Една ситуация никога не може да бъде проблем. Проблем е само отношението ни към нея. Ето, например, черната котка. „Да ти мине котка път” за българина е голямо проклятие, лоша поличба, нещастен сигнал. За китайците, обаче, черната котка е символ на късмета. Или може би вкусен деликатес в ресторанта, не знам. Но се кефят да им мине котка път и сигурно получават доказателства, че са късметлии след това. Бълагринът плюе три пъти през рамо, върти се на пети или псува и замерва животното с камък. После получава доказателства, че е карък. Очаква тези доказателства и допринася за тях. Ето колко важно е отношението.
Снегът вали и всяка снежинка си е на мястото (дзен-будистки коан). До нас живее цяло семейство черни котки. Всеки ден ми пресичат пътя, когато излизам. Винаги си припомням този коан и ми става смешно, че съм българин, а реагирам като китаец. Всъщност, нямам отношение към черната котка. Тя отива някъде, аз – също. Всичко си е на мястото. Котката преследва мишле в храсталака от другата страна на улицата, по която вървя. Аз отивам до магазина за хляб. Всичко е окей. Нито ме гази камион след това, нито печеля от тотото, защото нямам отношение към котката. Снегът и кишата са си на мястото през зимата. Те могат да са твой проблем, само ако ги превърнеш в такъв. А може да се насладиш на студеното време. Или да нямаш отношение към него, защото всичко си е на мястото. Винаги и по всяко време.
Тук ще си говорим за травмиращото усещане да се наричаш българин. Ще обсъдим:
държавата
ниските заплати
политиците
телевизията
и ще разберем, че проблемът е само в твоята глава и никъде другаде.
Няма такава държава. Възприемете буквално тези думи. Ще видите колко истина има в тях. Българинът страда от раздвоение на личността, когато стане дума за националната му принадлежност. Той псува държавата, защото е виновна за всичко, но едновременно с това се тупа по гърдите, че тук е имало ханове, царе и държвници, ехеее, още преди разни французи, германци и англичани да се сетят да си направят държава. Ръйш ли. Е, няма такава държава! В буквалния смисъл на думата. Знаете ли по какво си приличат неудачниците? По отказа им да поемат отговорност за случващото се с техния живот! По мрънкането си приличат. Винаги някой друг е виновен, а те са прави. Външните обстоятелства им пречат! Имат основания да негодуват – достатъчно са за цял живот. Но това е живот на неудачник – човек, който не поема отговорност. Няма такава държава, която да е виновна за всичко, защото, ако имаше, някоя мутра щеше да й подпали офиса и да я „повози” в багажника. Някой мъдър икономист щеше да дойде от Световната банка и да ни я поправи. Да поемеш отговорност значи да се изправиш пред огледалото и, подобнио на Луи XIV, да заявиш: „Държавата, това съм аз!”. Мръсно е по улиците, защото аз хвърлям боклуци там и аз отказвам да си почистя пред входа. Ниски са заплатите, защото аз плащам аборигенски надници и аз продавам труда си за жълти стотинки. Има корупция, защото аз бутам рушвети на катаджиите и аз предпочитам нещата винаги да стават „по втория начин”. Макроикономическите ни показатели са на последно място в Европа, защото аз предпочитам да живея там – в г*а на географията, където всеки ходи до тоалетната. Няма такава държава, просто! Държавата – това съм аз!
Ниските заплати. Да приемем, че вместо труда си, продавате дюли. Вие сте глобален търговец на дюли! Всеки глобален търговец търси най-подходящите пазари за своите продукти – онези пазари, на които ще ги продаде срещу най-добрата цена. Отваряте картата на Европа и виждате, че дюлите са най-евтини в Албания. Точно там ли ще отидете да си продадете дюлите? Тогава защо продавате труда си в България, където заплатите са най-ниски, човешкият труд се цени най-малко и струва най-евтино в цяла Европа? Ето че пак външните обстоятелства са виновни, нали? Държавата, политиците и работодателите са виновни! Не вие. Но с това външните обстоятелства не се изчерпват – изчерпват се само онези от тях, които са ви удобни. Външно обстоятелство е, че имате еропейски паспорт и можете да пътувате в цял свят, а най-цивилизованата част от него ви предлага да се установите където пожелаете. Външно обстоятелство е, че щом имате компютър + интернет и/или някакъв занаят, значи вече никой не ви задържа да стоите по цял ден в офиса. Външно обстоятелство е, че тук идват да живеят чужденци, които виждат по-добри условия за живот и бизнес от нас. И така нататък. И така нататък. Ниските заплати са чудесен повод за мрънкане. Достатъчни са не за един живот, а за няколко прераждания. С мрънкане, обаче, нищо не се постига. Това е сигурно. Проблемът не са ниските заплати. Проблемът е в отношението ни към живота. Страдаме като каторжници, но вериги по ръцете ни липсват, а вратите на „каторгата” са отворени – можем да си тръгнем по всяко време. Изнерявяме се от трафика, но ходим и до тоалетната с кола. Мрънкаме, че столицата е пренаселена, но пращаме и децата си да живеят там – записваме ги в университет, възпитаваме ги като роби, обясняваме им колко хубаво е да „правиш кариера”, после доживотните спестявания ги инвестираме в „апартамент” от 30 квадрата – да живеят наблъскани един върху друг, да пътуват притиснати в градския транспорт, да работят в кол центрове, да получават най-ниската надница в Европа и да изплащат най-неизгодната ипотека. Междувременно се мръщим, че прекрасните градове на България се обезлюдявали, че бизнес в провинцията нямало. Гледаме едностранчиво на нещата – завиждаме на „западняците” за техните доходи, но не завиждаме за четирицифрените им наеми. В това време „западняците” идват у нас и наемат тристаен, напълно обзаведен апартамент, в центъра на някой от прекрасните ни, обезлюдени градове. Сто евро за сто квадрата. Дишат чист въздух, живеят на широко и ходят на фризьор за две евро. Ползват такси за едно евро. Дават пет евро за обяд в ресторант, където има безжичен интернет, за да си довършат доклада, да го изпратят по мейла и да си купят още половин година от качеството на живот, което ние сме загърбили доброволно, в стремежа си да заприличаме на тях. Да, ама от 70-те години на 20-ти век. В началото на 21 век „западняците” намират тук условия, които ние не виждаме. Купуват селски къщи, садят зеленчуци и ядат здравословна храна, а ние се ужасяваме от перспективата „да се върнем на село”. Предпочитаме полуфабрикатите на „големия град”, където дишаме смог, живеем един върху друг и остаряваме в задръстванията. Виждаме само ниските заплати. А те не са никакъв проблем. Проблем е отношението ни към всичко, което ни заобикаля.
Политиката. Мечтая за деня, в който девет от десет минувачи няма да знаят нито кой е президент, нито кой е министър-председател. Сега всички искат да знаят кой е Алексей Петров. Политиката е доходен бизнес за много хора у нас. В това не виждам проблем. Проблем виждам само във факта, че всичко живо се интересува от техния бизнес, а не от своя собствен. Вижте, живеем във времена, в които егоизмът се приема за даденост, за нещо нормално. Не само това – той по всякакъв начин се поощрява. Възпитаваме децата си да побеждават, да се налагат над конкуренцията, за да получават повече от другите – повече шестици, повече парички и повече власт. За един „по-добър” живот! Щом е така, откъде-накъде ще очакваме върховни прояви на алтруизъм точно от хората в политиката? По пътя на каква логика те трябва да помислят първо за нас – да имаме топъл дом, добро здраве, децата ни да са подсигурени и образовани, а трудът ни да бъде източник на достоен начин на живот? Щом сме приели егоизма за даденост, щом толкова много се възхищаваме от личните постижения, значи би трябвало да знаем, че политиците са длъжни да помислят първо за себе си – да имат топъл дом (а защо не десетина, алчността също е добродетел), децата им да получат добро образование в чужбина, трудът им да бъде източник на достоен, а защо не и охолен начин на живот. Какво искам да кажа с всичко това? Искам да кажа, че няма разумна причина да се интересуваш от политика, когато политиката е бизнес, а ти не притежаваш нито една акция от този бизнес. На политиците това им е работата. За това им плащат. В това са добри. Трябва да скочиш в техните води и да ги надплуваш, ако смяташ, че си по-добър, че можеш повече. В противен случай си оставаш само с мрънкането. Вече 20 години негодуваш срещу политиката и започвам да се съмнявам, че ти харесва да си вечно недоволен. Политиците не се инетресуват от теб? Тогава ти защо се интересуваш от тях? Ами инженерите? Хидрогеолозите и агрономите защо се интересуват от политика? Защо всеки не си гледа работата? Когато всеки започне да си гледа работата, термините „консултант”, „бизнесмен” и „професиоанлист” няма да са равнозначни на крадец, мутра и полицай. Минувачите няма да знаят кой е президент и кой – министър-председател, защото всеки ще си върши работата.
Телевизията. В интервю за „Капитал Лайт” Миленита сподели, че американците казвали fuck you като I love you, а тук било точно обратното. „В това ни е чарът” – би възкликнал някой. Аз мисля, че да си песимист не е чаровно. Според мен, черногледите хора живеят по-трудно. Българите са черногледи песимисти. Няма проблем в това. Португалците също са песимисти, но си имат Вашку да Гама и правят хубаво порто. Ние пък си имаме Хан Омуртаг. Човек и добре да живее, се жени. Притежаваме рядко чувство за хумор – леко мрачничко е и зловещо, но затова са ни силни артистите. Трагикомедията е най-сложният жанр. Англичаните пък си имат ГМО. И са по-дебели от французите. Но българите страдат повече от инфаркт, защото редовно преяждат с био храни и най-вече – със свинско. Това са факти. В тях няма проблем. Проблем е само отношението ни към фактите, а това отношение до голяма степен се определя от телевизията. Във времена, в които геополитическата карта на света се променя буквално за минути и диктаторските режими от два континента падат като домино, ние се занимаваме с „флашки и патрашки”. Показват ни умиращи от рак деца по време на вечеря. Информират ни, че токът, петролът и газът ще поскъпват безкрайно, но увеличение на заплатите скоро няма да има. Вкарват ни в дома на хора, които отдавна са спрели да плащат сметки, защото са болни и не могат да работят. В резултат, тези хора живеят като кучета – на студено, на свещи, в началото на 21-ви век, забравени са от всички, но не и от енергийните холдинзи и държавните монополи, които са готови да ги осъдят за дългове. Съобщават ни, че не можем да разчитаме на бърза помощ, освен ако не сме с единия крак в гроба, но дори да получим инфаркт, пак може да не ни приемат в болницата, защото не им достигали 5 лева от здравната каса….Веднага след супер симпатичната реклама на мобилен оператор дават репортаж за същия оператор, който иска да запорира имуществото на длъжник, забравил да му плати 20 лв преди няколко години…За десерт – малко земетресения и пожари по света, нови данъци и такси върху издъхващите сектори на икономиката у нас, безработицата се увличава, заплатите падат, инфлацията расте, лека и спокойна вечер, уважаеми зрители! Ето така изглежда действителността през очите на българската телевизия. Тя цели 40 години излъчваше бодри, оптимистични репортажи и сега от 20 години вече компенсира. Остават й само още 20. Тя е обективна и държи да ни информира за истината. Нейните репортажи, обаче, показват, че светът или окончателно е тръгнал към неизбежния си край, или някой сериозно ни изкривява представите за дейстителността и за това, което се случва в нея. Отделно, телевизията реже клона, на който седи. Тя губи по-ведрите си зрители, а от бизнеса, когото дави в тревожни сигнали и песимистични прогнози очаква рекламни приходи. И в двата случая, българче да се наричам пълна травма е за мене, а телевизорът е по-добре да си стои изключен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар