Невъзможна любов…?

История на едно момче от 2004 година.

Здравейте!
Не знам защо пиша тук… случайно попаднах на този сайт и нещо ме накара да пиша.
Ето какво ми се случи.
Преди повече от година се влюбих в едно момиче. Тя е по-голяма от мен с почти три години. Познавам я, или по-скоро, знам я от повече 5 години, но когато я видя… ме жегна.
Повече от 7 месеца крих чувствата си от нея, понеже сме от една компания, аз съм по-малък от нея и все неща, поради които смятах, че не може да има нищо. В крайна сметка тя разбра за чувствата ми, когато разбра, тя не реагира по никакъв начин общо взето. Времето си минаваше. След 3-4 месеца отново повдигнахме темата, вече беше на ясно, че имам чувства към нея.
След дълга вечер, прекарана в компанията на хора, ние в крайна сметка останахме сами. Започнахме лека полека да говорим за това, какво изпитвам за нея. Стигнахме и до края. Тя ми каза, че такива неща не се решават само с приказки. Ясно ми беше какво трябва да направя – да, целунах я. После още един път, а нейния отговор беше: „Е, сега вече знаем.“ Последва и нещо от сорта на: „Не изпитах магията. Когато се целувахме отворих очи и видях… теб! Приемам те като …. (моето име), просто приятел.“
Тук се съкруших, макар и да не го показах.
Следващата вечер пак излязохме. Говорихме за станалото предната вчер. Тя беше… твърда. Като че искаше да ми покаже, че не трябва да си правя илюзии и че това е края, макар и да не е имало нищо.
Проблема е, че ние сме от една компания. Понаваме се от доста време, 4-5 години. Според мен тя се води от акъла на други, за това не се решава да е с мен. Мисли, че ако не се получи между нас, то хората от компанията ни ще започнат да заемат страни и ще се изпокараме.
Аз казах, че колкото зависи от мен, то това няма да се случи, но не…
А аз исках само да пробваме. Да получа шанса си. Да пробваме, да видя, че наистина няма да излезе нищо – ок, тогава ще го разбера наистина.
Попринцип съм много млад. Нямам и 19 още. Хората ще си кажат: „А, поредната тинейджърска любовна история, през която и аз съм преминавал.“ Може и така да е, но ми е много криво.
Мислех си, че мога да посрещам проблемите с готовност, а точно тази случка ми показа, че не е така. Вече два, а дори почва и трети месец, се чувствам зле. Постоянно мисля за нея, поддържам контакт с нея. Тя се държи приятелски. Всеки ден комуникираме. Аз не се опитвам да го показвам, но ми личи, така мисля. Мисля, че и тя знае защо се чувствам така, но не иска да повдига въпроса. Като че ли го избягва.
Много ми е криво. Постоянно си мисля защо не мога да съм с нея. Къде сгреших. Връщам се назад във времето и търся грешките си, какво обърках. Мисля си, ако бях постъпил в дадена ситуация по друг начин, дали сега щях да съм най-щастиливия човек на света… И продължавам да си давам празни надежди. Да си мисля, дали може да има нещо между нас, в бъдеще.
И друга мисъл ме тормози. А какво ще стане с мен, когато тя си намери приятел, ако това се случи. Как ще реагирам? Какво ще си помисля?
Това ще ме съсипе…
Направо не знам какво да правя. Да продължавам ли да я обичам? Да се отдръпна ли от нея? Мога ли да се надявам на нещо. По някакъв начин да спечеля сърцето й, макар и след време….