ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА Книга за всички и никого

"Тъй рече Заратустра" е философска поема и най-популярното произведение на немския философ Фридрих Ницше. Идеите изразени от Ницше в книгата оказват неимоверно влияние върху мисълта на 20 век.
Пълното заглавие на поемата е "Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого." (на немски: Also sprach Zarathustra. Ein Buch für Alle und Keinen). Произведението излиза за първи път през 1885 г. Първоначално поемата е разделена на три отделни части, писани в продължение на няколко години. Ницше предвиждал да напише още три части, но завършва само още една - четвърта част от нея. След смъртта на Ницше "Тъй рече Заратустра" е издадена като едно произведение.
Книгата разказва за съдбата и учението на пътуващ философ с име Заратустра, нарекъл се така в чест на древния персийски пророк и основател на първия в историята дуализъм със световна религия - Зороастър (Zarathushtra). Една от основните идеи в поемата е тази, че човекът e един междинен етап в превръщането на животното (човекоподобните) в Свръхчовек (на немски: Übermensch), т.е. към нравственото самоусъвършенстване.
Книгата е своеобразно мисловно предизвикателство на Ницше към Homo sapiens със заобикалящата го действителност пропита от езотеричен дух, с изтерзана етика в исторически ракурс. В това произведение на Ницше за първи път се появява израза "Смъртта на бога" (на немски: «Gott ist tot»), доразвит в "Залезът на боговете или как се философства с чук в ръка".
Фокусът на автора е насочен към създаването на първата световна и глобална за времето си империя в историята на човечеството - тази на Ахеменидите. Идеологическа основа на това грандиозно държавно образувание, възникнало на границата между древност и античност било учението на пророка Зороастър. Етическия дуализъм проповядван от него пропил духа на античността в грандиозния сблъсък между изтока и запада - изпърво между Персия и Александър Велики, а после и в римско-персийските войни. "Сблъсъкът на културите" допринесъл на развитието на цивилизацията, като елинизма проникнал на изток, а етическия дуализъм на зороастризма пробил до крайния запад на Римската империя посредством походите на легионите на изток. Преди това била основана и съкровищницата на знанието на античността - Александрийската библиотека.
Проникнат и обсебен от духа на времето си Ницше с произведението си се явява своеобразна "триумфална корона" на историко-цивилизационните проучвания на ориенталистиката на западната цивилизация, започнали още през епохата на Просвещението, преминали през оформянето на иранистиката като научна дисциплина по време на диренията на члена на Френската академия на "безсмъртните" Абрахам Хиацинт Анкетил-Дюперон, и завършени през 19 век в Стара Европа от езиковедите Ернест Ренан и Макс Мюлер.
През 1934 г., след победата на консервативната революция и установяването на Третия Райх, Адолф Хитлер лично се ангажира с каузата на музея-архив на Ницше, обявайки това произведение на немския философ като най-великото достижение на германската арийска мисъл, което безспорно по мнението на изследователите оформило редом с "Моята борба" и "Митът на XX век" националсоциалистическата литературно-идеологическа иконография през 30-те години на 20 век под формата на една нова и своеобразна идеологическа "Света Троица" на съвременността.
По произведението на Ницше, Рихард Щраус пише едноименна симфонична поема, а Фредерик Делиус съчинява ораторията "Месата на живота".

-------------------
— 1 —
Сега ще разкажа историята на Заратустра. Основната концепция на този труд, мисълта за вечното връщане, висшата форма на утвърждаването, която изобщо може да бъде достигната — се роди през август 1881 година — нахвърлих го набързо под заглавие „6000 стъпки отвъд човека и времето“. Тоя ден се разхождах из горите около езерото при Силваплана — спрях се при един чудовищен скален хълм, приличащ на пирамида — това бе недалеч от Сурлай. Там ми хрумна мисълта за написването. Ако се върна няколко месеца назад откривам, сякаш като знак, една дълбока и решителна промяна във вкуса ми, преди всичко към музиката. Вероятно към нея трябва да причислим и целия Заратустра; предпоставка за това — дълбоко съм убеден — бе фактът, че прераждането в изкуството вече се чуваше. Заедно с един от „възродените“, приятелят ми Пиетро Гасти, открихме през пролетта на 1881 година в планинските бани Рекраро, недалеч от Виченца, че фениксът-музика прелита над нас с много по-леки и блестящи крила отколкото преди. А пък ако погледнем по-напред от оня августовски ден към изненадващото и протекло при невероятни обстоятелства раждане н; творбата — февруари 1883 година (епилогът й, от който цитирах няколко думи в настоящия предговор, бе завършен в светия час на Вагнероват смърт във Венеция) — излиза, че тази моя „бременност“ е продължила осемнадесет месеца. А именно тези осемнадесет месеца навеждат някои на мисълта (най-вече будистите!), че съм същинска слоница /Т.е. че имам продължителна, „слонска“ бременност/. През този период се роди и Веселата наука, която е просто белязана с близостта на нещо несравнимо, тя дори дава началото на Заратустра, а в предпоследната част от четвъртата си книга изразява и неговата основна мисъл. По това време е създаден и онзи Химн на живота (за смесен хор и оркестър), чиито партитури бяха издадени преди две години от Фритцш в Лайпциг — вероятно един не съвсем незначителен симптом за състоянието ми през оная година, когато бях напълно в плен на утвърждаващия патос — аз го наричам трагичев. Сигурно един ден с този химн ще почетат собствената ми памет. За да не се получи недоразумение, искам да отбележа, че текстът не е мое произведение — той е просто учудваща инспирация от една млада рускиня, с която бях близък по онова време — г-ца Лу фон Саломе. Онзи, който изобщо открие някакъв смисъл в последните думи на стихотворението, ще разбере предпочитанието и възхитата ми — те са наистина велики. Болката не е протест срещу живота! „Ако не можеш да ми дадеш повече щастие — е, добре! — имаш своята мъка!“ На това място сигурно и музиката ми е велика (последната нота на кларинет-А е СИ, а не С, печатна грешка). Следващата зима прекарах в тихия залив на Рапало, недалеч от Генуа, между Чиавари и предпланините на Порто Фино. Здравето ми се бе влошило, зимата бе студена и прекалено дъждовна, малката вила бе на самия бряг и нощният прилив правеше съня ми почти невъзможен — така че всичко бе противоположно на желаното. И въпреки това, сякаш за доказателство на тезата ми, че всичко решаващо става „въпреки“, в тая зима и при тия неблагоприятни обстоятелства се роди Заратустра. Преди обед се изкачвах на юг по великолепния път към Зоагли, покрай пиниите, а пред погледа ми се простираха морските далечини; след обед, когато ми позволяваше здравето, обикалях целия залив Света Маргарита чак отвъд Порто Фино. Тия места са ми много близки, защото споделям и огромната слабост към тях на император Фридрих Трети — там случайно попаднах отново през есента на 1886 година, при последното му посещение в тоя забравен край. По тези две пътеки в мислите ми се роди образът на Заратустра — по-правилно, той ме връхлетя…
— 2 —
За да разберете този човешки тип, е необходимо да си изясните една физиологическа предпоставка — онова нещо, което аз наричам висше здраве. Не бих могъл да обясня това понятие по-добро, отколкото съм го сторил в петата книга на „Веселата наука“. „Ние, новите, безименните, неразбраните“ — се казва там — „ние, недоносчетата на още недоказаното бъдеще, се нуждаем за новата цел от нови средства — а именно от ново здраве — по-силно, по-хитро, по-жилаво, по-дръзко от всяко досегашно. Онзи, чиято душа жадува да изживее целия обхват на ценностите и желанията, да преброди всички брегове на това идеализирано «Средиземноморие», и чрез придобитото в приключенията познание да се убеди в това, как се става откривател и завоевател на идеала — все едно дали артист, светец, законодател, мъдрец, учен, благочестив, атеист — всеки един се нуждае главно от висше здраве — такова, каквото не само да притежаваш, но и непрекъснато да придобиваш, да извоюваш, защото безкрайно и неуморно ти отдаваш, длъжен си да отдаваш… И тогава, след като ние, аргонавтите на идеала, пътувахме дълго — повече смели, отколкото умни, рискуващи корабокрушение, но по-здрави от всякога — тогава ни се стори, че сякаш за награда стигнахме пред нова, неоткрита и неизвестна никому земя, чиято територия и граници никой не познаваше — всичко бе отвъд известното, отвъд идеала — един свят, преизпълнен с красота и неясност, със страхотно и божествено — толкова преизпълнен, че любопитството ни се превърна в страстна и неутолима жажда за власт над всичко това, в чувството, че оттук нататък едва ли ще се наситим! Можехме ли след подобни изблици и с нашата ненаситност за знания да се задоволим със сегашните хора? Неизбежно бе за нас да гледаме на техните важни цели и идеали с една зле прикривана несериозност и дори изобщо да не ги забелязваме… Друг идеал ни примамваше — прекрасен, изкусителен, опасен идеал, за завладяването на който не желаехме съмишленици — никому не бихме отстъпили с лека ръка своето право — идеалът на един дух, наивен, който с несъзнателно, но преливащо съвършенство си играе с всичко онова, наричано досега свято, недосегаемо, божествено — за който всичко висше, до днес неоценено от тълпата, се крие в опасността, в разрушението, в унижението, най-малкото — в една слепота или самозабрава. Това е идеалът на едно човешко и свръхчовешко самочувствие, което в очите ни изглежда нечовешко — ако ги съпоставим например с всички досегашни световни завоевания, изразени в тържествеността на жеста, словото, тона, погледа, морала и други подобни, би изглеждал като тяхна неволна пародия, но точно с него се повдига булото на великата сериозност, за първи път се поставя истинската въпросителна, съдбата отново се връща при душата, стрелката се отмества, започва трагедията…“
— 3 —
Днес, в края на деветнадесети век, дали някой има ясна представа или понятие за онова, което поетите от великите епохи са наричали инспирация? Ако не, то бих искал да го опиша. При запазилото се у нас дори и малко суеверие ние не сме в състояние да отхвърлим представата — или юздите — или медиума — на свръхестествените сили. Понятието „откровение“ — в смисъл, че със забележителна сигурност и финес нещо изведнъж става видимо, което разтърсва в дълбочина, което преобръща и събаря из основи — това понятие е просто описание на фактите. Нито търсиш, нито чуваш, нито приемаш, нито питаш — мисълта блясва като светкавица, с фатална необходимост и без колебание — самият аз никога не съм се колебал в избора. Едно възхищение, чието чудовищно напрежение се разтоварва в изблик на сълзи, при което крачката несъзнателно се ускорява или забавя, едно несъвършено извън себе си, придружено с отчетливо и ясно осъзнаване и изпитване на безкрайно фин трепет и леденостудени тръпки, разтърсващи от главата до петите; една дълбочина на щастието, спрямо която болезненото и мрачното не действат като противоположност, а я обуславят и предизвикват просто като необходим цвят сред този излишък от светлина; един инстинкт на ритмични отношения, преодоляващ всички пространства и форми — потребността от продължителност, от безкрайно протяжен във времето ритъм е почти мярка за силата на инспирацията — нещо като противодействие и изравняване на напрежението… Всичко се извършва във висша степен несъзнателно, но сякаш в разразила се буря от чувствена свобода, необусловеност, сила, божественост… Най-забележителното в картината и притчата е тяхната несъзнателност — всичко изглежда най-близко, най-просто и най-правилно. Сякаш — нека си припомним думите на Заратустра — нещата сами идват и се подреждат в притчата: „Тук всички неща с милувка идват от думите ти подмамени и те ласкаят, те искат да те оседлаят и да те яхнат. На гърба на всяка притча яздиш ти към всяка истина, хрумват ти всички думи и техни подобия и всичко, що съществува, желае да се превърне в слово, и бъдното иска от теб да се поучи“. Това е моето познание за инспирацията, изобщо не бих се колебал да се върна хилядолетия назад, за да намеря някого, който би могъл да каже: „И аз мисля така“.
— 4 —
Няколко седмици лежах болен в Генуа. Последва една мъчителна пролет в Рим, където едва понасях живота — не бе никак леко. Това място ужасно ме угнетяваше — най-неподходящото за поета на Заратустра — обитавах го не по своя воля. Опитвах се да се измъкна, желаех да отида в Аквила — противоположността на Рим — някога и аз ще създам подобно място, нещо като спомен за един атеист и враг на църквата, на един от най-близките ми родственици, великият потомък на Хоекщауфените император Фридрих Втори. Но по ирония на съдбата трябваше да се върна отново. След като се уморих в търсене на антихристиянска среда, въпреки усилията трябваше да се задоволя с площад Барберини. За да избегна зловонието, попитах в двореца Квиринале дали нямат някоя тиха стая за един философ. На една лоджия, високо над споменатия площад, откъдето се виждаше цял Рим и ромоленето на фонтаните се чуваше отвсякъде, сътворих най-самотната песен, известна досега — Нощна песен; по онова време у мен непрекъснато звучеше една мелодия, чийто рефрен намирах в думите „Мъртъв пред безсмъртието“. Отново открих Заратустра през лятото, когато се завърнах в светото място, осенило ме някога с идеята за него. Десет дни ми бяха достатъчни — нито при първото, нито при третото ми връщане към него са ми били необходими повече. Следващата зима, под халкионското небе на Ница, което дотогава не бях виждал, намерих за трети път Заратустра — и всичко беше готово. Общо за по-малко от година. Много тайни кътчета и височини около Ница сякаш са озарени от святостта на ония незабравими мигове — главата, назована „За вехти и нови скрижали“, се роди в трудното изкачване по скалите към прекрасното мавърско село Еца — голямата мускулна енергия у мен винаги се е съчетавала с мощен творчески прилив. Тялото бе въодушевено, да не говорим за „душата“… Често ме виждаха да танцувам, без всякакви признаци на умора бродех по седем — осем часа из планините. Спях добре, смеех се много и се радвах на съвършена бодрост и търпение.
— 5 —
Извън тия „десетдневни“ творби годините през времето и особено след Заратустра бяха несравнимо трудни — за да бъдеш безсмъртен, плащаш скъпо, умирайки много пъти приживе. Има едно нещо, което наричам с думата омразата на великото — т.е. всичко велико — труд, дело или друго, веднъж създадено, се обръща безвъзвратно против оногова, който го е сътворил. Именно това, че го е създал, прави твореца слаб — той вече не издържа делото си, не може да го гледа в очите. Да носиш в себе си нещо, което никога не би искал, в което сякаш като във възел е стегната съдбата на човечеството — и изведнъж да съзреш всичко това обърнато срещу себе си! Върху себе си! То просто те смачква… Омразата на великото! Другото нещо е оная зловеща тишина наоколо… Самотата има седем кожи — не можеш да ги пробиеш. Вървиш между хората, поздравяваш приятели — и отново пустош, няма близък поглед. В най-добрия случай съзираш срещу себе си нещо като скрит бунт. Този бунт забелязах — в различна степен — почти у всички около мен — изглежда че няма нищо по-обидно от това изведнъж да забележиш дистанцията — рядкост са благородните натури, които не могат да живеят, без да уважават. Третото нещо е абсурдната дразнимост на кожата от дребни убождания, един вид безпомощност пред всичко нищожно. Това ми се вижда обусловено от чудовищното прахосване на дефанзивни сили, предпоставка за което е всяко едно съзидание, всяко дело, предизвикано от най-лични, най-вътрешни подбуди. И от тук малките отбранителни възможности — те сякаш са отписани, за тях не достига сила. Бих посочил, че това е и причината за лошото храносмилане, за нежеланието към движение, за усещането на студ и най-вече за недоверието — онова недоверие, което често пъти е една етиологическа грешка. В едно подобно състояние веднъж усетих близостта на стадо говеда далеч преди да съм го видял — просто от нахлуването на човеколюбиви мисли в главата ми — стадото носеше топлина…
— 6 —
Този труд сам говори за себе си. Ако оставим настрана поетите, едва ли друго нещо е сътворено при такъв огромен приток на сила. Моето понятие „дионисиево“ намери тук своя висш израз — съизмерено с него, цялото останало човешко дело изглежда бедно и ограничено. Това, че Гьоте и Шекспир не са могли и за миг да вдъхнат от ония чудовищни страсти и безкрайни висини, че Данте, в сравнение със Заратустра, е просто обикновен вярващ, а не човек, който създава истината, още по-малко господстващ над света дух и съдба, че поетите на Веда са духовници и не е достойно да лежат в краката на Заратустра — всичко това е най-малкото и изобщо не дава представа за дистанцията, за лазурната и кристална самотност на това произведение. Заратустра има вечното право да заяви: „Аз описвам кръгове около мене и свещени граници; все по-малцина и по-малцина се изкачват с мене по все по-високи и по-високи планини: аз изграждам планинска верига от все по-свещени планини.“ /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 19. Превод Жана Николова-Гъльбова./ Дори и да съберем добрината и духа на всички велики хора в едно, те не биха могли да сътворят и една от речите на Заратустра. Чудовищна е височината на стълбата, от която ни гледа той — който е виждал, искал и можел стократно повече от всеки друг човек. Всяка дума у този утвърдител на новия дух е противоречие, а всички негови противоречие са свързани в някакво ново единство. Най-висшите и най-долните страсти на човешката природа, на най-сладкото, лековатото и плодовитото — сякаш се изливат от един извор с безсмъртна неизбежност и сигурност. До неговата поява не са се появявали както върхове, така и пропасти — още по-малко са имали понятие за истината. Дотогава дори и един от великите не е открил и разгадал и частица от това откровение на истината. Нито мъдростта, нито душевното изследване, нито изкуството говорят при Заратустра — най-близкото и ежедневното казват тук нечувани неща. Сентенцията трепери от страст, бъбривостта се е превърнала в музика, светкавици осветяват други, непознати нам бъдни светове. Най-могъщатата сила на притчата, съществувала досега, е просто детински бедна в сравнение с това връщане на речта към природата, към същинската образност. А когато Заратустра слиза сред хората и казва всекиму най-доброто! Как докосва той с нежни пръсти най-противната му твар — духовника — и как страда заедно с него! Тук във всеки миг човекът е надминат, надмогнат, преодолян — понятието „Свръхчовек“ тук е висша реалност — всичко, дотогава велико за човека, сега лежи безкрайно далеч под него. Халкионското, леката стъпка, вездесъщието на злина и превъзходство и на всичко, съдържащо се в тях, е типично за Заратустра, то никога не е определяно от него по друг начин, освен като най-важен елемент от величието. В това обкръжение и със своята откритост към околните той се чувства като висш тип на всичко съществуващо, и ако чуем неговата дефиниция, няма да търсим притчата му.
— Именно душата, която има най-дълга стълба и може да се спусне най-дълбоко,
— най-просторната душа, която вътре в себе си може да се разхода надлъж и шир, да се лута и да се скита, най-необходимата, която от радост се хвърля в случайността,
— съществуващата душа, която се нирва в битието, която притежава и иска да навлезе във волята и желанието,
— която отбягва сама себе си, която настига себе си в най-далечния кръг,
— най-мъдрата душа, на която безумието шепне най-сладостно,
— която е най-обична на самата себе си, в която всички неща имат своите притоци и оттоци и своя прилив и отлив /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 19. Превод Жана Николова-Гълъбова. Ницше цитира творбата си с известни отклонения от текста и различно подреждане на строфите, в сравнение с оригинала Използван е текста от Ecce Homo./
Но това е самото понятие за Дионис. Едно друго съображение ни води именно нататък. Психологическият проблем на типа Заратустра е следният: да кажеш във висша степен не, да направиш не, и то във всичко онова, което досега си утвърждавал, като същевременно да бъдеш противоположност на отрицаващия дух, въпреки теглото и съдбовността на своята задача да бъде лек и ефирен — Заратустра е танцьор — да роди мисъл с твърдостта на диаманта, да търси най-страшното в реалността, без да упреква действителността, без са се противопоставя на нейното вечно възвръщане — още едно основание сам да бъде вечното „Да“ във всички неща, чудовищното и безграничното потвърждение: „Във всички пропасти аз нося с мен благословеното потвърждение“… Но това е още веднъж понятието за Дионис.
— 7 —
На какъв ли език един подобен дух говори със себе си? На езика на дитирамбата. Аз съм нейният откривател. Да бяхте чули как Заратустра говори със себе си преди изгрева на слънцето — подобно скъпоценно щастие и божествена нежност не е изразявал никой преди мен. И най-дълбоката дионисиева песен се превръща в дитирамба — бих посочил Нощна песен — заради прекомерното изобилие от светлина и властност, заради слънчевата си натура да си осъден на безсмъртно наказание: да не можеш да обичаш.
Нощ е: сега говорят по-високо всички бликащи извори. Също и моята душа е бликащ извор.
Нощ е: едва сега се пробуждат всички песни на влюбените. И моята душа е песен на влюбен.
Нещо неутолено, неутолимо има в мене: то иска да заговори. Жажда за любов има в мене, самата тя говори с езика на любовта.
Светлина съм аз, ах, де да бях нощ! Но това е моята самотност, че съм опасан от светлина.
Ах, де да бях тъмен като нощ! Как бих бозал от гръдта на светлината!
А и самите вас, о, дребни бляскави звезди и светулчици там горе, бих благословил аз! И щастлив бих бил от вашите дарове на светлината.
Ала аз живея в собствената си светлина, аз поглъщам отново пламъците, лумнали от мене.
Аз не познавам щастието на човек, който получава дарове; и често съм мечтал за това, че кражбата прави човека по-щастлив, отколкото дарът.
Това е моята бедност, че ръката ми нивга не почива от даване на дарове; това е моята завист, че виждам чакащи очи и светли нощи на копнеж.
О, зла орис за всички дарители! О, затъмнение на моето слънце! О, жажда за възжелания! О, палещ глад в наситата!
Те приемат дарове от мен; ала докосвам ли аз душата им? Пропаст зее между даване и вземане; ала и над най-малката пропаст трябва в края на краищата да се издигне мост.
Глад израства от моята красота: искам да причиня болка на тези, на които светя, искам да ограбя одарените от мен — толкова гладувам за злост.
Да отдръпна ръката си, когато срещу нея вече се простира ръка; да се бавя и подобно на водопада, който се бави дори при падането си — толкова гладувам за злост.
Такова отмъщение замисля моето изобилие: такова коварство извира от моята самотност.
Моето щастие от раздаването на дарове умря в самото раздаване на дарове, моята добродетел се умори от себе си в своето преизобилие.
Който винаги дарява, за него съществува опасност да загуби срам; който винаги раздава, неговата ръка и сърцето му добиват мазоли от непрестанно раздаване.
Моето око не се изпълва със сълзи пред свяна на молителите; моята ръка закоравя пред трепета на пълни ръце.
Къде изчезна сълзата от окото ми и нежният пух от сърцето ми? О, самотност на всички дарители! О, мълчаливост на всички светещи!
Много слънца кръжат в пустото пространство, за всичко тъмно те говорят със своята светлина — по отношение на мене те мълчат.
О, това е враждебността на светлината спрямо всичко светещо: безпощадно тя следва своята орбита.
Несправедливо от глъбините на сърцето си към светещото, студено към слънцата — така върви всяко слънце.
Подобно на вихър летят слънцата по своята орбита, това е техният път. Своята неумолима воля следват те — това е тяхната студенина.
О, вие първи създадохте топлина от светещото, вие, тъмни, мрачни нощи! О, вие първи пиете мляко и отрада от виметата на светлината!
Ах, лед е около мене, ръката ми гори от допира с леда! Ах, жажда има в мене, тя чезне по вашата жажда!
Нощ е, ах, защо трябва да бъда светлина! И жажда за нощен мрак! И самотност!
Нощ е: като извор от глъбините блика от мене желанието ми — желая да говоря.
Нощ е: сега говорят по-високо всички бликащи извори Също и моята душа е бликащ извор.
Нощ е: сега се пробуждат всички песни на влюбените. И моята душа е песен на влюбен.
/„Тъй рече Заратустра“, II част, Нощна песен. Превод Жана Николова-Гълъбова./
— 8 —
Подобно нещо не е никога изпято, почувствано или преживяно — то не се е удавало никому — така може да страда само един бог, един Дионис. Отговорът на подобна дитирамба, на усамотението на слънцето в собствената му светлина, би била Ариадна… Кой освен мен познава Ариадна? Никой до днес не е намерил ключа към тази загадка, боя се дори, че никой не е и видял загадката. Заратустра строго определя своята задача — а тя е и моята — че не бива да сгрешиш в Смисъла — той е утвърждаващ чак до оправданието, чак до спасението на миналото.
Аз бродя между людете като между отломъци на грядущето: на онова грядуще, което съзирам с погледа си.
И моите творчески мисли и стремежи са включени в това, да съчетая и обединя в единство отломъците и загадката, и зловещата случайност.
И как бих понесъл аз това, че съм човек, ако човекът не беше също и поет и разгадател на загадки, и спасител на случайността? Да спасиш потъналото в минало.
Да спасиш потъналото в минало и всяко „тъй беше едно време“ да превъплътиш в едно „тъй го исках аз“ — единствено това би означавало за мене спасение.
/„Тъй рече Заратустра“, II част, За спасението. Превод Жана Николова-Гълъбова./
На друго място Заратустра най-строго определя Единственото, което означава за него „човекът“ — не обект на любов или състрадание — Заратустра е господар и над великото отвращение от човечеството — за него човекът е вещество, урод, грозен камък, потребен на скулптура.
Да-не-_искаш_-вече и да-не-_цениш_-вече, и да-не-_твориш_-вече, ах, дано тази голяма умора да остане завинаги далеч от мене!
Дори и в познанието аз чувствам само насладата от замисъла и творческото осъществяване на моята воля. И ако има невинност в познанието ми, то е от това, че в него има воля за творчество.
Далеч от бога и боговете ме теглеше властно тази воля, та какво би могло да се твори повече, ако имаше вече богове?
Ала към човека ме влече все отново и отново тази пламенна воля към творчество — също както млатът се стреми към камъка.
Ах, вие, люде, в камъка спи за мене един образ, образ на образите ми! Ах, неужели той трябва да спи в най-коравия, най-грозния камък!
Сега вилнее моят млат свирепо срещу неговия затвор. От камъка летят отломки. Та що от това?
Да го завърша искам аз. Защото сянка дойде при мене — най-тихото и най-лекото от всички неща ме навести!
Красотата на свръхчовека ме навести като сянка. Ах, братя мои! Що ме е грижа вече за боговете!
/„Тъй рече Заратустра“, II част, На блажените острови. Превод Жана Николова-Гълъбова./
Бих желал да посоча една последна гледна точка — курсивът ще я разясни. За една Дионисиева задача е необходима твърдост на чука, удоволствие от самото унищожение — това са дори решаващи предпоставки. Императивът „Бъдете твърди!“, вярата, убеждението, че всички съзидатели са твърди, са истинските признаци на една дионисиева натура.ОТВЪД ДОБРО И ЗЛО
Прелюдия към една философия на бъдещето

— 1 —
Задачата ми за следващите години бе предопределена възможно най-строго. След като бе решена нейната утвърждаваща част, дойде ред и на отричащата, на отхвърлящата съставка — истинската преоценка на всички досегашни ценности, голямата война, заговорът в деня на развръзката. Тук бе включено и бавното, внимателно оглеждане в търсене на ония, които биха подали ръка, които с готовност и сила биха помогнали в унищожението. Оттук нататък всички мои писания са като въдичарски куки: може би съм по-добър рибар от останалите? Ако нищо не се хване, вината не е моя. Просто е нямало риба…
— 2 —
Тази книга, писана в 1886 година, е по същество критика на модернизма, на модерните науки, на модерните изкуства, също и на модерната политика; тя е докосване до един противоположен тип, който е всичко друго, но не и модерен — по-скоро благороден и утвърждаващ тип. В този смисъл творбата е една школа за благородство, като това понятие е използвано във възможно най-духовен и радикален смисъл. Трябва да си много смел, само за да издържиш тази школа, не трябва да си се научил на страхливост. Всички онези неща, с които епохата се гордее, тук са разгледани като противоположност на този тип, т.е. почти като лоши маниери — например всеизвестният „обективизъм“, „съчувствието към всички страдащи“, „историческият смисъл“ с неговото робуване и преклонение пред научността, пред чуждия на човешките инстинкти вкус. Ако човек има пред вид, че писанието следва Заратустра, тогава вероятно ще отгатне диетичния режим, на който се дължи създаденото. Окото, навикнало от чудовищната нужда да вижда надалеч, защото Заратустра е по-далновиден дори и от царк, бива принудено тук да се взре в най-близкото, във времето си, в онова около нас. И в най-дребните елементи, предимно във формата, ще забележим едно съзнателно отклонение от ония инстинкти, които биха направили Заратустра възможен. Рафинираността на формата, на възгледа са поставени на преден план заедно с изкуството на мълчанието, психологията е овладяна с твърдост и жестокост — липсва всякакво добродушие… И всичко това облекчава, кой би отгатнал вида на разтоварване, необходим след огромното разхищение на доброта, свойствено на Заратустра?… Погледнато теологически — послушайте, защото аз рядко говоря от тази позиция — самият бог се е преобразил на змия в заника на преизпълнения си с дела ден и е пропълзял под дървото на познанието: просто си е почивал от това да е бог… Извършил е всичко толкова добре… Дяволът е просто божието безделие в онзи седми ден…ГЕНЕАЛОГИЯ НА МОРАЛА
Една полемика

Разглеждани по отношение на израза, преднамереността и изкуството на изненадата, трите части на генеалогията са може би най-зловещото писание досега. Както е известно, Дионис е бог на тъмнината. Всеки път съществува едно начало, което трябва да заблуждава, студено, научно, иронично, преднамерено — то е на преден план. Постепенно нараства тревогата, идват отделни проблясъци, неприятните истини се приближават от тъмнината с далечен грохот — докато накрая, в бясно темпо, всичко нараства с чудовищно напрежение. Накрая винаги, сред страхотни детонации, иззад облаците надниква една нова истина. Първото изследване се отнася за истината на християнската психология — раждането на християнството от духа на скритата омраза, а не, както е прието да се смята, от духа изобщо — като антидвижение срещу господството на благородните стойности. Второто изследване се отнася до психологията на съвестта: тя не е, както смятат някои, „божият глас в човека“, тя е инстинктът на жестокостта, който, след невъзможността да се разтовари навън, се обръща навътре в себе си. Тук за пръв път жестокостта се разглежда като една от най-старите основи на културата, без които последната би била немислима. Третото изследване дава отговор на въпроса защо е чудовищна силата на аскетичния идеал, идеала на духовенството, въпреки че той е най-вредният идеал — същинска воля за отрицание, за край, декадентски идеал. Отговорът е: не защото зад духовниците стои бог, както е прието да се мисли, а защото това е просто най-добрата грешка — защото това е единственият досегашен идеал без конкуренция. „Защото човек предпочита да иска нищото, отколкото да не иска изобщо!“… Преди всичко не е съществувал противо-идеал — чак до Заратустра. Мисля, че ме разбирате. Три решаващи изследвания на един психолог в полза на бъдещата преоценка на всички ценности. Тази книга съдържа първата психология на духовника.ЗАЛЕЗЪТ НА БОГОВЕТЕ
Как се философства с чук в ръка

— 1 —
Този труд няма и 150 страници. Тонът му е весел и съдбовен като на смеещ се демон — написан е за толкова кратко време, че дори не си спомням дните. Изобщо той е някакво изключение между книгите — няма нищо по-съдържателно, по-независимо, по-съкрушително и по-злостно. Ако искате да придобиете някакво понятие за това — доколко преди мен всичко е било с главата надолу — тогава започнете да ме четете именно с това произведение. Това, което в заглавието означава бог, е същото, което дотогава е значело истина. Залезът на боговете — иначе казано — край на старата истина…
— 2 —
Не съществуват реалност и „идеалност“, които да не са докоснати в това писание. (Докоснати — що за предпазлив евфемизъм!…) Не само вечните богове, но и най-младите, ще рече и най-неукрепналите възрастово. Например „модерните идеи“. Между дърветата вее силен вятър и навсякъде се отронват плодове-истини. Тук се вижда разточителството на една прекомерно плодоносна есен — просто се препъваш в истини, някои дори стъпкваш — невероятно множество от истини. Но онова, което поемаш в ръце, вече не е съмнително, защото е истински отговор. Аз пръв открих мярката за „истината“, едва аз мога да решавам. Сякаш у мен се е развило второ съзнание, сякаш волята ми е запалила някаква нова светлина по трудния и стръмен път, водещ досега надолу. Стръмният труден път — наричаха го „път към истината“… Край на всякакъв „тъмен устрем“, добрият човек най-малко бе осъзнал истинския път… Съвсем сериозно, — никой преди мен не познаваше истинския път, пътя нагоре — едва с мен отново започват надеждите, задачите, предначертаните пътища на културата — аз съм техният весел посланик… И точно за това съм една съдба.
— 3 —
Непосредствено след завършването на предишното произведение, без да губя и ден, се залових с чудовищната задача на преоценката, воден от онова суеверно чувство на гордост, което не притежава никой друг, съзнавайки във всеки момент собственото си безсмъртие и ровейки със съдбовна сигурност в скрижалите. Предговора завърших на 3 септември 1888 година — когато излязох сутринта на разходка, видях най-красивият ден, който бях преживял някога в Горен Енгадин — прозрачен, пълен с багри, всички противоречия между севера и юга, събрани на едно място. Едва на 20 септември напуснах Силс Мария, задържан от наводненията, след като отдавна бях останал последен гост на това прекрасно място, което благодарността ми ще дари с едно безсмъртно име. След едно изпълнено с неприятности и дори с опасности за живота пътуване едва късно през нощта стигнах в наводнения Комо, а в следобеда на 21 септември бях вече в Торино, едно доказано за мен място, моята резиденция. Наех същото жилище на улица „Карло Алберто“ 6, където бях отседнал и пролетта — точно срещу внушителния дворец Кариняно, където е роден Виктор Емануил — с разкошна гледка, откриваща се към площада и хълмовете. Без колебание се хванах за работа — трябваше да завърша последната четвърт на произведението. Великата победа бе осъществена на 30 септември — моят седми ден — започна безцелното скитане на един бог край бреговете на По. Същия ден написах и предговора към „Залезът на боговете“, чийто коректури бяха за мен почивка. Никога не съм преживявал такава есен, а и не съм допускал, че подобно преживяване е възможно. Сякаш бях един Клод Лорен в безкрайността, всеки ден бе изпълнен с ненарушимо съвършенство.СЛУЧАЯТ ВАГНЕР
Проблемът на един музикант

— 1 —
За да бъдем справедливи към това произведение, трябва да изстрадаме съдбата на музиката, да я почувстваме като отворена, кървяща рана. За какво страдам, когато изстрадвам съдбата на музиката? За това, че музиката и нейният преобразяващ и утвърждаващ характер са доведени до там, че са се превърнали в Декадентство, че съвсем не са вече Дионисиевата флейта… Но ако в този смисъл приемем нещата на музиката като свои, като история на собственото ни страдание, тогава бихме намерили този труд пълен с вежливости, невероятно мек и деликатен. Да бъдеш в подобни случаи весел и шеговит ridento dicere severum /Смеейки се, говоря строго. — Перифраза на Хораций: Смеейки се, говоря истината (ridento dicere severum)/, където verum dicere /Казана истина/ се справя със всякаква твърдост — ето това е истинската хуманност. Всъщност съмнявал ли се е някой, че аз, като стар артилерист, няма да обърна срещу Вагнер най-тежките си оръдия? Всичко решаващо по тия въпроси аз запазих в себе си — обичах Вагнер. Все пак това, да нападна един благороден „непознат“, нещо, което друг би разгадал толкова лесно, се съдържа в смисъла на задачата ми — като музикален Калиостро ми предстои да разкрия още множество „непознати“. Още повече желая да нападна непрекъснато обедняващата откъм инстинкти и ставаща все по-честна немска нация, която със завиден апетит продължава да се прехранва от противоречията и поглъща едновременно и без всякакви смущения в храносмилането както „вярата“, така и „научността“, както „християнската любов“, така и антисемитизма, както волята за власт (за Райх), така и evangelie des humbles /евангелието на смирението/. Такова отсъствие на изборност към противоречията! Такъв стомашен неутралитет и незаинтересованост! Тази немска справедливост на небцето, даваща всеобщо равноправие, за която всичко е вкусно… Няма съмнение, че немците са идеалисти… Когато бях за последен път в Германия, заварих немския вкус в очевидното затруднение да възприема и оцени еднакво Вагнер и тромпетиста фон Зекинген; освен това бях пряк свидетел, когато в Лайпциг, в чест на най-великия и истински немски музикант (в старинния смисъл на понятието „немско“, а не имперско), маестро Хайнрих Шютц — бе основано дружество „Лист“, с цел разпространяване на коварна /Вероятно и иронично — произнасянето на думата listige (коварна) може да означава и „Листова, на Лист“ музика/ църковна музика… Без капка съмнение немците са идеалисти…
— 2 —
Затова нищо не би ме възпряло да кажа на немците някои истини с по-груб тон — кой друг ще го направи? Говоря за липсата на историческо възпитание. Не толкова, че немските историци изцяло са загубили висшия взор към историческия ход, към културните ценности, превръщайки се по този начин в политически или църковни палячовци — не, те сами му обърнаха внимание. Първо трябва да бъдеш „немец“, да бъдеш „раса“, едва тогава можеш да вземеш историческо решение за всичко, което е ценно или не-ценно, да го определиш… Немско — това за тях е аргумент. „Германия, Германия над всичко“ — това е принцип, германците са носители на „традиционния световен ред“ в историята; в сравнение с Римската империя те са носители на свободата, а по отношение на осемнадесетия век са възстановители на морала, на „категорическия императив“. Съществува „имперско“ тълкуване на историята, съществува, страхувам се, и антисемитско тълкуване, съществува и дворцово тълкуване — и г-н фон Трайтшке не се срамува от това… По-рано измислиха и една идиотска историческа оценка, формулирана от поминалия се за щастие Вишер, която обиколи немските вестници и трябваше да бъде приета със съгласие от всеки немец, а именно: „Ренесансът и Реформацията — защото двете заедно образуват едно цяло — са естетическо възраждане, възраждане на нравите, традициите и обичаите“. При четенето на подобни изречения търпението ми се изчерпва и изпитвам огромно удоволствие, не, дори задължение, да кажа на немците всичко, онова, което смятам, че тежи на съвестта им. Немецът е отговорен за всички престъпления срещу културата в последните четири столетия! И винаги причината е била една и съща — най-откровен страх пред реалността (което впрочем е страхът пред истината, поради превърналата се у него в инстинкт неистинност) — с една дума от „идеализъм“… Немците отклониха Европа от плодовете на последната велика Епоха, тази на Ренесанса, и то в момент, когато един нов порядък на ценности едва бе спечелил победата, където благородните, жизнеутвърждаващите, бъдещите ценности бяха започнали да се прегръщат в инстинкт! Лутер, тоя злокобен монах, възстанови църквата, и нещо, което бе стократно по-лошо — възвърна християнството — точно в онзи момент, когато то бе победено… Християнството, това превърнало се в религия отрицание на волята за живот. Лутер, този явно неспособен за себеутвърждаване монах, поради тази своя неспособност нападна църквата — и като последствие я възстанови… Католиците имат достатъчно основание да честват Лутеранските празници, да му посвещават песни и тържества… Лутер — и „нравствено възраждане“! По дяволите цялата психология! Немците, без съмнение, са идеалисти. На два пъти, достигнали с чудовищна сила и себенадмогване до правилен, недвусмислен и напълно научен начин на мислене, те отново намериха погрешните пътища към старите идеали — отново достигнаха до така любимите им помирявания на истината с идеала, което в основата си е формула за отричане на науката и за възтържествуване на правото на лъжата. Лайбниц и Кант — това са най-тежките вериги за европейската интелектуална почтеност! И когато, като мост между две декадентски столетия, се забелязва едно форсмажорно единство на гений и воля, достатъчно силно, за да осигури на Европа една политическа и икономическа цялост по пътя към световното господство, тогава, със своите „освободителни войни“, немците отклониха Европа от смисъла на съществуванието, от чудото и мисията на Наполеон — на тяхната съвест ще легне цялата заслуга, рожба от онова време — а то е най-висшата неразумност и най-антикултурната гадост, която съществува — национализмът — оная национална невроза, от която днес боледува Европа, онова увековечаване на малките държави, на дребната политика. Немците влагаха в Европа своя смисъл, разбираха със своя разум и именно те я тикнаха в задънена улица. Знае ли някой изход от тая задънена улица?… Ето една задача, достатъчно велика, за да сплоти народите…
— 3 —
И накрая — защо да не дам израз на съмненията си? И в този случай немците ще направят всичко възможно, за да родят от чудовищната съдба една църковна мишка. До сега те така са се компрометирали пред мен, че се съмнявам да се поправят в бъдеще. Кое е онова, което ме кара да бъда лош пророк? Моите обикновени читатели и слушатели са и до днес руснаци, скандинавци и французи — ще продължат ли да бъдат и занапред? В историята на познанието немците са записани с двусмислени имена — те винаги са раждали „неосъзнати“ фалшификатори (Фихте, Шелинг, Шопенхауер, Хегел, Шлайермахер се характеризират с тази дума тъй добре, както Кант и Лайбниц; всички те са просто майстори на покрови /„Schleiermacher“, освен че е името на известния теолог и херменевт, означава на немски „човек, който прави була, савани.“ (Бел. ред.)/. Те никога няма да имат честта да се отъждествят с първия справедлив дух на историята, който ще постави пред съда четиривековното фалшификаторство — този дух няма да бъде немски. „Немският дух“ е моят символ за застоял въздух — в близост до тази превърнала се в инстинкт психологическа нечистоплътност се диша трудно — тук всяка дума и физиономия издава немеца. Немците никога не са притежавали един седемнадесети век на самоизпитание, както например французите — Ларошфуко и Декарт са стократно по-правдиви от немците — последните и до днес страдат от липса на психолози. Но психологията е почти мярка за чистотата или нечистоплътността на една раса… Ако не си чист по принцип, как тогава ще притежаваш дълбочина? При немеца, както впрочем и при жената, никога не стигаш до твърда почва — защото не я притежават — това е всичко. Но тогава поне да беше плосък. Онова, което в Германия се нарича „дълбоко“, е точно онази инстинктивна нечистоплътност към самия себе си: не желаеш да се изясниш сам пред себе си. Не бих ли могъл да употребя думата „немско“ като интернационална за подобно психологическо състояние? Например днес германският кайзер нарича „християнски дълг“ факта, че освобождава африканските роби — сред нас, другите европейци, това действие може да получи едно единствено определение: „немско“… Създадоха ли немците поне една книга, която да може да се определи като „задълбочена“? Дори и понятието, означаващо за една книга „задълбочен“, просто им убягва. Познавам учени, които смятат за задълбочен Кант — страхувам се, че в пруския двор приемат за такъв и г-н фон Трайтшке. И ако аз при всяка възможност посочвам Стендал като най-великия психолог, трябва да призная, че ми се е налагало пред немски университетски професори да произнасям името му на срички…
— 4 —
И защо да не отида до края? Обичам да оставям масата след себе си чиста. Просто да изразявам презрението си към немците е част от моето честолюбие. Своето недоверие към немския характер изказах още на двадесет и шест годишна възраст („Несвоевременни размишления“, III част). — за мен те са невъзможни. Първото нещо, за което подлагам някого на изследване „до мозъка на костите“ е дали притежава чувство за дистанция, дали има усет и поглед за ранг, степен, ред между отделните хора, дали е изискан: при наличие на подобно качество го причислявам към благородните — при всички останали случаи той принадлежи към широкосърдечните — което е направо добродушен израз за сбирщината, неудачниците, каналиите. Но немците наистина са каналии — те са толкова добродушни! В отношенията си с тях човек просто се принизява — немецът притежава способността да изравнява… Ако проследя контактите си с някои немски артисти — предимно с Рихард Вагнер — ако оставим малките изключения — аз сякаш не съм преживявал приятни мигове с немци. Дори и да приемем, че „най-задълбоченият“ дух на всички хилядолетия се появи сред немците, задължително ще се намери някоя спасителка на Капитола, която да се оплаче, че и нейната грешна душа би трябвало да се види… Просто не мога да издържам тая раса, където винаги се чувстваш в лоша среда, която няма и капчица чувство за нюанс — просто ме боли, защото аз самият съм нюанс — която е лишена от всякакво остроумие, която дори не умее да стъпва… Немците нямат ходила, а само крачища… Те нямат и понятие за собствената си жестокост — но за жестокостта това би бил просто комплимент — те дори не се срамуват от това, че са немци… Те говорят за всичко, смятат се за решаващи, опасявам се, че допускат да са решаващи и спрямо мен… Целият ми живот е едно доказателство за непреклонност. Напразно търся в него признак на такт, деликатност и чувствителност по отношение па себе си. Моят тип изисква да се отнасям към всеки меко и благосклонно имам право на това, да не правя разлика. Но това не ми пречи да държа очите си отворени. С никого не правя изключение — най-малко пък с приятелите си, и винаги смятам, че моята хуманност не им е нанесла и най-малката вреда! Има няколко неща, които за мен винаги са били въпрос на чест. Въпреки това е вярно, че почти всяко писмо, което получавам, чувствам като цинизъм: повече цинизъм се съдържа в доброжелателството, отколкото в омразата… На всеки мой приятел заявявам в лицето, че не си струва труда да изследва което и да е от моите писания: по най-незначителните признаци за мен е ясно, че те не разбират и думичка от произведенията. Що се отнася до Заратустра, то кой ли от моите приятели би видял в него нещо повече от едно неразрешено, но за щастие съвършено равнодушно високомерие? Десет години — и никой не почувства вина за това, че не ме е защитил срещу абсурдната тишина, срещу гробното мълчание, което ме заобикаляше: един чужденец, датчанин, който притежаваше достатъчно смелост и инстинктивен финес, бе първият, който се обяви срещу моите самозвани приятели… В кой немски университет биха били възможни лекции върху философията ми, каквито изнесе миналата пролет в Копенхаген доказалият се по този начин като психолог Георг Брандес /Георг Брандес (1842 — 1927) — професор в Копенхаген, изнесъл там лекция за философията на Ницше през 1888 год. Не толкова психолог, както твърди Ницше, а по-скоро литературен историк и критик на епохата./? Аз самият никога не съм се повлиявал от това — необходимостта не ме наранява: amorfati /Да обичаш съдбата си./ е моята най-вътрешна природа. Но това не изключва факта, че обичам иронията, дори световноисторическата ирония. И така, две години преди гръмотевиците на преоценката, довели земята до конвулсии, предложих на света „Случаят Вагнер“: нека немците за сетен път сгрешат и се обезсмъртят чрез мен — сега му е времето! Постигнато ли е? — Възхитително, г-да германци, моите комплименти…Защо съм една съдба

(1)
Аз познавам ориста си. Един ден тя ще свърже с името ми спомена за нещо чудовищно — за една криза, каквато земята не е познавала, за най-трагичния сблъсък, с една развръзка, насочена против всичко, в което дотогава са вярвали, което е било изисквано и свещено. Аз не съм човек, а динамит. Нищо в мен не е свързано с религиозни подбуди — всички религии представляват за мен афери на сбирщината, на сганта; след допир с религиозни хора бързам да си измия ръцете… Не желая никакви „вярващи“, до толкова съм злонамерен към вярата, че не вярвам и на себе си — никога не се обръщам към масите… Изпитвам чудовищен страх, че един ден ще ме обявят за светец и сигурно сте отгатнали защо издавам тази книга преди това — за да се предпазя от безчинства… Не искам да бъда светец, по-добре палячо… А и вероятно съм палячо… Въпреки това, а може би по-скоро затова — тъй като до днес не е съществувало нищо по-измамно от светеца — чрез мен говори самата истина. Но моята истина е ужасна — защото истина до днес се наричаше лъжата. Преоценка на всички ценности — ето я формулата ми за акта на висшето човешко самосъзнаване — и този акт у мен се е превърнал в плът и гений. Ориста изисква от мен да бъда първият почтен човек, да се противопоставя на човешката заблуда… Аз пръв открих истината, защото пръв почувствах лъжата — просто я подуших… Моят гений се крие в обонянието ми… Аз противореча на всичко, както никой друг — и въпреки това съм противоположността на един дух на отрицанието. Аз съм безподобен благовестител на радостта и познавам задачи от такъв ранг, че за тях не е съществувало понятие — едва след меч започва надеждата… Заедно с всичко това аз по необходимост съм избранник на съдбата… Защото когато истината влезе в битка с хилядолетната лъжа, ще преживеем такива сътресения, такива земетръсни гърчове; размествания на планини и долини, каквито не сме и сънували. Понятието „политика“ би се изразходвало изцяло в една душена война и би се преродило с ново съдържание; властническите учреждения на старото общество — до едно основаващи се на лъжата — биха били вдигнати във въздуха; ще избухнат войни, каквито Земята още не познава. И едва след мен в света ще се появи великата политика.
(2)
Желаете ли да чуете формулировката на една съдба, която ще бъде човек? Тя се намира в моя Заратустра.
— и който трябва да бъде творец в добро и зло, наистина той трябва да бъде по напред рушител и да разбива ценности.
Така върховното зло принадлежи към върховната добрина: а тя е творческото начало. /„Тъй рече Заратустра“, II част, За себенадмогването. Превод Жана Николова-Гълъбова./
Аз съм най ужасният човек, който е съществувал някога — това не изключва да бъда и най-благодетелният. Познавам удоволствието от разрушението й такава степен, каквато съответства на моята разрушителна сила — и при двете съм пленник на дионисиевата си натура, която не може да отдели действеното отрицание от утвърждаващото слово. Аз съм първият безнравственик и в този смисъл съм унищожите лят par exellance.
(3)
Не са ме питали, а е трябвало да ми зададат въпроса: какво означава в моите уста Заратустра — в устата на първия безнравственик; защото то е противоположно на онова, което представлява чудовищната самотност на този персиец в историята. Заратустра пръв видя в борбата между доброто и злото най-важното колело на двигателния механизъм — преводът на морала на езика на метафизиката — като сила, като причина, като цел за себе си защото този превод е негово дело. Но в основата си този въпрос е и отговор. Заратустра създаде това съдбовно заблуждение — морала — следователно той трябваше да бъде и първият, който ще го опознае. Не само защото в тази област той има по-богат опит от всеки друг мислител — цялата история е всъщност експериментално опровержение на закона за така наречения „Обичаен световен ред“ по-важното е, че Заратустра е далеч по-истински от всеки друг мислител. Единствено неговото учение приема истинността за висша добродетел — т.е. противоположно на страхливостта на идеалиста, който проклина реалността — Заратустра е по-храбър от всички мислители, взети заедно. Да говориш истината и умело да си служиш с лъка и стрелата — това е стара персийска добродетел. Разбирате ли ме?… Преодоляването на морала чрез истинност — преодоляването на моралистите в тяхната противоположност — в мен — това означава в моите уста името на Заратустра.
(4)
Две са всъщност основните отрицания, които включва моята дума безнравственик. Веднъж отричам онзи тип човек, който досега се приемаше за най-висш — добрия, благосклонния и благодетелния. От друга страна отричам един вид морал, станал господстващ като морал за себе си, декадентския, по-точно християнския морал. Позволете ми да посоча второто като решаващо — защото надценяването на доброто и доброжелателното като цяло за мен упадъчно, признак на слабост, несъвместимо с възходящия и утвърждаващ се живот: при утвърждаването отрицанието и унищожението са задължителни предпоставки. Сега нека се върнем при психологията на добрия човек. За да оценим стойността на един човек, трябва да пресметнем цената, необходима за неговото запазване — трябва да познаваме условията му на живот. Условието за съществуването на добрия е лъжата — казано иначе: на всяка цена да отказваш да видиш как е изградена реалността — а тя изобщо не е така създадена, че да предизвиква единствено нашите добродетелни инстинкти, а още по-малко желанието да се оставим вечно в добродушните ръце на късогледи доброжелатели. Непрекъснато да съзираш в затрудненията и бедствията упреци, които задължително трябва да се отстранят — за мен това е нелепост, това е нездраво, болестно, съдбовна глупост — почти каквото би било желанието за премахване на лошото време — примерно от състрадание към бедните. В големия обхват на цялото ужасите на реалността — изразени в афекти, страсти, воля за власт — са несравнимо по-необходими, отколкото малкото, дребното щастие, така наречената „доброта“; последната е обусловена само от лъже-инстинкти и трябва да бъдем винаги внимателни, когато претендира за мястото си. Ще имам удобен случай да докажа невероятно лошите последствия, които оптимизмът е нанесъл на историята, този изрод на homines optimi /Висшите хора/. Заратустра, който пръв откри, че да си оптимист е точно толкова упадъчно, колкото да си и песимист, ако не и по-лошо, казва: „Добрите хора никога не говорят истината. На фалш ви учат добрите — вие сте родени и прикрити в техните лъжи. Всичко е в основата си затруднено и изкривено от доброто“. За щастие светът не е изграден само върху инстинкти, улесняващи добродушното стадо в намирането на ограниченото щастие: нито върху изискването, щото заобикалящото ни да бъде „добро“, „благосклонно“ и „добродушно“; нито пък, както би желал г-н Херберт Спенсър — върху алтруизма — всичко това би означавало отнемане на великия характер на действителността, кастриране на човечеството и свеждането му до едно мизерно китайство. А точно това се опитаха… Именно това нарекоха морал… В този смисъл Заратустра посочва добрите хора или като „последни хора“, или като „началото на края“; той ги чувства като най-вредните хора, съществуващи за сметка на истината и бъдещето.
Добряците именно — те не могат да творят, те винаги са началото на края:
— те винаги разпъват на кръст оногова, който пише нови ценности на нови скрижали, те принасят в жертва на себе си бъдещето, те разпъват на кръст цялото човешко бъдеще!
Добряците — те винаги са били началото на края.
И каквато вреда да могат да донесат злите люде, вредата на най-добрите е най-вредната вреда! /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 26. Превод Жана Николова-Гълъбова./
(5)
Заратустра, първият психолог на доброто, е следователно приятел на злото. Ако един упадъчен тип човек се изкачи в ранга на висшия тип, то това би могло да се получи единствено за сметка на по-силния, на жизнеутвърждаващия. Ако стадото като цяло излъчва най-чисти добродетели, то човекът-изключение може да бъде окачествен като зъл. Ако лъжливостта на всяка цена се възползва от думата „истина“, то тогава същинската истина би трябвало да се открие под най-грозните имена. Тук Заратустра не се колебае — именно от познанието на „най-добрите“ е ужасен той, мислейки за човечеството — от тази негова противопоставяща им се воля са израснали крилете му, „които го носят към далечните бъднини“. — Той не крие, че неговият тип човек — един относително свръхчовешки тип — свръх именно по отношение на доброто, че добрите и справедливите биха нарекли неговия свръхчовек дявол…
О, вие, върховни люде, които срещна моето око! Ето моето съмнение във вас и моя потаен смях: аз отгатвам, вие бихте назовали моя свръхчовек дявол!
С душата си сте толкова чужди на великото, че свръхчовекът би бил за вас страшен в своята доброта! /„Тъй рече Заратустра“, II част, За човешкия ум. Превод Жана Николова-Гълъбова./
Само тук и никъде другаде искам да поясня онова, което желае Заратустра: съчиненият от него човек е всъщност концепция за реалността такава, каквато е: а тя самата е достатъчно силна, не се е отчуждила от себе си, тя е самата тя, всичко ужасно и въпросително тя носи в себе си — едва чрез нея човек би станал човек…
(6)
Употребих за себе си думата безнравственик и в друг смисъл — като израз на самопочитание, на самоотличие — горд съм, че тази дума ме противопоставя на цялото човечество. Никой преди мен не е почувствал не е усетил християнския морал под себе си — за това е нужно да си превзел поразяващи висини, да притежаваш орлов поглед и нечувана психологическа дълбочина. Досега християнският морал бе храм за всички мислители — те бяха най-преданите му служители. Кой преди мен се е спускал в ония пещери, разнасящи зловонния отровен дъх на този идеал — светоотрицанието? И кой изобщо е предполагал, че тези пещери съществуват? И изобщо кой от философите преди мен бе истински психолог, а не неговата противоположност — „висш лъжец“, „идеалист“? Преди мен изобщо не е имало психология. Да бъдеш пръв тук — това може да е проклятие, но при всички случаи е съдба… Защото и първият бива презиран. Страх ме е, че се отвращавам от човечеството…
(7)
Разбрахте ли ме? Онова, което ме разграничава и ме държи настрана от останалото човечество, е фактът, че аз открих християнския морал. По тази причина се нуждаех от дума, която да означава предизвикателство. Да не съзреш своевременно тези неща — това за мен означава нечистоплътност, тежаща на съвестта на човечеството, а също и самозаблуждение, превърнало се в инстинкт; сякаш основната ти воля те насочва към това, да не виждаш нищо случило се — нито причинност, нито действителност — това наричам аз престъпно фалшифициране на психологията. Да не виждаш християнството — това е par exellance престъпление срещу живота… Хилядолетията, народите, първите, последните, философите и старите баби — въобще пет-шест мига от историята, аз съм седмият — всички са еднакво достойни за тази присъда. Досега християнинът беше „морално същество“ — един куриоз, нямащ равен на себе си — и като „морално същество“ — измамен, абсурден, толкова вреден сам за себе си, че дори и някой, който дълбоко презира човечеството, не би могъл и да мечтае за това. Християнският морал е най-злата форма на волята за измама, най-грозният храм на човечеството — онова човечество, което той сам погуби. В този смисъл ме ужасява не заблуждението „като заблуждение“, не и хилядолетното отсъствие на добра воля, възпитание, дистанция, смелост в областта на духа — по-скоро ме ужасява недостигът на естественост, на природа, отвратителният факт, че антиприродата е приета като морал, като закон — при това с висши почести; именно като категорически императив антиприродата продължава да тегне над човечеството! Да сгрешиш в такава степен — не като индивид, не дори и като народ, а като човечество!… Да поучаваш всички как да презират най-първичните жизнени инстинкти, да повалиш един дух, за да съсипеш тялото; да изнамериш нещо нечисто в главната предпоставка за живот — пола; да търсиш лошия и зъл принцип в най-дълбоката и съкровена необходимост за развитието — строгия егоизъм; да придадеш обратен смисъл на типичните признаци на упадък и на противоположността на инстинкта, т.е. да видиш по-висша ценност, даже ценността за себе си в отнемането на личностното от личността, в „любовта към ближния“!… Нима самото човечество е декадентско? Винаги ли е било такова? Извън всякакво съмнение е, че дълго време са му били проповядвани само декадентски ценности, посочвани като висши. Моралът, лишен от индивидуалност, е par exellance упадъчен; изразът „аз пропадам“, преведен в императивна форма, означава: „Всички вие трябва да пропаднете!“ Този морал, единствено проповядван досега, моралът на обезличаването, издава волята за края, отрича живота в най-съкровените му глъбини. Остава възможността, че все пак се изражда не цялото човечество, а само онзи паразитен вид, духовникът, който чрез морала се самоопредели да посочва ценностите, които видя в християнския морал и средствата за власт… В този смисъл съм на мнение, че учителите, водачите на човечеството, изобщо теолозите като цяло, са били декаденти. Оттук и преоценката, превръщането на ценностите в жизнено враждебни, оттук — моралът… Дефиниция на морала — това е идиосинкразия на декадентството, което крие тайната мисъл да отмъсти на живота — при това го върши успешно. Аз смятам тази дефиниция за правилна.
(8)
Разбрахте ли ме? Тук няма нито дума, която да не съм произнесъл още преди пет години чрез словото на Заратустра. Откриването на истинската същност на християнския морал е достижение, което няма равно на себе си, то е истинска катастрофа. Който се издигне над неговите предразсъдъци, е форсмажорен, една съдба — той пречупва на две човешката история. Преди и след него… Мълнията на истината улучи точно онова, което досега бе на върха: онзи, който разбере какво е било унищожено, нека провери внимателно дали все още държи нещо в ръцете си. Във всичко онова, което до вчера е било „истина“, е доловена и разпозната вредната, потайна и подмолна лъжа, съзряно е коварството да бъде изсмукан и обезкръвен истинският живот, и то под святото прикритие „подобряване на човечеството“. Моралът като вампирство… Онзи, който е разкрил морала, едновременно е открил и незначителността на всички ценности, в които вярва или е вярвал; в най-почитания и възвисяван до святост тип той вече не вижда нищо, достойно за уважение и почитание, а само съдбовния тип на гибелното израждане, съдбовен, защото той заслепява… Понятието „бог“, изнамерено сякаш като антипонятие на „живот“ — именно това „бог“ въплъти всичко вредно, отровно, цялата смъртна вражда към живота, в чиито ужасен израз то се превърна! Да изнамериш „отвъдното“, „истинския свят“, за да обезцениш единствения свят, който съществува — за да лишиш от цел, смисъл и задача цялата земна реалност? Да изнамериш понятията „дух“, „душа“, та дори и „безсмъртна душа“, за да презреш тялото, да го разболееш — „осветиш“ — за да придадеш на всички неща в живота — хранене, жилище, духовна диета, болнично обслужване, чистота, хигиена и колко още неща — една ужасна лекомисленост и несериозност! Вместо телесно здраве — „спасение на душата“ — искам да кажа folie circulaire /Въртяща се в кръг глупост/ между спазъм на разкаянието и спасителната истерия! Да измислиш понятието „грях“ заедно с принадлежащия му инструментариум за мъчение; „свободната воля“ — за объркване на инстинктите; да създадеш от недоверието към инстинкта втора природа. Да създадеш понятията „себеотричане“ и „себеотхвърляне“ — това са истинските признаци на декадентството; да бъдеш подмамен от вредното и да не искаш да откриеш полезното за самия тебе; да създадеш ценност от саморазрушаването, т.е. да го определиш като „задължение“, като „святост“, като „божествено“! Накрая — и това е най-ужасното — в понятието добър човек да включиш партията на всички слаби, болни, неудачни, негодни, страдащи за самите себе си, всичко онова, което трябва да пропадне — да отхвърлиш закона за селекцията, да създадеш идеал в противопоставянето на гордото, успялото, утвърждаващото, вярващото в бъдното и желаещото да твори и в бъдеще човечество — това всъщност означава злина… И във всичко това сме вярвали, приемали сме го като морал! Ecrasez l’infame! /Смажете уродливата! (фр.) — има се предвид морала; на немски думата е в женски род. (Бел. ред.)/(9)
Разбрахте ли ме? — Дионис срещу Разпнатия…
КЪМ ECCE HOMO

/Тези бележки, както и хрониката на живота и творчеството, са взети от Fr.Nejtzsche, Werke in zwei Baden, (HRSG. I. Frenzel), Carl Hanser Verlag, Munchen — Wien, 1967/

На 13 ноември 1888 година Ницше пише на Франц Овербек: „Ръкописът на «ECCE HOMO. КАК СЕ СТАВА ТАКЪВ, КАКЪВТО СИ» е вече в печатницата. Това е изключително важно произведение, то изяснява психологически и биографични факти за мен и творбите ми — просто ще могат да ме видят отведнъж. Тонът е весел и съдбовен, както и при всички мои работи“. Написването е осъществено между 15 октомври и 4 ноември 1888 година. Ницше е могъл да прегледа до началото на 1889 две коректури, които е предоставил за печатане, но творбата е напечатана едва през 1908, а общодостъпна чак през 1911 година.
„ECCE HOMO“ е една автобиография, която в своята самовъзхвала е недостижима в световната литература. Ще бъде обаче погрешно ако видим в нея само грандоманията на един човек, приближил се заплашително до духовното умопомрачение. Биографите и изследователите на Ницше високо оценяват тази творба заради формалното й съвършенство, мисловния континуитет и брилянтния стил. Заглавието е едно предизвикателство към християнството. „ECCE HOMO“ (ЕТО ЧОВЕКА!) е взето директно от НОВИЯ ЗАВЕТ (Евангелие от Йоана, 19, 5.)ХРОНИКА НА ЖИВОТА И ТВОРЧЕСТВОТО

1844 15 октомври: Фридрих Вилхелм Ницше се ражда в Рьокен при Лютцен, Саксония, като първо дете на пастора Карл Лудвиг Ницше и съпругата му Франциска, род. Йолер.
1849 Умира бащата на Ницше.
1850 Семейството се преселва в Наумбург.
1858 От октомври е ученик в гимназията в Шулпфорта при Наумбург — там учи до септември 1864 год.
1859 Започва приятелството с Паул Дойсен
1861 При своя приятел Густав Круг Ницше за пръв път слуша клавирен откъс от „Тристан“ на Вагнер. Започва собствени композиции. Запознанство с Карл Герсдорф.
1864 Октомври: Следва теология и класическа филология в Бонския университет.
1865 Октомври: Продължава следването си в Лайпциг, където отива заради учителя си от Бон Ричл. Първи лекции за Шопенхауер.
1866 Започва приятелството с Ервин Рооде.
1867 „За историята на сборник поговорки от Теогнид“
Октомври: Започва военната си служба в кавалерийско отделение на един артилерийски полк в Наумбург.
1868 De Laertii Diogenus Pontibus I, II. През пролетта изживява нещастен случай при езда. Освободен от военна служба окончателно през октомври. Продължава следването си в Лайпциг.
8 ноември: лично запознанство с Р. Вагнер в дома на лайпцигския професор Херман Брокхаус, женен за сестрата на Вагнер.
1869 De Laertii Diogenus Pontibus III, IV. Планове да изостави филологията и да следва химия. През февруари с протекцията на Ричл е поканен като извънреден професор по класическа филология в Базел.
17 май: Първо посещение при Вагнер в Трибшен при Люцерн.
28 май: Встъпителна лекция в Базел върху „Омир и класическата филология“. Начало на приятелските връзки с Якоб Буркхард.
1870 „Флорентински трактат върху Омир и Хезиод, произход и съревнование, I, IV“
Април: Назначен за редовен професор.
Август: Изискан от армията като болногледач в германо-френската война.
На 7 септември се разболява от дифтерит. Връща се в Наумбург.
От октомври отново е в Базел. Начало на приятелството му с Франц Овербек.
1871 „Сократ и гръцката трагедия“
1872 „Раждането на трагедията от духа на музиката“
Февруари — март: Доклади в Базел „За бъдещето на нашите учебни заведения“. Остра критика на филологическата колегия срещу „Раждането на трагедията“. Реномето му на „древен филолог“ е сериозно накърнено.
Април: Вагнер напуска Трибшен.
22 май: Начало на строежа на Байройтския фестивален театър. Ницше е при Вагнер в Байройт.
1873 „Флорентински трактат върху Омир и Хезиод, III, IV“ „Несвоевременни размишления, Първа част: Давид Щраус — изповедникът и писателят“
Влошава се здравето на Ницше.
1874 „Несвоевременни размишления, Втора част: За ползата и вредата от историята относно живота; Трета част: Шопенхауер като възпитател“
1875 Октомври: Запознанство с музиканта Петер Гаст (Хайнрих Кьозелиц), който придружава Ницше в Базел като негов почитател.
1876 „Несвоевременни размишления; Четвърта част: Рихард Вагнер в Байройт“
В началото на годината Ницше изоставя преподавателската си дейност в базелското педагогическо училище по здравословни причини.
Август: Първи Байройтски фестивал. Ницше е в Байройт от 24 юли.
На 13 август първо представление на „Рейнско злато“. Ницше е разочарован от дългите „вечери на изкуството“.
От 15 октомври по здравословни причини е освободен от всякакви учебни ангажименти в Базел. Прекарва зимата в Соренто с Паул Рее в къщата на Малвида фон Майзенбукс.
Октомври-ноември: Рихард и Козима Вагнер също са в Соренто. Последна среща на Ницше с Вагнер.
1878 „Човешко, твърде човешко; една книга за свободни духове, I“
3 януари: Последната Вагнерова пратка за Ницше — партитурата на „Парсифал“. Май: Последно писмо на Ницше до Вагнер, заедно с „Човешко, твърде човешко“. Отношенията им се прекъсват.
1879 „Човешко, твърде човешко; една книга за свободни духове, приложение: Объркани мнения и поговорки“
Тежко заболяване. Прекратяване на дейността в Базел.
1880 „Странникът и сянката му“
Март — юни: Първи престой във Венеция.
От ноември: Първа зима в Генуа.
1881 „Утринна заря (мисли за морала като предразсъдък)“
Първо лято в Силс Мария — Енгадин. „… Не зная друго нещо, което толкова добре да съответства на природата ми, както това място над-земята“. Занимава се със Спиноза.
27 ноември: Ницше слуша за пръв път „Кармен“ на Бизе в Генуа.
1882 „Идилии от Месина“
„Веселата наука“
Март: Пътуване в Сицилия.
Април — ноември: Приятелство с Лу фон Саломе.
От ноември: Зимен престой в Рапало. Лошо здравословно състояние.
1883 „Тъй рече Заратустра, книга за всички и никого, I и II“
13 февруари: Във Венеция умира Рихард Вагнер. От декември Ницше е в Ница.
1884 „Тъй рече Заратустра, книга за всички и никого, III“
Август: Посещение на Хайнрих фон Щайн в Силс Мария.
Ноември — февруари 1885: В Ментон и Ница пише четвъртата част на „Заратустра“.
1885 „Тъй рече Заратустра, книга за всички и никого, четвърта и последна част“
22 май: Сестрата на Ницше Елизабет се омъжва за Бернхард Фьорстер, преподавател във висше училище, антисемит, с когото през 1886 г. заминава за Парагвай.
1886 „Отвъд добро и зло (прелюдия към една философия на бъдещето)“
Преиздаване: „Раждането на трагедията“ (Или единство и песимизъм, ново издание с първи опит за самокритика).
„Човешко, твърде човешко“, първи и втори том, с встъпителен предговор.
Май — юни: Последно пребиваване с Ервин Рооде в Лайпциг.
Лятото в Силс Мария (шести престой) и зимата в Ница (пети престой).
1887 „За генеалогията на морала, една полемика“
Преиздаване: „Веселата наука“, ново издание с допълнения: „Песните на принц Фогелфрай“. „Тъй рече Заратустра“, I–III части.
„Химн на живота, за смесен хор и оркестър, композиран от Фр. Н.“
11 ноември: Последно писмо до Ервин Рооде.
1888 „Случаят Вагнер, проблемът на един музикант“ „Антихрист, проклятие към християнството“ (неиздадено).
„Дионисиеви дитирамби“ (неиздадено).
През февруари в Ница, Генуа и Торино. От юни до септември последен (седми) престой в Силс Мария, после в Торино. В Копенхаген Георг Брандес изнася лекции „За немския философ Фридрих Ницше“. Ницше работи над творбите „Случаят Вагнер“, „Залезът на боговете“, „Дионисиеви дитирамби“.
Септември: „Антихрист“. „Ecce Homo“.
Декември: „Ницше contra Вагнер. Документи на един психолог“
1889 „Залезът на боговете или как се философства с чук в ръка“
„Ницше contra Вагнер. Документи на един психолог“ „Ecce Homo. Как се става такъв, какъвто си“ (излиза едва в 1908 година в самостоятелна публикация).
В първите дни на януари става душевния срив на Ницше — в Торино. Овербек придружава болния до Базел. Диагнозата на Базелския психиатър Вил-ле: „Прогресивна парализа“.
На 17 януари майка му го придружава до Йена.
Приемат го в психиатрична клиника.
1890 Майката на Ницше го взема при себе си в Наумбург.
1892 Петер Гаст започва да издава трудовете му и да подготвя неиздадени ръкописи.
1893 Сестрата на Ницше се връща от Парагвай. — Гаст предоставя издаването на нея.
1894 Духовното умопомрачение на Ницше се засилва. Той почти не напуска дома си.
1895 Издадени са „Антихрист“ и „Ницше contra Вагнер“. Ницше вече не е в състояние да възприема успеха. Начало на парализа.
1896 Сестрата на Ницше се преселва във Ваймар, като прибира архива му.
1897 Умира майката на Ницше. Сестра му го взема при себе си във Ваймар.
1900 25 август: Ницше умира във Ваймар.
Край