"Предсмъртно" и "Прощално" на Н. Вапцаров

Пред смъртта Вапцаровият лирически човек се прощава не просто с живота, а с живота в неговите разнолико-сакрални проявления/измерения. Светостта на личното пространство в “Прощално” (прави) проблематизира раздялата (невъзможна), защото копнежът по другия, с когото те свързва най-святата нишка – любовта, е непреодолим, невъзможен за изживяване като краен. Връзката на човека със социума в “Предсмъртно” кара лирическия субект да мисли живота като реалия с чудовищно смазващ финал: “Разстрел и след разстрела – червей...”. Заедно с това този свършек е видян като нещо “толкоз просто и логично...”, докато в територията на личното пространство насищането във въобразеното гледане на любимата дори от отвъдното с нищо не е сигурно и гарантирано – “когато се наситя да те гледам...”, но дали ще се наситя – не е ясно, не е “просто и логично” – може би и затова е човешко, истинско и по свой начин вечно...
Осъзнатата и доброволно избрана саможертва в името на един различен, мечтан да бъде справедлив, социален ред – устроеност на света не се мисли от лирическия човек като утопия в “Предсмъртно”, а като възможна за постигане цел. Затова приемствеността е уверено допусната, даже сигурна: “Аз паднах. Друг ще ме смени и ...толкоз.” Тя се проблематизира поетически единствено от апосиопезата, но се подкрепя от осъзнаването на живота на индивида като краен, като ограниченост на човешкото време “тук” и “сега”. Смъртта в “Предсмъртно” (е видяна като) визира буквален финал, който обаче метафорично свързва заедността на аза с “народе мой” чрез обичта в символа на “бурята” – промяна, знак за предстоящо отвоюван, мечтан ново-ред. Двата лирически текста се сродяват чрез акта на обичането, което е и в основата на интимното живеене в ”Прощално”, където страхът от окончателна раздяла-“оставяне” е доловим в речевия жест “Не ме оставяй, ти отвън – на ПЪТЯ“ и “вратите не залоствай”. На пътя човек е безприютен, самотен, неприет, бездомен, а душата на любимия копнее за приютеност чрез приемането “отсам” вратата-преграда, където светът за двама е интимният космос на аз-ти, защитен от външното, чуждо на тяхната близост пространство “отвъд” вратата, на пътя. Сравнението с гост от първа строфа, втори стих, се родее с чужденец-пътник – “нечакан и далечен гостенин”, т.е. когато азът не е в едно измерение с любимата жена, естествено допуска от-далеченост, дори от-чужденост помежду им, наложени от смъртта като случила се вече раздяла. Но съкровеното желание за завръщане през смъртта при “жена ми”, въпреки съзнаването на неговата невъзможност, отсъства в трезвостта на “Предсмъртно”, като ясно доловимо логично-семантично “дописаният” паратекст заявява праговото екзистенциално себеизживяване преди смъртта, която тук е не естествен завършек на живота или доброволен избор, а смърт-осъждане, наказание за възправяне срещу вече озаконен социо-ред. Това дава основание тя да се мисли като саможертвена и бунтарска, но и ненавременна и изненадваща, следствие на безмилостно жестоката, “както казват” – “епична”, борба. Според нейната неумолима логика “Какво тук значи някаква си личност!”?!... Някак се обезсмисля индивидуалният героичен жест, изборът да се отстояваш, да бъдеш себе си. По-скоро се утвърждава истината, че можеш да си себе си, ако си част от мечтите, целите и света на другите в заедността, обемаща настояще и бъдеще. Нищозначенето на личността не може да се допусне в територията на интимно-личното, защото тогава няма духовна връзка, няма съкровен свят и фантазното завръщане в съня на живия не би могло въображаемо да се “състои”.
“Прощално” и “Предсмъртно” чрез говоренето на лирическия субект представят човека на прага на смъртта – осъждане-наказание за различност, като разкриват пред читателя възможността да оцени достойния избор на личността, способна да отстоява идеалите си, без да осквернява интимно-личностния си свят; личността, за която любовта стои над всичко, а дългът към идеала я следва, черпейки сили от нея. “За теб се изживявам като единствен” – казва единият лирически текст – “а за другите съм заменим” – допълва вторият. Видяни по този начин, двете стихотворения градят представата за човешкото като такова, а не отблъскващата визия на фанатичната преданост към дадена кауза, та била тя и с претенцията за най-справедливата в утопичната идея за нов социо-свят.

"ПРОЩАЛНО"

Вапцаровият лирически човек обитава времена и пространства, между които границите са заличени – свободното преминаване от "вчера" към "днес", към очакванията на "утрешния ден" се осъществява с убеденост, която е присъща единствено на една космополитна личност, експлицираща опита на миналостта в драматизма на епоха, "препускаща лудо напред". И в това неустоимо движение се съвместява битието на предците, "миришещи на лук и вкиснало", с новото "място за живеене" на техните деца – работещите хора в сегашността-завод – и сигурността за постижимостта на света, в който "ще имаме хлеб тогава, ще имаме хлеб...". Подобно преживяване на действителността като неоспорима възможност предпоставя и множеството предположени ситуации, в които си се представя лирическият Аз – "Ето, да кажем, вий вземете – колко? – пшеничено зърно от моята вяра..." ("Вяра"), "Тогава, когато и аз остарея..." ("Не бойте се, деца"), "Работех пак в завода, а пък то – уж същия завод, машини същи..." ("Сън"). Те са изречени с характерната за Вапцаров реторика, оглеждаща сегашността на постигнатите от лирическия му човек истини в техните "други", но съществуващи едновременно състояния, съмнения, провокации. Защото проверката на ценностите се осъществява винаги в някаква екстремна ситуация на застрашаването им (ограбването на вярата, безхлебието на децата, войната). Истинността на въобразеното е толкова убедителна, че превръща илюзията, хипотезата, мечтата в неотделима част от реалното битие на героя.
В този контекст и смъртта не се осъзнава като "отвъден свят", а само като още една от възможностите на човека да бъде, да присъства в неспокойствието на живота, продължен от другите, защото всеки "друг" си всъщност "ти" чрез отдадеността, с която си заченал бъдещето ("Но да умреш, когато се отърсва земята от отровната си плесен, когато милионите възкръсват – това е песен, да, това е песен!" – "Писмо", "Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме!" – "Борбата е безмилостно жестока..."). В глобалността на "размноженото" битие на Вапцаровия човек обаче едно стихотворение се вмества с уникалността на привидно непривичната за него интимност, с която се изповядва "прощаването" с любимата. Осемте стиха на "Прощално" са съвършени с красотата на пределната простота – в изказването (липсва каквато и да е поетическа претенциозност), в човешките жестове, изразяващи съкровеността на чувствата (съзерцанието на любимия по време на сън, целувката, нетърсеща отговор). Единственото друго стихотворение, назоваващо обичането като тема – "Любовна", полага интимността в условията на нейната невъзможност ("И в тези дни, кажи ми ти,/ когато ни притягат в обръч,/ в сърцето грях ли е, кажи,/ че пазя още кът за обич?"). Съвместяването на "барутната тревога" на военното време с признанието "колко я обичам!" приобщава този текст към познатите поляризации на Вапцаровата експресивност, вместваща екзистенциалното в полето на социалното, което заплашва с разпад емоционалната същност. Подобно внушение имат и "Песен на жената" и "Писмо" (от цикъла "Песни за една страна"), но в тях кризата на интимността е изречена от огледалната на Аз-овата позиция (още едно от предположенията му) – на жената, изплакваща незавръщането на загиналия си любим.
На първо четене "Прощално" като че ли не е изказване на напористия до агресивност познат субект от повечето текстове на поета, който вярва до болка; бори се с живота, защото го обича; крещи, за да оцелее... Изказани в две класически четиристишни строфи, "последните думи" към любимата не уточняват нито ситуацията на прощаването (раздяла, очаквана смърт?), нито времето на случването му – в какъв момент от живота на изричащия ги, в каква действителност (за разлика например от "Аз вече пушка нарамих/ и на глас тичам народен/ срещу врагът си безверни." – "На прощаване", Ботев). Творбата излъчва спокойствието на една себенамереност, освободена от тревожността на очакваното потвърждение, защото знае, че ще бъде "за" другия, "със" другия и отвъд физическата близост. Но всъщност само една толкова страстна натура може да обсеби ненатрапчиво, но с категорична настоятелност обичания човек, дори извън пределите на реалността:
Прощално
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гост.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратата не залоствай.
Ще влезна тихо, кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида.

Заглавието не се оправдава от началото на поетическото изказване: сбогуването има традиционни послания, които обикновено се свързват с "прошката", с молбата за "изчистване" на вероятните грехове към този, с когото се прощаваме Текстът на Вапцаров не търси подобни успокоения за душата на прощаващия се. Нещо повече – неговото последно слово "на жена ми" е по-скоро обещание, което с категоричността на направения избор звучи дори като закана ("Понякога ще идвам във съня ти"). Това решение не търси съгласие, то дори предполага неприетостта от другия, за когото човекът от отвъдното (миналото, смъртта) може да се окаже "нечакан и далечен гост". Допускането на подобна възможност мотивира и последващата молба, чиято императивна форма придава реторичен изказ на заповед ("Не ме оставяй", "не залоствай"). Оказва се, че вместо да търси смиреност и хармонизиране на чувствата в мига на прощаването, Аз-ът провокира любимата с емоции, несъответни на изговорената ситуация. Така и самата ситуация не е ясно назована – липсата на прощални клишета не дава отговор на въпроса, дали героят е още "неразделен" или е вече част от "другия свят", откъдето ще идва "понякога. Отнов границите на времето и пространството са размити, а героят се чувства свободен поради възможността миговете и моментите да се сливат (и пак е "тук, и там – навред" – "Двубой"). Той се чувства като демиург, разполагащ с битието – своето и на другите. Но императивността има и противоположен подтекст – тя е вопъл, породен от страха, че от "любим" може да се превърне в "забравен" ("нечакан" и "далечен", "гост"), че е допустимо да бъде оставен "отвън на пътя", в пространството на неприютеността.
Внезапно, но типично за поетовото говорене, второто четиристишие рязко сменя отношението на субекта към любимата. Настоятелността се трансформира в приглушена смиреност ("Ще влезна тихо, кротко ще приседна"). Успокоението след "влизането" възвръща на героя характерните реакции на обичащия – съзерцанието в тишината на тъмнината, сам той невидим, ненатрапващ се, неочакващ нищо в замяна на щастието да бъде за миг в едно време и пространство с жената, която (го) е загубил(а). Нефизическото преживяване на любовта се нуждае от "насищане" ("когато се наситя да те гледам" – до следващия път "понякога"), а жестът на мимолетното докосване ("ще те целуна") е истинското "прощаване", обещано в заглавието и потвърдено от последните думи на героя – "ще си отида". Така в рамката на една много обикновена, но всъщност имагинерна в своята въобразеност човешка ситуация (идване – отиване) се изрича по невероятен начин драмата на "недовършената" съпреживяност. В нея има всичко – желание и ревност, съпроводени от страха от възможната загуба; тиха нежност, освободена от претенциите на егоизма; непреодолимо желание за притежание, контролирано от предпазливостта да не нараниш другия, и съзнанието за "край", който винаги може да се окаже врата, чакаща да бъде отворена.
Релефът на стиховете съответства на естествеността на говоренето – в равномерното наслагване на 11-сричните редове вторият и четвъртият стих сякаш интуитивно се свиват в отговор на душевното пробождане от отдалечаването и евентуалната неприетост ("вратите не залоствай" е само 7 срички и прозвучава като молитвен кратък вик). Така, макар да се вмества в класическата строфична форма, изказването следва динамиката на състоянията на Аз-а, хармонизиращи се във второто четиристишие с постигането на единението му с Нея. Римовата повторителност е непълна – като непълноценността на срещането – и насочва повече към смисловите разговаряния на съзвучните двойки. В първата строфа те са антиномични. "Сънят" се оказва виртуалният образ на дома, в който се надява да бъде допускан прощаващият се, а "пътят" е отвъдността на идването, смъртта, където той не иска да бъде оставен (забравен). "Гостът" (макар нечакан и далечен) обикновено е натоварен със значенията на пратеника, на благославящия и "залостването" на вратите пред него би било отричането му като добро знамение. Този драматизъм се успокоява в римуването на втората строфа, където корелативните краестишни акценти назовават преливащи се едно в друго състояния: "присядането" се разтваря в "гледането" (съзерцанието), "виждането" (прозирането, разбирането) прави възможно и тръгването, "отиването" като вече получило своето насищане преживяване.
Бъдещето като глаголно време изравнява изказването с бляна, но както и в останалите текстове на Вапцаров той има статут на реалност в битието на човека, за когото вярата е единственият възможен начин за живеене – независимо кога и къде ("И бронебойни патрони за нея няма открити! Няма открити!" – "Вяра"). Категоричността на внушенията се поддържа и от ямбическия ритъм, който изглежда "неприложим" в ситуацията на лирически-интимното изповядване на прощалното слово, но именно със своята акцентност той и драматизира, и утвърждава дълбочината на изречените с простота и заразяваща истинност чувства, побиращи се в едничката дума любов. Именно събирателността на любовното чувство – към Живота, Човека, Родината (народа), Нея... – обяснява и разноречивостта на изразяването му в поезята на Вапцаров. И ако финалът на "Борбата е безмилостно жестока..." завещава обичането-бъдене на многоликия, надличностен Аз-Ние в бурята на живеенето-оцеляване с другите като него, то "Прощално" е вътрешната перспектива на неумиращото-обичащото човешко в неговата съкровена уникалност – за някого.