Манихейство

Манихейството е единствената мъртва световна религия. Въпреки че в организираната си форма то е изчезнало, днес се прави обречен опит за неговото възраждане под името неоманихейство. Повечето оригинални произведения на основателя на манихейството, пророка Мани, са изгубени. Някои учени и противници на католицизма твърдят[кой го твърди?], че влиянието му е продължено в християнството чрез Августин, преминал към християнството от манихейството, чиито произведения продължават да бъдат важни за римокатолическата и протестантската теология.
Създателят на манихейството Мани (214–276) е роден в град Mardinu (Мардин) в Месопотамия в семейство, което изповядва елкезаитство - учение на умерено дуалистична кръщелна секта. Той е повлиян от зороастризма и започва да проповядва от ранна възраст. Според биографичните свидетелства, запазени от ибн ан Надим и ал Бируни, като младеж Мани получава откровение от дух, когото по-късно нарича Близнака. Този дух го учи на божествените истини, които се превръщат в манихейската религия. Мани твърди, че е Параклета, който е обещан в Новия завет, Последният пророк и Печатът на пророците, който завършва поредица от хора, водени от Бог, включително Зороастър, Хермес, Платон, Буда и Исус Христос.
Първоначално манихейството се разпространява в период, когато големите по-стари религии като християнството и зороастризма се съревновават за по-голямо политическо и обществено влияние. Макар и с по-малко привърженици от зороастризма, манихейството печели подкрепата на много високопоставени политически фигури в Персия. С помощта на Сасанидското царство Мани реализира мисионерски експедиции в Азия, откъдето заимства идеята за прераждане. Изправен пред враждебното отношение на зороастрийските свещенослужители, Мани е одран жив по заповед на шах Бахрам I който се възкачва на трона след преврат и измества брат си Хормазд I, кожата на Мани е напълнена със слама и окачена пред градските порти за назидание.
Манихейците полагат големи усилия да включат във вярата си всички известни религиозни традиции. В резултат на това те запазват много апокрифни християнски текстове, като Деяния на Тома, които иначе биха изчезнали. Мани се обявява за Параклет, библейска титла, означаваща утешител или помощник, която православната църква тълкува като Бог, въплътен като Светия дух. Същата титла по-късно е използвана и от Мохамед, основателят на Исляма.
Манихейството се разпространява извънредно бързо, както на изток, така и на запад. На запад (Африка, Испания, Франция, Северна Италия, Балканите) то води накъсано съществуване в продължение на едно хилядолетие, но достига най-голям разцвет в Месопотамия, Вавилония, Туркестан и дори още по-източно, в Северна Индия, Централна Азия и Тибет, където около 1000 основната маса от населението изповядва манихейската вяра. Най-известният западен манихеец е Августин, който след осем или девет години става православен християнин и енергичен противник на манихейството. На изток религията се разпростира по пътя на коприната, достигайки Чанан, столицата на династията Тан в Китай. Манихейската църква няма централизирана организация, нито значимо интелектуално влияние на запад. На изток тя е унищожена от исляма и хаотичния период, последвал падането на китайската династия Тан.
Най-забележителния принцип в манихейската теология е нейният дуализъм. Вселената се разглежда като бойно поле между злия материален бог и добрия духовен бог. Християните признават злия бог като Сатана, но, разбира се, не приемат идеята, че той има същите сили като Бог. Според християните за разлика от Бог, Сатаната е сътворено същество. Терминът манихейски често се използва за всяка религия с подобно виждане за борба между добро и зло.
Степента на влияние на манихейството върху християнството е спорна. Твърди се, че богомилите и катарите са само привидни християни и по същество са манихеи. В случая с катарите, те по-скоро възприемат църковната организация на манихейството, отколкото неговата теология. Сведенията често са объркани, защото средновековните автори често използват манихей като синоним на еретик. Изглежда Присцилиан и последователите му се опитват да абсорбират част от манихейските възгледи в християнството.