Със сабя ли е разпространяван Ислямът “Коранът или сабята” ли е бил девизъът на Исляма Империалисти със светска власт и грабители ли са били мюсюлманите Някои хора биха разсъждавали върху това, базирайки се на стабилни основи, други - базирайки се на отречени интерпретации, а трети не могат да решат, объркани са, но има и някои, които се съпротивляват. Но какво е мнението на Корана по всички тези въпроси Повеля за всеки честен човек, уважаващ себе си, е да предаде своето откритие на другите хора.
Коранът изяснява, че независимо дали искаме или не, войната е необходимост на съществуването, факт от живота дотогава, докато в света съществува световна несправедливост, потисничество, капризи, амбиции и произволни претенции. Това може да звучи странно. Но не е ли исторически факт, че човечеството от ранната зора на своята история до днес е страдало от локални и глобални войни Не е ли също факт, че победоносните съюзници по-често уреждат споровете за своите придобивки и положението на своите победени врагове чрез войни и заплахи за война Дори днес човечеството живее в постоянен страх и слухове за война в толкова много горещи точки по света. Можеше ли Аллах да не отбележи тези факти от живота И можеше ли Коранът да не се заеме с този въпрос по реалистичен и действен начин Със сигурност - не! Ето защо Ислямът е признал войната като законно и оправдано средство за самозащита и възстановяване на справедливостта, свободата и мира. Коранът казва
Предписана ви е битка, а тя е омразна за вас. Но може да мразите нещо, а то да е добро за вас, и може да обичате нещо, а то да е зло за вас. Аллах знае, вие не знаете. [2 216]
... Ако Аллах не отблъскваше едни хора чрез други, земята щеше да се провали. Но Аллах е владетел на благодат за световете. [2251]
И ако Аллах не отблъскваше едни хора с други, щяха да бъдат разрушени и манастирите, и църквите, и синагогите, и джамиите, където името на Аллах се споменава много. [2240]
Въпреки че е реалистичен в подхода си, Ислямът никога не търпи агресия по своя инициатива или по чиято и да е инициатива, нито поддържа воденето на агресивни войни. Всевишния Аллах повелява на мюсюлманите да не започват враждебни действия или какъвто и да е акт на агресия, да не нарушават правата на другите. В допълнение към вече казаното в предишната глава, някои знамения от Корана имат важно значение.
Всевишния Аллах казва
И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите. И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха! Да заблуждаваш е по-тежко, отколкото да убиваш. И не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас! А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. А престанат ли - Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах! А престанат ли, тогава да не се враждува, освен против угнетителите! [2190-193]
Войната не е цел на Исляма, нито е нормално състояние за мюсюлманите. Тя е крайно средство и се използва при извънредни обстоятелства, когато всички други мерки са безполезни. Това е истинското състояние на войната в Исляма. Ислямът е религията на мира - неговото значение е “мир”. Едно от имената на Аллах е “Мир” (“Изворът на мира”). Всекидневните поздрави на мюсюлманите и ангелите е “мир”, Раят е Домът на мира, прилагателното “мюсюлманин” означава “мирен”. Мирът е същността, значението, емблемата и целта на Исляма. Всяко същество има право да се наслади на мира при Исляма и на добрината на мирните мюсюлмани независимо от религия, география или раса дотогава, докогато няма агресия срещу Исляма и мюсюлманите. Ако немюсюлманите поддържат мир с мюсюлманите, ако дори са безразлични към Исляма, не може да има основание или оправдание за обявяване на война срещу тях. Няма религиозна война за налагане на Исляма върху немюсюлманите, защото ако Ислямът не възниква от дълбоки убеждения, той не ще бъде приет от Аллах. Ако има религия или конституция, която да гарантира свобода на религията и да забранява принудата в религията, това е Ислямът и само Ислямът. По този въпрос Коранът казва следното
Няма принуждение в религията. Отличи се вече истината от заблудата. Който отхвърли сатаните и повярва в Аллах, той се обвързва с най-здравата връзка, която не се къса. Аллах е всечуващ, всезнаещ. [2256]
Дори когато Ислямът се разпространява, на мюсюлманите не само се забранява да употребяват сила, но им се повелява да използват най-мирните средства. Всевишния Аллах казва на Мухаммад (Аллах да го благослови и с мир да го дари!)
Призовавай към пътя на твоя Господ с мъдрост и хубаво поучение, и спори с тях по най-хубавия начин! Твоят Господ най-добре знае кой се е отклонил от Неговия път и знае напътените. [16125]
“И с хората на Писанието спорете само по най-хубавия начин, освен с онези от тях, които угнетяват, и кажете Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени. [2946]
Ако Ислямът до такава степен е отреден за мира, и ако мюсюлманите до такава степен са отдадени на мира, и ако Коранът предпочита мира, защо тогава Мухаммед е водил войни и е командувал битки Защо Коранът казва “Убийте ги” и “Бийте се с тях” За да анализираме тази наглед невинна информация, абсолютно необходимо е да споменем някои исторически факти, които съответстват и предшестват мюсюлманските войни срещу езичниците.
След като получил пророчеството от Аллах, Мухаммед свикал хората и им казал какво е получил, апелирайки да се откажат от идолопоклонничеството и да повярват в Аллах, Единния и Истинския Бог. Първоначалният му мирен и логичен призив бил посрещнат не само със съпротива, но с подигравки и смях. Той постоянно се опитвал да представи на своите хора благословения Зов, но без особен успех. Понеже не бил оставен да разпространява открито Исляма, той трябвало да прибегне до лична проповед за няколко години, за да запази живота на няколко свои последователи и да смекчи техните лишения. Когато до него дошли повелите на Аллах да проповядва открито, преследванията и мъченията срещу мюсюлманите се засилили. Но колкото повече се засилвали преследванията, толкова повече растял и броят на мюсюлманите. Езичниците опитали всякакъв натиск и изкушения, за да заглушат Зова на Аллах, но колкото повече опитвали, толкова по-твърди ставали Мухаммед и мюсюлманите. Когато езичниците не успели да разколебаят вярата на вярващите със заплахи, натиск, конфискация на имуществото, насмешки и т. н., те организирали остър бойкот, ожесточена кампания за отхвърляне на мюсюлманите. Мюсюлманите били принудени да останат за няколко години изолирани в много тесен кръг, неспособни да проповядват, продават, купуват, да встъпват в брак или да контактуват със свои съграждани от Мека. Дори това не разколебало вярата на мюсюлманите. Бойкотът продължил, докато самите езичници се уморили да го спазват и се наложило да го отменят.
Отменянето на острия бойкот не било знак на мир или начало на спокойствие от страна на езичниците. Тъкмо обратното, натискът и преследването продължили бързо да нарастват. Накрая езичниците свикали събор при затворени врати на най-високо равнище, за да обсъдят какво да предприемат, за да елиминират Исляма и да се освободят от Мухаммед веднъж завинаги. Приели единодушно решение да се избере по един силен мъж от всяко племе и да се убие Мухаммед в леглото. Ала не било писано мисията на Мухаммед да свърши на този етап. Затова Аллах му позволил да напусне Мека, неговия скъп роден град, да се пресели в Медина и да обедини местните мюсюлмани и преселниците, избягали по-рано от Мека в Медина.
И когато неверниците лукавстваха срещу теб, да те задържат или да те убият, или да те прокудят... Те лукавстват, а Аллах проваля тяхното лукавство. Аллах е над лукавите. [830]
Ако вие не му помогнете [на Мухаммад], Аллах вече му помогна, когато неверниците го прогониха - и бе един от двамата, когато бяха в пещерата; когато рече той на своя другар “Не страдай! Аллах е с нас.” И низпосла Аллах Своето успокоение над него, и го подкрепи с воини, които вие не видяхте, и стори Той словото на неверниците да е най-презряното, а Словото на Аллах - най-възвишеното. Аллах е всемогъщ, премъдър. [940]
Това било великото събитие хиджра или преселването, с което започва историята на Исляма и според което се изчислява мюсюлманското летоброене.
Бягайки от Мека, мюсюлманите практически били принудени от много обстоятелства да изоставят цялото си имущество, вещите и дори семействата си. Веднага щом се установил в Медина, Мухаммед започнал отново мирната си проповед и мирния си призив към Исляма. Някои местни жители откликнали положително на призива към Аллах и веднага се превърнали в пълноценни членове на мюсюлманската общност. Други не приели Исляма, а поддържали традиционните си вярвания. Тъй като Мухаммед бил предопределен за благороден мир и реформа, той сключил договори с немюсюлманите, като им обезпечил свобода и сигурност, и за пръв път създал в сърцата им съзнание за общност вместо тясната племенна привързаност.
Докато Мухаммед бил зает с тези реформи, опитвайки се да организира мюсюлманската общност в Медина и да наложи основите на стабилно и мирно общество, в което мюсюлмани и немюсюлмани да живеят заедно, враговете в Мека не знаели почивка. Те изгаряли от омраза към мюсюлманите и решителността им да унищожат Исляма растяла с всеки изминат ден. Обмисляли своята тактика и веднага след като приключили с новите си кроежи, се заели с тяхното изпълнение - решили да причинят неприятности на мюсюлманите отвътре и отвън. Организирали грабителски набези за атакуване на Медина и завръщане в Мека с богата плячка. Немюсюлманите в Медина започнали да изпитват силна завист заради популярността на Исляма и новия дух на братство сред мюсюлманите, нещо, което те самите не били изпитвали или не биха желали да знаят, че съществува. Така враговете в Мека побързали да се възползуват от ситуацията и да създадат вътрешни трудности за мюсюлманите. Обзетите от завист медински немюсюлмани отговорили бързо и открито на меканското подстрекателство и скоро в цяла Медина започнали да възникват сериозни конфликти. Тогава мюсюлманите се намирали под постоянна заплаха отвътре - от неудовлетворените в Медина, както и отвън - от набезите, които Мека организирала. В един момент преследванията и заплахите станали непоносими. Семействата на мюсюлманите били отделяни от тях със сила, имуществото им - конфискувано, кръвта им - проливана, принудили ги да напуснат скъпия си роден град на три изселнически вълни - две в Абисиния и една в Медина. Страданията продължавали вече тринадесет години. С новата тактика на меканските врагове за мюсюлманите не оставало друго, освен да чакат накрая да бъдат унищожени в една касапница или да се защитят срещу гнета и преследванията. Ислямът дошъл да им гарантира достойнство и сила, свобода и сигурност, и да ги съедини с Всевишния Аллах, Върховния Извор на добрина и подкрепа, сила и мир. Но въпреки всичко те били в тревога без покой, заплашвани и ужасявани. Аллах им поръчал да установят мир, да повеляват правилното и да възбраняват неправилното, да поддържат угнетените, да освобождават робите, да доказват колко надежден и полезен е Аллах за Своите раби. Но как биха могли да сторят това, когато те самите били угнетени и подложени на терор
Най-много ги обърквал фактът, че Коранът не казвал нищо по този въпрос и не им давал напътствия какво да правят. Объркването им не продължило дълго и Аллах облекчил тяхната болка чрез едно Божествено решение на техните проблеми и проблемите на всеки друг, озовал се в подобна ситуация. Ето как Всевишния Аллах изразил своето решение
Аллах закриля вярващите. Аллах не обича никой изменник, неблагодарник. На онези, срещу които е обявена война, им се позволи [да воюват], защото бяха угнетени - Аллах има сила да им помогне, - онези, които бяха прокудени от техните домове без право, само защото казват “Аллах е нашият Господ!” И ако Аллах не отблъскваше едни хора с други, щяха да бъдат разрушени и манастирите, и църквите, и синагогите, и джамиите, където името на Аллах се споменава много. Аллах ще подкрепи онези, които Го подкрепят. Аллах е всесилен, всемогъщ. Онези, които, ако ги утвърдим на земята, отслужват молитвата и дават милостинята закат, и повеляват одобряваното, и възбраняват порицаваното... При Аллах е завършекът на делата. [2238-41]
С това разрешение от Аллах мюсюлманите вече не били обречени на преследване или гнет. Те започнали да оказват съпротива, за да възстановят спокойствието, да си възвърнат мира и свободата, да се съберат отново със семействата си и да вземат обратно имуществото си. Имало битки и войни с яростните езичници, които нагло отричали правото на мюсюлманите на свобода и мир. Но никога не е имало агресия от страна на мюсюлманите, опустошаване на къщи, реколта, запаси и т.н. убийства на деца, жени, възрастни или инвалиди. Мюсюлманите спазвали нормите и останали в границите на законите на Аллах. Това било нещо невиждано преди и после. Мюсюлманите трябвало да се сражават при тези обстоятелства и с тези принципи, и с наставлението на Аллах те накрая постигнали решителни победи.
Толкова много е казано или писано за “безжалостните мюсюлмани”, появили се неочаквано от горещите и сухи пустини на тъмна Арабия, за да завоюват Византия и Персия, и дори дръзнали да обкръжат стените на Европа. Мнозина са изразили мнението, че тези мюсюлмани били водени от религиозно усърдие в разпространението на Исляма със сила дотам, докъдето стигнат. Много други смятат това мнение за необмислено и наивно, защото Ислямът - по своята същност - не може да бъде наложен със сила. А ако е бил наложен със сила на победените хора, той не би могъл дълго да се задържи и в същото време е било възможно да се ликвидират немюсюлманите в тези страни. Ала историята е свидетелка на факта, че докъдето и да е стигал Ислямът, той оцелявал - с изключение на Испания по определени причини, и докъдето и да са стигнали мюсюлманските воини, мирно съжителствали мюсююлмани с немюсюлмани. Нещо повече, дори казват, че човек не може да наложи със сила религия като Исляма на някого и той да стане толкова искрен и честен в своята вяра, колкото тези, които приели Исляма в новите земи. Необходима е не само “принуда” за развитие на такива добри мюсюлмани сред победените хора. Изисква се много повече от едно налагане, за да се стигне дотам, че те да се придържат към “наложената със сила” религия и да я пазят в душите си.
Друга насока на мислене приемат такива, които обичат да се наричат “интелектуалци” или “просветени критици” и “авторитети”. Тях не ги удовлетворява необмисленото и наивно мнение за разпространяването на Исляма със сила. Те твърдят, че мюсюлманите водели агресивните войни, защото се задушавали от жегата и сушата на Арабия, и експанзията им просто била мотивирана от икономически нужди и обстоятелства. Тези войни и “приключения” не били религиозни или духовни, а просто резултат от належащи потребности. Това може да означава, че арабите не са се издигнали на такова високо равнище на саможертва и посвещаване, и че след смъртта на Мухаммед неговите съвременници загубили интерес към религията и се заели да удовлетворяват непосредствените си нужди. Това може да означава също, че самият Ислям е неспособен да създаде жар и усърдие, каквито са наблюдавани при мюсюлманските арабски войни по онова време. Тук се съдържат разнообразни насоки и “интелектуалците”, поддържащи подобно мнение, не са сигурни коя вероятност ще има предимство над другите
Съществува още една тенденция, възприета от хора, които виждат в мюсюлманските войни извън Арабия единствено страстно желание за грабежи и набези. Те не съзират друг мотив и не оценяват мюсюлманския апел като продиктуван от определени мотиви.
Спорът между тези различни мнения е напълно сериозен и понякога приема формата на академична дискусия. Всъщност факт е, че никой от споменатите критици не е направил сериозен опит да вникне в същността на проблема и да представи истината по честен начин. Никой от тях не е имал нужната проницателност и морален кураж да обрисува достоверната картина на събитията. Колко тежко ще бъде тяхното бреме, когато един ден разберат, че са заблудили и дезинформирали милиони хора! Колко сериозна ще бъде тяхната отговорност, когато разберат, че са извършили тежки престъпления срещу собствените си последователи, срещу истината и мюсюлманите!
Тук е невъзможно да представим детайлно гледната точка на Исляма относно всяка война или битка, но има основни положения, които, след като се споменат, ще дадат ясна представа по целия въпрос
1. Трябва да се знае, че Мухаммед, изпратен от Аллах като милост за цялото човечество, се опитал да се сближи с управителите на съседните територии, приканвайки ги да приемат Исляма и да споделят милостта на Аллах. Трябва да се знае също, че те не само отхвърлили милостивата му покана, но и му се надсмели и обявили открита война срещу мюсюлманите. При различни набези византийски и персийски войници прекосявали мюсюлманските граници, докато Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) все още бил жив. Така до неговата смърт мюсюлманите били принудени да воюват със своите съседи.
Това състояние на нещата продължило и по-късните събития, при следващите поколения, трябва да се разглеждат в контекста на първоначалните инциденти. Навремето това означавало, че всички християни и християнски страни, включително Испания и Франция, били във война с новопоявилия се свят на Исляма. На ислямските “приключения” в Европа също трябва да се гледа в светлината на тези обстоятелства. Фактът, че всички християни и християнски страни действали като единна сила, е доказан от неоспоримия папски авторитет. Това е доказано също от общата мобилизация на християнските сили срещу Исляма в кръстоносните походи през средните векове и дори през първата четвърт на двадесети век.
Когато Рим обявил война на Исляма, за мюсюлманите не оставал друг изход, освен да се защитават на което и да е бойно поле, независимо дали в Палестина, в Италия или Унгария. Това ги отвело в Испания и Южна Франция. Те не можели да позволят силната мощ на Византия и Персия да ги обгради отвсякъде, нито просто да чакат да ги изтрият от лицето на земята. В Рим издали заповед да обезглавят Мухаммед и да донесат главата му в царския дворец, начин, по който езичниците-римляни постъпвали преди това с първите християни. Трябва да се приеме, че някои войни през по-късните векове нямали отношение към Исляма, въпреки че били водени от мюсюлмани. Тяхната цел не била разпространението на Исляма, а по-скоро се водели по определени местни и може би лични причини. Агресията е агресия, независимо дали е от страна на мюсюлманите или срещу тях. А отношението на Исляма към агресията е известно и непроменено. Ако в тези по-късни войни е имало агресия, това не може да бъде оправдано от Исляма или прието от Аллах.
2. Никой от споменатите критици не се опитва да схване същността на ранните векове и събитията от онова време. Не са съществували средства за масово осведомяване. Нямало е преса, радио, телевизия или дори редовни пощенски услуги. Не е имало средства за обществена информация, нито начин на проповядване, освен с лични контакти. Нямало е уважение към живота, честта и договорите с отделните хора, дори и към слабите народи. Нямало е сигурност или свобода на словото. Бил заплашван всеки, който стоял зад благородна кауза или имал нетрадиционни вярвания. Това се вижда от съдбата на гръцкия философ Сократ, на първите християни и мюсюлмани. Много пратеници, упълномощени да доставят специални съобщения на управители и владетели, не се завръщали живи. Те били хладнокръвно убивани или хващани в плен от домакините.
Мюсюлманите от Арабия трябвало да се справят с всички тези затруднения и при тези обстоятелства трябвало да работят. Те имали послание, което трябвало да предадат на човечеството, принос за това човечество и формула за спасение, която да предложат. Коранът казва “Зови към пътя на твоя Господ с мъдрост и хубаво поучение, и ги оспорвай с онова, което е най-хубавото.” Но кой е бил готов да слуша мирния зов на Аллах Истина е, че много неверници избягвали да слушат Пророка от страх да не се повлияят от мирната му проповед. Те дори се съпротивлявали със сила на мирния призив на Исляма. Ранният опит в Арабия научил мюсюлманите, че е по-ефективно да си нащрек, че човек може да живее в мир, само когато е достатъчно силен да пази мира, че гласът на мира ще отекне по-добре, ако човек е способен да окаже съпротива на натиска и да премахне потисничеството.
И така, според повелята на Аллах те трябвало да запознаят външния свят с Исляма, но тогава не е имало телекомуникационна система, преса или друго средство за масово осведомяване. Имало е само едно средство - личните и преки контакти, което означавало, че те трябвало да прекосят границите, но не можели да направят това на малки и невъоръжени групи. Трябвало да се движат на големи защитени групи, които приличали на армия, но това не било армия в истинския смисъл на думата. Те прекосявали границите в различни посоки по различно време. Заслужава да се обсъди онова, което се случило тогава. В някои райони ги посрещали местните жители, които отдавна били угнетявани и подчинени на чуждите сили на Византия и Персия. В други райони те първо трябвало да предложат Исляма на готовите да го приемат, а такива имало много. Неприемащите Исляма били помолени да плащат данък джизя, равна на ислямския налог милостинята закат. Причините за искането на такъв вид налог били
а) те искали да са сигурни, че онзи, който плаща, знае какво прави и че Ислямът му е бил представен, но той го е отрекъл по собствена воля и избор;
б) поемали грижата да защитят онзи, който плаща и да гарантират неговата сигурност и свобода по равностоен за мюсюлманите начин, защото всяка опасност за него била опасност за неговите съотечественици-мюсюлмани - те трябвало да бранят немюсюлманите и да гарантират тяхната сигурност;
в) новото положение изисквало взаимопомощ и сътрудничество на всички групи - мюсюлмански и немюсюлмански, първите - с милостинята закат, вторите - с данъка джизя, които се изразходват в името на обществения интерес;
г) искали да са сигурни, че онзи, който плаща, не изпитва вражда към тях и към тяхното ново братство, и не е склонен да създава трудности на съотечествениците-мюсюлмани.
Животът станал труден за онези, които отрекли Исляма и отказали да плащат данъка джизя в сътрудничество с другите групи, които ги подкрепяли. Те възприели враждебното отношение от самото начало, искайки да причинят още повече беди, не толкова на пришълците-мюсюлмани, колкото на новоприелите Исляма и на техните съотечественици, плащащи данък. В национален смисъл това отношение било предателство, в човешки смисъл - подлост, в социален смисъл - лекомислие, във военен смисъл - провокация. Но в практически смисъл това означавало потисничество, не толкова за пришълците-мюсюлмани, колкото за новоприелите Исляма, а също и за положението на самите предатели. Това е единственият период, в който е приложена сила за вразумяването на такива хора и за подбуждането им към осъзнаване на техните отговорности като мюсюлмани, приели свободно Исляма, или като лоялни граждани, плащащи данък, способни да живеят със своите съотечественици-мюсюлмани и споделящи с тях равни права и задължения.
3. Навярно ще е проява на мъдрост тези критици да изучат Корана с честни намерения и видят какво повелява той относно войната и мира. Навярно ще е още по-голяма мъдрост да изследват състоянието на “победените” хора и условията, при които са живели преди и след своя контакт с мюсюлманите. Какво ще кажат те, ако открият, че местните жители в контролираните от Персия и Византия територии отправяли спешни призиви към мюсюлманите да дойдат и да ги освободят от потисничеството на чуждото управление. Какво ще помислят, ако открият, че мюсюлманите-”завоеватели” били посрещани с радост, както от обикновените хора, така и от религиозните патриарси, които жадували за мюсюлманско покровителство и мюсюлманска справедлива форма на управление Как биха обяснили те феномена, че някои от “победените” хора не само приветствали мюсюлманите, но и били на тяхна страна срещу потисниците Как биха схванали преуспяването, свободата и прогреса на “победените” области при Исляма в сравнение с онова, което преобладавало там преди
Ние не приемаме някаква определена гледна точка по въпроса, нито правим прибързани изводи, а просто вярваме, че си заслужава въпросът да се преразгледа и че той е достоен за сериозно изследване. Откритията със сигурност ще бъдат важни и интересни. Възможно е западното съзнание да схване по-добре въпроса, ако той се обсъди в светлината на преобладаващите в днешния свят условия. Дълбоката заинтересованост на западните съюзници за Берлин, идващите призиви на угнетените от много места по света, тревогата на южнокорейците, страховете на лаосците, въпросът НАТО, проблемът СЕАТО, нестабилността на комунистическите сателити - всичко това може да помогне на западното съзнание да вникне в събитията от онези далечни времена и в реалната политика чрез мюсюлманите от онези години.
4. Заслужава си също да се обсъди и идеята, че мюсюлманските войни с външния свят били мотивирани от икономическите потребности на арабите. Въпреки че изглеждат убедени в собствените си предположения, привържениците на тази идея не са изследвали сериозно въпроса. Наистина ли мислят, че икономическите потребности са причината, подтикнала мюсюлманите да прекосят арабските граници Според какви основания предполагат, че Арабия с нейните стари търговски центрове, долини и оазиси - повече не била способна да произвежда достатъчно за мюсюлманите Дали са направили сериозна справка за това, колко мюсюлманите-“агресори” са взимали за себе си, колко са разпределяли сред хората под тяхно управление и колко са изпращали обратно в централната администрация Медина, Дамаск, Багдад или Кайро Дали са сравнили годишните доходи на “завладените” територии преди и след Исляма, дали са открили, че “агресорите” са просто заинтересовани търсачи на приключения или не Дали са имали причина да вярват, че онези мюсюлмани са взели повече, отколкото са дали или са взели повече, отколкото са вложили и инвестирали Дали са попаднали на доказателство, че през някой период централното управление в Арабия е получавало от “завладените” протекторати данък джизя или налози, нужни за развитието на тези протекторати И ако са попаднали, то колко е било получено и струвало ли си е “приключението” в непознатия свят Събрали ли са те някаква достоверна информация, че Арабия е била привилегирована и е имала предимство в разноските или програмите за развитие пред “завладените” области Накрая, изведнъж ли Арабия е усетила заплаха от “бум на населението”, който принудил мюсюлманите да водят авантюристични войни или да правят икономически проучвания
Опитът да се тълкуват контактите на мюсюлмани и немюсюлмани като резултат от икономически потребности може да изглежда нещо ново и привлекателно, но в него, изглежда, не се съдържа много истина, нито сериозни научни изследвания. В най-добрия случай може да се изкаже съмнение относно този опит, че е доста неудовлетворителен и незавършен. Има още много да се прави за търсене, изследване, анализ и сравнение. Докато това не стане, никой критик няма морално право да представя собствените си теоретични предположения за общовалидни или задължаващи. Това е израз на друга любезна покана на Исляма към всички критици да полагат по-сериозни усилия в търсенето на истината.
5. Няма особена нужда да се приемат за сериозни мненията на онези, които разглеждат мюсюлманските войни като грабеж и плячкосване. Какво може да бъде по-несериозно или стереотипно от подобно мнение Това е най-краткият път в областта на изследването и лесен изход от някои интелектуални и морални проблеми, но е далеч от истината. Отново могат да се зададат същите въпроси от точки 3. и 4. по-горе, само за да се разбере каква плячка са взели или изпратили обратно в Арабия мюсюлманските “авантюристи” и колко от техните хора са се върнали вкъщи с крадени стоки. Целта на това не е да се спомене за развитието, възраждането и процъфтяването на “завладените” територии при същите тези “грабители”. Няма да се спираме на фактите за упоритите преследвания и тежките загуби на живот и имущество, нанесени на мюсюлманите, или провокациите и заплахите срещу тях. Това е апел към хората с подобно мнение по-внимателно да изучават събитията и да представят по-отговорни заключения. И трябва да запомнят, че каквато и плячка да са събирали мюсюлманите, тя е била много малка в сравнение с изгубеното чрез конфискация, узурпация, преследване и провокационни действия срещу тях от враждебните лагери. Независимо дали критиците от различните групи приемат или не подобна гледна точка, остава фактът, че Ислямът е религия на мира в пълния смисъл на думата, че несправедливата война никога не е била сред неговите принципи, нито е била търпяна от него, че никога не е била използвана сила, за да бъде той наложен на някого, че експанзията на Исляма никога не се е дължала на принуда или натиск, че Аллах не прощава подобно нещо и Ислямът никога не приема злоупотреба, и че онзи, който изопачи или неправилно представи ислямското учение, ще навреди повече на себе си и на колегите си, отколкото на Исляма. Той е оцелял при най-трудните условия и ще оцелее, за да бъде безопасен преход към вечното щастие, защото е религия на Аллах и Правият Път към Него. Ако тези критици имат съмнения относно споменатите факти, нека с мъдрост да изучат Исляма, да прочетат отново Корана и да освежат своите знания за историята.
Фактът, че икономическият просперитет и културното възраждане последвали разпространяването на Исляма в “завладените” области, не означава задължително, че мюсюлманите са искали да имат икономически придобивки и военни трофеи. Дори ако такива придобивки и трофеи са били поощрявани в по-късните периоди на ислямската история, то от това не следва, че Ислямът предпочита войната пред мира и че мюсюлманите се радват на военните трофеи. Има по-добри обяснения. Едно от тях трябва да бъде много ясно на онези, които са свикнали с класическите дискусии, с протестантската етика и духа на капитализма там, където протестантството, наред с други фактори, е довело до издигане на модерния капитализъм. Никой сериозен човек не би твърдял, че протестантите са разработили своята етика с цел икономическия си разцвет или че модерният капитализъм все още зависи от протестантската етика.
Няма коментари:
Публикуване на коментар