за Търновската книжовна школа

"ПЪРВИТЕ"

Сиянието на Търновската книжовна школа, величието и трагизмът на
Търновска България, пълнят въздуха на старопрестолната Алма Матер. Кои
са първооткривателите, „колумбовците” на нашата средновековна
литература, история и култура от тази епоха? Колцина от днешните студенти,
понесени от всекидневни грижи и вълнения, съзнават значението на
всеотдайните и себеотрицателните бдения на тружениците в науката,
благодарение на които проглеждаме за вековните български постижения в
областта на духовната култура!...
Когато през 1836 г. отец Неофит Рилски отпечатва житието и службите
на св. Иван Рилски, той признава, че не му е известно кога е живял Патриарх
Евтимий – автор на пространния житиепис за рилския светец. През 1871 г.
архим. Леонид (Кавелин) публикува „Похвално слово за св. Евтимий
Търновски” от Григорий Цамблак. Обнародваният текст всъщност донася
многоочакваното прозрение за славистичната общност. Стават известни
Бориловият синодик от 1211 г. (в редакция от ХІV век), Рилските панегирици
на Владислав Граматик от 1479 г. и на Мардарий Рилски от 1483 г., където са
преписани ред Евтимиеви съчинения. Сред заслужилите евтимиевисти се
открояват П. А. Сирку (Сирков), К. Ф. Радченко, Е. Калужняцки, Вл. В.
Качановски, Ал. И. Яцимирски и други.
2
1.1. ЕДИН ЗАСЛУЖИЛ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ
НА СРЕДНОВЕКОВНО ТЪРНОВО:
ПОЛИХРОНИЙ СИРКУ
(1855 — 1905)
Историята на Търново през Средновековието е всъщност история на
българската държава през XIII и XIV век. В течение на няколко десетилетия
на XIV столетие старопрестолният наш град се издига като истинско духовно
средище на православното славянство. Когато проучваме днес историята на
книжнината, създадена през късното Средновековие в Търново и в неговите
книжовни школи, ние разполагаме със значителните приноси на неколцина
руски учени от втората половина на XIX и началото на XX век. Тук на първо
място трябва да бъдат споменати имената на Константин Феодорович
Радченко (1872—1908) и на Полихроний Агапиевич Сирку (1855 — 1905),
които са ни оставили трудове, чието значение остава меродавно и днес,
десетилетия след появата им на бял свят.
Днес е почти забравено името на големия славист П. А. Сирку (Сырку) -
всред широките кръгове на нашите просветни читатели то е почти
3
неизвестно, само тесни специалисти познават и използват неговите трудове,
които представляват незаменими помагала за всеки изследвач на българското
минало и специално на културната история на Търновска България от
късното Средновековие. Твърде малочислени са публикациите, които могат
да бъдат използвани днес, за да възстановим в по-големи и достоверни
подробности биографията на този заслужил учен. Преди малко повече от
едно десетилетие (1967 г.) в Кишинев бе обнародвана една биография на
Сирку, обаче този труд намери твърде ограничено разпространение.
Откъслечни вести за живота и научната дейност на този учен са пръснати в
сборници, съдържащи преписки за слависти от XIX столетие, между другото
някои писма на П. А. Сирку или писма, в които се говори за него. В течение
на своя кратък живот той е обнародвал цяло множество трудове, посветени на
исторически и литературно-исторически проблеми.
Сравнително слабо сме осведомени за ранните години от живота на П.
А. Сирку. Той се е родил през 1855 г. в Бесарабия като син на селско
семейство и отраснал в една двуезична среда. Именно в годините на своето
детство той изучил там много добре руски и румънски, дотолкова, щото по-
късно, през зрелите години на живота си, писал еднакво свободно на двата
езика. След завършване на първоначалното училище П. А. Сирку постъпил в
Кишиневската духовна семинария, гдето заедно със знания из областта на
богословието придобил доста големи познания по история и литература.
Постъпил студент първоначално в прочутия навремето Новоросийски
университет в Одеса, а след това в Петерсбург, П. А. Сирку вече оформил
своите научни интереси — като се насочил към заниманията в полето на
историята и филологията. Когато в 1878 г. той завършва своето
университетско образование, научните му интереси са вече определени.
Неговите университетски преподаватели правилно оценили проявените от
4
младежа редки качества — ревността в учението, голямата интелигентност и
предаността на науката, поради което за поощрение му бил присъден златен
медал.
В някогашната руска столица на Нева П. А. Сирку имал рядкото щастие
да се учи при неколцина от най-именитите представители на
предреволюционната руска славистика. През периода от 1847 г. до самата си
смърт (1880) там преподава знаменитият славист И. И. Срезневски (1812-
1880). През годините 1865 до 1899 в Петерсбургския университет преподавал
също друг виден представител на славистиката — В. И. Ламански (1833—
1914), който станал истински учител и научен наставник на младия и
ученолюбив Сирку.
Като предмет на своята университетска дисертация Сирку избрал един
проблем, най-тясно свързан с нашето национално минало, а именно „история
на християнството в България по времето на княз Борис (Михаил) и
покръстването на българския народ”. Текстът на този дисертационен труд
останал необнародван и по всяка вероятност се съхранява някъде в
съветските архивохранилища. Изборът на темата обаче свидетелства за ясно
определена насоченост към занимания с историческото минало на нашия
народ. Университетските учители на П. А. Сирку дали напълно положителна
оценка за труда на младия изследвач, вследствие на което той бил оставен
при Филологическия факултет на Петерсбургския университет за научни
изследвания.
Назначението при университета открило за П. А. Сирку широки
възможности не само за научноизследователска работа в избраната от него
област на знанието, но му обезпечавало и изгледи за пътувания в земите на
южните славяни и специално в едва-що освободена България, както и в
области, които някога съставлявали сфера на византийската култура. Така
5
през 1878 г. той посетил Румъния и България. В писма до своя
университетски учител В. И. Ламански Сирку съобщава за отделните етапи
на своето пътешествие, споделя с него своите впечатления от чуто и видяно и
дава вести за книжовните и историческите паметници, с които можал да се
запознае.
В писмото от Търново той съобщава на В. И. Ламански, че се готви да
му изпрати няколко интересни български книги: „През следните дни ще Ви
изпратя Граматиката на (Ив. Н.) Момчилов (обнародвана десет години преди
това в Русе), която не можах да изпратя от Русе, тъй като тя не се намираше в
тамошната книжарница. Бележките на Първанов върху българската граматика
твърдят за съжаление, че никак не е възможно да се намерят за продан, а не е
възможно също човек да се обърне към самия автор, който вече е покойник“.
Става дума за книгата на учителя и книжовника Никола Първанов (1837 —
1872) под наслов „Бележки върху граматиката на новобългарския език от Ив.
Н. Момчилов”, обнародвана в Русе в 1868 г. „Впрочем аз се надявам —
продължава писмото си П. А. Сирку, - че ще я намеря в Пловдив чрез
посредството на (книжаря Д. В.) Манчев и тогава ще Ви я изпратя. Засега още
няма нищо ново, оригинално и по-интересно в новобългарската литература,
но скоро ще има. (Л.) Каравелов подготвя труд и вече печата своя сборник с
народни песни и цял голям том със свои бележки за България”. Тук става
дума за събираните от нашия голям възрожденски деятел и поет Л. Каравелов
„Български народни песни”, които били издадени повече от двадесетина
години по-късно от познатото „Общество за руска история и древности” в
Москва през 1905 г. под редакцията на бележития руски славист П. А. Лавров
(1856—1929). Що се отнася до втората книга, това е Каравеловият труд
„Записки за България и българете”, който писателят не бил щастлив да види
приживе обнародван.
6
Колко внимателно е следил тогавашния книжовен живот във
възродената българска държава П. А. Сирку, се вижда от сведението, което
той дава за една книга на друг наш възрожденски писател — Илия Р. Блъсков
(1839 — 1913). „В Русе Илия Блъсков печата обстоен разказ из народния
живот под наслов „Пиян баща”.
В края на декември 1878 г. П. А. Сирку се намирал в София,
новоизбраната столица на българското княжество, и изпратил оттук до проф.
В. И. Ламански едно дълго и много интересно по съдържание писмо,
посветено главно на големите политически проблеми, които вълнували по
това време българското общество. В 1884 г. ученият отново се озовал на
Балканския полуостров и посетил Цариград, Света гора Атонска, Македония
и Сърбия. Девет години по-късно той посетил за трети път някои балкански
области. Всички тези пътувания му дали прекрасна възможност да се
запознае непосредствено с голяма част от земите на южните славяни и частно
на българите, да види и проучи намиращите се тук исторически паметници и
да събере както стари ръкописи, така и новоиздадени книги.
Още 25-годишен младеж, той съставил широк план за написване на
обширно съчинение из областта на старата българска литература с
художествен характер. Интерес към тези книжовни паметници събудили още
през годините на университетското следване лекциите на двама ненадминати
н до днес руски изследвачи — А. Н. Веселовски (1838 — 1906) и В. Г.
Василевски (1838—1899). И така някои от първите публикации на П. А.
Сирку, като например неговата книга „Византийска повест за погубването на
император Никифор Фока”, излязла в Петербург през 1883 г., са свързани
най-тясно по сюжет и съдържание със средновековната наша история и
литература.
7
Твърде отрано неговото внимание е било привлечено от
животоописанието и делото на големия наш книжовник от онази съдбоносна
за българския народ епоха — Патриарх Евтимий Търновски. В сборника,
посветен на проф. В. И. Ламански и издаден през 1883 г., Сирку напечатва
обширна статия с наблюдения върху някои произведения на Евтимий
Търновски. Една година по-късно в широко популярния „Журнал на
Министерството на народното просвещение” той пише друга обширна статия
върху животоописанието и дейността на Евтимиевия сродник и съвременник
Григорий Цамблак. По същото време, през 90-те години на столетието, той
обнародва в два тома своето основно съчинение върху живота и книжовната
дейност на Евтимий Търновски. Първият дял на това бележито съчинение под
надслов „Към историята на оправянето на книгите в България през XIV век.
Литургическите трудове на Патриарх Евтимий Търновски” излиза в
Петроград през 1890 г. Едва осем години по-късно, в 1898 г., следователно
точно преди осем десетилетия — излиза, все в Петербург, втората част,
представена като „Том I, дял 1-и” ядката на труда: „Време и живот на
Патриарх Евтимий Търновски”. Цялото съчинение съдържа около 969 големи
страници и няколко образни приложения и изобщо представя най-обемистото
изследване върху българската история през XIV век. Появата на този труд
бива посрещната с най-голям интерес от страна на специалистите у нас и в
чужбина. Достатъчно е да се прочетат обстойните отзиви, които не
закъсняват да се явят в периодичния печат и които носят подписите на
неколцина именити по онова време учени като В. И. Ламански, М. Дринов, Л.
Милетич, В. Д. Стоянов и др., за да се долови положителната оценка за
книгата. Изследването на П. А. Сирку издава необикновено добро познаване
на разполагаемите исторически извори и на наличната специална литература
на разни езици; авторът е доловил всички основни проблеми на историческия
8
живот и на литературата от нашия XIV век. Всичко е проучено на много
широка историческа основа — явленията в нашата културна история са
разгледани в най-тясна връзка с живота на Византийската империя. В една
уводна глава П. А. Сирку дава съдържателен „Историко-политически и
географско-икономически очерк на България през XIV столетие”.
Изложението за духовната и книжовната култура е обединено около няколко
от главните исторически дейци на епохата. Няколко десетки страници
съдържат вести за живота на Евтимий Търновски във Византия и България —
до падането на Търново под ударите на османските завоеватели, като във
всичко руският учен засвидетелства поразителна осведоменост. Изминалите
десетилетия от появата на този основен научен труд до днес ни най-малко не
са накърнили неговата научна стойност. Това обемисто и задълбочено
изследване върху нашата история е достатъчно да обезсмърти за нас името на
П. А. Сирку.
Иван Дуйчев
Вестник „Велико Търново” — 1978 г.
1.2. ÏÎËÈÕÐÎÍÈÉ ÀÃÀÏÈÅÂÈ× ÑÈÐÊÓ (ÑÈÐÊÎÂ)
Óíèâåðñèòåòñêèòå êàòåäðè ïî ñëàâÿíñêà ôèëîëîãèÿ â Ðóñèÿ âîäÿò
ñâîåòî ëåòîáðîåíå îò 0724 ã-+ êîãàòî Ìèíèñòåðñòâîòî íà íàðîäíàòà
ïðîñâåòà âúâåæäà íîâ óñòàâ- Çà ïúðâè ïðåïîäàâàâàòåëè ñå ïîäãîòâÿò Ï- ÈÏðåéñ+
Î- Ì- Áîäÿíñêè+ È- È- Ñðåçíåâñêè+ Â- È- Ãðèãîðîâè÷- Âèäåí
ïðåäñòàâèòåë íà âòîðîòî ïîêîëåíèå ðóñêè ñëàâèñòè å Ï- À- Ñèðêó+ êîéòî ñå
íàðåæäà íà ÷åëíî ìÿñòî ñðåä ïúðâîîòêðèâàòåëèòå íà Òúðíîâñêàòà
9
êíèæîâíà øêîëà- Òîé å àâòîð íà îñíîâîïîëàãàùè ñèñòåìíè òðóäîâå çà
Ïàòðèàðõ Åâòèìèé è íåãîâîòî âðåìå+ êîèòî ïàçÿò è äî äíåñ ñâîèòå âèñîêè
íàó÷íè ñòîéíîñòè- È êàêòî ñïðàâåäëèâî çàêëþ÷àâà ïîêîéíèÿò àêàä- ÈâÄóé÷åâ+
èçñëåäâàíèÿòà íà Ñèðêó îáåçñìúðòÿâàò èìåòî ìó çà áúëãàðèòå0-
Ðîäåí å íà 2/ þëè 0744 ã- â ñåëî Ñòðàøåíè+ íåäàëå÷å îò ÊèøèíåâÏðîèçõîæäà
îò áåäíî ñåìåéñòâî è òðóäíèÿò ìó ïúò êúì ïîïðèùåòî íà
íàóêàòà â öàðñêà Ðóñèÿ ïðåäèçâèêâà âúçõèùåíèå ñðåä ñúâðåìåííèöèòåÍåãîâàòà
ðîäîâà ëèíèÿ îòâåæäà êúì áúëãàðñêèòå ïðåñåëíèöè â ÁåñàðàáèÿÌàëêèÿò
Ïîëèõðîíèé îñòàâà áåç ìàéêà è ïðåæèâÿâà ìðà÷íî äåòñòâî- Çà
îáðàçîâàíèåòî ìó ñå ïîãðèæâàò èêîíîìúò è èíîöèòå îò áúëãàðñêèÿ
Êèïðèÿíîâñêè ìàíàñòèð+ ïîä÷èíåí îò 0588 ã- íà èçâåñòíèÿ íàø Çîãðàôñêè
ìàíàñòèð â Àòîí- Îùå êàòî ó÷åíèê â Êèøèíåâ Ï- Ñèðêîâ îáíàðîäâà
ïúðâîòî ñè èçñëåäâàíå+ ïîñâåòåíî íà íîâîãîäèøíèòå íàðîäíè îáè÷àè è
ïåñíè â Ìîëäàâèÿ- Òåêñòúò å ïîäïèñàí9 „Ó ÷ å í è ê+ ñ å ì è í- Ï î ëÑ
è ð ê î â“+ à íå Ñûðêó- Ïî ñúùèÿ íà÷èí å ïîäïèñàíà ìîëáà äî Ðåêòîðà íà
Ïåòåðáóðãñêèÿ óíèâåðñèòåò îò 12 ÿíóàðè 0764 ã- çà îñâîáîæäàâàíå îò
ïëàùàíå íà òàêñà çà ñëåäâàíå ïîðàäè áåäíîñò- Ïðèëîæåíî å ñâèäåòåëñòâî
çà áåäíîñò íà Ñèðêîâîòî ñåìåéñòâî+ íàáðîÿâàùî 6 ÷îâåêà9 „Ñòóäåíò ÏÑèðêîâ“
1-  ñòàòèÿòà Ñâÿòî÷íûå îáû÷àè è ïåñíè ó áåññàðàáñêèõ
ìîëäîâàí íà Ðîæäåñòâî è Íîâûé ãîä '0763(2 ñå ïðàâÿò íàáëþäåíèÿ
âúðõó ìîëäîâàíñêàòà è áúëãàðîñëàâÿíñêàòà êóëòóðà+ îáâúðçàíè îò îáùèÿ
èñòîðè÷åñêè æèâîò íà äâàòà íàðîäà- Ìëàäèÿò Ñèðêîâ ñå ñòðåìè äà ðåøè
0 Âæ- Äóé÷åâ, Èâ. Åäèí çàñëóæèë èçñëåäâà÷ íà ñðåäíîâåêîâíî Òúðíîâî9 Ï- À- Ñèðêó- ,
Â9 Âåëè÷èåòî íà Òúðíîâãðàä- Ñáîðíèê- Ñ-+ 0874+ ñ- 30/-
1 Òåêñòà íà ìîëáàòà ïóáëèêóâà Ìàòêîâñêè, Àë. Ï- À- Ñûðêó è ñëàâÿíî,ìîëäàâñêèå
ñâÿçè- – Â9 Ìîëäàâñêî,ðóññêî,óêðàèíñêèå ëèòåðàòóðíûå ñâÿçè íà÷àëà ÕÕ âåê '08/0–
0806(+ Êèøèíåâ+ 0871+ ñ- 048-
2 Ïðåïå÷àòêà íà òåêñòà âæ- Êåíàíîâ, Ä. Áúëãàðèñòè÷íè ïðîñòîðè- ÈÊ „ ÆÀÍÅÒ,34”+
Èçä- „ÏÈÊ”+ Ïëîâäèâ – Âåëèêî Òúðíîâî+ 1//6+ 126,136-
10
èçñëåäîâàòåëñêèòå âúïðîñè â äèàõðîííà äúëáî÷èíà+ êàòî ñå îáðúùà êúì
åçè÷åñêàòà ñëàâÿíñêà ìèòîëîãèÿ+ òúðñè åòèìîëîãèÿòà íà ðåä íàçâàíèÿ è
èìåíà 'êîëˆê+ Êðà÷óí+ Ñâàðîã+ Êîëåäà è äð-(- Âïå÷àòëÿâà èç÷åðïàòåëíàòà
áèáëèîãðàôñêà îñâåäîìåíîñò íà ó÷åíèêà Ï- Ñèðêîâ- Ïîçíàâàò ñå òðóäîâå
íà Þ- È- Âåíåëèí+ ðå÷íèêúò íà Ôð- Ìèêëîøè÷+ ñáîðíèöè è èçñëåäâàíèÿ íà
Â- ×îëàêîâ+ Ã- Ñ- Ðàêîâñêè+ Ë- Êàðàâåëîâ+ Í- Êâàøíèí,Ñàìàðèí+ Ï- ÐÑëàâåéêîâÏðåç
0763 ã- Ñèðêó ïîñòúïâà â Íîâîðîñèéñêèÿ 'Îäåñêèÿ(
óíèâåðñèòåò+ íî ñëåä îêîëî ìåñåö ñå ïðåõâúðëÿ â Èñòîðèêî,
Ôèëîëîãè÷åñêèÿ ôàêóëòåò íà Ñàíêò,Ïåòåðáóðãñêèÿ óíèâåðñèòåòÌëàäåæúò
ñå ó÷è ñ óâëå÷åíèå è íàâëèçà â íàó÷íèÿ æèâîò- Ñ óáåäåíîñò
âúçïðèåìà îò È- È- Ñðåçíåâñêè âúçãëåäèòå ìó çà ñëàâÿíñêàòà ïàëåîãðàôèÿ
è àðõåîëîãèÿ è ïî,êúñíî ãè ïðèëàãà íà ïðàêòèêà- Çà ïúðâè ïúò ïðåòâîðÿâà
íà ðóñêè åçèê àâòîáèîãðàôèÿòà íà åïèñêîï Ñîôðîíèé Âðà÷àíñêè Æèòèå è
ñòðàäàíèÿ íà ãðåøíèÿ Ñîôðîíèé- Òîçè òðóä íà ñïîñîáíèÿ ñòóäåíò å
ïóáëèêóâàí ïðåç 0766 ã- â òîì 1 íà „Ñëàâÿíñêè ñáîðíèê“+ èçäàíèå íà
Ñëàâÿíñêîòî áëàãîòâîðèòåëíî äðóæåñòâî â ÏåòåðáóðãÏðåç
0767 ã- Ï- Ñèðêó çàâúðøâà ñëåäâàíåòî ñè ñúñ ñòåïåí „êàíäèäàò“
è çëàòåí ìåäàë çà ñú÷èíåíèå âúðõó èñòîðèÿòà íà Áúëãàðèÿ ïðåç HÕ âÇàðàäè
ÿñíî èçðàçåíèòå ôèëîëîãè÷åñêè íàêëîííîñòè òîé å îñòàâåí â
êàòåäðà „Ñëàâÿíñêà ôèëîëîãèÿ“ çà ïîäãîòîâêà íà ïðîôåñóðà è â êðàÿ íà
0767 ã- å èçïðàòåí â Áúëãàðèÿ è Ðóìúíèÿ- Ìëàäèÿò ó÷åí ñå èíòåðåñóâà
ïðåäèìíî îò ðúêîïèñíè ïàìåòíèöè+ àðõåîëîãè÷åñêè îáåêòè+ íî ñúùî îò
ñúñòîÿíèåòî íà ãîâîðèìèÿ åçèê+ îò íàðîäíè ïðåäàíèÿ è ëåãåíäè+ îò
ðàâíèùåòî íà îáðàçîâàíèåòî è ïå÷àòíîòî äåëî11
Êúì îñíîâíàòà ñè ïðîó÷âàòåëñêà îáëàñò – åâòèìèåçíàíèåòî+ ÏÑèðêó
ñå íàñî÷âà ïðåç 0772 ã- ñúñ ñòàòèÿòà Íÿêîëêî áåëåæêè çà äâå
ïðîèçâåäåíèÿ íà òúðíîâñêèÿ ïàòðèàðõ Åâòèìèé3- Â íåÿ ñå ðàçêðèâàò
ëèòåðàòóðíèòå ïúðâîèçòî÷íèöè+ ïîëîæåíè â ñúäúðæàíèåòî íà æèòèÿòà çà
Èâàí Ðèëñêè è Ïåòêà Òúðíîâñêà- Èçìåðåíèÿòà íà ðåôîðìàòà+ çàìèñëåíà îò
Åâòèìèé Òúðíîâñêè+ òðàéíî ïðèâëè÷àò íåãîâîòî âíèìàíèå-  ÷àñò 134 è
136 íà Æóðíàë ÌÍÏ òîé ïóáëèêóâà Êúì âúïðîñà çà èçïðàâÿíåòî íà
êíèãèòå â Áúëãàðèÿ ïðåç ÕIV âåê4- Òóê îáñòîéíî ñå èçÿñíÿâàò
ïðàâîïèñíèòå è ãðàìàòè÷åñêèòå âúçãëåäè íà Åâòèìèåâèÿ ñëåäîâíèê
Êîíñòàíòèí Êîñòåíå÷êè ñïîðåä íåãîâîòî „Ðàçÿñíåíî èçëîæåíèå çà
áóêâèòå“- Ï- Ñèðêó ãîâîðè çà „òúðíîâñêî,ðåñàâñêà øêîëà“+ çà „òúðíîâñêî,
ðåñàâñêè èçâîä“ â ñðåäíîâåêîâíàòà ðúêîïèñíà òðàäèöèÿ è â
ñòàðîïå÷àòíèòå ñëàâÿíñêè êíèãèÏðåç
078/ ã- â Ñàíêò Ïåòåðáóðã êúì ÷èòàòåëèòå òðúãâà íàé,íàïðåä
âòîðà ñâåçêà îò ïúðâèÿ òîì íà êàïèòàëíèÿ Ñèðêîâ òðóä9 Êúì âúïðîñà çà
èçïðàâÿíåòî íà êíèãèòå â Áúëãàðèÿ ïðåç ÕIV âåê. Ëèòóðãè÷åñêè
òðóäîâå íà Ïàòðèàðõ Åâòèìèé Òúðíîâñêè-5 Ñðåä âúëíóâàùèòå
àðõåîãðàôñêè íàõîäêè çà ñëàâèñòèòå îò ÕHÕ â- ñà ïåðãàìåíòîâèÿò ñâèòúê è
4 Ñûðêó, Ï. À. Íåñêîëüêî çàìåòîê î äâóõ ïðîèçâåäåíèÿõ òúðíîâñêîãî ïàòðèàðõà
Åâôèìèÿ- – Â9 Ñáîðíèê ñòàòåé ïî ñëàâÿíîâåäåíèþ+ ñîñò- è èçä- ó÷åíèêàìè Â- ÈËàìàíñêîãî+
ÑÏá-+ 0772+ 237–3/0- Ïîäðîáíî çà Ñèðêîâèòå òðóäîâå âæ- Êåíàíîâ, Ä.
Ïîëèõðîíèé Àãàïèåâè÷ Ñèðêó 'Ñèðêîâ(– âèäåí èñòîðèê íà ñòàðàòà áúëãàðñêà
ëèòåðàòóðà- – O`k`dnatkf`qhb`. Ñòàðîáúëãàðèñòèêà+ HÕ '0874(+ ¹ 2+ 00/–011- Ñúùèÿ
òåêñò9 Êåíàíîâ, Ä. Åâòèìèåâà ìåòàôðàñòèêà- Ïúò è ìèñèÿ âúâ âðåìåòî- ÈÊ ”ÆÀÍÅÒ,
34”+ Èçä- „ÏÈÊ”+ Ïëîâäèâ – Âåëèêî Òúðíîâî+ 0888+ 138,154: Ìàòêîâñêè, Àë.
Ïîëèõðîíèå Ñûðêó 'Ñêèöî áèî,áèáëèîãðàôèêý(- Êèøèíýó+ 0856-
5 Ñûðêó, Ï. À. Ê âîïðîñó îá èñïðàâëåíèè êíèã â Áîëãàðèè â ÕHU âåêå- Ïî ïîâîäó
îäíîãî ìàëîèçâåñòíîãî ëèòóðãè÷åñêî,ëèòåðàòóðíîãî òðóäà ïîñëåäíÿãî Áîëãàðñêî,
Òåðíîâñêîãî Ïàòðèàðõà Åâôèìèÿ- – Æóðíàë Ìèíèñòåðñòâà íàðîäíîãî ïðîñâåùåíèÿ+ ÷-
134+ èþíü+ ÑÏá-+ 0775+ 2/2–237+ ÷- 136+ ñåíòÿáðü+ 18,46-
6 Ñûðêó, Ï. À. Ê âîïðîñó îá èñïðàâëåíèè êíèã â Áîëãàðèè â ÕHU âåêå- Ò-0+ âûï- 1-
Ëèòóðãè÷åñêèå òðóäû ïàòðèàðõà Åâôèìèÿ Òåðíîâñêîãî+ ÑÏá-+ 078/-
12
ñëóæåáíèêúò 'íà õàðòèÿ( îò Áèáëèîòåêàòà íà Çîãðàôñêèÿ ìàíàñòèð â ÀòîíÂ
òèÿ ðúêîïèñè+ áëèçêè äî âðåìåòî íà Åâòèìèé+ ñå íàìèðàò ïðåâîäíèòå
ëèòóðãè÷åñêè ñú÷èíåíèÿ íà òúðíîâñêèÿ ðåôîðìàòîð- Çà äà äîáèå
íåïîñðåäñòâåíè âïå÷àòëåíèÿ îò äâàòà ïàìåòíèêà è äà ãè ïîäãîòâè çà
èçäàâàíå+ ïðåç ëÿòîòî íà 0776 ã- Ï- Ñèðêó ïúòóâà äî Ñâåòà ãîðà Àòîíñêà- Â
êíèãàòà ñà äîáàâåíè è ëèòóðãè÷åñêè òåêñòîâå ïî Ñîëîâåöêèÿ ñëóæåáíèê îò
0421 ã-+ ïèñàí â Çîãðàô îò äîìåñòèê Âàðëààì ïî ïîðúêà íà ñó÷àâñêèÿ
ìèòðîïîëèò Òåîôàí- Çà òîâà èçñëåäâàíå ïðåç 0780 ã- â Õàðêîâñêèÿ
óíèâåðñèòåò Ï- Ñèðêó ïîëó÷àâà íàó÷íàòà ñòåïåí „ìàãèñòúð ïî ñëàâÿíñêà
ôèëîëîãèÿ“- Îòïå÷àòâàíåòî íà ïúðâàòà ñâåçêà ñå çàáàâÿ è åäâà ïðåç 0787 ãèçëèçà
÷àñòòà çà æèâîòà è âðåìåòî íà Åâòèìèé Òúðíîâñêè6- Íà ïîâå÷å îò
5// ñòðàíèöè Ï- Ñèðêó ðàçèñêâà ñëåäíèòå ïî,îñíîâíè âúïðîñè9 èñòîðèêî,
ïîëèòè÷åñêè îáçîð íà ïîëîæåíèåòî â Áúëãàðèÿ ïðåç ÕHU â-+ ó÷åíèåòî íà
èñèõàçìà 'Ãðèãîðèé Ñèíàèò+ Ãðèãîðèé Ïàëàìà(+ äåéíîñòòà íà Òåîäîñèé
Òúðíîâñêè+ ïðåãëåä íà ëèòåðàòóðàòà ïðè öàð Èâàí Àëåêñàíäúð+ æèçíåí
ïúò íà Åâòèìèé Òúðíîâñêè- Íà 05 ìàé 0788 ã- êíèãàòà 'òîì 0+ ñâåçêà 0( å
çàùèòåíà êàòî äîêòîðñêà äèñåðòàöèÿ ïî ñëàâÿíñêà ôèëîëîãèÿ â
Ïåòåðáóðãñêèÿ óíèâåðñèòåò ñ îôèöèàëíè ðåöåíçåíòè Àëåêñåé ÈÑîáîëåâñêè
è Âëàäèìèð È- Ëàìàíñêè- Â êðàÿ íà ñúùàòà ãîäèíà öåëèÿò
ïúðâè òîì ñ äâåòå ìó ñâåçêè '÷àñòè( å ïðåäñòàâåí çà ïðèñúæäàíå íà
àêàäåìè÷íàòà Ëîìîíîñîâñêà íàãðàäà- Íà òúðæåñòâåíî ñúáðàíèå àêàäÀëåêñåé
Øàõìàòîâ ïðî÷èòà ïðîòîêîëà íà êîìèñèÿòà- Âúç îñíîâà íà
ðåöåíçèÿ îò ïðîô- Ìàðèí Äðèíîâ åäèíîäóøíî å ïðèåòî óòâúðäèòåëíî
ðåøåíèå-
7 Ñûðêó, Ï. À.Ê âîïðîñó îá èñïðàâëåíèè êíèã â Áîëãàðèè â ÕHU âåêå- Ò-0+ âûï-0- Âðåìÿ
è æèçíü Ïàòðèàðõà Åâôèìèÿ Òåðíîâñêîãî+ ÑÏá-+ 0787-
13
Ïðåç 08// ã- Ïîëèõðîíèé Ñèðêó îáíàðîäâà îùå åäíî ïðîèçâåäåíèå íà
Ïàòðèàðõ Åâòèìèé – Ñëóæáà íà öàðèöà Òåîôàíà7- Íàó÷íîèçäàòåëñêè
èíòåðåñ òîé ïðîÿâÿâà è êúì æèòèåïèñíè òâîðáè+ îáâúðçàíè ñ äðóãè äåéöè
íà èñèõàñòêîòî äâèæåíèå9 „Æèòèå íà Ðîìèë Âèäèíñêè“ îò Ãðèãîðèé
Äîáðîïèñåö+ „Æèòèå íà Ãðèãîðèé Ñèíàèò“ îò Ïàòðèàðõ ÊàëèñòÅñòåñòâåíî
ïðîäúëæåíèå íà òàçè ïðîáëåìàòèêà ñå ÿâÿâà êíèãàòà ìó çà
áúëãàðî,ñðúáñêèòå ëèòåðàòóðíè âðúçêè ïðåç ÕU–ÕUH â-+ êúäåòî ñà
ïîìåñòåíè æèòèåòî è ñëóæáàòà íà Íèêîëà Íîâè Ñîôèéñêè8- Ðåäèöà
íåáëàãîïðèÿòíè îáñòîÿòåëñòâà+ ïîñòîÿííèòå ìàòåðèàëíè çàòðóäíåíèÿ ïðè
ãðèæèòå çà ìíîãî÷ëåííî ñåìåéñòâî 'Ñèðêó èìàë òðè äúùåðè( ðàçêëàùàò
íåïîïðàâèìî çäðàâåòî ìó- Ïîëèõðîíèé Àãàïèåâè÷ Ñèðêó óìèðà íà 12 þíè
08/4 ã- Ïîãðåáàí å íà Ñìîëåíñêîòî ãðîáèùå â ÏåòåðáóðãÑåãà+
â íà÷àëîòî íà ÕÕH âåê+ òðóäîâåòå íà âèäíèÿ ñòàðîáúëãàðèñò
ïàçÿò íåïîêúòíàòà ñâîÿòà çíà÷èìîñò- Âðåìåòî ñëîæè âåíåö íà
ïðèçíàòåëíîñò äî íåãîâîòî èìå è äåëîÄèìèòúð
Êåíàíîâ
8 Евфимия Патриарха Терновского Служба препод. Царице Феофане. По рукописи ХІV-
ХV веке Хилендарского монастыря на Афоне.Сообщил П. А. Сырку, СПб., 1900.
8 Ñûðêó, Ï. À. Î÷åðêè èç èñòîðèè ëèòåðàòóðíûõ ñíîøåíèé áîëãàð è ñåðáîâ â ÕHU–
ÕUHH ââ- Æèòèå ñâ- Íèêîëàÿ Íîâîãî Ñîôèéñêîãî ïî åäèíñòâåííîé ðóêîïèñè ÕUH â-+
ÑÏá-+ 08/0-
14
2. СТАРОБЬЛГАРИСТИЧНИТЕ ПРИНОСИ
НА КОНСТАНТИН РАДЧЕНКО
(1872-1908)
В края на по-миналото столетие се налага славистичният интерес към
политическата и културната история на България, когато нейна престолнина е
Търновград. Заедно с Полихроний Агапиевич Сирку (1855-1905) значителни
и до днес приноси оставя Константин Фьодорович Радченко (1872-1908). В
редица съвременни изследвания за общественото и културното развитие на
българите в края на XIV век ще намерим много от оценъчните постановки на
К. Радченко. И същевременно — със съжаление ще установим колко малко се
знае за неговия кратък жизнен и научен път, осмислен от изследователски
прозрения, с които украинският учен трайно присъства в летописа на
световната българистика. И тъкмо това съпричастие означава, че той се е
досегнал до вечното в науката.
15
Константин Фьодорович Радченко е роден на 20 май 1872 г.10. Не
разполагаме със сведения за социалния облик на семейната среда. Върху
отделното издание на магистърската му дисертация (1898) посветителни думи
пренасят във времето майчиното обаяние и синовната признателност:
„Посвящаю матери моей О. 3. Радченко”. Учи в Първа киевска гимназия, за
която Константин Паустовски пише: „Основите на преподаването и
възпитанието в тая гимназия бяха положени от знаменития хирург и педагог
Пирогов. И може би тъкмо затова Първа киевска гимназия се отличаваше по
преподавателския си състав от сивия списък на останалите класически
гимназии в Русия. От тая гимназия излязоха много хора, които имаха
отношение към науката, литературата и особено към театъра”11.
През 1890 г. Радченко завършва гимназиалното си образование и се
записва за студент в Историко-филологическия факултет (Славяно-руско
отделение) на Киевския университет. Тук под ръководството на проф.
Тимофей Дмитриевич Флорински (1854-1919) се оформя научното
направление на К. Радченко, който натрупва познания „преимущественно по
культурно-литературной истории южных славян”12. Самият Т. Д. Флорински
е възпитаник на Петербургския университет. Завършва го през 1876 г.
Състудент е на Полихроний А. Сирку. Смята се за ученик на Владимир И.
Ламански и споделя неговите славянофилски пристрастия.
К. Радченко се ръководи от основополагащия принцип за издирване на
нови източници, литературни и исторически паметници, за задълбоченото им
сравнително изучаване. По предложена от Т. Флорински тема той подготвя
10 За източниците на биографичните бележки вж. Кенанов, Д. Евтимиева метафрастика.
Път и мисия във времето. ИК ”ЖАНЕТ-45”, Изд. „ПИК”, Пловдив – Велико Търново,
1999, 266 -280.
11 Паустовски, К. Насаме с есента, С., 1974, с. 182.
12 Ягич, И. В. История славянской филологии, СПб., 1910, с.808.
16
студентския си дипломен труд, отличéн със златен медал и отпечатан в
Киевските „Университетски известия”, а също и като отделна книга:
„Досифей Обрадович и его литературная деятельность”, Киев, 1897 г. (Отт. из
Универс. известий за 1897 г.).
През 1894 г. Константин Ф. Радченко приключва следването си. От
29 октомври с.г. е стипендиант към киевската университетска катедра
„Славянска филология”, където е зачислен да се подготвя за професорско
звание. От ноември 1896 г. до август 1898 г. преподава руски език и
литература в Киевската женска гимназия „А. А. Бейтел”.
През май 1896 г. той се явява на магистърски изпит, а след това
(септември и октомври) работи в библиотеките на Санкт Петербург и Москва.
През 1898 г. с успех защищава дисертация за получаване на научната степен
„Магистър по славянска филология”. Проучването му е отпечатано в
,,Университетски известия” (1898) и в самостоятелно издание: “Религиозное и
литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием”
(Киев, 1898). Отзивът на Т. Флорински от 19 септември 1898 г. е обнародван
(„Университетские известия”, т.38, октябрь, Киев, 1898). В него се представят
положителните качества на обсъждания труд. К. Радченко, оценен като
„отличен славист и византинист” (с. 9), е действал систематически, по
определен план. Вярно е предугадил, че във византийския обществен живот е
скрит ключът за обяснение на изучаваните явления от историята на България
(с. 6). Духовният кипеж през ХІV век всъщност е борба между мистици и
схоластици, наблюденията са задълбочени и точни, формулирани са нови
научни заключения (с.6-7). Флорински споделя 18-те тезиса с изводите на
дисертанта, сложени вместо предисловие към книгата.
Монографията за религиозното и литературното движение в България
се открива с очерк за балканските политически взаимоотношения през XIV
17
век, когато традиционното междудържавно съперничество се усложнява от
ислямските завоеватели. Опасността от тях се недооценява, пропускат се
възможности за навременен християнски съюз. По ръкописи от библиотеката
на цар Иван Александър се възстановяват неговите читателски
предпочитания. Той се вълнува от типолого-алегорически тълкувания на
Библията, от въпроса за края на света, от историята. Издирва обяснения на
процеси в природата и Вселената. Младият учен прониква в света на
византийско-българските исихасти и на техните противници — варлаамитите.
Книгата завършва с обзор на оригиналната и преводната литература от
епохата на последните Шишмановци и с обобщаващо заключение. Сред
характерните черти на византийско-българските учения от XIV век се
очертава особеното внимание към вътрешната страна на религията,
съпроводено с отрицание на формализма в официалния култов живот.
Критерият за истината се премества от авторитета на църквата върху
отделната личност. Признава се индивидуалността на човека. Макар и
частично застъпени, индивидуалните особености се проявяват в женските
образи от Евтимиевото агиографско творчество, сред които се откроява св.
Петка Епиватска (с. 280). В художествената култура се заражда стилово-
съдържателен критицизъм към традиционното наследство, наблюдава се
интерес към научното познание. Типологическият подход на Константин
Радченко осветлява неизвестни дотогава нишки между литературни
паметници.
За Радченко житията, съставени от Патриарх Евтимий, се намират под
въздействието на Симеон Метафраст и особено близки са те до тогавашната
византийска агиография, главно - до житията на Григорий Синаит и Теодосий
Търновски, написани от патриарх Калист (с. 259). Евтимий познава всички
достъпни нему източници и проявява критическо отношение към тях. Той
18
надарява образите на светците си с исихастки черти — както и в други
случаи, този извод безкритично се повтаря десетилетия в много трудове.
Своеобразно допълнение към разгледания дисертационен труд е
известният “Отчет...”, печатан също през 1898 г.13. В него се намират
сведения за около 30 ръкописа, обвързани с българския XIV век. Научното
изложение се съпътства с публикуването на ред текстове като „Слово за
въздвижение на Богородица” — отнесен към антилатинските полемични
творби; предполага се връзка с литургическата дейност на Евтимий
Търновски (с. 19). Обнародвани са още: Разказ за зографските мъченици,
Житие на Юлиания, Разказ за епископ Ефрем, Второ Проложно житие на
Иван Рилски.
След като през 1898 г. К. Радченко получава двегодишна задгранична
командировка, през лятото той вече е в Родопите и с помощта на Ст. Шишков
от Чепеларе изучава родопските говори. Занимава го фонетичната картина на
диалектите (съдбата на гласните ™, ќ, ý). Впечатлява го старинният „пеещ"
облик в произношението на думите. В Пловдив описва ръкописи, по които
обнародва апокрифа „Епистолия за Неделята”. В Скопие и Белград през 1899
г. и във Виена той продължава археографските си издирвания, в резултат на
които се появяват нови описания на сборници и публикации на
средновековни литературни съчинения — служба на Константин-Кирил
Философ по среднобългарски препис от XIII век, апокрифните жития на
самарянката Фотиния и на апостол Петър, апокрифа „Прение на дявола с
Исус Христос”.
13 Отчет магистранта К. Ф. Радченко о занятиях рукописями в библиотеках и других
ученых учреждениях Москвы и С.- Петербурга в течение сентября и октября 1896 г. – В:
Университетские известия, № 4 (апрель), № 9 (сентябрь), Киев, 1898, 1-68, 69-119.
19
През 1900 г. К. Радченко е зачислен за приват-доцент към катедра
„Славянска филология” на Киевския университет. На 24 май 1901 г. е избран
за професор в катедрата по руска словесност на Историко-филологическия
институт на княз Безбородко в Нежин.
В спомените на съвременниците си Константин Фьодорович е
необичайно скромна, обичаща човека личност, вглъбена в духовните си
занимания. За жалост много от научните замисли остават неосъществени.
Константин Радченко заболява от туберкулоза и безвременно умира на 22
април 1908 г.
През последните години от живота си К. Радченко съсредоточава
силите си за изясняване на историко-литературното и историко-културното
значение на богомилството и съприкосновението му с апокрифната
книжнина. За систематичната насоченост на незавършения труд можем да
съдим по направените статийни публикации и поредицата „Етюди за
богомилството”14. Някои от тези разработки излизат посмъртно в научния
печат.
Значителните старобългаристични приноси на К. Радченко все още не
са достатъчно изучени и за тяхното въвеждане в науката е необходимо
издаването на подробен био-библиографски очерк и преиздаване на неговите
научни трудове.
Димитър Кенанов
14 Подробна библиография вж. Кенанов, Д. Евтимиева..., 280. Същият очерк е поместен в
„Проглас. Филологическо списание. Велико Търново, 1993, № 2, 33-46. Григораш, Н.
Украинската литературоведска българистика от ХІХ век: Личности и школи, УИ, Велико
Търново, 2007, 52-55. Частично К.Ф. Радченко е превеждан на български език: Вж.
„Български преглед”, 1899, кн. 3-4, 40-71; Историография на Търновската книжовна
школа. Изследване. Антология. Съст.: Г. Данчев, Д. Кенанов. Ч. 1, Издат. „ПИК“, Велико
Търново, 1999.
20
3. ЕВТИМИЕВИСТЪТ ЕМИЛ КАЛУЖНЯЦКИ
(1845-1914)
В самото начало на ХХ век силен тласък на евтимиезнанието дават
научно-издателските трудове на ерудирания проф. Емил (Емелиян, Омелян)
Иеронимович Калужняцки, който пише на полски, латински, руски и немски
език. Като цяло издателската му дейност по размах е ненадминат връх в
историята на старобългаристиката. Член на руската, австрийската и
румънската академия на науките.Той е поляк по народност и е роден на 11
януари 1845 г. в с. Туре (Turze), Старосамборгски уезд (Галиция). Учи
гимназия в Самборг, следва история, класическа и славянска филология в
Лвовския и Виенския университет, ученик на Франц Миклошич. От 1875 г. е
професор по славянска филолгия в Черновицкия университет. Събира
ръкописни книги, които през 1927 г. постъпват в Библиотеката на Руската
21
академия на науките – Санкт Петербург15. В Черновиц завършва жизнения си
път на 3 юни 1914 г.
През 1901 г. Емил Калужняцки обнародва две извънредно приносни
българистични книги за творческото наследство на Патриарх Евтимий,
Григорий Цамблак, Йоасаф Бдински, Владислав Граматик. Първата от тях е
„Из панегирическата литература на южните славяни” (Виена, 1901)16. Тук за
критическото издание на „Похвално слово за Патриарх Евтимий” се избира
препис от сбирката на Н. П. Румянцев, № 3171 от ХVІ век17. Освен преглед на
пропуските, сторени от архим. Леонид (Кавелин) в първата публикация на
словото от 1871 г., Е. Калужняцки прибавя коментарни бележки за изясняване
на лица, географски названия, исторически събития и обстоятелства, при
които протича животът на търновския патриарх. Използван е единственият
препис в Рилския панегирик (1479 г.) на житието за преп. Теодосий
Търновски, което В. Н. Златарски отпечатва през 1904 г. (Сборник НУНК,
кн.ХХ, нова ред., кн. 2, С., 1904). Черновицкият старобългарист отпечатва за
пръв път „Похвално слово за св. Филотея” от Йоасаф, митрополит Бдински,
по единствения известен препис в Рилския панегирик на Владислав Граматик.
В увода са разкрити литературните източници, от които е заимствал
панегиристът Йоасаф: „Житие на св. Филотея Темнишка” и „Житие на св.
Петка Епиватска-Търновска от Патриарх Евтимий (92-94).
15 Бегунов, Ю. К. Творческое наследие Григория Цамблака. Изд. „ПИК”, Велико Търново,
2005, с. 432.
16 Kałužniacki, E. Aus der panegyrishen Litteratur der Südslaven, Wien, 1901. London, 1971.
17 По същия ръкопис текста вж. Русев, П., Ив. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев,
Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак, БАН, С., 1971.
22
През 1901 г. излизат и събраните ведно „Съчинения на българския
патриарх Евтимий (1375-1393)”18. Критическото издание е ненадминато до
днес и се опира предимно на ръкописи от два манастира – в Рила и Нямц,
където авторът е бил посрещнат с изключително гостоприемство. По Рилския
панегирик се печатат: „Похвално слово за св. равноапостолни Константин и
Елена”, посланията до Никодим Тисменски, мних Киприан и митрополит
Антим, „Рилска повест” на Владислав Граматик, по Панегирика (1483 г.) на
Мардарий Рилски - Цамблаковия „Разказ за пренасяне мощите на св. Петка
Търновска”. От сборници на Гаврил Урик са взети основните текстове на
житията за св. Иван Рилски и еп. Иларион Мъгленски, на похвалните слова за
св. великомъченица Неделя (Кириакия), св. Михаил Воин Българин и еп.
Йоан Поливотски. В подготвителната работа Калужняцки получава подкрепа
от редица слависти и българисти, между които са П. А. Сырку и Б. Цонев. За
мото на предисловието е избрано пожеланието на В. Ягич, според когото
издаването на Евтимиевите съчинения по най-старите ръкописи е въпрос на
чест за съвременната българска литературна наука.
В аналитичната част на книгата е направен опит за биография на
Патриарх Евтимий, за представяне на разностранната му книжовна дейност
18 Kałužniacki, E. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius, Wien, 1901, London, 1971,
(Introd.- Iv. Dujčev).
23
(изправяне на богослужебните книги, преводи, авторски съчинения).
Извършени са наблюдения върху редакциите на житията за св. Иван Рилски и
св. Петка Епиватска-Търновска, похвалното слово за равноапостолните цар
Константин и неговата майка Елена”19, представени са текстологически
проблеми на посланието до Никодим Тисменски, службата на царица
Теофана и литургията на ап. Иаков. Основателно е уточнението на с. ХСІІ за
образното именуване „мати градовомь” от службата за св. царица Теофана.
Не Търновград –Царевец, а Константинопол (Цариград) е „майка на
градовете”, „царица на градовете” за православния свят. Същия смисъл на
„мати градовомь” придава и Григорий Цамблак в „Надгробно слово за
митрополит Киприан”. „Похвално слово за еп. Йоан Поливотски” е открито
от Емил Калужняцки, който в бележките си към преписа споменава за
византийско проложно житие на поливотския епископ20 .
Основополагащият труд на Полихроний А. Сирку за живота и делото на
Патриарх Евтимий с предисловие на проф. Иван Дуйчев и двете книги на
Емил Калужняцки фототипно са преиздадени в Лондон (Variorum Reprint)
през 1970, 1971 и 1972 г. Видният украински учен е имал планове да се
захване със събирането и издаването на Цамблаковите съчинения.
Осъзнавайки че по-добре тази отговорна задача може да бъде изпълнена от
учен в Москва, сам в писма съветва Александър Ив. Яцимирски да се заеме с
изучаване на Григорий Цамблак и му предоставя няколко слова от ръкописи
19 В отделно изследване е проследена почитта на св. Петка в Югоизточна Европа,
публикувано е Василиковото житие за препод. Петка в старобългарски превод от
Германовия сборник от 1359 г. Kałužniacki, E. Zur älteren Paraskevalitteratur der Griechen,
Slaven und Rumanen, Wien, 1899, LXV-LXXXV, 59-77.
20 Старобългарския превод вж. Кенанов, Д. Евтимиева метафрастика. Път и мисия във
времето. ИК ”ЖАНЕТ-45”, Изд. „ПИК”, Пловдив – Велико Търново, 1999, 29 -30.
24
в Нямецкия манастир21.Така естествено факелът на евтимиезнанието и
цамблакознанието се предава на следващото поколение старобългаристи и
слависти. Благородният жест на проф. Емил Калужняцки издига величието на
неговия образ и на научното му дело в историята на европейската
хуманитаристика.
Димитър Кенанов
21Текста на писмата вж. Бегунов, Ю. К. Творческое наследие..., 432-436.
25
4. АЛЕКСАНДЪР ИВАНОВИЧ ЯЦИМИРСКИ
(1873-1925)
Родният край на Александър И. Яцимирски е Бесарабия, с. Байрамча,
където се ражда на 30 август 1873 г. в учителско семейство. Гимназиално
образование получава в Кишиневската гимназия. Постъпва в Историко-
филологическия факултет на Московския университет, завършва следването
си в 1889 г. Като студент разработва двутомно описание на славянските и
руските ръкописи от сбирката на П. И. Щукин.
Учител е в Московски и Петербургски гимназии (1900-1910). Получава
академическата Ломоносовска награда (1905). Приват-доцент е в
Петербургския университет (1906-1913), професор във Варшавския
университет (1913-1918). Основател и пръв ректор е на Донския
26
археологически институт (1918), а от 1922 г. е професор е в катедрата по
методика на обществените науки в Донския университет. Редактира и издава
незавършени изследвания от архива на Полихроний Сирку. Земният му
живот завършва на 12 февруари 1925 г. в Ростов на Дон.
По собствени признания еп. Арсений Волоколамски насочва научния
му интерес към личността и творчеството на Григорий Цамблак. Заслуга за
това има и Емил Калужняцки: „Сред запазилата се кореспонденция,
получена от А. И. Яцимирски, се намират няколко писма, изпратени му през
1899 г. от буковинския историк Е. И. Калужняцки. Съдейки по тяхното
съдържание, той подсказва на младия изследовател идеята за създаването на
монографически труд за Цамблак”22. Книгата излиза от печат през 1904
година23. Нейните високи достойнства са забелязани и оценени в Казанския
университет – те са причина вместо магистърска степен, да му бъде
присъдена научната степен „ Доктор по славянска филология”.
С поредица други публикации до читателя стигат ред агиографско-
реторически произведения на Григорий Цамблак. Неосъществено остава
намерението му да издаде в България „съчиненията на блестящия писател
българина Григорий Цамблак”24. Във фундаменталния си труд проф. Юрий
К. Бегунов пише, че около 100 на брой са ръкописите със съчинения на
Евтимиевия ученик, за които споменава и използва Александър Яцимирски в
22 Александр Иванович Яцимирский. Биобиблиографический справочник. Составитель
Александрина Матковски. Кишинев, 1979, с. 10. Писмата са публикувани от Бегунов,
Ю. К. Творческое наследие Григория Цамблака. Изд. „ПИК”, Велико Търново, 2005, 433-
436.
23 Яцимирский, А. И. Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжной
деятельности, СПб., 1905.
24 Вж. Бегунов, Ю. К. Творческое наследие..., с.32.
27
две значителни книги и отделни статии25: „Главные заслуги русского ученого
состоят в том, во-первых, более или менее четко был установлен круг
сочинений, принадлежащих перу знаменитого болгарина; во-вторых,
систематизированы списки его произведений; в-третьих, изданы 5 сочинений
Цамблака26, а именно: „Мучение Иоанна Нового”, слова на память
великомученика Георгия, на праздник Цветоносия и две беседы”27.
Заслугите на проф. Александър Иванович Яцимирски към
старобългаристиката не се изчерпват само с приносите му в изучаването на
Григорий Цамблак, той е автор на описи на ръкописни сбирки, на
текстологически изследвания върху апокрифната книжнина28, автор е на
статии в „Енциклопедическия речник” на Ф. А. Брокгауз и И. А. Ефрона
(напр. за В. Ягич, за преп. Теодосий Търновски, за Шестоднева). Българската
литературно-историческа наука е длъжница пред Александър Яцимирски и
тепърва следва да се очакват задълбочени историографски оценки на
неговото българистично подвижничество.
Димитър Кенанов
25 Бегунов, Ю. К. Творческое наследие..., с. 29 (Из славянских рукописей. Тексты и
заметки. I – V (М., 1899); Из истории славянской письменности в Молдавии и Валахии XV
- XVII веков (СПб., 1906); Из истории славянской проповеди в Молдавии (СПб., 1906);
Мелкие тексты и заметки по старославянской и русской литературам. I - L (СПб., 1907).
26 Яцимирский, А. И. Из истории славянской проповеди в Молдавии. Неизвестные
произведения Григория Цамблака, подражания ему и переводы монаха Гавриила, СПб.,
1906, 1-63.
27 Вж. Бегунов, Ю. К. Творческое наследие..., с.30.
28 По ръкописни материали за ересите по българската земя и от апокрифната книжнина е
съставена отделна антология. Яцимирский, А. И. Христоматия по истории славян, Ростов
на-Дону, 1917.
28
5. РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ИДЕИТЕ НА ПРОФ. ПЕНЬО РУСЕВ
(1919-1982)
Осенен от родолюбиви чувства, през 1963 г., чл.-кор. проф. Александър
Бурмов (1911-1965) се заема с всеотдайна енергия на възрожденец да положи
началото на втория университет в съвременна България и така да възобнови
приемствеността с традициите на прочутата Евтимиева школа-университет
през ХІV век. От самия него тази достойна мисия е огласена в първия брой на
вестник „Наука и труд”, 15 септември 1963 г.: „От днес някогашното средище
на общославянската култура, древната столица на България, става отново
огнище на висока наука и изкуство”29. Първият ректор прозорливо издирва
съмишленици, съратници в борбата за голямата идея – да се запали и да се
разгаря светлината на просветата и науката в търновската Света гора. До
29 Русев, П. Александър Бурмов като организатор на университета във Велико Търново. –
Във: Великотърновски университет „ Св. св. Кирил и Методий”. Спомени за неговото
създаване и изграждане, С., 1988, с. 21.
29
Александър Бурмов като най-близък съидейник и съорганизатор застава
проф. дфн Пеньо Русев, който e пръв заместник-ректор. Години по-късно той
ще напише, че двамата основоположници споделят едно убеждение - „в новия
университет „търновската тематика” трябва да стане първостепенна
научноизследователска задача”30. Ето защо неуморимо и всеотдайно до края
на жизнения си жребий (17 януари 1982 г.) с ярък творчески и
организаторски талант П. Русев оглавява впечатляващата по мащаби
колективна научна работа на български и чуждестранни слависти и
българисти върху необозримото духовно пространство на Търновската
книжовна школа. Напълно заслужено на 23 май 1988 г. Академическият
съвет на Великотърновския университет присъди Международната
Евтимиевска награда на двамата университетски първостроители и
съидейници31.
* * *
Проф. Пеньо Николов Русев е роден на 29 август 1919 г. в с. Трояново,
Бургаско. Тук започва учението си и го продължава в с. Българово, Садово
(Пловдивско) и мъжките гимназии в градовете Бургас и Сливен (1937-1938)32.
През 1943 г. завършва Славянска филология в Софийския университет „Св.
Климент Охридски”. Трудовия си път започва като гимназиален стажант-
учител в София, журналист в Бургас. През 1945 г. е участник във втората фаза
на Отечествената война. Постъпва в Института за български език (1945-1949).
С псевдоним П. Ангаров печата сборник с разкази „Ние и те”(1947) и
30 Русев, П. Естетика и майсторство на писателите от Евтимиевата книжовна школа. БАН,
С., 1983, с. 5.
31 Кенанов, Д. Международните отличия на Великотърновския университет „Кирил и
Методий” за 1988 година. – Българистика. Осведомителен бюлетин, № 3, БАН, С., 1988, с.
63.
32 Всички биографични данни тук и нататък са по Дончева-Панайотова, Н. Пеньо Русев
(1918-1982). Биобиблиография, Велико Търново, 1984, 25-31.
30
литературната преработка на комедията „Криворазбраната цивилизация” от
Добри Войников (1959, 1975). От 1954 г. е доцент и професор по история на
българската литература (1965) във Висшия институт за театрално изкуство
„Кръстьо Сарафов” и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и
Методий”. Издава книги за творчеството на Пейо К. Яворов, Елин Пелин,
Никола Вапцаров, Михалаки Георгиев.
В хабилитационната си дисертация, в монографии и студии разработва
нови или малко известни направления от литературознанието и
хуманитаристиката - психология на творчеството и художественото
възприемане, взаимодействия в културата „от гледна точка на кибернетиката,
теория на информацията и общата теория на комуникациите”,
източнохристиянска информационна „макросистема” с център Цариград
(Място и роля на книжовната школа в развитието на културното общуване
в Югоизточна и Източна Европа през Средновековието)33 , сравнително
балканско литературознание. Съавтор е на издания с новобългарски превод
на Евтимиеви, Киприанови и Цамблакови съчинения („Мъчение на св. Йоан
Нови Сучавски”, „Похвално слово за св. Евтимий, патриарх Търновски” и
др.). Това най-важно качество в почерка на учения - неговият постоянен
интерес към новите оценъчни подходи в литературната история и теория се
потвърждава от книгата-завещание: Естетика и майсторство на
писателите от Евтимиевата книжовна школа (София, БАН, 1983).
Показателен е авторският епиграф към „Естетика и майсторство...”, изпълнен
с вътрешно вълнение: На моите ученици в науката и на колегите ми,
33 Годишник на ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, т. XIX, 1979, 2, 45—73. Вж. Русев, П.
Проблемът за културата и културните взаимодействия от гледна точка на кибернетиката,
теорията на информацията и общата теория на комуникациите. – Годишник..., т. ХVІ, С.,
1976, 13-54.
31
участвали в изследванията за Търновската книжовна школа, посвещавам
тази книга, която писах, обхванат от мисли за тях.
Много рядко срещана днес етична позиция се излъчва от Русевото
признание: „За мен самия е напълно ясно, че голяма част от казаното в
настоящата книга е обобщение или по-нататъшно развитие на подсказано или
установено по-рано от едни или други колеги и изложено в публикациите им.
В повечето случаи се постарах да отбележа взетото от тях, било като цитирам
точно едни или други техни изказвания, било пък като посоча публикациите
им. Тук обаче се смятам за задължен да изкажа искрена благодарност на
всички тях. Защото наистина мисля, че без огромната обща работа,
извършена през последните двайсетина години от всички български и
чуждестранни изследвачи по проблемите на Търновската книжовна школа, не
бих могъл да напиша тази книга”(6-7).
В заветния си труд учителят на мнозина от нас, изследвачът и
организаторът, предводителят на съвременната проучвателска работа за
Търновската книжовна школа въвежда понятията метафраза,
метафрастика, с които се отключва неразработвано направление в историята
и теорията на средновековната българска култура. Въобще цялата книга е
предусещане за нов етап34, в който навлиза медиевистиката, в случая — нов
етап в оценъчното четене, в херменевтиката на средновековния литературен
текст. Жизнената съдба на проф. П. Русев не му позволи да продължи в това
ново аксиологическо пространство, но с прозренията си той е неделима част
от него.
34 Показателни са насловите на подглавите” „Исторически и философско-религиозни
основи на естетическите разбирания на търновските книжовници”, „Принципи на
художествения език и на художествената структура”, „Символика и двуплановост”- тук се
типологизира естетиката, „езикът на мълчанието и символите” в исихазма и в
новоевропейската литература (Морис Метерлинк, Антон Чехов, Пейо К. Яворов). Вж.
Бонева, Т. Тихата победа на твореца, „Фабер”, Велико Търново, 2002.
32
Какъв смисъл е влагал проф. Пеньо Русев в термина метафраза
разбираме по изясненията, дадени на няколко места в книгата:
• „Писателят-исихаст” <...> се стреми да вникне в „същността” на
живота и събитията и да я изрази и внуши на слушателите си, както чрез
езика, с думите и изразите, така и чрез онова, което се крие зад езика, зад
думите и изразите”(36).
• По повод на внесени текстови структури от Св. Писание при
Патриарх Евтимий и Григорий Цамблак се обобщава, че двамата писатели с
библейски цитати „всъщност загатват онова, което искат да внушат не с
фразата, а с метафразата — т. е. скрития вътрешен смисъл на творбата” (44).
Позовавайки се на изказвания на проф. Рикардо Пикио35, тук П. Русев има
предвид функцията на библейския цитат като „ключ”, „код” на високо
огранизираната художествена литература от средновековната епоха: „За да
разберем закодираното и да разтълкуваме съдържанието на творбата,
необходимо е да открием кода или ключа, употребен от създателя £”(43).
• „За тях (т. е. търновските писатели) фразата е извънредно важна сама
за себе си, но още по-важна е тя като метафраза. Евтимий Търновски и
Григорий Цамблак пишат най-често в два плана: с фразата, която предава
мислите и разкрива видимото, и с метафразата, която заразява емоционално и
внушава „невидимото” и „неизразимото” с думите и в думите, същественото
и тайното, божественото. Тези автори са изключително големи майстори на
текста в своите произведения, но още по-големи майстори са те на подтекста.
Те плетат словото не толкова с оглед на самото слово, колкото заради онова,
което то символизира, загатва и внушава”(68).
35 Вж. Пикио, Р. Православното славянство и старобългарската културна традиция. С.,
1993, 385-435; Пиккио, Р. Slavia Orthodoxa. Литература и язык, „Знак”, М., 2003, 431-473.
33
Очевидно е, че значението на понятието „метафраза” се разширява и
обвързва с „подтекст” и „метатекст” (надтекст)36. В интерес на истината е, да
се отбележи, че проф. П. Русев съзнава същинското значение на „метафраза”
като преразказ на по-висок художествен език (вж. с. 28).
И така „метафраза” следва да се разглежда като синоним на друга
гръцка дума „парафраза” (ðáñܪñáóéò), без да се смесва с „перифраза”37. За
този литературен принцип С.С. Аверинцев пише: „Что такое парафраза? По
буквальному значению „Пересказывание”: иносказательное высказывание
того же-по-иному, „переложение”, как бы перекладывание смысла из одних
слов в другие. Среди литературы „парафраз” и „метафраз” в эпоху перелома
от античности к средневековью особую роль играли „эксперименты”,
основанные на применении к библейскому материалу античных форм, —
пересказывание Ветхого и Нового Завета языком и размером Гомера на
Востоке, языком и размером Вергилия на Западе”38.
Понятието „метафраза” (от гр. ìåôáªñÜæù) — 'преразказвам,
пресъставям, претворявам') дава прозвището на Симеон Логотет, заради
пресъставените, метафразираните от него жития на светиите.
Понятието „метафрастика” се въвежда, за да назове новото художествено
направление39 в стила на Търновската книжовна школа и с основание
36 Вж. Кенанов, Д. Агиографски текст и библейски метатекст. В: Език и литература, С.,
1991, кн. 4, 11—22; Кенанов, Д. Ораторската проза на Евтимий Търновски. Велико
Търново, Издат. „ПИК”, 1995, 185-197; Кенанов, Д. Метафрастика..., 1997, 23 — 39;
Кенанов, Д. Симеон Метафраст и его славянские последователи. — В: Труды Отдела
древнерусской литературы (ТОДРЛ), т. 50, СПб., 1997, с. 671. В този контекст срв.
понятието „метатекст християнского мировосприятия” — В: История литератур западных
и южных славян. Т. 1. Издат. „Индрик”, М., 1997, с. 31.
37Литературный энциклопедический словарь. М., 1987, с. 267.
38Аверинцев, С. С. Поэтика ранневизантийской литературы. М., 1977. с. 145. С тази книга
П. Русев е заспивал (по негови признания в разговор).
39Понятието „метафрастика” се схваща за „литературно течение” в старата грузинска
литература: „В грузинската литература от края на Х век се разпространява
34
метафрастиката се свързва с делото на Симеон Метафраст. Ето как П. Русев
обобщава този реформаторски процес: „По думите на грузинския писател от
XI в. Ефрем Мцире Симеон Метафраст „се заема да украси мъченията на
светците-мъченици и житията на светите отци и йерарси”, тъй като те били
изопачени от еретици и зли хора”. Така Симеон Метафраст „очистил
пшеницата от плевелите и направил некрасивото красиво”. Преработването
имало две страни: 1) „Да се изправи” текстът на старите жития; 2) Да се
преработи, като се превърне в художествен. Търсенето на красивия
експресивен реторичен израз — на метафразата, се оказва от голямо
значение. Именно то налага на Симеон Логотет името Симеон Метафраст.
Пак грузинският писател Ефрем Мцире свидетелства, че метафрастиката
ползва широко „външната мъдрост”, т. е. изкуството на човека-автор. Според
Ефрем Мцире принципите на „външната мъдрост” са главно пет: 1 .
Украсяване на речта; 2. Увеличаване на нейната сила; 3. Съкращаване на
фабулата; 4. Засилване на звуково-мелодичната, ритмично-интонационната
страна на фразата; 5. Внасяне на философските разсъждения (с. 28 — 29).
Бихме добавили, че в резултат на последния принцип се задълбочава
богословският, догматическият смисъл в агиографските четива.
Измеренията на понятието „метафрастика” не могат да се поберат в
„тясното” разбиране като „метафразика”,. т. е. набор от редакторски похвати
метафрастическото течение (както е известно, родоначалник на метафрастиката става
византийският писател Симеон Метафраст, Х век). С разпространението на
метафрастиката значително се повишава изобразителната функция на думите и се променя
отношението към тяхната естетическа функция”. Сирадзе, Р. Г. Вопросы изучения
древнегрузинской литературно-эстетической мысли (V — XVIII вв.). — В: Русская и
грузинская средновековые литературы. Л., 1979, с. 138. Сирадзе, Р. Г. Типология
средневековых литератур и метафрастика (Предварительные заметки). – В: Грузинская и
русская средневековые литературы, Тбилиси, 1992, 183-191. Алибегашвили, Г.Г. Ефрем
Мцире об истории и теории метафрастики. – В: Грузинская..., 21-28.
35
за стилистическо обработване на старите жития по предписанията на
практическата реторика40. Метафрастиката е решително разграничаване от
езическия гръко-римски биографизъм, тя е начин на регламентирано мислене,
на боговдъхновено творческо поведение, в резултат на което житията на
светиите стават неотделима част от църковната и богословската култура.
Непосредственото отражение41, историческата точност не са сред главните
цели на агиографа, тъй като той предимно изобразява състоянието на светата
душа. Четивата се съставят в посветително състояние по строго определени
правила (канони), така както се изписва и православната икона. Връзката със
старите жития се запазва по съдържание, те дори продьлжават да се четат по
желание, ако в тях няма еретически примеси. По силата на „монтажния”
принцип могат да се пренасят цели откъси от един текст в друг42.
Метафрастиката се превръща във форма на съществуване на
православната духовна култура, чието авторство е извънлично. Житията са
плод от сътворчеството на човека и благодатното озарение на Бога върху
съставителя на агиографския текст, където няма лично (субективно) мнение.
По този начин метафрастиката пази догматичното единство на православието
и тласка напред процесите за централизация на духовния живот във Византия
и единоверните с нея държави.
40 Кенанов, Д. Симеон Метафраст...668-671. Срв.: История литератур... 155-156.
41 Ефрем Мцире говори за два вида изображение – пряко, непосредствено и образно
изразяване. Вж.: Сирадзе, Р. Г. Вопросы... 138-139.
42 Срв. заемането на текстови откъси от “Слово на авва Макарий за излизането (èñõîäå) на
душата” в Народното житие за св. Йоан Рилски. Кенанов, Д. Симеоновият “Златоструй” и
Народното житие за св. Иван (Йоан) Рилски. – В: Българистични проучвания. Т.3.
Университетско издателство, Велико Търново,1998, 65-79. Наличието на духовно подобие
позволява с една и съща гравюра, но с различни надписи, да се изобразяват св. авва
Доротей с ученика му Доситей и св. Йоан Рилски с отрока Лука, св. Йоан Рилски и Нестор,
летописец Росийски в Киево-Печерските старопечатни книги: „Слова на авва Доротей”
(1628), „Служба и житие на св. Йоан Рилски” (1671), „Патерик Печерски” (1661). Първите
две гравюри вж. Кенанов, Д. Åâòèìèåâà ìåòàôðàñòèêà- Ïúò è ìèñèÿ âúâ âðåìåòî- ÈÊ
”ÆÀÍÅÒ,34”+ Èçä- „ÏÈÊ”+ Ïëîâäèâ – Âåëèêî Òúðíîâî+ 0888+ ñ- 178-
36
Старобългарската метафрастика се дели на три стилови периода:
Метафрастика преди Симеон Метафраст. Върхови постижения в
дометафрастовата агиография оставят редица боговдъхновени писатели,
чиито първи преводи се появяват в Симеонова България. Изключителни са
заслугите на първото поколение старобългарски и старославянски писатели
като св. Климент Охридски, св. Йоан Екзарх, еп. Константин Преславски и
др. Те са първосъздатели на ясния монументален стил „плетение словес”,
който се продължава от староруските и старосръбските агиографи чак до XIV
век. Първата степен в развитието на литературния стил е обговорена като
ясно, чисто изразяване в реториката на Йосиф Ракендит (ХІІІ-ХІV век), който
назовава за втора степен усложненото изразяване: Усложнен, емоционално-
експресивен („небесногласен”) стил „плетение словес”. Несъмнен
първоосновател е Патриарх Евтимий Търновски, чиито ученици и
последователи43 разпространяват новите художествено-изобразителни идеи
на Балканите, Великото Княжество Литовско и Московска Русия. Тази теза,
доказана от нас44, позволява да се преодолее становището на проф. Малик
Мулич за сръбските извори на „плетение словес”45. Провидението за кратко
43 Техните произведения според Пеньо Русев „наистина се отличават с необикновено
изплитане на думите – с „витиеват”, „пищен”, „тържествено-експресивен” литературен
стил”. Русев, П. Естетика и майсторство ..., с. 24. Новият като орнаментика и възвишеност
стил обхваща „всички други сфери на художествено-творческата дейност” (с. 26).
44 Кенанов, Д. За сръбската агиография от ХІІІ-ХІV век. – В: Проглас. Филологическо
списание на ВТУ, Велико Търново, 1994, № 2, 37-50; Кенанов, Д. Ораторската проза...,
167-183; Кенанов, Д. Метафрастика...90-104; Кенанов, Д. Симеон Метафраст...с.671.
45Правилния отговор всъщност дава акад. Емил Георгиев в своите бележки към докладите
на V Международен конгрес на славистите , проведен в София през 1963 г. Малик Мулич
изнася доклад „Сръбското плетение словес до ХІV век”. Емил Георгиев пише: „ Аз нямам
ни най-малко намерение да отричам, че руси и сърби развиват по-нататък усвоената от
българите или създадената задружно с тях литературна традиция. Но някои от примерите,
които М. Мулич приведе, не ни убедиха в неговата теза. В тези примери, с които Мулич
искаше да ни убеди, че пищно изплетените слова” били нова поява в сръбската и руската
литература, звучи патосът на похвалните слова на Климент Охридски. Както пищният
стил, така и съставните прилагателни-епитети и хомилическата каскада, стигащи до
37
ме срещна през 1979 г. с Малик Мулич, чието добросърдечно отношение към
мене и до днес си остава жив трогателен спомен. От него получих известната
му студия с искрено посвещение.
Изясняването на произхода, развитието и същинската история на
реторическия, орнаменталния стил „ плетение словес”46 преоткрива вярната
насока в разсъжденията на акад. Д.С.Лихачов за явлението „стил на
епохата”47, който се наблюдава в старата българска, руска и сръбска
литература по почти еднакъв начин. Първенството, водещата роля в
православния славянски свят на старобългарските писатели е очевидна — в
случая те се явяват първостроители на двете степени48 в стила „плетение
словес” („словесно везмо” - К.Мечев).
Върху фона на етноцентричната средновековна руска и сръбска
литература се откроява славяноцентризмът на старобългарската литература,
обърната векове наред към всички народи, които славят Бога на
старобългарски богослужебен език. При летописеца Нестор, Сава Сръбски и
Стефан Първовенчани, Доментиан, Теодосий Хилендарец, Епифаний
Премъдри и други се откриват явни позовавания от парадигматичната
стихотворна реч, които Малик приведе, имат пълно покритие у Климент”. Георгиев, Е.
Основи на славистиката и българистиката, НИ, С., 1979, 157-158.
46При епископ Константин Преславски: „свезание витийско”. Вж. Кенанов, Д. Славянска
метафрастика ( с приложение на Житие за св. Сава Сръбски), ИК „ЖАНЕТ-45”, Изд.
„ПИК”, Пловдив – ВеликоТърново, 2002, 108-109.
47Лихачев, Д. С. Развитие русской литературы Х-ХVІІ веков, Л., 1973, 64-65.
48Те не се забелязват от някои изследвачи въпреки присъствието на двете степени в
стиловото развитие на старобългарската литература и внасянето им чрез нея в другите
православни литератури. Вж. Петрова, В. Плетение словес в средневековой славянской
книжности. – В: Преславска книжовна школа. Т. 6, С., 2002, 260-70. Срв.: Дончева-
Панайотова, Н. Към теорията и практиката на стила „плетение словес” в произведенията
на писателите от Търновската книжовна школа. – В: Търновска книжовна школа. Т. 7, УИ,
Велико Търново, 2002, 19-33; Станков, Р. Исихазмът, стилът „плетение словес” и езиково-
правописната реформа на Патриарх Евтимий, „Херон Прес”, С., 1999; История на
българската средновековна литература. Съст.: Анисава Милтенова, „Изток-Запад”, С.,
2008, 18-19, 532-534.
38
(образцовата)49 старобългарска авторска и преводна литература, от първото
поколение писатели и метафрасти като Климент Охридски, Йоан Екзарх
Български, Черноризец Храбър, еп. Константин Преславски. Синтагмата
„плетение риторское” на Епифаний Премъдри е метафраза на „везмо/свезание
витийское” от Константин Преславски, който първи в славянския свят
разсъждава върху източниците на изкуството – човешката мъдрост, натрупана
в граматиката, реториката, философията и Божията Премъдрост, носена от
витиите на Благодатта.
Старобългарските преводачи и писатели без никакво посредничество
творчески възприемат и продължават традициите на гръкоезичната
византийска литература, чийто художествен език е синтез, резултат от
срещата и противостоенето на близкоизточната (библейската) и античната
поетика и естетика на словото. Безпрецедентна е мощта на българското
претворяване и преобразяване на гръцкия литературен вкус - то е
дълговременно, не отеква и до днес: „Староцърковнославянският (т.е.
старобългарският литературен - бел. моя: Д.К.) език е оформил свой речник,
фразеология, стил и дори някои граматически средства, следвайки гръцкия
модел. В нормативния руски последствията от това структуриране си остават
толкова значителни, че един учен и полиглот от ранга на Анри Грегоар може
да заяви, че понякога е по-лесно да се преведе един пасаж от Лесков или
Достоевски на гръцки, отколкото на френски или английски. Християнското
разклонение на гръцката класическа култура е проникнало дълбоко в
славянския свят чрез църковнославянския език. Характерно е, че когато в
Бохемия (а до известна степен и в Моравия) се превеждат на
староцърковнославянски несравнимо повече латински, отколкото гръцки
оригинали, много от латинските термини се елинизират, собствените
49 Вж. Пикио, Р. Православното славянство ..., с. 140.
39
латински имена редовно се предават по гръцки образец, привнасят се някои
византийски стилистични средства, а понякога се вмъкват гръцки извадки” 50
Описаният от Роман Якобсон преводачески рефлекс подхожда повече на
български славянин или на местен славянин, „закърмен” с езиковия дух на
Плиска, Велики Преслав и Охрид.
Метафрастика на говорим език (просторечна метафрастика). За да
се възпре етническото и верското претопяване на християнските народи на
Балканите в условията на турското робство, на достъпен говорим език
започва да се усвоява християнската култура от миналото, чийто литературен
език е станал вече трудно разбираем. Българските книжовници се намират
под изключителното въздействие на примера на Дамаскин Студит в
новогръцката литература51.
Метафрастиката като начин на творческо мислене не е само
средновековно, но и новоевропейско явление. Нейните преображение у нас
могат да се видят във възрожденската и новобългарската литература. С трите
си стилови степени в българската и балканската средновековна култура се
50 Якобсон, Р. Същината на славянското сравнително литературознание. – Език и
литература, № 2, С., 2000, с. 67. За Сергей С. Аверинцев „староруската словесна култура”
„тръгва от Балканите”, т.е от Византия и България, тя е „късен, но напълно автентичен
плод на елинистичната традиция”: „Няма да е преувеличение, ако кажем, че от Георгий
Леонтийски и останалите представители на софисткото движение, положили началото на
законосъобразното риторично изкуство, през късноантичните и византийските
„прогимназматици”, които изготвяли образцови разработки на типизирани казуси по
красноречие, през Кирил-Константин, който привързва елинската клонка към славянската
дивачка, през Йоан Екзарх, Иларион и Доментиан чак до Пахомий Серб и Епифаний
Премъдри се проследява непрекъснатата линия на чисто професионалното приемничество
в майсторството”. Аверинцев, С. С. Ранновизантийската литература. Традиции и поетика,
Изд. „Тавор”, 2000, 457-458. Срв. Аверинцев, С. С. Поэтика ранневизантийской
литературы ..., с. 9. Срв. Кошмал, В. Функции на националната и световната литература.–
Език и литература, № 1,1999,61-62.
51 Кенанов, Д. Обликът на литературния процес през ХV-ХVІ век и появата на
просторечната метафрастика. – В: Проглас, 1995, № 2, 36-47; Кенанов, Д. Метафрастика...,
175-186; Кенанов, Д. Симеон Метафраст..., 672-673
40
потвърждава моделът за стилово развитие, описан от Константин Леонтиев:
а) „период на първична простота”; б) „период на цветуща сложност”; в) „
период на смесване, на вторично опростяване”52.
* * *
Сторените до тука накратко наблюдения доказват значителността на
постиженията и издирвателските теми, на изследователските перспективи,
които се крият в научното дело на проф. Пеньо Русев, което е златоносна
рудница за нови проучвания в измеренията на старобългаристиката,
балканистиката и славистиката.
Димитър Кенанов
52Леонтиев, К. Византинизмът и славянството, „Славика”, С., 1993, 93-94.
41
6. СВЕТЛИ ДУМИ
ЗА ПРОФ. ГЕОРГИ ДАНЧЕВ
(1932-2006)
Ако човек е пришълец на земята, както настоява в словата си
средновековният търновски писател митрополит Григорий Цамблак, сега и
навеки Георги Данчев Савов духом е в наднебесните селения на Светлината,
откъдето произлиза душата.
Вгледаме ли се в местоположението на родното място –
великотърновското село Плаково, ще разберем особената целеустременост на
Георги Данчев, израснал под въздействието на вертикалната планинска
графика на Еленския Балкан и хоризонталната проекция на равнината,
42
протегнала мамещите си друми към необятните простори на света. По един от
тези пътища към стръмните върхове на живота от Плаково ще тръгне юноша
с любознателни и поетически пориви да завърши гимназия в старопрестолния
град, а след това да следва “Българска филология” в Софийския университет
“Св. Климент Охридски”. След няколко години учителстване в земния си път
проф. д.ф.н. Георги Данчев от 1963 г. посвещава всичките си жизнени сили в
строителството на открития тогава Висш педагогически институт край
бреговете на река Янтра, който е обявен за втори български университет през
есента на 1972 г. Основоположниците на новата Алма Матер – видните учени
Александър Бурмов, Пеньо Русев, Георги Димов, Станчо Ваклинов, Иван
Гълъбов, Галина Тагамлицка с промислителна интуиция съумяват да открият
и привлекат на работа талантливо първо поколение преподаватели и чрез тях
да наложат педагогическия и научноизследователския авторитет на новия
висш образователен център, наследник на европейската слава на
средновековната Търновска книжовна школа от времето на св. Евтимий,
патриарх Търновски. Георги Данчев въплъщава в себе си всички градивни
черти, необходими за мисията да бъдеш на челно място в състава на първото
поколение великотърновски преподаватели. Така ръководената от него
катедра ”Българска литература” бързо се попълва от творчески мислещи и
продуктивни асистенти, които израстват като доценти, професори и един
академик. Той е пръв директор на Международния летен семинар, който
перспективно се развива сега като Международен българистичен център. С
името на Георги Данчев е свързана изследователската динамика на Научно-
изследователския център “Търновска книжовна школа” – събрани са
ръкописни извори с материали за търновските книжовници и техните
последователи, публикувани са техни съчинения и изследвания за тях.
Издадени са докладите на 8 международни симпозиума за Търновската
43
книжовна школа. На хиляди страници се четат многостранни приноси за
достиженията на православната славяноезична цивилизация, чиито център
през ХІІ –ХІV век е престолнината Търновград ведно със Света гора Атонска.
Научната биография на Георги Данчев е доказателство за неговите
широки и системни интереси към ред проблеми на старобългарската и
възрожденската литература, към фолклора. Историята на българската
литература от втората половина на ХV век е тема на докторската му
дисертация, защитена през 1977 г., където са осветлени неизвестни страни от
книжовния живот на Балканите. Резултатите са изнесени в множество статии,
студии и монографии - Владислав Граматик - книжовник и писател, София:
БАН, 1969; Димитър Кантакузин ,София: Наука и изкуство, 1979; Димитър
Кантакузин. Събрани съчинения, София: БАН, 1989,(в съавторство с Боньо
Ангелов,Стефан Кожухаров и Георги Петков). За българския ХV век и
традициите на Търновската школа в културата на славяноезичното
православие става дума и в сборника със статии и студии Страници из
историята на Търновската книжовна школа, София: Наука и изкуство,
1983.
В своето изследователско дело проф. Г. Данчев напълно споделя
събирателския патос на българистиката от втората половина на ХХ век –
организира и участва във фолклорни експедиции ( вж. По стъпките на акад.
Михаил Арнаудов в Еленско. // Проблеми на българския фолклор, 1972, № 1,
67-72), издирва ръкописи с трудове на старобългарски писатели и преводачи
в книгохранилищата на България, Балканите и Русия (тогава - Съветски
съюз). Ето защо в Данчевата библиография често се повтарят определенията
„неизвестен” и „нов”, напр.: Две неизвестни стихотворения от началото на
новобългарската поезия. // Литературна мисъл, 1965, № 1, 144-152;
44
Неизвестен препис на "Похвално слово за Димитър Солунски" от Димитър
Кантакузин. // Известия на Института за литература, 21, 1972, 67-78;
Jедан непознат документ о Владиславу Граматику. // Прилози за
книжевност, jезик, историjу и фолклор, Београд, 33,1967, № 1-2, 49-55;
Неизвестен севлиевски книжовник и стихотворец. // Севлиево и
Севлиевският край. Кн. 1. София, 1967, 116-119; Неизвестен препис на
"Похвално слово за Димитър Солунски" от Димитър Кантакузин. //
Известия на Института за литература, 21, 1972,67-78; Неизвестен сборник
на Дяк Андрей с Цамблакови съчинения. // Литературна мисъл, 1977, № 4,
103-108 и други.
За младия Великотърновски университет „ Св. св. Кирил и Методий” е
чужда строгата и крайната идеологическа дисциплина на съответните му
столични институции. Откровение за студентите са особената широта във
възгледите не само на преподаватели в областта на филологията, историята,
изкуството, но и в областта на диалектическия и историческия материализъм.
Като студент, дипломант и аспирант на проф. Георги Данчев аз се радвах на
предоставената ми от него свобода в търсенето на изследователски теми и на
методологически подходи към тях. При изучаването и преподаването на
литературната теория и история, особено на старата българска литература, по
разбираеми причини строго се прилагаше марксистка методология. След
прочита ми на статия, посветена на близкоизточната литература от С.С.
Аверинцев през 1971 г., за себе си открих изключителната роля на Библията в
структурата на старобългарската и въобще – на християнската по дух
литература и култура. По-късно формулирах тази мисия на Свещеното
Писание като всеобщ библейски текст (метатекст), където кодирани “се
намират” всички старобългарски текстове. Така в дипломната ми работа за
45
житието на деспот Стефан Лазаревич от Константин Костенечки се появи
раздел за библейските цитати, който като статия се отпечата в том 2 на
сборника „Търновска книжовна школа”(1980) под редакцията на проф. Пеньо
Русев. Споделям всичко това не да изтъкна себе си – проблематиката за
Библията тогава поднасях изключително в рамките на диалектическия
материализъм и в този план досега помня справедливите критични бележки
на датския славист проф. Гунар Сване, а също изказаното в разговор мнение
на проф. Александър Милев, че е редно името на търновския патриарх
Евтимий да се пише: Патриарх Евтимий, а не Евтимий Търновски. В
машинописния оригинал на рецензията за дисертационния ми труд от акад.
Емил Георгиев изненадващо открих, че имената на светии се изписваха с
несрещащото се в тогавашните официални публикации определение свети′/а′
(напр.: св. Иван Рилски, а не Иван Рилски).
Изглежда с отговорното отношение на преподавателите към свободата
на мисълта Великотърновският университет се е готвел за достоен преход във
времепространството на промените от есента на 1989 г., когато течеше
втората година от ректорския мандат на проф. Георги Данчев. Бях помолен от
него да му помагам в обществената работа, в списването на университетския
вестник „Наука и труд”. Като израз на справедливост, поне година преди
главоломните събития, по мое настояване във Великотърновския университет
се премахнаха проучвателните характеристики, извършвани от партийните
звена в родните места на преподавателите, когато идваше време да се
обявяват процедури за хабилитации. По този начин не беше вече възможно с
клевети и доноси да се огорчават колеги, да се забавят и възпират процедури
и всички произтичащи от това последици за здравето и съдбата на
преподавателите. Решението беше взето от великотърновските властващи
46
институции, сигурен съм, като съответствие на човеколюбивата широта, с
която ректорът се отнасяше към целия състав на Университета.
Казват, че няма незаменими хора. Съмнявам се в това твърдение, тъй
като всяка личност е неповторима. Тук направих опит да опиша само
неповторимостта на педагога , учения и ръководителя проф. Георги Данчев.
Следва да добавя, че той е неповторим още и като поет и писател на
вдъхновени редове за света на детството, природата и красотата, любовта, за
свидната привързаност на човека към род и родна земя.
Светлите мисли и думи за проф. Георги Данчев са молитвена надежда
за упокоя му в селенията на Светлината и повик да бъде помнено делото му,
вградено в основите на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и
Методий”53.
Димитър Кенанов
53 Подробно за творческия път на проф. д.ф.н. Георги Данчев вж. статиите ми към
съответните библиографии: По неизвървените пътища и върхове на живота. Професор
доктор Георги Данчев на 60 години. – В: Георги Данчев, Био – библиография, Велико
Търново, 1992, 5 – 20; Жизненият и творческият юбилей на проф. д.ф.н. Георги Данчев. –
В: Сборник в чест на проф. д.ф.н. Георги Данчев. Материали от Международна научна
конференция, Велико Търново, 13-14 декември 2002 година, Велико Търново, 2004, 5-13.
Подбрана библиография: http://liternet.bg/publish/katalog/about/d/gdanchev.htm
© Димитър В. Петров-Кенанов