Loading

Мъртъв ли е мултикултурализмът в Европа

От Даниел Смилов

Текст от Портал "Култура". 

Канцлерът Меркел на няколко пъти вече обяви, че мултикултурализмът е мъртъв, което с радост беше подето от голям оплаквачески хор, прострял се от левицата (у нас) до национал-популистиката десница (навсякъде). Слуховете за тази смърт са преувеличени обаче. Те се дължат както на широко-разпространено концептуално объркване, така и на съзнателна политическа манипулация. Объркването свежда мултикултурализма до идеята за изолирани и социално маргинализирани гета от имигранти или други малцинства, идея, която както ще видим, е по-скоро точно обратното на обявения за покойник.

Манипулацията пък е най-разнообразна. Тя започва с глуповато-наивни шеги от рода на "големия разлом между консерватори и либерали" у нас, според който дясното е "Бог, цар и отечество", а лявото е – каквото друго е останало. По тази "логика" мултикултурализмът се пада отляво (макар че вече стана дума, че нашите леви не го искат), а пък ГЕРБ (според защитниците на "разлома") се пада чудно защо отдясно. Докато тези каламбури засега у нас са невинни, в Полша и Унгария те се реализираха в доста проблематични и направо шовинистични режими, които разделят собствените им общества и антагонизират съседите и ЕС.


Най-грубата манипулация с мултикултурализма обаче е "хибридната война" на Путин. Ако пропагандни тези, като да речем "Гейропа", изобщо имат смисъл, те целят да покажат, че един мултикултурен модел е по дефиниция слаб или поне по-слаб от една моно-, мачо-култура, за каквато Русия явно иска да се представи напоследък.

Дефиниция
В дескриптивен смисъл мултикултурализмът е съществуването на различни култури в една и съща юрисдикция, в една и съща политическа общност. В нормативен смисъл мултикултурализмът твърди, че държавата трябва да се отнася с уважение към културните различия и желанието на определени групи да поддържат своите културни практики и традиции. Мултикултурализмът, който възниква през 60-те и 70-те години на ХХ век като теория, се противопоставя на два други, алтернативни подхода. Единият е монокултурализмът на национализма: настояването всяка държава да има една култура (нещо от рода на "Бог, цар и отечество"). Другата алтернатива е космополитизмът: изоставянето на идеята за групови идентичности и преминаването към индивидуални права на граждани на света.

Изправени пред тези две алтернативи, не е чудно, че от 70-те години на миналия век повечето от развитите общества възприемат мултикултурализмът като собствена идеология – в една или друга степен. Това се отнася както за Канада, САЩ, Австралия, така и за повечето европейски държави: от Великобритания и Скандинавието до Германия.

ЕС по дефиниция е мултикултурен проект – той не може да съществува като монокултурен национализъм. Повечето от емигрантските държави – САЩ, Австралия, Канада – също са мултикултурни, веднъж след като са изоставили расизма на"превъзходството" на белия човек (отново през 60-70 години на миналия век). Държави с космополитни градове – Лондон, Париж, Берлин, Амстердам и т.н. – също трудно могат да бъдат монокултурни. В този смисъл дори един бегъл досег с понятието мултикултурализъм и неговото разпространение би учудил писачите на неговите некролози.

Митовете
Когато политическият речник на дадено общество е беден или манипулиран, митовете изобилстват. Такъв е случаят и с мултикултурализма. Всички митове трудно могат да се изброят, но трябва отнякъде да се почне:

1) МК изисква всяка общност да живее по собствени закони.Невярно. МК е модел на функциониране на либералната демокрация и върховенството на закона. Държавата запазва своята юрисдикция и нейните закони важат за всички. МК не е отоманската система на милетите, където такъв правен плурализъм е съществувал донякъде, но дори и там е имало приоритет на шериата и държавното право. В юриспруденцията си ЕСПЧ изрично настоява, че държавата трябва да запази своята върховна юрисдикция, за да може да гарантира правата на всички. Това не изключва възможност, да речем, при сключването на бракове правилата да се различават донякъде за различните общности – да се признава религиозен брак например и пр. Повечето мултикултурни държави обаче не признават радикално различни практики като многоженството, пълното подчинение на жената, отнемане на собствеността й и пр.: по такива въпроси важат общи правила. Възможно е някои групи да имат собствени квази-съдебни органи (от рода на "мешерето"). Но те в никакъв случай не заместват органите на държавата, които запазват право да отменят всяко подобно решение, както и ексклузивна юрисдикция по въпроси на основни права;

2) МК изисква квоти в управлението на страната. Не е вярно. Такива квоти има днес в държави като Босна и Херцеговина и Македония, но те са в резултат на мирни споразумения, спиращи открит въоръжен конфликт между групи. Дълго време квоти е имало в Бенелюкс в рамките на т.нар. консенсуален модел на управление: но там тези квоти не са били задължително на културна или религиозна основа, а и днес този модел като цяло е изоставен (Белгия остава по-особен случай). В основни държави с мултикултурна политика – от Германия до САЩ – подобни квоти няма. По принцип проблемът с квотите е, че те "фиксират" дадена ситуация на разделение на политическата общност и фрустрират образуването на динамични мнозинства. Много по-добре функционират демокрации, където такива квоти няма, а правата на малцинствата се гарантират от нормален политически процес (като у нас, за щастие). Това трябва да е целта на мултикултурната политика: квотите са извънредно решение и по принцип временни, докато общността преодолее травмата от остър конфликт;

3) МК изисква федерализация или политическа автономия на малцинствата. Невярно. Федерализмът и мултикултурализмът са различни понятия и едното не предполага и не води до другото. Обединеното кралство е унитарна държава (въпреки процесите на devolution от последните години). В САЩ и Австралия федерализмът не е очертан по границите на културни или религиозни различия;

4) МК води до сепаратизъм. Невярно. Със същия успех може да се каже и че липсата на МК води до сепаратизъм. Ако една група – териториално обособена – се чувства дълготрайно маргинализирана и дискриминирана, много вероятно е тя да стане про-сепаратистка. Това е историята на бивша Югославия, Косово, Чечения и т.н. Не мултикултурализмът е накарал общностите в тези казуси да търсят самоопределение и сецесия. Мнозина сигурно смятат, че когато държавата почне да уважава културните различия, малцинствата почват да искат все повече и повече, което "естествено" води и до искане за самоуправление. Българският опит е друг обаче: най-голямо изостряне на ситуацията сме имали, когато държавата е спирала да уважава културните различия – т.нар. Възродителен процес например;

5) МК изисква да няма един официален език, да няма традиционна религия. Невярно. Официален език – конституционно или де факто установен – има и в САЩ, и във Великобритания, Германия, Австралия и т.н. Официална двуезичност не е задължителна. Разноезичните групи трябва да имат адекватни възможности да използват и поддържат езика си обаче. Това засяга образованието, медиите и възможностите за употреба на други езици, включително по време на предизборни кампании. Практиката в Европа е еднозначна в тази посока и ние се разминаваме частично с нея, особено по въпроса за използване на други езици по време на кампании. Що се отнася до религиите, Великобритания има официална религия, чиято глава е кралицата. Такъв тип символна политика е възможна, стига да е съчетана с адекватно уважение към другите религии и културни практики. По нашата конституция православието е традиционно вероизповедание и това е факт: което не означава, че други религии – част от тях също традиционни за България – трябва да бъдат дискриминирани, дерегистрирани, преследвани, маргинализирани и пр.;

6) МК изисква прием на неограничено количество имигранти и бежанци. Невярно. Въпросите с имиграцията и МК са различни. И САЩ, и Австралия, и Канада имат доста стриктна имиграционна политика. Бежанците пък са отделен въпрос на хуманитарното право и морал – от тях следва задължението да се помогне на хора в голяма беда. По принцип МК не твърди, че на всяко място по света трябва да има от всички възможни култури. Твърдението му е по-скромно: че съжителството на култури е възможно и че в него има ценност;

7) МК води до слабост на управлението и неуправляемост.Невярно. Най-добре управляваните държави в света са като цяло тези, които под една или друга форма са възприели мултикултурни политики. Голямото изключение е Япония (не Русия, която е по-скоро потвърждение на правилото);

8) Държавата трябва да дава поравно на всички култури.Невярно. Всъщност МК дава възможност на държавата за "перфекционистка" намеса в обществения живот – преференциално подпомагане на една или друга култура в определени ситуации. Такава намеса по принцип е забранена на държавата от традиционния либерализъм, който изисква пълна неутралност от нея. Според МК е възможно държавата да подкрепя определени култури – включително основната – ако те са застрашени. От глобализацията например. Това, което МК изисква, не е обезсилването на най-голямата, традиционната култура в една държава, а избягването на маргинализацията на останалите. Този принцип обосновава и възможност за различно финансиране на различни общности (да речем пропорционално на размера им, или като компенсация за дискриминация в миналото – affirmative action). Например ако не искаме Турция да финансира образованието на мюсюлмански свещеници, близо до ума е държавата да го поеме, така както го прави за теологически факултети и т.н.;

9) МК може да работи в англосаксонския свят, но не и при нас, останалите. Невярно. Няма някаква генетична детерминираност на културите. В крайна сметка Британската империя е била изградена не на принципите на МК, а на идеята за превъзходството на белия човек (и затова се разпада). Т.е. няма култури, които да са естествено националистични, а други – естествено МК. Наскоро попаднах на статията за МК в Уикипедия, където България и Аржентина са посочени като успешни мултикултурни модели. Първо си помислих, че е просто грешка, но вътре бяха вкарани всичките вече клиширани твърдения, с които се гордеем – от спасяването на евреите до това, че София е единственият град в Европа, където в центъра има функциониращи големи храмове на големите монотеистични религии (а вече и капище от римско-божидар-димитровски характер). Ако се замислим обаче България е наистина такъв модел на уважение към различни култури или поне е такава в най-добрата си светлина. Би било глупаво да жертваме тази важна част от традицията си заради нечий "разлом" по линията "Бог, цар, отечество" или пък заради хибридчиците на Путин.

10) МК е най-вече за правата на хората с различна сексуалност (Гейропа). Невярно и точка.

Този списък трябва да бъде продължен. Но и от изброеното дотук става ясно, че МК не е рецепта от пет-шест мерки, които са еднакви навсякъде. Общото е принципът на уважението към културата и традициите на другите, на различните, което не означава изоставяне на собствената култура. Напротив, МК дава право и основание на държавата да се грижи за съхраняването на тези култури, които са пуснали корен в дадена страна.

Миграцията, мобилността и ускоряването на времето
И тук идваме до големия проблем на нашето съвремие, който обяснява загрижеността на Меркел, а и на много други, че стандартните политики не фукционират добре. МК работи за групи, които трайно усядат – които имат планове да допринасят за дадена общност дългосрочно. Българи и турци се разбират добре и уважават традициите си, защото са се захванали заедно с дългосрочен проект: една държавност, една "чиста и свята република". Това е добрият прочит на нашата история и докато той е основен, може да сме спокойни за мултикултурните си отношения. Те ще надживеят неизбежните националистически мобилизации от едната и другата страна, последната от които е просто главозамайваща – Ахмед Доган като Левски, а Лютви Местан като хаджи Иванчо Хаджипенчович.

Големият проблем за МК, а и за Европа, са групи, които нямат дългосрочни намерения в дадена страна, които я виждат само като трамплин към нещо по-добро. Тези групи могат да са не само външни имигранти, но и части от самата нация, които искат да емигрират на по-добро място. МК съвпадна по време с процесите на либерализация и глобализация: светът вече е място за свободно движение на хора, стоки, капитали и услуги… ЕС е опит за правно регламентиране на този процес. Бежанските вълни от Сирия са илюстрация на нерегламентирано протичане на същото. Какво става с управлението на държавите, когато времето се ускори и потоците на миграция (имигарция и емиграция) зачестят? Какво става, когато мнозина се оказват на място, където не искат да бъдат дългосрочно? Което е само гара разпределителна за тях? Има ли солидарност в такова общество?

Решенията на този тип проблеми пред ЕС са две. Едното е връщане към националистична раздробеност и глуха защита в рамките на исторически сложили се политически общности. Това е т.нар. "Европа на отечествата" – всяка коза за свой крак. В краткосрочен план от такава политика биха спечелили тези, към които всички искат да отидат: Великобритания и Германия най-вече. Ще загубят всички като нас – тези, от които мнозина искат да си тръгнат, докато същевременно те бъдат заливани като гара разпределителна от мигранти от Близкия изток и други места. (Нали някой не мисли, че без общоевропейско споразумение с Турция и други държави ние ще бъдем пожалени от бежански вълни заради телта, която сме опънали на места по границата? А имаме и морска граница, ако някой не е забелязал.) В дългосрочен план ще загубят обаче всички, защото е много вероятно Европа да се превърне в периферия, подобна на катун, с няколко строго-охранявани луксозни зони по средата.

Истинският проблем на Европа в този смисъл не е МК, а овладяване на ускоряването на времето без ренационализация на същностни общи политики – а това е втората възможна стратегия. Общ, регламентиран контрол на границите; общо решение на миграционен натиск със справедливо и работещо разпределение на тежестта между всички; общи споразумения със съседи като Турция, за координирани политики. Ако това се постигне – то е възможно, а и Европа разполага с предостатъчни ресурси за него – мултикултурните политики могат да продължат да си съществуват така, както и досега – с неизбежни попътни корекции. Ако това не се постигне, те може да бъдат първата жертва, но истинската жертва ще е управляемостта на много държави и начинът на живот на европейците, който няма да е по-различен от този на хората в третия свят: множество гета, изпъстрени с лъскави централни зони.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар