Отричането на Холокоста е теза в историографията, която споделя различни мнения на изследователи, че Холокостът не е съществувал, или поне не е съществувал във вида, в който се описва и възприема като един общ исторически феномен. Обикновено хората, които отричат наличието на Холокост, предпочитат да бъдат наричани историци-ревизионисти.
Общото събрание на ООН, без гласуване, приема резолюция № 60/7 на 21 ноември 2005 г. с която отхвърля изцяло или частично отричането на Холокоста като исторически факт и събитие.
Отричането на Холокоста е незаконно в някои европейски страни. В тези страни, отричането на Холокоста се третира като престъпна дейност, която се преследва по силата на политически закони насочени срещу неонацизма.
Главните твърдения на ревизионистите се свеждат до три базови заключения, подкрепяни в различна степен от различните автори:
Никога не е имало масово изтребване на евреи
(или) броят на избитите евреи е силно преувеличен
(или) Холокостът не е систематичен, нито е резултат от официалната политика в Нацистка Германия.
Част от аргументите на отричането на Холокоста са:
няма данни за наличието на план за физическо изтребление на евреите от Европа;
не са съществували газови камери и лагери на смъртта за унищожаване на евреите;
броя на еврейското население на територията под контрола на страните от Оста в началото и в края на Втората световна война остава непроменен и е в рамките на 5-6 млн. души.
политиката на Нацистка Германия е за експулсиране, не за унищожение на евреите
масовото изчезване на евреи от редица гъсто населени с еврейско население области преди войната се дължи не на унищожаването им, а се е получило в резултат на тяхното преселение или депортиране;
липсата на документи и заповеди за унищожаване на евреите говори, че такива не съществуват, понеже в бързината по изтеглянето си от Източна Европа, Вермахта не би могъл да унищожи или затрие цялата документация за подобно масово събитие;
има много по-малко свидетели на престъпления, свързани с Холокоста, отколкото обикновено се приема, а наличните доказателства за изтребването на евреите често си противоречат;
масово обгазяване и изгаряне телата на жертвите в количествените параметри и обеми, възприети в официалната историография, е технически и икономически неосъществимо, т.е. физически е невъзможно да се е случило на практика.
Първия сериозен труд (от 1958 г.) по темата е дело на социолога Френк Хакинсом и излиза след смъртта на автора - през 1983 г. Постепенно тази теза си набира привърженици в редица страни, като още през 60-те и 70-те години на Запад излизат редица изследвания по темата. Постепенно тезата добива популярност, което принуждава някои официални власти да прибегнат до мерки за противодействието ѝ. Така се формира цяла критическа школа спрямо ревизионистите или отрицателите на Холокоста.
Днес законодателството на редица европейски държави и Израел преследва ревизионистите или отрицателите на Холокоста. Отрицанието на Холокоста е престъпление в следните държави:
Австрия - наказва се с 6 месеца до 20 години лишаване от свобода;
Белгия - наказва се до 1 година лишаване от свобода;
Чехия - наказва се от 6 месеца до 2 години лишаване от свобода;
Германия - наказва се от 1 месец до 5 години лишаване от свобода;
Франция - наказва се от 1 месец до 2 години лишаване от свобода;
Израел - наказва се от 1 до 5 години лишаване от свобода;
Италия - наказва се от 3 до 4 години лишаване от свобода;
Литва - наказва се от 2 до 10 години лишаване от свобода;
Полша - наказва се от 3 месеца до 3 години лишаване от свобода;
Румъния - наказва се от 6 месеца до 5 години лишаване от свобода;
Словакия - наказва се от 1 месец до 3 години лишаване от свобода;
Швейцария - наказва се от 1 година до 15 месеца лишаване от свобода;
Германия дори предприема стъпки за криминализиране отричането на Холокоста на територията на целия Европейски съюз, понеже само 10 от 27-те страни го преследват наказателно.
Инкриминирането на отричането на Холокоста е доста озадачаващо и проблемно в чисто формалноправен аспект понеже с него се нарушава основното човешко право признато от всички демократични страни, а именно правото на свобода на словото за изразяване на мнение.
От друга страна противниците на криминализирането на отричането на Холокоста задават към обществената съвест резонни въпроси - защо единствено отричането на еврейския геноцид е въздигнато в престъпление, а не и геноцидът в Руанда или арменския геноцид в Османската империя? Не заслужава ли геноцидът над други народи същата защита, и ако не я получи не е ли това двоен стандарт? и т.н. От друга страна криминализирането на отричането на всеки геноцид едва ли би било постижимо, а ако се пристъпи към такова, дали не би се усложнила неимоверно международната обстановка и това действие не би ли наложило промени в конструкцията и принципните положения на международното публично право, твърдят противници на съдебното преследване само на отрицанието на Холокоста. Сред сериозните правни аргументи е и този, че отричането на Холокоста не нарушава чужди права и не навлиза в чужда правна сфера призовавайки към извършването на престъпление. Като философски аргумент се изтъква пък, че спорът е повече исторически по естеството си, отколкото актуално правен.
Списъкът на отрицателите на холокоста е дълъг, като по-известните имена в него са :
Махмуд Ахмадинеджад
Жан-Мари льо Пен
Микеле Ренауф
Юрий Мухин
Хермар Рудолф
Дейвид Ървинг
Карло Матоньо
Марк Вебер
Олег Платонов
Пол Расиние
Ричард Харууд
Робер Форисон
Франк Тобен
Ернст Цюндел
Юрген Граф
Франк Ренике
Манфред Рьодер
и други.
Няма коментари:
Публикуване на коментар