Патриарх Евтимий

Оригинално творчество


От гл.т. на ролята на Патриарх Евтимий в българската и в църковната история, най-големият акцент е в периода на неговото патриаршество (1375-1393 г.). С превземането на Търново от османските турци се слага край на Търновската патриаршия. Голяма част от елита на Търново (книжовници, монаси), както и от населението (селяни), са изселени от града. Градът е преструктуриран за ползване от османските турци. Самият патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир, където продължава своята дейност и вероятно там по-късно умира.

Единственият текст, посветен на Евтимий, е “Похвално слово за Евтимий” от Григорий Цамблак. Евтимий е бил предводител и защитник на всички славяни в Търново, затова, когато османците завземат града, той заявява, че не е редно да убиват стадото, преди пастира. Изтърпява мъченичество, извършва чудо: остава жив, проявява безстрашие пред неизбежната смърт. Османците първоначално са посичали водачите на християнството, за да няма на кого да разчитат християните. За Евтимий, след като не успяват да го убият, те устройват едно още по-голямо наказание: изследват паството му. Голямото наказание е Евтимий да се раздели от всички, на които е посветил живота си. Целият поток от жени, деца и пр. са изселени във всички посоки, Евтимий – в друга. Това е акт на безкръвна жертва за Евтимий, неговото безкръвно умиране в патриаршеството: не умира тялото, а психиката на човека; убита е мисията, идеята, за която този човек живее. До края на живота си обаче той остава отговорен епископ за всички тези хора.

Евтимий създава творчеството си по време на своето патриаршествуване. Автор е на 4 пространни жития, 4 похвални слова, 4 послания (писма), една служба, а също така прави редакция на службата на Св. Петка Търновска.


1. Жития. Специфика на жанровата природа

1) Житие на Св. Иван Рилски, вж. Патриарх Евтимий, “Съчинения”, Изд. “Наука и изкуство”, С. 1990 г.; Кл. Иванова (съст. и ред.), “Стара българска литература”, т. ІV: Житиеписни творби, Изд. “Български писател”, С. 1986 г.; кн. “Търновска книжовна школа”; кн. “Заветът на Св. Иван Рилски” /Из архивното наследство на Иван Дуйчев/ - книгата включва всички агиографски текстове за светеца, без химнография; Дуйчев подрежда множество факти и предания за Св. Иван Рилски; Иван Добрев – изследване върху Св. Ив. Рилски

2) Житие на Св. Петка Търновска, вж. Патриарх Евтимий, “Съчинения”, Изд. “Наука и изкуство”, С. 1990 г.

По времето на Иван Асен ІІ мощите на Св. Петка Търновска са пренесени в Търново, в края на ХІІ – ХІІІ в.

3) Житие на Св. Филотея Тèмнишка

4) Житие на Св. Иларион Мъгленски

Мощите на Св. Филотея Темнишка и на Св. Иларион Мъгленски са пренесени през ХІІІ в. в Търново от Калоян.

Евтимий създава агиографски текстове, при това пространни жития за светци, които са свързани с престолния град. Той създава изискани, реторически обработени текстове за светци, за които предходната традиция вече е създала текстове. Евтимий обаче създава качествено различно филологично ниво в култа на светците.

2. Похвални слова, вж. “Стара българска литература”, т. ІІ: Реторика

1) Похвално слово за Михаил войн
2) Похвално слово за Йоан Поливотски
3) Похвално слово за Константин и Елена
4) Похвално слово за Великомъченица Неделя

Похвалното слово за Константин и Елена, както и това за Великомъченица Неделя, са текстове, които не са пряко свързани с мощи на светци в Търново. Евтимий е бил тясно свързан с владетеля Иван Шишман и в Похвалното слово за Константин и Елена той изгражда един цялостен образ на христолюбивия владетел и посвещава това слово на тогавашния цар.

3. Послания (писма)

Кореспонденцията през Средновековието е имала официален статут. Писмата са били като официални произведения, поставящи богословски проблеми, а не са имали толкова личен характер.

1) Послание до Киприян

Киприян е приятел на Евтимий. Двамата са ученици на Теодосий Търновски. Киприян е исихаст, обучаван от Теодосий; той става киевски и сируски митрополит. Киприян пренася исихастката и търновската традиция в Русия.

2) Послание до митрополит Антим

3), 4) Послание до епископ Никодим Тисмански (епископ на Тисмана, дн. Болония)


4. Служби

Евтимий е автор на една Служба за императрица Теофана. Теофана е византийска (константинополска) императрица, живяла през ІХ в., жена на Лъв Мъдри.

В агиографската проза на Евтимий, по отношение на похвалата и житието прави впечатление, че и двата типа текстове са много дълги. Също така, в житията присъстват и похвални елементи, а в похвалните слова – обширни житийни пасажи. Поради това изследователите дълго време смятат, че Евтимий е обединил двата жанра в един житийно-панегиричен (панегиричен – тържествен) текст. По-късно в лицето на Григорий Цамблак (“Похвално слово за Евтимий”) този жанр наистина си проличава като обединяване на житието и похвалата. Проличава си и при Киприян.

Кое налага обединяването на елементи и от единия, и от другия жанр? За 8-те светци, за които Евтимий има агиографски произведения, няма написани друг тип произведения. Тоест, няма написани от Евтимий две произведения за един и същ светец. Той е съставил текстове, които да обслужват потребността от житие и похвално слово, без да има дублаж. Формалната, прагматична причина за това е въвеждането на Ерусалимския типик, който увеличава обема на богослужебните текстове (обособява се наличието на малка и голяма вечерня). Увеличаването на обема литургически текст скъсява времето, което остава за изчитане на житие и похвала. По вида си житията са текстове, които са за самостоятелно четене. В творчеството на Евтимий обаче е очевидно, че според самия си текст и информацията вътре тези текстове са създадени за богослужебна употреба по време на храмовия празник на съответния светец. Те са специални тържествени текстове. Поради това тези текстове е трябвало да обединят функционалната литургическа употреба на произведенията. Евтимиевите текстове не са за четене на трапеза, а в храм – за официално литургическо четене пред мощите на светеца. Написани са и са прочетени за първи път пред свидетелството на самите мощи.

Като цяло това твърдение за обединяването на двата жанра в един е валидно и може да се препотвърди. Текстовете на Евтимий обаче си запазват своите заглавия и наслови и в хода на преписите нито един от преписвачите не се обърква да разпознае житие от похвално слово. Евтимий преднамерено избира да нарече четири от текстовете “житие”, други четири – “похвално слово”.

Никъде в традицията няма такова съвместяване на житие и похвално слово като форма. Димитър Кантакузин напр. озаглавява своя текст “Житие с малка похвала за Св. Иван Рилски”. При Евтимий също се пази твърдо това различаване на текстовете.

Как текстовете изразяват своя жанр и специфика? – вж. Валентина Измирлиева, ст. “Жанрови трансформации в агиографската проза на Патриарх Евтимий”, в: сп. “Старобългарска литература”, кн. 23-24

В своята статия В. Измирлиева наблюдава уводите на осемте агиографски произведения на Евтимий и установява, че Евтимий е създал текстове с ясна триделна композиционна схема, а уводите са много специфично организирани: имат своеобразна вътретекстова програма, в която има маркери, които са диференциални жанрови признаци.
Темите на житието и похвалното слово са противоположни. Небесното битие е следхождащо конкретната реалност. Битието е пълно с потенциал, но не се разгръща конкретно. То е абсолют и съвършено, докато пътят е процес, при него има разгръщане и изменяемост. В битието няма изменяемост. Небесното битие е едно блажено състояние, защото е отвъд човешката проява, отвъд човешката въплътеност. То е онова блажено, абсолютно състояние след земната смърт. От гл.т. на човешкото мислене битието не може да бъде определено с понятия. В абсолюта всичко е възможно; всяко нещо е там, в момента, в който се мисли. Похвалните слова разглеждат не земния живот и земния човек, не телата, а абсолютното състояние.

Житието е текст еталон, който да следваме, като се информираме за земните дела на светеца. При похвалното слово целта не е слушателят да бъде подтикнат към подражание, а просто да преживее радостта от чувстването на това небесно битие.

В пространното житие на Константин-Кирил Философ се говори за 13-делна композиция от облажавания, при които има явна повторяемост. Тази структура задава едно ново преживяване, нова нагласа, ново чувство; непосредствено преживяване на небесния статут на светеца чрез консумиране (вкусване) на тялото му.

В повествованието едната информация поражда следващата, затова повествованието е последователно, причинно-следствено изразяване (разказване) на събитията от земния път на светеца. Небесното битие обаче може само да се описва, защото чувствата не могат да бъдат разказвани; там няма събитийност, а състояния. Затова словесната форма, че която текстът на похвалното слово нарича сам себе си, е описанието.

И четирите похвални слова, и четирите жития, запазват тези маркери в уводите си. Тези параметри са вложени в увода. Следва специфично описание (разказване) на съответния светец. Единствено в житието на Св. Петка Търновска самият увод обединява тези характеристики, а в същинската част се съдържат елементи и на житие, и на похвала; при посрещането мощите на светицата в Търново има инкорпориране на две части похвала.