждаме огромно количество електроенергия и я пилеем. Ако направим енергийна ефективност, ще имаме два пъти повече енергия.

Добре… Не ми се говори за червени и сини кметове. Искам да разбера генезиса на това желание да се занимавате с всичко. Кога за пръв път сте се усетили като човек, който управлява хора, и очевидно ви е харесало? Преди „Ипон“ трябва да е било?

Това беше казармата. Но нека да започнем от училището и махалата. Там за първи път хората проявяват характер и се вижда кой какъв е. Аз винаги съм бил пълен отличник, златен медалист в гимназията. Майка ми е учителка, а учителските деца са винаги „Научи ли си урока? Имаш ли домашно?“. И второ, бях си така здравичък и в махалата си бях тартор на децата. Идваха да си играят с мен и имаше една приказка даже, ако някой иска нещо да му е истинно като твърдение, казваше: „Ходи питай Бобо“. Да им кажа дали е така нещото, за което говорят. После дойде казармата. В казармата аз си станах естествен лидер сред момчетата там. И като дойдох първи курс в пожарната, във факултета, самите курсанти, това беше демократично въпреки тоталитарната система, избираха командира на курса. И ме избраха мен. И аз фактически станах младши лейтенант на 19 години. Имах офицерско звание още като курсант. Четири години и половина съм бил офицер още сред курсантите и след това така си вървеше. Отидох в пожарната, където и сега да отидеш да направиш интервю с пожарникарите, ще ти кажат: нямаше пожар, който да съм пропуснал. Никога не съм дал друг да влезе преди мен в огъня. След това по същия начин си направих дисертацията и я защитих пред смесен съвет на ВИФ, Архитектурния институт и Военния факултет на ВИФ, защото беше на тема психо-физическа подготовка. Факултетът на противопожарната охрана е инженерен факултет и там 80% от програмата е на ВИАС, учи се статика, архитектура, висша математика – първа, втора, трета част, химия, физика, всичко! Съпромат съм учил четири семестъра! Инженерната подготовка и химията може да ти обяснят защо сега, когато отида да проверявам мост, магистрала или строеж, това ми помага много във взимането на решения – дали е в енергетиката, в икономиката, в строителство като приоритет. След това защитих дисертация и станах преподавател за четири години. Сиреч всеки ден заставаш пред курсантите и преподаваш. Това ти дава педагогическа подготовка, общуваш, изпитваш, пишеш оценки, заверяваш семестри. В същото време националният отбор по карате, което възпитава друг манталитет…

Но пак е чинопочитание и йерархия.

Но пак си е бой – тренировки, умора, лагери, подготовка, състезания, психика. Да подбереш хората, които ще могат да се състезават.

Едно от честите обвинения към вас е, че лесно жертвате хора. В личния ви живот може би не е така, но в политиката?

Не, и в личния ми живот е така. Причината за раздялата с Цветелина е, че тя просто не може да работи с мен. Тя не може да прави нищо. Или човекът, който живее с мен, трябва да е само домакиня и не може да има професия. И това е проблем на всеки един политик. Виждаш сега със Станишев – винаги съм казвал, че неговата приятелка е изключително квалитетна жена, Моника. Тя го надвишава. Аз и с чувство много пъти съм казвал, че и Цветелина навремето ме надвишаваше във всяко едно отношение. Но тя нито можеше да е банкер, нито можеше да е някаква, ако е с мен. Всяко нещо, което направи друг, е приемливо, ако го направи тя, е скандално. Седнах един ден и казах – нито аз мога да съм кмет и премиер, нито ти можеш да си работник. И това ще ни скара. Защото утре ще започнат да ни вадят: „Цветелина взела това, Цветелина направила онова“. И седнахме веднъж и за радост като интелигентни хора се разделихме. И това не е единствената жертва, която съм правил само заради работата. Приятели, които имах на корта в Банкя, с които играех тенис години наред, се опитаха на мой гръб да направят бизнес. Извиках ги и им казах: „От днеска не само че не си ми приятел, но и повече не можеш да ми се обаждаш, след като си си позволил да го направиш“. С министрите в Министерския съвет не допускам никакъв шанс да им се натрупват грешки. Щом е сгрешил и не може да се справи, си отива. Хората от нас, от ГЕРБ очакват точно това. И не случайно в най-тежката финансова икономическа криза.

Не се ли страхувате от самотата? Ако вземете и втори мандат, което е вероятно, няма да остане никой, с когото да можете да общувате просто така. Защото всеки се изкушава. В България политиците стават нормални хора, след като паднат от власт. Не всички, разбира 
се.

Царя не съм го питал за разрешение да дам този пример, а Тодор Живков също няма как да го питам, но ще ти разкажа нещо. Когато се запознах с царя и ходех по мероприятия и обслужвах неговата охрана и не само охраната, цялото му семейство, тогава, когато идваше тук, те още спяха по хотели. Той един път ме попита от кога познавам Тодор Живков. И аз му казах, че го познавам от 1992 г., когато вече беше паднал от власт. Дотогава нямаше никакъв начин от пожарната да познаваш Тодор Живков. Ако съм го познавал, най-малкото е нямало да бъда пожарникар, а директор. Той ме попита: „Добре, какво ти е впечатлението?“. И започнах да му обяснявам как ми е разказвал, говорил като пътувам, дори с него съм се возил. И царят се смее и ми казва: „Значи ти го познаваш от времето, в което се е очовечил“. За да ти дам пример за това, което казваш ти. Защото очовечването е точно след като…

Но царят си запази приятелствата, докато беше премиер. Макар че някои от тях му причиниха много неприятности.

И ако ме питаш мен, това му изигра най-лошата шега. В края на краищата, а и аз съм го казвал – нямам приятели поради тази причина. Ако застанеш зад приятел, той първо не може да прави бизнес, не може да прави нищо, за него е лошо и за тебе е лошо. Защо да ги обричаш хората? Никой не ти е длъжен четири години да не прави нищо само защото те познава.

Има пословични такива истории. Примерно дружбата между Андре Марло и генерал Дьо Гол...

Да, не можеш да правиш нищо и затова тежи. Каузата ми е такава, защото те, хората го направиха да е така. Никой не може да се подготви и да каже: „Аз сега решавам и ще стана премиер“. И станах кмет, станах и премиер. Всеки може да иска, но хората решават дали да станеш.

Вие имахте възможност – говорим за личен избор – дали да останете премиер, или да се кандидатирате за президент. Ясно е, че ако бяхте пожелали, щяха да ви изберат. Не се ли изкушихте поне за миг? Толкова по-спокойно е: раздаваш пагони, набиваш канчета на политиците, играеш тенис с дипломати, народът те обича безумно, и пак имаш достатъчно власт да се намесваш в процесите, може би не така ефикасно и бързо, но достатъчно. Не се ли изкушихте?

Трябва да кажа три-четири изречения преди това. Защото въпросите ти са такива, че не може с „да“ или „не“ да ти се отговори, многопластови са. Не съм се изкушавал, но много съм мислел по тази тема. Така или иначе много исках да си стана главен секретар и да остана… Естествено, кандидатствах, имах одобрение и ме избраха един, втори път. И винаги са ме избирали на такива постове, където е най-трудно. Кмет на столицата, трудна работа, премиер също. Това, което преди малко си говорехме за политическата власт. Ако аз бях мислел само за личната кожа и за партията, нямаше да направя правителство. От там започва. Ние до ден-днешен сме правителство на малцинството и аз трябва да чувам примерно от Кунева, че сме правели задкулисни коалиции. Вместо да се погледне истината. Каква е истината? Ние като правителство на малцинството поканихме и казахме кои партии в парламента биха ни подкрепили, за да направим правителство. Защото иначе нито един закон няма да мине. Първият вот на недоверие и сме свалени. Тогава излязоха Синята коалиция и казаха, че подкрепят направата на кабинет. Излезе „Атака“ и казаха: „Подкрепяме създаването на кабинет“. Излязоха РЗС и казаха, че подкрепят правителството за кабинет, и аз затова го направих.

В миналия мандат, това го има в протоколите на Народното събрание, аз предложих на БСП и на ДПС да си направят сами миноритарно правителство. Тогава Даниел Вълчев буквално се би на трибуната, за да не се случи това. Предложението беше – дайте да им дадем два гласа, защото имаше сто дни до подписването на Европейския договор. Дай да им дадем два гласа, за тези сто дни да подпишат, а след това винаги можем да свалим кабинета. Смятах, че така 
е по-честно.

Помня. Първия път на Станишев не му стигна един глас… Отчасти и затова аз поех този целия риск за държавата, цялата политическа и всякаква отговорност с миноритарен кабинет на управление. Ако тогава бях казал – господа, аз нямам болшинство, нека следващият си направи кабинет – БСП и ДПС правеха кабинет. След една година БСП и ДСП щяха да изпаднат в такава изолация, да ги бият с камери. И тогава ГЕРБ щеше да спечели с 80%.

Защо не го направихте тактически?

Защото вече след това нямаше вадене на държавата. Ние когато дойдохме, то тогава беше с половин милиард потънала, бяха изхарчили парите. И тогава трябваше да избират: дали партията и аз да дойда след това на бял кон с цялата си мощност, или да се хващаме за работа и да я докараме до нивото, на което сме сега. Избрах второто. Дойдоха президентските избори. Дотолкова имам акъл да знам, че премиерската работа е такава, че няма как да излезеш успешен от нея. Няма как. Тя поляризира. Изяжда доверието и подкрепата. Но в същото време българите и до ден-днешен продължават най-много да одобряват ГЕРБ, в историята на най-тежката криза. Всички други правителства след втората година опозицията имаше повече гласове от тях. Това се случи и в тройната коалиция, на втората година ГЕРБ беше първа политическа сила. Макар и извън парламента, бяхме с 10–15 % преди тях. Бихме ги за евродепутати. Ние още продължаваме да сме първа политическа сила и като гледам как от голи ливади станаха магистрали, стават мостове, става метрото, стават паркинги, стават южни дъги и какво ли не, да почнем Северната тангента, и ми е драго. Това ми носи страхотно удовлетворение.

То щеше да ви носи и като президент, несъмнено. Но щяхте да имате много по-спокоен живот.

Това е едната причина, а причините са три. Първата – че искам да си довърша това, което съм започнал. Аз можеше да стана президент още в по-предишните избори.

Тогава веднага се заговори, че имате сделка с Първанов…

Нямаше. Мен ме беше страх да не кажат: „Гледайте сега, бяга от София, защото е тежко“. Останах там. Сега по същия начин. Веднъж, една причина. Второ, имахме добър кандидат за президент. Росен Плевнелиев има всички качества да бъде и е добър президент. И не на последно място, а може би и на първо – партията щеше да се разцепи.

Щеше да има два центъра на властта ли? Едва ли във ваше присъствие ще се появи втори център на властта. Честно, това не мога да си представя.

Но президентската институция е такава. При премиера всичките инструменти на партията и на властта са в ръцете ми. Като президент трябва да ги викам при мен, да моля, нямам нито един от инструментите на контрола – нито министерски съвет, нито парламент…

Но щяхте да държите службите. Те са силен лост за контрол, особено на управляващи.

Нищо не е това! Виж в историята на БСП. Как изглеждат нещата към днешна дата – Първанов хвана за ръчичката Станишев и от един от най-невзрачните партийни функционери на БСП, вярвайки, че понеже е послушко, и ще го слуша, го предпочете пред Румен Петков, пред Румен Овчаров, Пирински – колко имена, по-силни от Станишев, имаше в БСП. Първанов го заведе, направи го премиер и след една година онзи просто го уби. Извади го от политиката, Станишев извади Първанов от политиката реално. На конгреса и всичко, което направи с него.

Вината си беше на Първанов, защото той можеше да си подаде оставката шест месеца по-рано като президент и да се върне в БСП на бял кон. И да каже: „Пак ще ви спася, както ви спасих през 1997 г.“.

Ами може би Първанов е пробвал доброто сърце на Станишев? (Смее се.) С една дума историята показва много предателства. А и сега имай предвид, че на външен вид управлението изглежда лесно в смисъла на контрол от моя страна, но този контрол не се постига лесно.

Постига се със страх в голяма степен, тях ги е страх от вас. Мисля, че след Тодор Живков вие 
сте първият български държавник, от когото дори физически ги е страх подчинените му. Аз съм бил в този кабинет по времето на Костов, също се страхуваха от него, но не така както от вас.

Те добре знаят, че аз… Особено като се прави бюджет, аз се опитвам да убедя всеки министър защо трябва да получат примерно здравеопазването повече, образованието повече, културата повече, транспортът повече. Защото това е важно – увеличихме няколко пъти нива на работна заплата, увеличихме пенсии. Особено отбраната, вътрешното министерство, искат повече пари и когато ги режеш, искат обяснение.

Тях ги е страх не само защото сте концентрирали цялата отговорност на властта. Имам чувството, че и физически ги е страх. Да не ги набиете.

И в края на краищата това ми е плюс. (Смее се.) Аз съм обграден и с много умни хора, имам много приятели в неправителствения сектор – примерно еколозите, археолозите, учени от БАН, такива, с които много често си приказвам. Примерно проф. Биолчев. Като седнеш и го послушаш малко, разбираш много неща в образованието, които няма как да ги разбереш. За процеси, които стават. Или примерно както от БАН дойдоха академиците и казват – на практика парите може да не са повече, но ако имаш приоритет образование в европейските програми, това звучи добре и за вас, и за нас, и за Европа. Ще създадем и създадохме административен капацитет в образованието и сега вече те сами, а не през МВнР и транспорта да взимат пари за образованието. С една дума, аз много обичам да слушам и мога да предложа теми от енергетика, от…

Благодаря, че ми припомнихте за БАН. Това не е ли едно от нещата, които ви уплашиха. Спряхте намеренията си за реформи по средата. Едно време казваха, че всички се страхуват от Тодор Живков, а Тодор Живков се страхува от БАН?

Мисля, че силово щеше да бъде грешка да продължим да ги натискаме, така както тръгнахме. Сега те много по-бавно, но плавно, институт след институт се осъвременяват. И в същото време те си правят и електронно управление, ще видиш колко много неща в БАН ще излязат на плюс – като печалба, от дейността на тези институти. Много внедрявания, които ги е имало, но не са били разгърнати в практиката. Сега започнаха да внедряват и да изкарват добри пари за самите тях.

Сега говорим за личността и властта. Вие правите нещо изключително рядко – успявате едновременно да сте и действащ политик, и някак си хората да не ви възприемат като политик. Вие сте човекът, който нарече политиците „лайно в целофан“, а самият сте политик от първата си публична минута, от поста главен секретар на МВР. Това си е политическа длъжност, колкото и да твърдите, че е техническа и оперативна.

Да, от партията се назначава.

Обяснете ми, моля, как ви прощават? Защо?

Да, прощават ми, защото всеки човек е грешен. И аз умея да си признавам грешките. И е нормално човек да сгреши. Предишните премиери се инатяха за всичко, а не са безгрешни. Казват ти, че има риск от шистовия газ, има риск. Показват ми го хората. Аз съм взел решение, как ще ми го променят? Няма как да ми го променят. С революция – да, може да стане. Но все още ГЕРБ е достатъчно силна като партия, за да има противовес. Само че хората идват, събрах се с еколози, показаха ми чертежи, поканих ги в Министерския съвет, разказаха ми, действително. След това извиках експертите от Министерство на икономиката и казах: „Сега това как ще го обясните и как ще го защитите?“. „Ами не можем да го защитим, има го риска да се спука сонда и вследствие на това да се разбие плочата, водата да изтече и Добричкият регион да остане без вода. Има го риска“. Добре, връщам назад, приемам страха на хората, правилен е, и мен ме е страх като тях за това. Променям решението си. Моите опоненти казват: „Да, ама той си смени решението“. Меня си го решението, защото държавата не е моя. И ако ти имаш по-добър аргумент и ме убедиш, какво значение има това да си сменя решението. Я накарай Костов да си смени решението – никога, инат до край! Докато този диалог, който аз водя с неправителствени организации и със самите хора, е изключително важен за мен. Имай предвид, че аз почти всеки ден съм на площад някъде, сред хора, и напълно неочаквано какво ще ме питат. Случва се пред тридесет камери и микрофона. Едните ти казват: „Аз не съм доволен, че си смени решението за АЕЦ Белене“. Друг казва: „Аз не съм доволен, искам повече пенсии“, всеки може шамар да ти удари, ако иска. Защото си в непосредствена близост до тях, има си го риска. Но аз го правя всеки ден, защото това ми е социологията. От хиляда души на площада вчера в Габрово една ромка ме попита дали не може да поевтинеят лекарствата и една, която казаха, че е пратена от комунистите, ме попита защо ще купуваме американски изтребители. Това бяха двата въпроса. Докато всички останали приказки бяха – има го на записа: „Да си жив и здрав, продължавай така, мерси за газа, направи тунела“. Вчера мина конкурсът за обхода на Габрово, който свързва тунела, защото вече строителството на тунела ни е по европейските програми. Ако го има тунелът, Казанлък, Сопот, Карлово, Калофер със Севлиево и Габрово, с този регион, е 30 минути пътят. А само 300 милиона са превели с един транш за Белене. След това на тази госпожа, затова казвам „риска“ – тя те пита пред всички и трябва да отговориш. И аз й казах: „Госпожо, аз направих всички опити, защото са похарчени пари да строим Белене“. Защото за разлика от политиците премиерът е овластен политик, защото има политици в опозиция и неутрални, премиерът трябва да вземе решение. И аз направих всички опити заради похарчените пари да я направим. Защото са милиард, много пари. Ако може да я направим – включително бях съгласен и частен инвеститор да дойде, да остане миноритарен дял за България и частният инвеститор да я направи. Но в един момент какво се получава – никога БСП не е искала да го строи. Заради тези милиард и 200–300 милиона похарчени аз бях длъжен да направя всички опити да я спася… И тук отговорът на въпроса защо така процедирам – тук политическият инат би изиграл лоша шега на всеки управляващ. Но, разбира се, не винаги отстъпвам – сега им казах на еколозите: „Каквото и да правите, не можете да ме убедите, че втори лифт за Банско е лош за бизнеса, за туризма, за скиорите и за спорта, не може“. Урбанизирана се територията. Това е неотменимо. Нека направим така: ако отрежат сто дървета, да насадят 10 хиляди. Но не бих им отстъпил, защото не е правилно.

Нека видим нещо друго. Вашият модел на управление бетонира лидерските формати на управление в политиката. Коментирайте ми факта, че Бойко Борисов е ГЕРБ и без вас няма 
ГЕРБ. Вече шест години след създаването на ГЕРБ.

Това е така, защото ние сме нова партия и тя винаги се идентифицира с човека, който я е създал. Ако е успешна партията, след време държат портрета на бюра. В момента имената на Аденауер, Ататюрк или Робер Шуман се произнасят по определен начин, защото са хора заслужили, защото са направили добри неща за своите страни и за света. В случая говорим за тези партии. Движение „България на гражданите“ без Кунева какво е, тя им е моторът? В този смисъл, като кажеш Синя коалиция, без Костов не си я представяш. Само може би в БСП като действително най-стара партия лидерът е без значение.

Да видим дали и в ДПС ще е така след случилото се…

Може би и в ДПС ще е така, поне засега не смятам, че ще има разлика. Ако ГЕРБ съумеем да си удържим програмата и политиката и хората да ни одобряват, ще дойде ден след този мандат, ако имаме второ мандат, това съм си мислел, и ако спечелим изборите, ми е трудно да съвместявам двете длъжности. Защото аз не съм партиец. Аз с партията не се занимавам. За мен партийното събрание е най-досадното нещо. Ако си направиш труда да видиш на колко партийни събрание съм бил аз, ще видиш, че примерно за миналата година бях само на едно. На младежкия ГЕРБ. Отидох да ги питам защо не ме защитиха, когато излязоха еколозите на Орлов мост. Това са техните връстници там. Трябваше те да отидат и да говорят с тях. Да поемат отговорността и риска. Отидох, седнах и казах – дайте да видим за кое сме „за“, за кое сме „против“. Държавата е наша, на младите хора, и трябва да отиваме напред. Трябва да има диалог, най-лесно е да се сбием.

Не мога да допусна, че не ви питат за решения, чисто партийни, които са важни. Примерно за издигне на листи, за кметски избори. Има люта битка кой как да бъде част от ГЕРБ.

Да, на 6 и 7 април ще се занимавам с листите за депутатите. Вчера Цветанов ме пита кога ще гледаме листите. При мен идва накрая и аз имам представа за парламента, имам представа за министрите, имам представа за градовете, в които ходя – там са партийните организации. От това, което ми казват хората, нали слушам. Винаги си събирам 5–6 души от агитката и ги питам как са моите хора. Примерно в Габрово са много доволни от кметицата. И обратното. На други места ме питат „как можа, никаква работа“. Важно е, като видя резултатите на изборите, които групи са гласували за нас. Хубавото за ГЕРБ беше, че под 30 години ни е най-големият процент на гласувалите. Следващата група от 30 до 40, най-малко са от 50 до 60, гласували за ГЕРБ. Затова и насолих младежкия ГЕРБ – имате подкрепата на връстниците си, носете и отговорността за тази подкрепа! Защо не я носите?

Защото властта действа развратително… Защото вие ги учите, че ще вземете решение в крайна сметка.

Така е. Става им по-лесно, разглезват се. А не трябва да е така. С една дума – аз на партийни събрание не ходя. Това ми тежи много. А сега, защото е много модерно да се говори за гражданските сдружения, неправителствените организации. Но да бъдем честни – ако неправителствените организации са по-ефективни от партиите, вече в Германия и в Америка да са минали на неправителствени организации. Защото това е демократичният начин да се управлява – побеждаваш, падаш, ставаш, приемаш властта. Но мисълта ми е, че с партията ми е нетипично да се занимавам и се занимавам само когато трябва да отрежа на някого главата, казано на разговорен език.

Проблемът на партията е, че създава апарат, който трябва да храниш. Това е големият проблем винаги на големите партии.

И затова се връщам на по-предишния ти въпрос – че лесно се разделям с толкова много хора. В момента, в който установя, че някой си присвоява партията – местната организация за хранилка, или започва да прави неща, с които да отблъсква хората, веднага му режа главата. Виждаш колко областни съм сменил – сигурно над петнадесет, и то знакови. Защото питаш как става – вчера Цветанов дойде след министерски съвет и казва: „Днес отивам в Кюстендил, искам да сменим шефа на организацията“.

Там има някаква безумна битка между кмета и съветниците.

Най-слабия резултат имаме в Кюстендил. В същото време кметът работи прекрасно с мен. Нашата партийна организация мачка кмета заедно с БСП, а кметът е демократ. Както се казва – първият град в България, в който се въведе забрана за тютюнопушенето, беше там. Кметът работи прекрасно, демократ, а моята партийна организация го мачка. Цветанов отиде вчера, смени го, само вечерта ми се обади да ми каже, че събранието е минало много добре. Аз настоях за това. Нищо че кметът не е от нашите.

Според мен не е до партийното събрание, не е и в партийния подход, защото винаги има партиен подход. Вие успявате да размиете границите и да ви приемат като управляващ без негативите на политик, защото сте най-малко идеологическият премиер в историята на България. Не говорите за идеологии или когато го правите, е по странно разговорен начин. Например дядовците ви – единият комунист, а другият антикомунист, и който ви е изгоден, него вадите.

Аз дядо комунист нямам, но баща ми, понеже е кръгъл сирак, и затова за него партията беше важна.

Всяко българско семейство е така, има комунисти и жертви на комунисти. Всяко. Като в Испания след гражданската война и Франко.

А майка ми, защото са утрепали баща й, мразеше комунистите. И това го има, не е нещо сложно за разбиране.

Говоря, че не използвате толкова идеология в думите си и затова може би ви прощават повече. Докато другите премиери бяха много идеологични, може би без Симеон Сакскобургготски.

Безспорен факт. Но нека ти обърна внимание и на нещо друго. Как върви в момента политическото противопоставяне. Например с БСП. Това е един – някои го наричат черен – пиар, но според мен е доста по-сложно. Има центрове, в които стоят, анализират и казват: „Дай да видим“ – примерно на предишните избори бяха едни евреи, поканени от Станишев. Но те бяха правили избори най-вече в държави като САЩ, които са от лидерски тип. Но не на партиите, а на лидерите. И го вкараха точно в моето наказателно поле – да е силен, мощен, нападателен и може би пак така го съветват, да демонстрира сила и агресия. Ако той беше играл ролята на интелигентен, смирен, умен европейски човек, щеше да има по-голям успех. Той тръгна остро. Само че аз имам нюх, усетих тактиката и тогава си направих операцията – хем се излекувах, нали имах менискус, а и нали ми счупиха глезена. Но можех и да не се оперирам. Тогава трябваше да ходя по предизборни кампании да обикалям градовете. Направих си операцията, прав болен, седя си, той ме напада, но какво да ме напада. Мен ме няма там… Мисля, че постъпих правилно и обезсилих атаката му. Но аз за друго говоря: има центрове, които съветват опозицията. Какво казват – дай да сложим нещо в главите на хората, като го повтаряме много пъти – примерно „диктатор“, или че няма медийна свобода. И това го повтарят – един, втори, трети, четвърти път. Като се извърти и се изповтаря непрекъснато, в един момент, неслучайно на времето кой беше казал, че една лъжа, повторена хиляда пъти, става истина. И това се говори, говори…

Факт е, че има консолидация на медийния пазар, която, естествено, поражда подозрения за монопол и цензура.

Да, но не съм го консолидирал аз, това е консолидирано преди мен. Същите тези вестници преди изборите изписаха за мен такива неща, каквито за никой друг не са казвали. Тогава тези борци за медийна свобода нито една дума не излязоха да кажат – нито Кунева, нито архонтът, нито който и да е било. Да кажат: „Абе не може така да пишете и говорите за човека“… Сега плачат, че няма медийна свобода, а се явяват по медиите десет пъти повече от мен.

Страх ли ви е от самота след изборите и след политическата кариера.

Само да довърша. И когато се препише една приказка „диктатор“, тя започва да звучи правдоподобно, когато се повтаря много пъти.

Но вие я подхранвате с това, че сам взимате всички важни решения.
Но това да носиш политическа отговорност не значи диктат. Диктат значи в момента, в който той веднъж го е казал, той повече да не се появи никъде. Да отидат данъчни и така нататък… Да вземем един Слави Трифонов, ти го познаваш във всички отношения. Три години и половина всяка вечер по най-безобразен начин, в най-гледаното време, в най-гледаната телевизия ме плюе. Ако имаше диктат какъвто при Костов, от къде щеше да си излъчва предаването? От мазето, както беше тогава… Ти си участвал. Защо не му викахте и на Костов диктатор? И факт е, че той това го прави всяка вечер. Още: СКАТ, Алфа, мога да изброя, Канал 3, колко медии има, които 100% са негативни към нас. Никой не може да каже: „На мен ми забраниха да говоря“. Същото обаче и Кунева го повтаря. Говори за пети път по Би Ти Ви този месец и казва: „Нямам излаз до медии“. Ами стани водеща на едно предаване, ще имаш всеки ден. И все пак да ти отговоря – самотата ме плаши, но сега е толкова напрегнато, че ако се замисля… Не знам.
В момента всичко зависи от вас, но ако искате следващ мандат, вероятно ще трябва да не сте толкова самотен. В един момент въпросът ще стане личен – в името на втори мандат ще трябва да преглътнете и да приемете условия, които ще ви поставят, за да ви подкрепят. От други партии.
Зависи от условията. И „Атака“ ми поставиха условия за говорителите на джамията, за да разбутат етническия мир – излезе декларация и от този момент нататък те станаха най-големи наши противници, а в момента направо яростни. Но всичко си има цена. Ако трябва с ДПС да се прави коалиция, това е непосилна цена за нас и това ни е официалната позиция.
Но турците са част от българското общество.
Да, и в нашата партия има много български мюсюлмани. Примерно имаме министри, имаме общински съветници, имаме кметове. Но докато носят този негатив от предишните си управления… Ако искаш да самоубиеш ГЕРБ, трябва да направиш коалиция с ДПС. Факт е, че всяка партия, която се е докоснала до тях, след това е била срината – и СДС, и БСП, и НДСВ. Никога играта на Станишев нямаше да е такава в Тройната коалиция, ако ДПС не бе там. Така че по-добре да оставиш партията в опозиция след един мандат, отколкото да влезеш в отношения, които ще я съсипят. И НДСВ е много типичен пример. Никой според мен в България не може да се мери по качества с царя, включително и ерудит, и в същото време това е типичен пример как може един милион да те посрещнат в центъра на София и след четири години да вкара само двама общински съветници от 61 в същата тази София. От един милион да паднеш на десет хиляди гласа! Всички сме свидетели, това не е било преди сто години, ние с теб сме живи участници.
Има мнение, че царят, който е много умен и мъдър човек и много симпатичен, не разбра нещо важно за България. Той си мислеше, че ще завари функционираща държава, той нямаше никаква представа за властта. В България тя му е от Господ, той не се избира, а я наследява.
Защо аз се намесвам непрекъснато? Защото, ако тя е подредена държава, въобще няма нужда от премиер. Белгия изкара две години без правителство. Швейцария също изкара много, ако те изпитам премиерът на Швейцария как се казва? Аз не го знам.
Премиера на Швейцария и швейцарците не го знаят. Те си имат кантонално управление, което им е по-важно.
И гласуват по интернет. И не само това, вечер се прибира, пуска си машинката и там избраният за кмет пита – утре да чистим ли снега, ще ни струва 500 хиляди евро, или да го оставим два дни да се стопи и няма да замърсим околната среда – „да“, „не“. Щрак – „не“, нека си седи. Два дена се спестяват пари, ще направиш после нещо друго и няма да замърсяваш със соли околната среда. И после на другия ден никой не пита: „Кмете защо не си осолил“, а ние тук постоянно солим и всичко отива в почвата, съхнат дървета.
Аз не знам защо еколозите не скачат за солта, а за глупости, но това си е тяхна тема.
А сега ние как чистим – не ден, а само след два часа всичко е до асфалт, защото Любен Дилов е глезен и трябва да мине по асфалт. А струва шест милиона за държавата почистването на ден, като вали. В Барселона кметът пита – да дам ли 100 милиона да купя техника. Кметът на Вашингтон – да купя ли за 100 милиона техника или ако завали сняг, да оставим за два дни да не работят училищата и институти, докато дойде топлото течение. И хората казват „не“ – за какво да даваме тези луди пари, защо да си напояваме почвата със сол в края на краищата? Но гражданското общество е това, аз така го разбирам – питаш и казват: „да“ – да, „не“ – не.

Няма коментари:

Публикуване на коментар