Старобългарски надписи

Битолски надпис
История и значение [редактиране]

Намерен е през декември 1956 година в Македония при събарянето на Чауш джамия в гр. Битоля, която вероятно е градена с камъни от Битолската крепост. В него владетелят съобщава за обновяването на Битолската крепост и упоменава, че е цар на България и "българин по род". Този факт нанася голям удар на привържениците на македонизма.
Като пример за огромното историческо и политическо значение на надписа може да се даде неотдавнашен скандал в Република Македония, възникнал при изготвянето на туристически каталог на Битоля. Френското консулство в Македония, съдействащо при изготвянето на каталога, използва за корицата част от текста на плочата, съдържаща думата "български". Забелязано от македонските власти, това предизвиква гневна реакция и прекратяване на печата. Френският консул се извинява за "недоглеждането" и преиздава каталога. [1]
Съдържание на надписа [редактиране]

Оригинал
„ † Въ лѣто Ѕ ҃Ф ҃К ҃Г ҃ отъ створенїа мира обнови сѧ съ градь зидаемъ и дѣлаемъ Їѡаном самодрьжъцемъ блъгарьскомь и помощїѫ и молїтвамї прѣс ҃тыѧ влад ҃чицѧ нашеѧ Б ҃чѧ ї въз()стѫпенїе І ҃В ҃ i връховънюю ап ҃лъсъ же градь дѣлань бысть на ѹбѣжище и на сп҃сенѥ ї на жизнь бльгаромъ начѧть же бысть градь сь Битола м ҃ца окто ҃вра въ К ҃. Конъчѣ же сѧ м ҃ца ... исходѧща съ самодрьжъць быстъ бльгарїнь родомь ѹнѹкъ Николы же ї Риѱимиѧ благовѣрьнѹ сынь Арона Самоила же брата сѫща ц ҃рѣ самодрьжавьнаго ꙗже i разбїсте въ Щїпонѣ грьчьскѫ воїскѫ ц ҃рѣ Васїлїа кде же взѧто бы злато ... фоѧ съжев ... ц҃рь разбїенъ бы ц҃рѣмь Васїлїемь Ѕ ҃Ф ҃К ҃В ҃ г. лтѣ оть створенїѧ мира ... їѹ съп() лѣтѹ семѹ и сходѧщѹ “

Превод
„ През годината 6523 (1015-1016) от сътворението на света обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата Владичица, наша Богородица, и чрез застъпничеството на дванадесетте върховните апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение и за живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври, в 20 ден, и се завърши в месец (…) в края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато (…) а този в (…) разбит биде от цар Василий в годината 6522 (1014) от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото. “
Палеографски и езикови особености [редактиране]

Дванадесетредовият надпис е издълбан върху правоъгълна плоча от бял мрамор с височина 0,58 м., ширина 0,92 м. и дебелина 0,26 м. Буквите са издълбани релефно и твърде грижливо. Те са относително закръглени и издължени. Средната им височина е 30 мм. Начертанието на буквите а, д, ιа и ѧ са характерни с това, че ъглестите горни части са се разраснали в хоризонтални чертици, което се среща в старобългарския надпис на гръцки език от 866 г. в Югозападна Македония, както и в съвсем близкия по време Самуилов надпис.
В палеографско отношение Битолският надпис съвпада с уставното писмо на кирилица и показва голяма близост с други епиграфски паметници от епохата - надписа на чъргубиля Мостич, Самуиловия надпис, Варошкия надпис, Темничкия надпис, както и с надписи на гръцки език, какъвто е надписа от с. Наръш. В първата си част Битолският надпис има характер на строителен надпис, а втората е от летописен тип. От книжовните паметници до надписа се доближават Енинския апостол, Савината книга, Супрасълския сборник, Сборника от 1073 и други. В надписа са използвани съкращения и лигатури, срещани твърде често във византийските и старобългарските текстове: црь - царь, бца - Богородица, аплъ - апостолъ и други.
Във фонетично отношение надписът се характеризира с неустановената употреба на двете ерови гласни: ъ (12) и ь (20), с отсъствието на йотация и липсата на смесване на носовите гласни.
В морфологично отношение за надписа е характерна употребата на страдателни причастия, на двойствено число и на задпоставен член (градь сь).
Мостич
Чъргубѝлят Мо̀стич е висш държавен сановник при царете Симеон I и Петър I. Титлата чъргубиля представлява славизирана форма на известната от по-ранни паметници прабългарска титла ичиргу боила, която вероятно означавала „Началник на столичния гарнизон“.
Има сведения, че този немного едър мъж (бил е висок 165-170 см) е водил войски, и то когато България е с най-широките си граници. Със сигурност най-силните години от живота на чъргубиля Мостич са били при царуването на Симеон, най-великият български средновековен владетел. Това е време, изпълнено с бляскави военни победи. Мостич е сред онези българи, които поставят на изпитание съществуването на Византийската империя, а самата България превръщат в империя по площ и народи, по дух и култура. Вероятно той предвожда воините си при река Ахелой или под стените на Цариград.
Надгробен надпис [редактиране]

Сведенията за Мостич идват от надгробния му надпис, открит през 1952 година при разкопки в т.нар. Църква на Мостич в местността "Селище" във Велики Преслав:
„ Сьдє лєжитъ Мостичь чрьгоѵбъɪля бъɪвъɪи при Сѵмеонѣ цр҃и и при Пєтрѣ цр҃и ос(м)иѫ жє дєсѧть лѣтъ съɪ оставивъ чрьгоѵбъɪльство ї вьсе їмѣниѥ бъɪстъ чрьноризьць ї въ томь сьврьши жизнь своиѫ. “
Превод:
„ Тук почива Мостич, който бе чъргубиля при цар Симеон и при цар Петър. А на осемдесет години, оставяйки чъргубилството и всичкото си имущество, стана монах и така свърши своя живот. “
Прави впечатение славянското му име (или може би фамилия), което говори за смесения славяно-български характер на Първото българско царство. Този надпис е и най-ранният източник, споменаващ титлата цар.
Надпис от Балши
Надписът от Балши е летописен надпис от времето на Борис I (852-889), посветен на покръстването на българите.
Открит през 1918 г. от австрийски войници в манастирски развалини край село Балши (на около 25 километра югозападно от Берат, Албания) по време на Първата световна война. Надписът е издълбан на мраморен стълб. В горната част на стълба се намира българският летописен надпис, а в долната – по-късен надгробен надпис на латински на норманския военачалник Робер дьо Монфор, загинал през 1108 г.
Надписът е важен домашен извор за покръстването на българите и за югозападната граница на българската държава от онова време. В краткото житие на Свети Климент Охридски, написано от охридския архиепископ Димитър Хоматиан в началото на XII век, се говори и за други подобни каменни стълбове района на Главиница в днешна Албания, в които се съобщавало за кръщението на българите. Хоматиан дори отдава издигането им на Свети Климент Охридски:
“Той (Климент) ни е оставил в Охрид такива възпоминания и свещени книги, както и собствените трудове на своята висока мисъл и ръка, които са почитани и тачени от целия народ не по-малко от богонаписаните Мойсееви плочи. А в Кефаления (Главиница) могат да се видят запазени и до наше време каменни стълбове, върху които са вдълбани букви, отбелязващи приобщаването и присъединяването на народа към Христа.”
Сегашното мастонахождение на надписа не е известно. През първата половина на ХХ век се е съхранявал в музей в град Драч (днес Дуръс). В Археологическия музей в София се съхранява гипсов отпечатък на надписа.
[редактиране]Съдържание на надписа

Надписът е съставен на гръцки език:

[+Εβαπτισθη ο εκ θ(εo)υ αρχων Βουλγ]αριας
Βορης ο μετο-
τομασθεις
Μιχαηλ συν
τω εκ θ(εο)υ δε-
δομενω αυ-
τω εθνει ε-
τους ςτοδ.
В превод той гласи:
“Покръсти се от Бога архонтът на България Борис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374 (1 септември 865 – 31 август 866 г.)”
Наръшки надпис
Наръшкият надпис е български граничен надпис на гръцки език от началото на 10 век.
Издълбан е на мраморна колона, открита край село Наръш (днес Неа Филаделфия) на около 20 километра северно от Солун, край река Галик (Галикос). За него пръв съобщава датският археолог К. Ф. Кинх. За пръв път надписът е обнародван от директора на руския археологически институт в Цариград Фьодор Успенски през 1898 година.
Надписът е ценен извор за българо-византийската граница в началото на 10 век. Редица историци като Васил Златарски и други разглеждат информацията от надписа в светлината на други източници за опитите на цар Симеон да завладее Солун и Солунско. Според някои сведения наред с този надпис на север от Солун са били намерени още гранични надписи (край село Вардаровци (днес Аксиохори) и други), но днес те са недостъпни за науката.
Надписът се съхранява в Археологическия музей в Цариград.
Превод на надписа [редактиране]

„ Лето 6412 [904 г.] от сътворението на света, индиктион 7.
Граница на ромеи и българи
при Симеон, архонт от Бога на българите,
при Теодор Олгу таркан и
при Дристар комита
Самуилов надпис

Надписът представлява частично повредена мраморна плоча, открита през 1888 година при строежа на църквата „Свети Герман“ при село Герман, Преспанско, днес в Гърция. Издълбан е по нареждане на цар Самуил (997-1014) в памет на родителите му комит Никола и Рипсимия и брат му - Давид. Състои от 11 реда, изписани в стила на т.нар. стар унциал, повлиян от ръкописния литургичен унциал.
За пръв път надписът е обнародван от директора на Руския археологически институт в Константинопол Фьодор Успенски през 1899 година, като почти едновременно за него се произнасят Константин Иречек, Тимотей Флорински и Любомир Милетич. През 1916 година надписът е пренесен в София от етнографа към Първа българска армия писателят Стефан Костов.
оригинал
„
†въ имѧ ѡтьца и съина и с҃таго дѹха азъ самоип(л)ь рабъ б҃жи полагаѫ
памѧть ѡтьцѹ и матєри и братѹ на кръстѣхъ сихъ• имєна ѹсъпъшихъ
никола рабъ б҃жи ... ѣ давдъ написа ... въ лѣто отъ сътворєния мирѹ
ѕ҃• фа҃• инъдикта ѕ҃•
“
превод
„ †В името на Отца и Сина и Светия Дух, аз Самуил, раб божий, полагам помен на баща [си] и майка (си) и брат [си] на този кръст. Това са имената на покойните: раб божий Никола, [Рипсимия и] Давид. Написа се в годината от сътворението на света 6501 [992/93], индикт [6]. “
[2]
Търновски надпис на цар Иван Асен ІІ

Търновският надпис на цар Иван Асен II е старобългарски епиграфски паметник, издълбан в средния от трите стълба в северната част на църквата “Св. Четиридесет мъченици” в Търново.
Надписът е известен от 1858 г., когато възрожденецът Христо Даскалов от Трявна успява да посети църквата (по това време джамия) и да снеме копие от надписа.
Освен че съобщава за създаването на храма “Св. Четиридесет мъченици” Търновският надпис е един от основните домашни извори за политическото положение на България през 1230 г. – Клокотнишката битка, завладяването от цар Иван Асен II на голяма част от земите на Епирското деспотство, превъзходството на България над Латинската империя.
Съдържание на надписа [редактиране]

"В лето 6738 [1230], индикт 3. Аз Иван Асен, в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, създадох из основа и с живопис украсих докрай тази пречестна църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от моето царуване, в която година се изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска и плених самия цар кир Теодор Комнин с всичките му боляри, а цялата земя от Одрин до Драч завладях – гръцка, още и арбанаска и сръбска. Франките владееха само градовете около Цариград и самия този град, но и те се повинуваха под десницата на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха своите дни, защото така повели Бог. Понеже без него ни дело, ни слово се извършва. Нему слава на векове. Амин."