Неразбраният ВазоB

приятел често разказва как в
училище стигнал до 7-а страница
на “Тютюн” и хвърлил книгата.
“Ми, вбесих се! Оня, Борис Морев,
кара каручката, а тази Ирина му се прави
на гражданка!”, плюе с възмущение върху
класовата разлика той. Друго от романа
на Димитър Димов не си спомня, казва, че
не му и трябва. За една съученичка Елин-
Пелиновите “Гераци” пък бяха тотална
загуба на време. Затова 30 минути преди
класното по литература измъчи съседка-
та си по чин да є разкаже набързо кой е
старият Йордан Герака и какви “го
играят” Павел и Божан. Седмица по-късно
върнаха писмените работи - аз имах 5-
ица, тя също. Нищо, че си служехме с раз-
лични учебни методи - аз с традиционен,
тя с антикризисен.
Днес, мине - не мине време, все се нами-
ра някоя умна глава, която да “бръкне” в
учебната програма по литература, за да
є направи “нов прочит”, адекватен на
младото поколение. Същото това поко-
ление, без значение как го наричаме - Х, Y
или Z, според педагозите гледа все по-
празно към всяко трето стихотворение
в българската литература. Трудно ги раз-
бирали!? Затова от догодина в учебния
план на деветокласниците няма да присъ-
ства “Прощално” на Никола Вапцаров, а с
по една творба в списъка остават Радич-
ков, Валери Петров и Павел Вежинов. Та-
ка тихомълком още едно от най-красиви-
те стихотворения в нашата литерату-
ра отпадна от надпреварата за “Най-раз-
бираемите произведения на годината”.
Има обаче един участник в учебния
“конкурс”, който натрупа доста опит по
номинации и елиминации - Дядо Вазов.
След някогашните шумни полемики около
“Аз съм българче” и “Кочо”, преди седмица
от ефира на Нова телевизия и от стра-
ниците на няколко ежедневника поетът
Тома Марков възкликна: “Иван Вазов, ако е
писател, аз съм торта!”, а проф. Милена
Кирова от СУ пък допълни: “Мил ми е Ва-
зов, но истината е, че децата не го раз-
бират и не го четат. Трябва да се смени
с по-съвременни автори”. Звучи логично,
модерно и разбираемо, само че аз нито
обичам торти, нито мисля, че подмяна-
та на “Под игото” с нещо “по-ново” е
умен ход.
Първо, защото “новия” също няма да го
разбират. И второ - защото децата от
години просто не четат. Ако, разбира се,
не се намери някой да им натика текста
в лицето с подходящ маниер. Спомням си
как преди години около кандидатсту-
дентския изпит по литература това на-
прави с мен учителката, при която ходех
на уроци. Тогава и аз не всичко разбирах,
нито пък ми беше много интересно. В
училище “Възпоминания от Батак” на Ва-
зов беше поредното досадно стихотво-
рение, върху което трябваше да поми-
слим за домашно, но ние, разбира се, че-
сто пропускахме да мислим. На частния
урок обаче нямаше измъкване, там си пла-
щахме, за да мислим.
Един ден учителката внимателно изро-
ви стихотворението от книгата като
непознато съкровище, за което иманяри-
те лаици биха възкликнали: “Дрънкулка!”
Пред безразличните ни погледи тя смени
изражението на лицето си, гласът є ста-
на някак си различен и лекичко зачете...
?От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак...
Хе, там зад горите... много е далече, ня-
мам татко, майка: ази съм сирак, и трепе-
ря малко, зима дойде вече...
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам: пом-
ня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам. Ако
ти разкажа, страх ще те съземе...
Към финала учителката ми плачеше.
Ловко бършеше сълзите си, но невинаги
успяваше. Няколко капнаха върху страни-
ците на пожълтялата є книга и попиха
бързо, също като думите, с които ни об-
стрелваше. Бяхме три момичета, същи-
те тези, които пропуснаха небрежно да
прочетат стихотворението за домаш-
но. Едната беше пуснала дългите си ко-
си, за да не я видим, че и тя плаче, друга-
та мигаше учестено, а аз бършех очите
си. Учителката затвори книгата и ни
погледна. Вече нямаше какво да обяснява,
нямаше какво да анализира, а ние и не пи-
тахме.
Години по-късно за първи път кракът
ми стъпи в Батак. Онзи Батак от стихо-
вете на Дядо Вазов, онова място от
“страшното време”. Мълчаливо гледах
мрачните следи, които Вазов дума по ду-
ма описва в творбите си. Прекарах часо-
ве, най-тихите часове. На връщане към
София не се сдържах и си поплаках. Вече
напълно разбирах и стиховете, и сълзите
на учителката, и онова страшно време.
Затова си мисля, че да предлагаш днес
“Под игото” да се изучава с помагало, за-
щото децата не разбират “турцизми-
те”, звучи прекалено. Налагало го това,
че не можели да осмислят “онези” време-
на... И аз не можех, и аз не исках да знам.
Беше ми скучно, предпочитах Кърт Ко-
бейн. Но се намери човек, който да при-
влече вниманието ми, така както само
един учител може да го направи. Бас хва-
щам, че такива учители все още има и
докато учениците с лекота наизустяват
“Налей ми водка с утеха...” на фолкдивата
Преслава, те ще намерят начин да ги
разтърсят. Пък било то и със сигнални
фрази като “Любен Каравелов е написал
първото реге изречение в българската ли-
тература”.


OT > http://www.temanews.com/img/tema/560/13529/31.pdf