работа, която харесваш

японците казват ‘намери нещо, което обичаш да правиш и няма да ти се наложи да работиш цял живот’.

дали ако харесваш работата си, но тя те изтощава, си струва да я работиш? или е по-добре да работиш нещо гадно, но поне да имаш време за себе си след работа? винаги когато някой подхване тази тема, тези две неща са противопоставени. според мен е възможно да обичаш работата си и да имаш достатъчно време за личен живот. разбира се имам предвид работа, която да ти носи и добри пари, защото иначе няма много значение колко я обичаш – малко хора могат да живеят щастливо без пари. аз не съм от тях. обичам да се глезя и ставам раздразнителен когато съм беден.

в момента съм програмист на свободна практика. работя когато искам. имам офис, но в повечето случаи работя вечер и нощем от компютъра вкъщи. често отлагам. намирам си извинения. за пред себе си. задавам си някакви измислени условия – „ще работя след като си легне жена ми“ например. и после си казвам „ами тя си легна късно, затова не можех да работя“. което няма нищо общо – тя не ми пречи на работата. или пък „ще започна работа по този проект когато си купя по-удобен стол“. и така минават 3-4 дни, в които се чувствам виновен, че не работя и в същото време си имам перфектното оправдание. още един пример – „ще започна да пиша в блога като си взема лаптоп, защото повечето добри идеи ми идват когато съм далече от компютъра – в тоалетната, в леглото, навън“. е, почнах. по-скоро започвам. ще направя опит да спра да отлагам. мислех си да пиша само разкази в блога, но като че ми се иска да пиша и други неща.

обратно на любовта към работата. до скоро ако някой ми кажеше „ако парите не са от значение, какво би работил?“ отговарях (или поне си мислех) „нищо. щях да се излежавам по цял ден.“ и хората ми казваха „ще ти омръзне.“ не мисля, че ще ми омръзне. случвало ми се е да се излежавам доста дълго време. по-точно да лентяйствам (повечето време не бях вкъщи). не ми омръзна. но сега виждам защо този отговор е по-скоро детински. вече съм изпитал удоволствието от добре свършената работа, радостта от похвалата, гордостта, че хората ме смятат за „голяма работа“, било то и за малко. та ако парите нямаха значение, вероятно щях да опитам да пиша. ако го няма страхът, че няма да мога да напиша нищо, което да е достатъчно добро, за да докара пари. бих се пробвал, да. определено.

напоследък започвам доста ясно да виждам кое в работата ми правя с удоволствие и кое – по необходимост. и като че се виждам след време в позиция на старши програмист – как правя по-сложните неща и проектирам системите и сайтовете, а младшите програмисти вършат всички малки и досадни неща. някак ми се струва, че ще е яко. но има вероятност да е едно от тези неща – като това с удобния стол и лаптопа. също ми се иска да си имам кабинет вкъщи. това значи да имам доста по-голямо жилище, най-добре къща. което вече звучи далечно.

попаднах да доста интересен сериал. quarterlife. което е и името на специална социална мрежа за творци. режисьорите на сериала са я „основали“, за да опитат да помогнат на следващото поколение творци. вижда ми се много яка идея и мисля да се включа. сам себе си не смятам за творец, но ми се иска да бъда и това може да е добър начин за постигане на това. интересно е, че част от героите в сериала са и членове на социалната мрежа и говорят (имат качени клипове) за интересни неща. знам, че това герои да се представят за реални хора не е ново, но това е първия ми допир с конкретни такива.

често се настройвам за работа едва около 2-3 през нощта и ми е малко гузно, че работя по време, когато трябва да спя. може би ми е останало от майка ми. или от жена ми – тя в началото не беше доволна от моите „нощни работи“. а може и да ми е виновно пред самия мен – все пак до 2-3 гледам сериали и зяпам сайтове. или играя игри. засега успявам да балансирам нещата, но често ми е доста притеснено да не се издъня. например да оставя нещо за последната вечер/нощ и да заспя рано-рано.

тук под „работа“ имам предвид професия, а не работодател. не ми се навлиза в сложните взаимоотношения с работодателите – те са тема на друга дискусия.

група приятели се занимават със снимане на кратки филмчета. правят го в свободното си време, иначе работят друго. отскоро и аз съм част от clapboard film studio. много ми харесва да съм част от нещо, на което се възхищавам. засега помагам с каквото мога. идеята е да пиша сценарии за късометражни филми, а защо не и пълнометражни. също така имам роля в следващия филм на студиото, който ще се снима лятото. доста съм надъхан за нещата около студиото, въпреки че за момента не съм участвал особено, защото съм в друг град и е доста трудно. та повечето ми „задачи“ са за неща, които не зависят от това къде съм.

мисля, че за да се мотивира човек да работи без да има работно време и шеф „на главата“, работата му наистина трябва да е интересна. или да е много притиснат от липсата на пари. при мен нещата се въртят около първата причина. бързам с „лесните“ неща около един проект, за да мога да стигна до наистина интересните. и за да създам momentum. работата тръгва много леко, ако се получи.
доста често си сменям настроенията и отношението към даден проект. това е доста странно, защото сред приятелите и познатите ми не създавам такова впечатление. като че ли се отнася само за работата. едно дребно нещо може да ме накара да подхождам към даден проект с неприязън. проект, който до вчера съм харесвал много. при това дреболия като например да питам клиента дали нещо му харесва и той да се замотае с отговора. или да попита „абе това може ли да стане?“ не мога да си го обясня (а и не опитвам). хубавото е, че тези настроения отминават сравнително бързо, а и не ми пречат особено. все пак съм професионалист. or am i?

бях много разочарован при предаването на първия си проект. тогава работех на заплата. едва започвах в този бранш. бях се старал много. проектът беше малък – все пак беше за да ме тестват дали ставам. бях сложил коментари в кода, класовете и методите ми бяха наименувани готино, бях го тествал подробно. кодът беше подравнен, с табулации и всичко. възложителят на проекта го пусна, видя че работи и каза „браво, добре е.“ изобщо не погледна кода. изобщо не видя коментарите. не се наслади на красотата на обектите. на добрата структура. тогава загубих невинността си. нещо в мен се пречупи. нещо в мен умря. известно време писах лош код, за да проверя дали някой ще забележи. на инат. след като никой не забеляза, постепенно стигнах до извода, че трябва да пиша добър код заради себе си, а не заради шефовете или клиентите. ако някой го оцени, супер. ако ли не, нали аз сам си го оценявам с „отличен“. нещо като с шофирането. много по-лесно е да забележиш кога някой кара лошо и неправилно, отколкото кога някой кара добре и по правилата. за да си добър шофьор се иска най-вече концентрация и търпение. а не да се правиш на супермен.

преди време един приятел – също програмист – ме пита дали може да използва моя компютър за един следобед, за да напише някаква програма. дойде в нас, седна на компютъра и два часа по-късно още разместваше прозорци, сменяше цветове на текстовия редактор, инсталираше помощни програми. тогава го питах защо е всичко това, след като програмата ще я напише за няма и час. сега вече знам защо е всичко това. или по-скоро – усещам го. станал съм същия. не мога току-така да започна да пиша код. или – по-точно – не искам. трябва да ми е удобно. трябва да ми е готино. иначе кодът просто ще работи. познавам се. опитвам да го обясня на хората, които ме питат защо не ползвам лаптопа на жена ми при нужда. та тя е на уиндоус! мишката й е друг модел. за клавиатурката й не ми се говори.