ЛЕКСИКОГРАФИЯ
За да може да се представи и да бъде удобна за справки, лексиката на всеки език се обработва в специални справочници, наречени речници. Отначало това направление за описване, събиране и съставяне в речници, наречено лексикография (от grapho – ‘пиша, описвам’), възниква като приложна дисциплина към лексикологията. Приложна, защото този, който се занимава с лексикография, трябва да има лексикологична подготовка, да познава семантичния тип тълкуване на думите (синонимия, омонимия и пр.), за да може коректно да тълкува думите, защото съставянето на речник не е просто изваждане и подреждане на думи по азбучен ред. Със съставянето на речници, което за българския език вече има известна история, се развива теорията на лексикографията. Лексикографията се оформя като самостоятелна наука и дори много от проблемите, които се поставят пред лексикологията, възникват и изискват своето обяснение именно защото е необходимо при представянето на лексиката в речник, при изработване на лексикографските справочници, да се решат някои теоретични проблеми: как да се представят производни думи, как да бъде оформена речниковата структура, колко информация да се включи; кога примерите са необходими, кога не са необходими; различни видове речници. Има например Тълковен речник, издаден в гр. В. Търново, голям формат, който е с рисунки (картинки). В такъв картинен речник би трябвало да се реши какво ще се рисува, какво се обяснява чрез рисунка – неща, които са редки за нас, за нашите географски ширини, които са трудни за обяснение, които представляват конкретни реалии. Във въпросния речник обаче са рисували по-скоро това, което художникът е могъл да нарисува: обувка, кола, книга и т.н. Речникът е с голям обем и са нарисувани в него неща, които са пределно ясни за разбиране. Това е тема, свързана с теория на лексикологията.
§. Структура на речниците
Когато се прави речник, трябва да се решат няколко проблема:
1) концепция на речника: какъв ще бъде речникът – лингвистичен или енциклопедичен
Ако речникът е енциклопедичен, той изяснява понятия, терминология, дава знания за отделна област от науката или от живота. Има напр. медицински енциклопедичен речник; има енциклопедия “България”; има енциклопедия по кирило-методиевистика, която включва всичко около творчеството на братята Кирил и Методий и авторите, които са ги изследвали – техните ученици, последователи и т.н.; това е енциклопедия – там се дават данни. В енциклопедия “България” напр. ще прочетем, че България се намира в източната част на Европа, на Балканския п-в, граничи с еди-кои си държави, има толкова кв. км, основана е през 681 г. – територия, бит и т.н. – това са все данни за географията, живота, народа (какви жители има там, какви народи населяват България) – всичко това са основни познания.
В географската енциклопедия ще има географски понятия; в медицинската енциклопедия ще има терминология, свързана с медицината, без да е терминологичен речник; това са знания за нещо.
Лингвистичните речници, с които ние се занимаваме, ни дават знания: те тълкуват значението и затова използват т.нар. семантичен език. Това е да се обясни, да се изтълкува значението на думата, без да се използва самата дума, която се обяснява, като се използват средствата на същия език. Затова напр. се говори за семантичен език – тази терминология (структура), която трябва да бъде характерна за обясняване на различните части на речта и която да бъде приблизително еднаква за съществителни, за глаголи, за прилагателни и т.н.
Когато се обяснява съществително, обикновено се излиза от по-общо родово понятие и се обясняват видовите характеристики. Например: ученик е ‘лице’ (не може да бъде животно, растение и пр.); това е ‘лице, което се обучава в степените на образование в училище (ако училище се обясни не като ‘място, където се учат ученици’, а напр. ‘учебно заведение, в което специално подготвени кадри ...’)’. Ако се обяснява растение, напр. дърво, то ще бъде ‘многогодишно растение с дълбоки корени, високо стъбло, разклонения и т.н.’ – използва се едно родово понятие.
Ако се обяснява прилагателно, тогава ще се използва качество, признак. Напр. студентски – ‘който се отнася до студент’; красив – ‘който предизвиква естетически представи, чувства, възприятия...’.
Ако е глагол: има глаголи (спя, ходя, ям, лежа, боледувам, оздравявам, говоря, мисля), за които може да се използва формата за 1 л. и да се тълкува, напр. лежа – ‘намирам се в хоризонтално положение върху предмет, който може да поеме / обхване цялото тяло върху себе си’. Има обаче глаголи, които означават природни действия и не могат да се представят в първолична форма: свети, гърми, вали, цъфти – тези глаголи не може или не бива да се тълкуват в 1 л. Например: цъфтя – ‘образувам цветове’ – цъфти дървото, цъфти растение, но не може човек да цъфти. Това обаче е въпрос, който българските лексикографи не са решили, защото в българския език няма инфинитив (пр. завали). Най-близо до това е формата за 3 л. (седи, върви), но по традиция са приели глаголите да се представят в 1 л.
Подобен род проблеми изискват теоретическа обосновка, затова преди да се представи тълковният едноезичен речник, трябва да се реши какво ще се представи в него: от синхронна гл.т., дали езикът ще бъде лексика на съвременния български (съвременен български), дали ще бъде от един минал период (историческа лексика), дали ще се стреми да бъде пълен речник, да включи всичко; дали ще се ограничи в подбора (корпуса) и ще се реши да не се включват всички думи, а само определени (тогава ще бъде диференциален).
2) предназначение: кой ще ползва речника
Решава се въпросът за кого ще бъде предназначен речникът: ако е за научни цели, за специалисти, там ще се изисква по-пълно и по-прецизирано представяне на отделни значения, употреби, на думи, които са характерни за ... Ако е за малки ученици, ще бъде по-кратък, но тяхното неудобство е, че определени думи ги няма. Много е трудно да се избере основната лексика – обикновено се включват основните глаголи, пр. от говоря – разговарям, изговарям, отговарям; от казвам – разказвам и т.н. Как да се представят производните думи? Пример: от разкажа – разказ; разказ не е само ‘действие разказвам’ (отглаголно съществително, което означава действие), а може да бъде и ‘резултатът от действието, т.е. написано литературно произведение’. При глагола ходи (движа се..., т.е. самото действие), обаче, може да се сложи отглаголното съществително ходене.
3) словник: фонд от думи, които ще се включат в речника
Изработва се концепция, според която се включват думите в речника. Избира се фонд – думи, които трябва да се включат в речника. Тези думи, подредени, могат и трябва да бъдат само в азбучен ред; те създават словника на речника. Българският език е разграничил названията и днес, когато произнасяме думи, не ги наричаме “речник”, но когато подредим думите в лексикографски справочник, ние ги наричаме речник (руснаците ги наричат словаръ); но думите, които изписваме в началото и които трябва да се тълкуват, съставят словника на речника. Авторите трябва да решат каква е концепцията, трябва да определят и словника на речника: какво да се включи и какво не.
4) хронологична граница: исторически граници на материала
Много важно е да се определи хронологичната граница на речника. Във всеки речник в Предговора пише в какви исторически граници функционира материалът. Например: в тритомния Тълковен речник пише, че е от Петър Берон (нач. на Възраждането) до средата на мин. век. В други случаи пише “от средата на ХІХ в. до средата на ХХ в.” – дори за разстояние само от един век, пак трябва да има хронологически граници. Това се налага, защото ако напр. сега вземем Речника на Найден Геров и прибавим към него съвременната, нова лексика, която ние употребяваме, този речник няма да има хронологически граници, но той няма да представя речниковото богатство на един идиолект: никой българин няма да говори с тези думи. Който е говорел с езика на Найден Геров, не е знаел как ще се говори в нашето съвремие, а ние днес не си служим с лексиката, която навремето е създал Найден Геров. Така въпросът за осъвременяването на речниците е много теоретически сложен. От една страна при един съществуващ речник е по-лесно да се включат нови думи. Но веднага се поставя въпросът за това кои думи трябва да се изключат, които вече не функционират? Включването е свързано с изключване на старото. Ако се запази целият корпус, целият словник и само се прибавят нови думи, този речник представя лексика, която няма обективни, реални носители, никой не говори с тези думи.
5) азбучно подреждане на думите
Досега не е въведен друг начин за представяне на лексиката в речник, освен по азбучен ред. Когато човек прави речник, може да си изобрети всякакъв начин да представи лексиката; може да реши да отдели първо глаголите, по азбучен ред, и да ги изтълкува; после да включи съществителните, после прилагателните (като части на речта), но човек тогава трябва да е филологически грамотен, за да може първо да реши думата, която търси, глагол ли е, прилагателно ли е, наречие ли е, и тогава да я търси на съответното място.
На български език има и словообразувателен речник. Например: от думата мир са дадени всички думи, които съдържат тази основа (мирувам, мирен, размирица, примирие, помирение и пр.). Този речник е диференциален: той включва само производни и думи, които не са производни, нямат място там. Ако човек реши да търси там някаква дума, първо трябва да знае дали думата е производна; ако не е производна – не трябва да я търси там. След като се реши, че една дума е производна, трябва да се знае от коя дума произлиза, т.е. на човек му трябва предварителна подготовка, за да може да се ориентира пр. дали невежество или ведомост да ги търси при невеста; двете думи се от еднакъв корен, но не трябва да се търсят там.
Когато думите са подредени по азбучен ред, трябва да има някаква формула, според която човек да извиква думата, която му трябва. Например: да се видят прилагателните с -ен, но ако това е компютърен речник, там ще излезе също думата тен, невен и т.н., които обаче не са прилагателни. Не отпада изискването да се търсят думите по азбучен ред, според азбучника. Друг начин засега няма.
6) речникова статия: съдържание на информацията срещу всяка дума
След това се решава каква информация да съдържа речниковата статия – срещу думата, която трябва да се обясни и която е включена в словника, цялото обяснение се нарича речникова статия. На първо място се поставя характеристиката на думата (част на речта, род, спрежение), пр. гръм – с. м. (т.е. съществително от м.р.). След това – ако има стилистична характеристика, тя се добавя (разговорно, диалектно, иронично, укорително и т.н.) – това може да се включи, ако авторът прецени. Ако думата е чужда, може да се посочи нейният произход, от къде е заета. Най-важната част е тълкуването на думата – то най-често става по описателен начин: описва се значението, не се дефинира (дефинира се в терминологичния речник).
Например: думата кръчма е дефинирана, като е използвано родовото понятие дюкян, защото там се продава; ресторантът обаче не е кръчма, защото човек не отива в ресторанта да си купи алкохол – там се предлага да се консумира там. Кръчмата обхваща нещо от магазина, но който реши, той и консумира (в миналото по селските кръчми са ходели главно мъжете). Родовото понятие на кръчма е ‘дюкян, в който се продават и се пият спиртни пития (вино, ракия)’, и е даден примерът селска кръчма. Най-близко до кръчма е тълкувана думата механа: там също се сервира алкохол, но се и яде. В селските кръчми също може да се поднесе и нещо за ядене. В класическите кръчми само се пие, като има и нещо за мезе. Не можем да кажем, че това е “магазин”, защото в магазина се продават и други неща. Не можем да кажем, че магазинът за хранителни стоки е кръчма, защото там не се пие.
Глаголът мърморя: първото значение е ‘говоря неясно и неразбрано’. Тъй като остава един монотонен шум, който се възприема, без да се вниква в съдържанието, се е получило второ значение: ‘повтарям едно и също нещо, за да изразя недоволство’ – обикновено по-възрастните мърморят на по-младите.
Чужда дума, напр. паста (от итал.), същ. име, ж.р., означава: 1. ‘особен малък сладкиш, приготвен (обикновено) от специалист’. На българска почва е получено едно преносно значение: 2. ‘маса, консистенция, която е своеобразна, еднакво хомогенна?’ (паста за зъби, паста за почистване на мебели) – тестообразният вид е дал основание за пренасяне на значението.
§. Речникът на Найден Геров
Речникът на Найден Геров е особен по своя правопис, с използване на стари букви и с това, че има много варианти: пр. както(?) и касувам(?) – ‘да втасам’ (от гр.), втасам – глагол; ‘довършвам, извършвам работата, която работя’. Накрая Найден Геров дава и руското значение, т.е. неговият речник е освен тълковен, и преводен.
§. Типове описание на думите
1) структурно описание
При производните думи може да се използва структурно описание – когато значението се разкрива чрез посочване на вътрешната форма. Например: пастирски – ‘който се отнася до пастир’ (пр. пастирска тояга, пастирска шапка); сърдечно – ‘качество на сърдечен’; чешмеджия – ‘занаятчия, който прави чешми (може да бъде и майстор)’.
2) описателно тълкуване
Когато са дадени синоними, една дума може да се обясни описателно и след това да се използва при обясняването на единия от синонимите.
В българските тълковни речници обикновено се тълкуват описателно значенията на думите и след това се посочва някой от синонимите на разглежданата дума. Пример: връх – ‘тънък, изострен край на нещо; острие’; могила – ‘връх, баир’.
3) граматическо описание
Това е третият начин на описание, който се използва при обясняване на производни думи, чрез посочване на словообразувателната характеристика или лексико-граматичното отношение, за да се изтълкува значението. Например: ходене – ‘отглаголно съществително от ходя’; столче – ‘умалително съществително от стол’; градец – ‘умалително от град’. Най-вече се използват девербалните съществителни като носене, водене, стрелба – субстантивирано действие.
§. Речници на българския език
Първият тълковен речник на българския език е изработен от Александър Дювернуа. Той е съдържал около 20 000 думи, в два тома. Изработван е в периода 1885-89 г. (края на по-миналия век). Този речник е с обяснения (тълкуване) на руски; той е преводно-тълковен и е озаглавен “Словарь болгарского языка по памятникам народной словестности и произведениям новейшей печати”. Този речник е пръв, но лексиката му е ексцерпирана от публикуван източник, в печатен вид. Той има значение за българската историография, но първият речник, който включва събрани думи – чути и записани – е речникът на Найден Геров, “Речник на българския език”, издаден в 5 тома. В оригиналното издание пише “Речник на блъгарский язик”, понеже Н. Геров е писал винаги лъ- и ръ-, и там е написано, че задачата е да се съберат думите “от устата на народа” – така, както са записани и както са чути. В предговора той пише така: “В едно 10-годишно пребивание в България аз записах из устата на народа и общоупотребяваните от него различни пословици, народни песни и едно доста голямо количество речи (думи), от които имаше да излезе един речник с нечто ... 40 000 речи.” Речникът съдържа над 67 000 думи, защото освен тези пет тома, след смъртта на Найден Геров, неговият племенник Тодор Панчев 1908 г. издава още един том, наречен “додатък” (т.е. приложение, придатък, прибавяне, допълнение). Така на границата между двата века ХІХ-ХХ (1904) излиза Речник на българския език, който обхваща живия български език. Съдържа към 70 000 думи, а с допълнението е около 80 000. Важното за този речник е, че съдържа много пословици, поговорки, части от народни песни; има към 27 000 изречения, към 5 000 откъса от народни песни.
В Речника има към 15 000 пословици и поговорки, посочва много синоними, но най-важното, което пречи да се използва този речник като една енциклопедия и на българския живот е това, че не е посочена географската характеристика на думата, т.е. той е пътувал и ги е записвал, но ние днес не можем да кажем кои са били тогава диалектни и кои са били общобългарски и това, което е записано, къде се употребява. Освен това няма стилистична характеристика.
Много от събраните в Речника думи и сега ги намираме по диалектите, но не може да се каже преди два века къде ги е записал точно.
Този речник има особен правопис: в края на думите е изписван големият ер, буквата ят и т.н., което усложнява използването му от по-късните поколения, които не знаят този правопис.
Пример: думата глава – има 7 колони фразеологични съчетания с думата глава; това е 1. ‘онази част от тялото на животно, дето са очите, ушите, устата му, и която шия дели от врата му’; веднага след това е дадена руската дума голова. Като второ значение е дадено 2. ‘човек’ и веднага след него – руското человек.
Вторият Тълковен речник на българския език е производство на Стефан Младенов. Той е започнал заедно с акад. Балан, но от Речника е издаден само първи том, 1955 г. Започнат е като тълковен речник и той също включва много диалекти, но за разлика от този на Найден Геров, тълкуванията са по-добре оформени, филологически по-коректни. Всички по-нови речници обаче се опират в своята логика на Найден-Геровия речник.
През 40-те години на миналия век Институтът за български език около ЦБА за нов център по лексикография започва подготовката на първия голям Тълковен речник (на Л. Андрейчин, Ст. Илчев, Ив. Леков, Цв. Тодоров, Л. Георгиев и Н. Костов).) Има и нови издания на Речника, но за съжаление последното издание, допълнено и преработено с повече от 10 000 думи, подготвено от Попов (научен сътрудник към Института), е осъвременено. Извадена е част от лексиката и са включени нови думи, но този речник няма хронологични граници. Този речник, издаден 1995 г., както и тритомният, който излиза по същото време, имат хронологични граници един век (средата на ХІХ – средата на ХХ в.); в преиздадения Тълковен? речник е включена лексика от втората половина на ХХ в., при което хронологичните граници се размиват. Тритомният речник е по-голям, съдържа към 70 000 думи.
От многотомния Речник на българския език са издадени досега 13 тома. Хубавото на този речник е, че там авторите се стремят към пълнота. Има обаче една хронологична граница, която е размита (“от Възраждането до наши дни” – не е ясно кои са тези “наши дни”). Горната граница е отворена. Първият том по този начин ще включва лексика, която до излизането на последния том ще бъде остаряла. Важно е да се определят хронологичните граници, да има срок за издаването на речника. Другото, което прави тълковния речник много удобен за използване, това е, че има включен много илюстративен материал от поезията и прозата. Срещу думата са посочени безброй много значения, но те са илюстрирани с изрази от поезията, прозата, художествената литература. Тук се налага въпросът: кой употребява тези думи в днешно време? Те достъпни ли са и употребявани ли са от българските носители на езика? Езикът на художествената литература има друго предназначение: ако вие разговаряте в момента, аз няма да ви питам Вие какво мълвите помежду си? – мълвя е една поетична дума; ако не внимавате и се разсейвате, аз няма да ви питам къде витаете. Тези думи са поетически, но има и такива значения, които са били актуални по времето на Вазов, по времето на Елин Пелин. Включването на примери от художествената литература прави речника с много голям обем и когато търси една дума, човек потъва в примерите – значенията не се открояват и най-вече, не се прави разлика между значение и употреба. (!)
Тълковните речници са основните енциклопедични речници. Към тълковните, но вече диференциални речници, спадат тези, при които може определено да се каже какво не се включва в тях.
Има Речник на редки, остарели и диалектни думи, издаден през 80-те години под ръководството на Ст. Илчев определено дефинира време на речника, защото е казано, че там ще се включат редки, остарели и диалектни думи, които са употребени в литературата ни от ХІХ и ХХ в. Този речник е тълковен ... всяка дума е посочена с откъса, от който може да бъде ексцерпирана, и се обяснява нейното значение. Има няколко речника на редки и остарели думи.
Речник на чуждите думи: диференциален по същност; тълкуването на думите е комбинирано; там са посочени българските съответствия. Има издаден такъв речник и от колектив в БАН, който е много голям – над 1000 стр. Това, което прави речника толкова голям е, че към чуждата дума са дадени производни. Например: срещу думата дявол (от гр. diabolos) са посочени думи дяволетина, дяволит (хитър), дяволича (дяволита мома), дяволия (хитрост), дяволувам (върша хитрости).
Синонимният речник също е тълковен, също е диференциален, защото там ясно се определя, че ще се включват само тези думи, които имат синоними (пр. думата молив няма синоним). Думите са подредени по синонимни редове; освен подреждането им, тълкува се и значението на думите (посочва се семантичният инвариант), което е много полезно.
Например: бедност – беднота – беднотия – сиромашия, немотия; първо е посочен семантичният инвариант – общото, което трябва да се търси – това е ‘състояние, при което човек не може да задоволява елементарните си материални потребности’. Посочена е на първо място думата бедност, която е образувана на българска почва, която има значение на ‘лошо материално състояние, недостиг на материални средства за живеене’. След това е дадена думата беднота, за която е посочено, че по значение е равна на бедност, но е с по-рядка употреба. Мога да кажа аз живея в бедност, но не казвам аз живея в беднота. Думата беднотия е по-разговорна и тя може да се употреби и с преносно значение на ‘бедни хора’. Думата оскъдица: ‘състояние, при което има недостиг’ – недоимък, отсъствие на достатъчно материални средства. Думата нищета има подчертано книжен характер – тя означава ‘крайна степен на мизерия’ – образувана е от думата нищо, нишчий. Думата мизерия е от френски. Думата сиромашия е народна, образувана е от сиромах и не се отличава по значение от бедност. Накрая думата немотия – обяснена е като дума от народния език; образувана е от ‘нямане, липса на материални средства’.
Фразеологични речници
За тълковните речници не може да се каже, че имат нормативен характер, защото когато се тълкува значението на думата, то не може да бъде противоречиво. Не мога да напиша, че агне – това е ‘малкото на коза’, а яре – ‘малкото на овца’, защото така мисля и така предлагам. Тълкуването трябва да отговаря на реалната действителност, така че там няма много варианти.
Речници с подчертано нормативен характер: когато един речник претендира да бъде нормативен, предполага се, че ще има по-пълно разграничени термини, по-ясно посочени примери и т.н. Нормативизмът при написването на речниците се изразява в това, че там трябва да се представи това, което е кодифицирано: има правила, норми при правописа и там нямаме избор; речниците не може да обясняват едни и същи неща по различен начин. Ако в речника са дадени определенията, той е нормативен, трябва да се съобразяваме с него.
Има специализирани речници, пр. диференциален речник за етимологичните дублети в българския език, заети от чужди езици и поради това в български звучат различно или нашето съзнание ги свързва с нещо различно.
ПУБЛИКУВАНО ОТ *
ЕТИКЕТИ: ЛЕКСИКОЛОГИЯ
2009-01-12 ЛЕКСИКОЛОГИЯ 11
11. ТЕРИТОРИАЛНА И СОЦИАЛНО-ПРОФЕСИОНАЛНА ДИФЕРЕНЦИАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК И НЕГОВИЯ РЕЧНИКОВ СЪСТАВ
В понятието “български книжовен език” се включва ‘обработената форма на езика, неговата писмена и устна форма, с която си служим в общуването’. Понятието “съвременен български език” обаче, включва както книжовния език (обработената форма на езика), така и териториалните говори (диалекти), а също и социалните говори. Речниковият състав обхваща както лексиката на книжовния език, така и диалектната лексика и лексиката на социолектите. Тези две функционално обособени субсистеми се опират на два критерия:
1) териториална диференциация: съществуват разновидности на книжовния език, вкл. с лексикална система, чието разпространение е по-малко от разпространението на целокупния български език – това са териториалните диалекти
В диалектологията се използва понятието “ареал (граници) на разпространение”. Диалектите на всеки език, вкл. и на българския език, се определят от факта, че притежават особености, които не са характерни за цялата територия на българския език. Тези особености се отнасят до фонетика, морфология, акцентна система и те са обект на диалектологията. Ние ще разгледаме само лексикалните особености, т.е. думи, названия, съчетания от думи, които в териториален план се употребяват на по-малко пространство, в сравнение с книжовния език.
Например: думата крак се употребява в цялата българска територия (пр. крак на човек, крак на стол, крак на маса, крак на легло и т.н.) – това е общобългарска дума. В западните говори, обаче, се употребява названието нога (ноги, нозе и т.н.). Това название има по-малка територия на употреба от територията на целокупния български език.
В крайните западни говори казват напр. ручам вм. ям. Това също е лексикална особеност, характерна за диалектите, и има по-малък ареал на разпространение от разпространението на българския език.
2) социална диференциация: съществува лексика, чиято сфера на употреба се ограничава до отделни обществени групи – социолекти
Освен това, към понятието “съвременен български език”, в който се отделят пасивен и активен речник поради тенденцията на развитие (отмиране и навлизане на определени думи), се употребяват и думи, които също имат по-малка употреба (стеснена сфера на употреба), но вече маркирана не поради териториален признак, а поради социума, който си служи с тези думи. Тук се обособяват два типа лексика:
1) професионална лексика: лексиката, с която си служат занимаващите се с определена професия
2) терминологична лексика: лексика, с която си служат специалистите в дадена област
Защо отделяме специално тази лексика? Тя няма ареал на разпространение: ако човек е лекар, където и да работи, той ще употребява медицинска терминология. Употребата на тази терминология се обуславя от спецификата на занятието, от образованието, от местоработата, т.е. тук няма териториален, а социален признак. Поради това се говори за териториална и социална диференциация на лексиката, т.е. ограничена лексика, поради мястото, където можем да я чуем, употребена в речта, и поради носителите й: кой употребява тези думи – това говори за социална диференциация. Има сленг (жаргон) на спортисти, на войници, на ученици, на студенти, на затворници – това са думи, които те употребяват помежду си и употребата на тези думи, обособяването им, се мотивира от социалната принадлежност на тези хора.
Общонародната лексиката представлява ядрото на съвременния ни език и включва най-устойчúвите, неограничени социално и териториално в своята употреба думи. Например: предлогът и – никой от нас не може да докаже, че той не би бил употребен на някоя българска територия и от някакви носители на езика, които са социално, професионално обособени. Тези общобългарски думи, които не са ограничени социално или териториално, обикновено означават значими за бита, за живота на хората понятия. Те се съотнасят с активния речник, но тук не вземаме под внимание факта, че те не се ограничават, не вървят към архаизиране, а вземаме под внимание факта, че те могат да се чуят навсякъде, т.е. няма териториални ограничения и от всекиго.
Пример: дъжд (общославянска дума) – може да се чуе навсякъде в България. Някъде за ‘ситен дъжд’ казват върнеж?; вм. вали дъжд казват “иде дъжд”; но думата дъжд си съществува, както думата сняг (снег).
Тук спадат и названията на основните човешки дейности: ора, сея, жъна, живея, вървя, гледам, търпя, варя, пека, пея, плача и т.н. Числителните, вкл. сложните съставни числителни, се употребяват навсякъде; местоименията също – има местоимения, които са общобългарски, но на общобългарското аз, което може да се срещне навсякъде, в Западна България е я, вм. те – они (он, она, оно – тези са с териториална ограниченост, не се чуват в Източна България, но дори там, където се ползват, от книгите, от учебниците, от училището се познават и употребяват и местоименията аз, той, тя, то и т.н., които са общодостъпни, не показват тенденция към ограничаване и във времето, и в пространството).
Общобългарските думи изграждат основата, тъканта, в която се вписват и диалектни думи, и професионални, и разговорни, и научно-терминологични, защото не може един стил (устна реч) да се изгради само от художествени думи. Не може едно научно съчинение да се напише само с научни термини – необходима е и общобългарската лексика (съюзи, частици, глаголи).
Към общонародната лексика принадлежат думи, които се употребяват от лица с по-висока степен на образование, пр. аргумент, ситуация, доказателство, ефективност, ефект и т.н., въпреки че не са присъщи на всички носители на езика; защото тук се включва и фактът социално ограничена лексика, фактът образование, но когато говорим напр. за думата ефект, или думата аргумент – едно лице може да я употреби или да не я употреби, в зависимост от конкретната извънезикова ситуация. Не може да се каже, че висшистът употребява думата аргумент, а невисшистът не я употребява; защото за разговорен стил говорим, когато човек се съобразява със слушателите и не употребява тези думи. Ако детето закъснее, баща му няма да го попита “Кажи си аргументите защо закъсня”, ще попита “Защо закъсня?” (има си причина). Или: “Ефективно ли беше вземането на изпита?” Не се задават въпроси по този начин, защото това са думи, които принадлежат към научния стил и човек ги употребява или не в зависимост от ситуацията. Те не са свързани непременно с образованието на човека – човек може да е образован и да не ги употребява или да е необразован, но да ги употребява неправилно.
§. Диалектна лексика
Към общобългарската лексика се отнасят думи, които не са ограничени от професията на носителите на езика, от местоживеенето, от образованието и т.н. Към съвременната общобългарска лексика спада диалектната лексика. Трябва да се направи разграничение между диалектна лексика и лексика на диалекта. В диалектната лексика се включват думи, които са общобългарски, които определят принадлежността на диалекта към дадения език (в случая – към бълг. език). Няма диалект, в който всички думи да са диалектни, защото диалектните думи са тези, които по форма или по значение са различни или не се срещат в общонародния (книжовния) език и ги определяме, като ги сравняваме с книжовния език. Думите от книжовния език, които могат да се срещат и в научния стил, и в публицистичния, не са чужди за диалекта.
В която и област на България да отиде човек, дори да не знае диалекта, ще разбере какво му говорят, защото от време на време ще чува непозната дума, от контекста ще я разбира или не, но в общи линии човек ще има съзнанието, че слуша български език. Когато говорим за лексика на даден диалект, имаме предвид всички думи, които хората употребяват. Тези думи може да се срещат, може и да не се срещат в общобългарския книжовен език. В същото време се отделят и такива думи, които са характерни само за дадения диалект.
Текст от Павликенско (североизточен говор, балкански тип): “Вечерта след Игнажден мама сварява жито, боб, ушал (диалектна по форма дума, но като ошаф се среща по цялата българска територия и означава ‘сварени сушени плодове’), мед и прясна пита (източнобългарска дума, иначе би трябвало да бъде погача), туря (разг. ‘слагам’) синúята (‘маса с ниски крака, около която се сяда на пода’; може да бъде софра, естач?, паралия) и туря всичко, натъкмено (разг. ‘приготвено’, думата няма реално разпространение; думата тъкмя, натъкмя може да се срещне в цялата област на България) за йедене (от ядене – фонетична особеност; пр. йере вм. яре; Стойене вм. Стояне; жеби вм. жаби). Подиря (диал. наречие ‘след това, после’) туря огън и тамян на огрибката (това е етнографизъм, защото не се употребява навсякъде; означава ‘закръглена лопатка с метално острие, с което се стърже и се изчиства коритото (нощви), където тестото се бърка, втасва, меси’; от глагола огрибвам; остаряла диалектна дума; навсякъде, където хората са си месили хляб за домашна фурна, са имали такова острие, но някъде му казват остружка, защото то остъргва) и прикадява. Като се съмни, мама взема по-криви мисири (диал. ‘царевица’; в мизийските говори, на североизток, на царевицата казват гълъби; мисирка идва от мисир – казва се мисирка, защото я хранят с царавица), взема от веригалника веригата (‘синджир’), напрае едно коло (семантичен диалектизъм, ‘кръг’; в тези диалекти обаче на кръга казват колело) от нея и нарамя кокошките в нея. У колото с пукалки (фонетичен диалектизъм, ‘пуканки’) и просо да водят през лятото из село (т.е. храни ги в този кръг, оформен с веригата). Който дойде през деня да полези (полезването е обичай; турската дума е лептú; това е полазник – на Игнажден, първият човек, който дойде на гости; който дойде вкъщи, той полезва, т.е. идва с отношението си към бъдещето), дава му круши.”
В този текст по-голяма част от думите са общобългарски, само някои са семантични диалектизми (пр. колело вм. кръг), други са фонетични (пукалки вм. пуканки; йедене вм. ядене). От диалекта на една област, от неговата лексика, една част от думите са общобългарски, другото са диалектни думи и ги наричаме диалектизми. Тези диалектизми обаче са част от лексиката на дадената област.
Когато диалектните думи съдържат особеност, която е закономерна за целия диалект, тогава тази особеност може да е фонетична, може да е морфологична и тогава тя не е лексикална. Например: ако изучаваме лексиката на пирдопския говор (и Врачанско), който е А-говор, защото голямата носовка там има рефлекс А (пр. пат вм. път, каща вм. къща, мака вм. мъка) – думите там не са лексикални диалектизми, те са фонетични диалектизми, защото ако заменим пат с път, тя става книжовна; или каща с къща. В западните говори ятовата гласна дава Е (пр. лето вм. лято, млеко вм. мляко, дедо вм. дядо, ветър вм. вятър) и това са фонетични особености, закономерни за диалекта, затова млеко и ветър не са лексикални диалектизми, а фонетични диалектизми.
Съществуват думи, фонетично променени, без тази промяна да засяга цяла категория (парадигма) от думи, т.е. промяната е еднократна, засяга фонетичната трансформация на една дума. Например: някъде вм. събрание изговарят съберание – това е диалектна дума. Тук се смесва глаголът сбера с глагола събера. Няма обаче цяла редица думи, където между Б и Р да се вмята Е – думата съберание съдържа индивидуална особеност, характерна само за нея.
Ако в даден диалект изговарят исрам ме е, истрах ме е, т.е. вмъкват И в началото на думата, това вече е фонетична особеност и думите не се считат за диалектизми.
В много диалекти вм. агроном казват граном; градироб вм. гардероб; читоводител вм. счетоводител. Това са вече диалектни думи, защото трансформацията е уникална и засяга само тези думи, не е в редица думи, както каща, пат и т.н.
Граматични диалектизми, които отличават само отделни думи и се събират като лексикални особености, се срещат по-рядко. Например: в много диалекти думата комбайн е от ж.р., свързва се с машина или вършачка, и казват “комбайната” – това е диалектна дума.
В Североизточна България вм. кашлям употребяват глагол от ІІ спр.: аз кашля, ти кашлиш (диалектен глагол). В Габровско, Търновско, Троянско думите от ж.р., които са едносрични и завършват на съгласен, там са от м.р., пр. солтът вм. солта, кръвтът вм. кръвта, длантът вм. дланта. Това не е обща особеност, а засяга само поредица от думи и те са морфологични диалектизми.
В родопските говори от широкото О (за ж.р.) окончанието -о, което се слага към турските думи, ги преструктурира в съществителни от ж.р., пр. адна кафьо (вм. кафе), пердьо (вм. перде), кишьо (вм. кише, ‘ъгъл’), адна дерьо (вм. дере), защото О е заменено с широко О, а думите с широко О са от ж.р. и заместват винителната форма.
По-интересни, истински лексикални диалектизми, са думи, които по форма и значение не са присъщи на книжовния език, т.е. не само формата (фонетична или морфологична) има значение тук, а тяхното звучене и значение. Това са лексикални диалектизми и те може да бъдат оформени с диалектни наставки (суфикси) и поради това да имат съответствия в книжовния език.
Например: ‘жена, която гледа на карти’ казваме, че е гледачка или врачка, но в Станке Димитровско е гледария, със суфикс -ария; ‘жена, която плете на хората срещу заплащане’ е плетария. Това са диалектни думи, оформени с наставка, която не е книжовна. Има и думи, оформени с наставката -ел, пр. гърмел вм. гърмеж; вършилба вм. вършитба. Това са инвентарни диалектизми, защото са образувани с диалектен словообразувателен инвентар, който не е характерен за книжовния език.
Може да има и дистрибутивни диалектизми, които са образувани с характерен за книжовния език суфикс, но в случая употребен с нехарактерна за книжовния език основа, пр. в някои югоизточни говори казват лъжач вм. лъжец; крадач вм. крадец. Суфиксът -ач е характерен и за книжовния език, но не се свързва с тези основи. Друг пример: ‘който помни добре и не забравя’ в някои диалекти казват, че е паметен човек, а в други диалекти казват помнач; за този, който помни, това е нормално и няма нужда от специална дума.
Истински семантични диалектизми са думи, които не се различават по звукова форма от книжовния език, но имат по-особено значение. Например: лют в Родопите означава ‘кисел’ (оцетът е лют), а на лютото казват парливо (чушката е парлива); киселеца наричат лютеж. В Североизточна България глаголът седя (или седа; или седам – в говорите около ятовата граница) означава ‘живея’, пр. Той седи в центъра. Глаголът чувам означава ‘отглеждам’ (чувам добитък; чувам си овцее; чува си децата; чува възрастни хора; чувам болен човек) – езикът тук е направил едно много интересно разграничаване: в книжовния език чуя, чувам е видова отлика (св. и несв. вид на глагола), пр. не искам да чуя (св. вид), ще чуеш (св. вид), чувам (несв. вид); в тези говори, където чувам означава ‘отглеждам’, няма два вида глаголи за слухово възприятие – употребява се само чуя. Когато хората там говорят, казват “Чуеш ли ме?” – “Не те чуям.”
Думата мръсен: в югоизточните говори означава ‘който не е постен, блажен’, пр. мръсно ядене (‘ядене, в което има мръвка’); когато човек яде месо по време на пости, казват смърсил се. Думата вреден в книжовния език и в източните говори означава ‘който не е полезен’ (от думата вреда); в западните диалекти се извежда от думата ред и когато човек там е вреден, под това се има предвид, че слага всичко в ред (‘работлив, добър стопанин’). В Източна България ако момата стане снаха и й кажат, че е вредна, това не е комплимент; но ако в Западна България свекървата каже “Моята снаха е вредна.”, това значи, че е работлива, способна и т.н. Това са семантични диалектизми, те са много интересни; трудно се събират, трябва голям корпус. Пример: яденето привечер или в ранния следобед в някои диалекти се нарича ручóк или рỳчък, а в източните – етендúя (ядене към 3-4 ч.); в западните говори казват ручам.
* * *
Изброената по-горе лексика спада към семантичните диалектизми, защото по форма съвпада с книжовната, но думите имат диалектно значение. Най-голям интерес представляват т.нар. номинационни (терминологични) диалектизми, защото те възникват в резултат на сложния развой на отделните диалекти, отразяват различна концептуализация на окръжаващата действителност и това, към което хората са обърнали внимание, защото то е значимо за тях.
Например: в някои диалекти вм. стол употребяват думата скóмен, вм. изгрев (изток) на слънцето – изник (пр. слънцето изнича, изнича иззад хоризонта; в кн. език – слънцето изтича отдолу); вм. залез – заник (пр. слънцето занича; заничам – ‘падам, скривам се’). Оборът за добитъка, който се намира в къщата (в миналото е бил в мазето, подземния етаж), се нарича подник (‘обор за едър добитък’, пр. коне, волове); ‘който пази имотите на хората’ е пóляк (от поле), а в книжовния език е пъдар (от пъдя); вáркам означава ‘бързам’ (пр. къде варкаш?).
Това са думи, които имат точни съответствия в книжовния език; наричаме ги още съпоставителни диалектни думи, защото понятието е общо, но в диалекта, за разлика от книжовния език, се употребява друго название.
Друга част от диалектните думи наричаме пълни номинационни диалектизми, защото нямат съответствие в книжовния език и тяхното значение се обяснява описателно. Те означават по-специфични понятия, различни видове срещу едно родово понятие в книжовния език, и отразяват също начина на хората да назоват това, което ги интересува.
Например: в книжовния език ‘отрязан хляб’ е филия (гр.) и казват един резен; ако това е много тънък резен хляб, той се нарича дилúмка (като че ли филията е разделена на тънки пластове); ‘количество, което може да се носи на едно рамо’ (вързани дърва, вързана слама) се нарича нарáмок, пр. един нарамок сено; ‘място в реката, където може да се затъне’ е затóн; ‘дъб; дърво, което вирее само по влажните места’ се нарича влажнúк (от влага).
Голяма част от тези думи, които нямат съответствия, назовават стари предмети, факти от действителността, свързани с по-стар начин на живот. Тогава ние ги определяме като етнографизми и обикновено те са архаизирани. Така напр. думата връшник (‘изработено от глина, като тава, но голяма, с дебели стени и краища, където се слага тавата с ядене или с хляб за печене, отгоре се слага голям похлупак – груб, метален, с дръжка’ – върху него се насипва с въглени, жар – недогорели или горели, вм. да се слага в пеща) и подник (не като ‘обор за добитък’, а ‘кален, дебел, нагорещен предварително съд’, който се засипва отгоре с въглища и се пече в него нещо за ядене) – не във всички диалекти ги има тези думи (връшник и подник); когато хората пекат баници, хлябове, обредни и т.н., казват, че най-хубаво стават в подника и във връшника. Не във всички области на България го има този начин на печене с въглища, това са диалектни думи (етнографизъм): връшник е от връх, подник е от под.
Други думи: сукман – ‘женска дреха’; в огнището, където по-рано се е връзвала верига и отдолу се е закачал съд, в който се вари котле (с мляко, качамак и пр.), дървото, на което се завързва веригата, се казва веригалник. Думата веригалник вече не се използва, защото вече няма и огнища с камина, където да се пали огън и над него да виси закачено котле (някакъв съд), в което да се готви ядене.
Тези диалектизми днес се забравят, но когато се описва начина на живот, бита на хората, приготвянето на ястия, приготвянето на тържествени трапези – при сватба, при приемане на гости и т.н. – тези думи излизат, като стари названия на предмети от бита, които днес вече не се употребяват. Тези думи се обясняват описателно. Не може да се обясни, че сукманът е ‘рокля без ръкави’ – това не е вярно, защото по този начин всеки ще си представи една недовършена, недоушита рокля, на която не са прикачени ръкави. Тази дреха в Западна България се носи и се нарича долномá – дреха, изработена от дебела тъкан, напълнена между хастара и горната част с дебела подплата (подобна е на ватенка), приготвена по определен начин. Това е дреха, която се приготвя в домашни условия и обикновено от домашно тъкан плат.
По същия начин не може да се обясни и думата аба като ‘кожух, сако, палто’, а е от изтъкан дебел, груб домашен плат, обикновено небоядисана, сива като овцете, или пък е боядисана в черно, но приготвена от груб, изтъкан вълнен плат; аби са носели обикновено мъжете.
§. Място на диалектната лексика в лексикалния състав на книжовния език
Отношението диалектна – книжовна лексика трябва да се разбира исторически. То подлежи на промени, динамично е. Когато се създава българският книжовен език, от диалектите в книжовния език навлизат много думи, които стават общобългарски. Например: кошара е ‘заградено помещение за дребния добитък’ (за овце). В западните говори мястото, където овцете нощуват, е поята. В книжовния език е приета думата кошара, защото тя е изплетена (както кош) тънки пръти, а думата поята липсва в книжовния език, не е приета.
Когато се е изграждал книжовния език, по лингвистични и екстралингвистични причини отделни думи са приети и са станали общобългарски, други са се обособили, останали са в границите на отделните говори и днес ги определяме като диалекти. За тогавашния период е валидно правилото, че диалектите обогатяват книжовния език, защото те заменят много турски думи, напр. мендевен се заменя със стълба. Други думи се заемат от руски, заемат се от диалектите – нашите книжовници много застъпват идеята, че турските думи трябва да се заменят с такива от диалектите, защото в диалектите думите са създадени по модела на българския език, с българските словообразувателни средства.
Днес обаче българският език е нормативен, кодифициран, обогатен с много лексика – диалектна, старобългарска, чужда и няма понятие, за което в българския език да няма съответно название ако не отделна дума, то има съчетание). Не може да се смята, както са приемали някои от нашите писатели, пр. Николай Хайтов, че книжовният език днес трябва да се обогатява от диалектите. Това не може да стане, защото в българския език вече има богата лексикална система, която задоволява нуждите ни от номинация (назоваване) на заобикалящата ни среда.
Интересно е, че Николай Хайтов, който определено пише (кн. “Олгедало”?), че трябва езикът ни да се обогатява от диалектите, но при него има един интересен разказ, “Дърво без корен”, в който има интересен пасаж: семейството живее в града, но дядото си го тегли към селото, в града се чувства като дърво без корен; дядото дава на внука си една пръчица и казва, че това е шибỳчка, защото с нея се шиба (удря). И снаха му казва: “За какво му е тая дума? То няма да става овчар; то учи английски и ще учи и т.н. – думата шибучка не му трябва, защото има дума пръчка” Така че Хайтов сам дава пример как и защо възникват тези думи. В българския език има дума шибалка (от шибам), има шибучка, но има и общобългарска дума пръчка; и ако детето не живее на село, за какво му е да знае шибалка, шибучка, гега, тояга? То няма нужда от тези думи. По този начин Хайтов сам оспорва себе си, като показва, че в градския бит тези думи не са необходими.
Днес диалектите не могат да обогатяват книжовния език, защото той няма нужда от нови, заети диалектни думи, които да изместят вече съществуващи или да изместят чужди; защото чуждата лексика, която се заема, е свързана с нов начин на бит, общуване, стопанисване, професия, професионална реализация; дори в село вече са навлезли много думи като комасация (‘уедрено земеделско стопанство’), механизация, химизация, агро-бизнес (вм. копаене, мотика, кирка и т.н.). Навлиза нова лексика, пр. пустеещи земи – понятие, което по-рано не е съществувало, защото всяка нива се е обработвала, не е имало изоставена земя, а сега има. Фактите са нови, отношенията са нови и думите, с които са се назовавали различните дейности в селото, днес не съществуват.
Ракията вари ли се, или се пече, когато се приготвя в домашни условия? В Източна България се вари, а в Западна България се пече. Дейността е една и съща: има казан, пали се огън. Тази лексика на нас не ни трябва: ние си купуваме алкохола готов. Но и досега в западните райони е цяло събитие, когато се запали казанът и мъжете ходят там – говорят си, напиват се и т.н. В Източна България цял месец се вари ракия. Сега и двете думи (варя и пека – за ракия) не могат да обогатят книжовния ни език, защото те не ни трябват; никой вкъщи не си вари/пече ракия.
Отношението диалектна лексика – общобългарска (книжовна) лексика се променя. Днес влиянието е от книжовния език – към диалекта: книжовни думи навлизат в диалектите.
§. Социална или професионално-терминологична лексика
Другият пласт лексика се обособява във връзка с производствената дейност на хората и отразява еднаквите им интереси, еднаквите битови и жизнени условия, определени професионално или социално. Хората се обособяват според професията (занятието, заниманията) или според своите интереси и това социално обособяване се отразява и в лексиката, която те използват.
В професионалната лексика, за разлика от диалектната, много повече са съществителните – названията на субстанции, на факти от действителността. По-малко има прилагателни и глаголи, докато в словното богатство на диалектите има всички части на речта.
1. Терминологична лексика
От социално обособената лексика на първо място се отделя терминологичната лексика. Термините са характерни за научния стил. Терминът е дума или словосъчетание, което представлява уточнено наименование (дефиниция) на предмет или понятие, свойствено на дадена област от науката, техниката, производството, изкуството, културата или обществено-политическия живот. Терминологична лексика въобще не съществува – към всяка лексика веднага трябва да се посочи какъв е предикатът: чия лексика? Има техническа лексика, физическа, химическа, лингвистична, математическа, философска, медицинска, стопанска. Терминологията е определена – не може да се каже, че това е терминология, еднакво валидна за медицина, за техника, за информатика и т.н. – такава терминология няма. Терминологията е специфична за дадена област – научна, културна, обществена и т.н.
Характерна особеност на термина е неговата еднозначност, неговата стилистична неутралност; полисемията не е присъща за термините. Термините са с тясно, специализирано значение, което се дефинира. Тясно специализираните термини се използват само от специалисти, когато се обсъждат характерни за тяхната област проблеми. Ако се съберат химици, ще говорят с терминологията на тяхната наука – ако сред тях попадне биолог, той няма да разбира, или на него трябва да му обясняват чрез разговорния стил.
В терминология, свързана с химическата наука, се употребяват названия, дефинират се понятия като масспектрометри, спректрограф, хроматограф, абсорбция, десорбция и др. Едно изречение от органичната химия: “При някои киселини се налага най-напред те да се естерифицират, а след това са се хроматографират. Тук спада и разделянето на дикарбонови и оксидикарбонови киселини, а също и на естери, които служат за класификатори.” (киселина е детерминологизирана дума – всички я знаем) Тук става въпрос за точно дефинирани понятия, които се употребяват еднозначно.
Друга част от химическите термини, като напр. окис, водород, киселина, газ, агрегатно състояние, химическо съединение вече са детерминологизирани и са навлезли в общобългарската лексика.
От медицината общоразбираеми са термини като: диагноза, инфекция, рецепта, грип, анемия, бронхит, алергия, ангина, фарингит и др.
В езиковедската терминология общодостъпни са: представка, наставка, словообразуване, синтаксис, но по-тясно специализирани са напр. елизия, интервокална позиция, дистрибуция, омофони, монофтонг, дифтонг и др.
В много случаи тясно специализираните термини може да преминат към общобългарската лексика, да променят значението си и да станат общодостъпни, като вече може да имат и две значения. Например: реактив в химията, това е ‘елемент, който ускорява химическата реакция’ – с този пръв компонент (като скорост) е образувано названието реактивен самолет (самолет, който се движи много бързо). От там чрез универбиране, от реактивен самолет е образувано названието реактив, пр. “Той лети на реактив.”, “Той пилотира реактив.” Тук се получават две значения, но те не са многозначност на химическия предмет реактив, защото реактив като термин в химията си остава с едно значение, а когато във военната терминология се употреби думата реактив, тя е разговорна.
Друга дума: фракция – в химията това е ‘компонент, който се получава чрез разлагане’; пр. нафтата е фракция на петрола (на нефта, който се изважда от земята) – съставен елемент, който се извлича, разделя се и се получава. От там думата фракция, преместена в обществено-политическия живот, означава ‘разпадане, разлагане, обособяване на подгрупи/групировки в една партия’, пр. фракция на демократическата партия. Така едното става термин в обществено-политическата терминология, а другото е термин в химията.
Някои термини се разпространяват в книжовния език чрез публицистиката и в разговорния език, напр. ефективност, специализация, корекция, имунизация, идентификация, химизация, палетизация. Това са термини, които вече са навлезли в книжовния език, въпреки че често се употребяват неточно. Например: неправилно замествана на ефективност (‘когато има резултат’) с ефектност (‘когато прави впечатление’).
Тук се включват и нови термини, които са заети от чужди езици. Напр. марж (между купуване и продаване на валута; разликата между курс купува и курс продава), стенд бай споразумение (споразумение при определени условия), транш, рефинансиране, реинтегриране, монúторинг – думи, които са термини, но които са и нови; те удовлетворяват изискванията и за терминологична лексика, и за неологизми, тъй като понякога ги употребяват неправилно.
2. Професионална лексика
От терминологичната лексика се обособява т.нар. професионална лексика – думи професионализми, които се отличават по това, че са присъщи на определени колективи от хора, които се занимават с една и съща професия. Отличават се от терминологичната лексика по това, че не са строго дефинирани и не са термини, които се употребяват в научна сфера. Те касаят занаяти, които не изискват наука, като напр. шивачество, дърводелство, зидаро-мазачество, ковачество – тези дейности, които ние наричаме “занаяти” и които се учат от майстора, предават се на ученика, без да се изисква специално образование, без да се изисква специално написана научна литература. Това са думи, които хората устно научават и употребяват в своята сфера, пр. тропоска – тропосвам, подгъв, гарнирам, плисе (фр.) – плисирам, тегел – тегелирам.
Това е професионална лексика, която не е строго дефинирана. Говори се за “лексика на зидарите”, “лексика на строителите”, “лексика на земеделската дейност” (пр. обработване на земята, копая, обръщам и т.н.). Това не са научни термини.
Тази лексика се усвоява заедно с професията. Сега вече има училища, където може да се стане бакалавър по мениджмънт, бакалавър стилист (фризьор); сега има нови процедури, които се включват с нови имена, наричат се, учат се и това вече гравитира към терминологията.
В обикновеното научаване на професията обаче, в готварството напр., когато някой се научи вкъщи, от родители си, да готви, той ще научи заедно с това и думите: “оставям го малко да клокне” (т.е. да заври слабо)
Има много думи професионализми, които обаче не са термини.
3. Жаргонна лексика
Това е лексиката на групи от хора, които са свързани не по професия, а по общи интереси: ученически, студентски, войнишки говори; говори на затворниците. Те са изучени, макар и не всички. Употребата на тази специална лексика е просто за забава и за нарушаване на общоприетия стил – стремеж да се прояви различност. Затова се създават тези групови говори.
ПУБЛИКУВАНО ОТ *
ЕТИКЕТИ: ЛЕКСИКОЛОГИЯ
2009-01-09 Българска лексикология 9
БЪЛГАРСКА ЛЕКСИКОЛОГИЯ
/упражнения III, IV група/
Чужди думи
1. Причини за заемането на чужди думи
1.1. лингвистични причини: те са предопределени от езика като система
· езикът-приемник заема готова лексикална единица от чуждия език, за да назове съществуващ предмет, за който не разполага със своя дума, пр. мода
· поради принципа на езиковата икономия, който налага възприемането на по-кратката чужда дума, вм. по-дългото съчетание в езика-приемник, пр. Парламент вм. Народно събрание; компютър вм. изчислителна машина; джиесем вм. мобилен телефон
1.2. екстралингвистични причини:
· за по-престижно звучене на изразяващия се, когато човек се стреми да създаде впечатление на по-интелигентен, вписващ се в дадена културна среда
· за изграждане на научната терминология; в медицината par excellence всичко е на латински
2. Равнища на адаптация на чуждата дума
Чуждата дума, която се заема, притежава своите граматични характеристики в езика, от който се заема. Даденият език има своята фонетична система, която е различна от тази на езика-приемник. Поради това думата трябва да се адаптира и това става на няколко равнища:
2.1. фонетично равнище: променя се звученето на думата, пр. révérence (фр. ез.) – реверанс
2.2. граматично равнище: изменят се формите на думата като тя придобива граматични характеристики, типични за системата на българския език, пр. дискусия, дискусията, дискусии, дискусиите (прави се парадигма на съществителното, което е от ж.р.)
2.3. словообразувателно равнище: най-често при глаголите, при което се слагат наставки за вид и съответно префикси, пр. принтирам – изпринтирам; атачвам – ще атачна
Думата се адаптира, за да може да функционира в граматичната система на българския език. Това се е случвало при всички езици, от които сме заемали лексикални единици. Има своеобразни вълни при заемането на чужди думи. Старобългарският заема от гръцкия, след това от турския, след това от френски, църковнославянски, руски и едва в кр. ХХ – нач. на ХХІ в. от английски. Познат е и феноменът за заемане на чужда дума чрез език-посредник. За българския език най-често посредниците са два – руски (за черковнославянски) и турски език (за персийски заемки).
През последните няколко години се наблюдава един феномен: думите, които възприемаме, са главно от английски език, но тенденцията е те да не се адаптират към българската граматична система. Възприемаме ги по начина, по който звучат в другия език и нямат точно определени граматични характеристики в нашия език. Думата жена в абсолютно всякакъв контекст е в ж.р., няма начин да се измени по род; но напр. думата outlet, която е много модерна, образува съчетания като outlet колекция (ж.р.), outlet магазин (м.р.).
Какви са формалните показатели за граматичната характеристика на думите? При съществителните това е окончанието – нулево окончание в м.р., а-окончание в ж.р., о/е-окончание в ср.р. При прилагателното outlet такова окончание просто не се слага. Изключително характерно е това явление при прилагателните, пр.: chill out селекция, chill out музика, chill out кафе; unisex облекло, unisex дрехи, unisex аромат; super много, super добре (super може да бъде и прилагателно, и наречие). Контекстът определя граматичните характеристики на новозаетата дума; взета отделно, в думата няма информация за род и число. По едно радио вече втора година тече реклама: “Обадете се на нашите feel good телефони”. В тези случаи имаме дефективна парадигма, която дори не е една парадигма, защото има колебание за вместване на дадена лексема в различни класове характеристики, което е много типично.
3. Инвазията на чуждите думи
Това е едно световно явление. Една журналисткасподеля как са й се обадили по телефона след интервю и са й предложили работа:
“Здравейте, звъня ви по телефона, защото няма смисъл да ви mail-вам. Искам да ви поканя съвсем personal на един meeting на нашия team, който ще ви даде някакъв feeling за нашата работа и определена визия за един long-term период. Бихме могли да дебатираме видяното и да си share-ваме някакви идеи, ако сте в кондиция след срещата.”
След това изложение човекът изпада в обяснение как неговият intention бил тя да supervise-ва team-а, който си имал central office, ситуиран в доста комуникативен район на София. Представя структурата на екипа си като набляга, че работят по tough course-ове, имат строги deadline-и, които skip-ват само в emergency cases и discuss-ват всички проблеми на stuff meeting-и всяка седмица. За да я приобщи към идеята изтъква, че групата се upgrade-ва с различните team-building-и, които тя ще асистира в зависимост от off-office дните.
В случая става въпрос за български работодател и български работник. Текстът е пресилен, но в много малка степен, така че отразява реалната ситуация. В средновековна Европа латинският език е бил lingua franca (международен език). Хората са пътували по различни причини (контакти, търговия) и е трябвало да се разбират в различни държави. Обучението в класическите университети също се е провеждало на латински език. В Сорбоната едно време обучението е било на латински и там са се събирали студенти от най-различни държави. Извън университета се е говорел елементарен латински, лишен от изискаността на граматиката и лексиката; използвал се е за чисто комуникативни цели. Този опростен език се е наричал lingua franca и е бил международен език за разбиране. Много по-късно се създава есперанто, който обаче е изкуствено създаден език, докато латинският е бил тогава говорим език. Съвременните изследователи казват, че английският се превръща в такава своеобразна lingua franca.
Спорът за чуждиците се води още от възрожденско време. Аргументите за и против чуждиците са по 50% и за едната, и за другата страна и никога не може да се стигне до пълно съгласие. Навлизането на чужди лексикални единици се осъзнава като заплаха главно от езиковедите; като нещо, което е агресивно към родния език и има за цел да го претопи, да го асимилира, унищожи и т.н., за което още нашите възрожденци са биели тревога. Тази агресия продължава и до днес. Особено около 24. май в медиите се чуват постоянно призиви как трябва да пазим българския език от чуждиците, понеже същият този език ни е пазил толкова дълго време. Ставаме свидетели и на много популистки изказвания. Отделен въпрос е, и това може да се дискутира, дали даден чужд език може да бъде заплаха за съответния роден език и до каква степен и можем ли ние да ограничим това влияние.
Много нови думи и то агресивно ни насажда рекламата. Предлага се някакъв нов продукт и той се въвежда с чуждо име – така се продава и по този начин влиза в нашия активен речник, ние нямаме избор.
Какво правим в ежедневието си? Същата журналистка пише за това как преминава нашия ден:
Започваме деня с alarm-a по мобилния телефон. Ако закусваш го правиш с muesli, low-calorie продукти, кафе decaffeinate, low-fat мляко. Получаваш дозата си информираност от сутрешния блок на някоя телевизия, където става дума за политически визии, art-проекти и Gourmand-култура (вж. http://wineandrestaurants.blogspot.com/2007_11_01_archive.html).
Как спортуваме: в gym, където се отдаваме на body building и fitness, с персонална програма, която изпълняваме под supervise-ването на instructor. Притежаваме най-добрия equipment, последен модел trainer и T-shirt-и. Докато броим серии, слушаме mp3-ката, в която сме download-нали последните hot hits от data.bg. Хидратираме се с минерална вода, поемаме хранителни добавки, релаксираме; и т.н.
Вземаме си душ, като използваме душ-гел и body conditioner. Обличаме се casual или office style. Докато караме колата използваме hands free, а ако нямаш, можеш да си включиш loud speaker. Удобно е да имаш и charger. Караш safety като ползваш колан и винаги включваш child protection-а, ако на задната седалка са хлапетата. Слушаш някои от българските радиостанции Melody, радио Atlantic или The Voice. Зареждате CD-то с дискове и ако и ако имате changer, единственото, което ви вълнува, е sound-ът. И така най-сетне пристигате в офиса.
Това предизвиква ли у вас ужас и защо?
ТЕЗА: За голяма част от думите имаме български еквивалент и не е наложително използването на чуждите им съответствия. Трябва да се използват българските думи, след като има такива.
Има екстралингвистични фактори, които влияят на езиковото ни поведение. Лингвистичните фактори са само предаване на някаква информация. Екстралингвистичните причини обаче са много важни. От една страна говорим за превключване на кодове, избора на определен стил – кое е допустимо и кое не в дадена ситуация; от друга страна в рамките вече на стила има допустими и желани думи – думи, които придават престиж.
Има вълни на приемане на чужди думи, от които след това езикът се “отърсва” и продължава напред, така че са абсолютно безсмислени тези тръбения по медиите, че българският език е заплашен. Ако отворите някои по-стари разкази, напр. Каравелов, даже преди него, ще видите колко много турска лексика има там, почти 50 на 50. Езикът сам преценява кое му е необходимо и кое не.
Има хора, които се занимават с езикова прогностика, но и те не са в състояние да прогнозират точно какво ще стане. Преди около 20 години изведнъж всички русизми бяха отхвърлени, покрай идеологията и тогава хората, които се занимаваха с езикова прогностика, казаха: “Сега е моментът, когато българският език ще се обърне към диалектното си богатство и ще актуализира думи, които не са били активни.” Това не се случи.
Кога и дали английските думи ще отпаднат, никой не би могъл да предположи, още повече, че не знаем как ще се развива светът, технологиите, но има наистина тенденция опростеният вариант на английския да се превръща в наричал lingua franca.
Ето още една част от коментарите на цитираната журналистка, която разсъждава за shopping-а – това, в което се е превърнало пазаруването за нас.
Направило ли ви е впечатление, че никой вече не си облича шлифера? Защото според trend-а всички си обличат French(?) code-а. Дънките отдавна са джинси, сакото е jacket, а ризата има само BG-превъплъщение – шъртка. ‘Пазаруване’ е дума от речника на милата ми 80-годишна баба, която и представа си няма, че вече ходи до mini-маркета и chain store-а на shopping. Плодовете и зеленчуците не просто са свежи, а fresh, добрата храна е с вкус на home made, а продуктите с холестеролно съдържание са junk food. В магазина киселото мляко е yogurt, сиренето и кашкавалът са cheese, а щандовете с нискокалорични храни са diet. Чистите продукти са eco, колата е в can-чета. Нещата, които харесваш, не са просто добри, те са cool turbo mega яки, fashion. Нещата, които не харесваш, трябва да наричаш cheap. Ако е точен, размерът ти fit-ва и тогава си top of the tops.
Тези думи се налагат от lifestyle-списанията: названията на дрехите там включват определения като top за блуза, t-shirt за блузка или тениска.
ПУБЛИКУВАНО ОТ *
ЕТИКЕТИ: ЛЕКСИКОЛОГИЯ
2009-01-05 ЛЕКСИКОЛОГИЯ 10
10. ЗАЕТИ ДУМИ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
Руските и гръцките думи са хубав пример за това, че двата пласта проникват по различен път и затова се приемат по различен начин. Докато турските остават на равнище разговорна реч и не стигат до научната терминология, то руският език е повлиял не само с лексика, но и със словообразувателни модели (форманти). Съществителните с -тел, -ство са абстрактна лексика (качество, количество и пр.), която е характерна само за книжовния език и оттам слиза в разговорния език – във вертикална посока, отгоре-надолу; а сложните думи и термините (суфикс -ие), пр. благородие, високомерие, са характерни само за книжовния език.
Като всеки фонетичен език, българският контактува с езици на други народи и с езици, които вече не са славянски и при които може определено да се каже, че контактът е на равнище писмен език, на културно, икономическо, техническо равнище и т.н., защото това са европейски езици, с които българският не контактува, не граничи, не си смесват териториите териториално. Думи от френски, немски, английски, италиански навлизат в българския език заедно с книжнина – заедно с написани произведения, научни, художествени, които се превеждат и понякога при превода остават непреведени думи, когато означават културно-специфични понятия, за които в българския език няма съответствие, или се заемат от носителите на съответните езици. По традиция във френски висши училища са се подготвяли, а и сега се подготвят, специалисти, които се връщат в България; в Германия – също много, традиционно следват много млади хора, които научават езика и е нормално когато си служат със съответния език да обогатяват и по този начин да налагат такива думи. Сега най-силно е влиянието на английския език.
§. Думи, заети от френски език
Френският език дълго време е бил и все още е език на международната дипломация, който дълго време е бил международен. Носителите на българския език нямат преки контакти с френски. Много голяма част от френската лексика е навлязла в българския език посредством руски. През ХІХ в. руската аристокрация, дворянството, руските интелигенти, образовани хора, непременно са учели френски език. В романите на Толстой, пр. “Война и мир”, “Ана Каренина” – в тях половината от текстовете са преведени под линия, защото героите говорят френски. Тези думи, които означават конкретна лексика, са преминали през руски в български и тъй като в руския език също езикът е усвояван по книжовен път, по линията на културното общуване (Русия и Франция не граничат, няма смесване на територията), то писменият облик е повлиял върху изговора на френските думи. Например: ние изговаряме Париж [париш], а французите наричат столицата си Пари [пари]; названия на артефакти, на предмети от бита, са преминали през руски в български, заедно със самите предмети, и са запазили у нас звученето такова, каквото е то в руския език. Ако сравним етимологично френските думи с турските, разликата налага извода, че френските думи са свързани с един по-висок, по-късен, по-изискан градски бит. Например: с предмети от материалната култура, от практическата дейност, са свързани думи като: букет, бандерол, батерия, балон, бинокъл, брилянт, бронз, вагон, ванилия, вазелин, етикет, епруветка, изолатор, детайл, пектин, помпа, паспорт, парафин, монокъл, медал, колет, картон, гердан и др. Тези думи отразяват един по-късен бит. Думата паспорт, каквито и варианти да има (пашапорт – тур., Der Pass – нем.), тя тръгва от френската дума.
Думите от битовата култура, за разлика от турските одая, сая и т.н., са свързани с градски бит, напр. гардероб, гоблен, вестибюл, коридор, драперия, тераса, сутерен, салон, паркет (‘ниската част в салона на театъра, на опера’, под балконите – от там е пренесено названието паркет за ‘вид подова настилка’), ложа, ламперия, канапе.
По отношение на обществения и стопанския живот, названия на сгради, организации, институти, са непременно свързани с градския бит, пр. бюро, затова и не трябва да има колебания при ударението – във френски то е на последната сричка (бюрó); булевард, гише, гараж, гара, гарсониера (от гарсóн – ‘момче, младеж, ерген, който няма семейство’ – от там гарсониера, подобно на бонбониера, жанданера(?), това е ‘малко жилище със стая и кухня за един човек’; на бълг. почва е измислена думата боксониера – от англ. box – едно помещение, в което от единия край е заградено за кухня, в едно помещение се намира всичко); кабинет, ермитаж, диспансер, депо, витрина, пансион, купе, коняк, колеж, кантора (ударението тук е на О, защото освен във френски, тази дума е минала във всички европейски езици и ако тръгва от френски, не може да се каже дали е точно френска, както думата парламент или президент, които в някои учебници се смятат за френски – те са тръгнали от френски, но са латински; суфиксът -ент е латински; по-коректно е да кажем, че думата президент е латинска, а не френска, но тръгва от френски).
Думи, свързани с театралното дело: имат суфикс -ор и палатална съгласна пред него, пр. актьор, суфльор, дубльор, режисьор; ансамбъл, афиш, антракт, конферансие, шансон.
Названия, свързани с храни, хранителни продукти и ястия: те също лесно могат да се разграничат от турските, защото по начина на приготвянето им те са тръгнали от градските ресторанти към всекидневна употреба – от там навлизат и в българската кухня. Например: бульон, бисквит (по-рано е била от м.р., ‘два пъти препечен’), деликатес, десерт, драже, бонбон, желе, еклер (нем. – die Ecke), оранжада (оранж от фр. – ‘портокал’; питие от портокал), супа, меню, майонеза, лимонада (от лимон), коняк, конфитюр, карамел – това са неща, които не се приготвят традиционно в българската кухня, но са навлезли в нея.
Особено се различават от турските, като тематичен кръг, названията, свързани с облеклото: това е градско облекло (не сукман, сая, аба и пр.), пр. балтон, барета, бродерия, десен, велур, ботуш, бомбе, жакет, блуза, жарсе, жилетка, пелерина, деколте, воал, тафтá, фасон, плисе, ревю, крем (помада, козметика), одеколон (‘вода от гр. Кьолн’), тоалет, мода, костюм, маншет, манекен. Това са все думи, свързани с градския тип облекло, мода и т.н.
Обикновено когато търсят думи, свързани с военното дело, студентите се насочват към немския език, но немската терминология (думи) най-много тръгват и се разпространяват от френския – французите са били не по-малко воюващ народ. Основната лексика, свързана с военното дело, тръгва от френски. Разбира се, има и думи от немски и английски. Например: гарнизон, ескадрила, интендант, ешалон, залп, кавалерия, ескадрон, офанзива, манеж, сапьор, редут, парашут, трофей, траншея, манеж, кордон, комендант. Може би думите комендант и интендант по-назад етимологично са се появили от латински. Също от френски са думите капитан (англ. captain), каска, карабина, батальон, батарея, всички названия на военните подразделения; майор (англ. major).
Професии и качества, които са свързани също с градския начин на живот: букинист (‘лице, което събира, подрежда, предлага, търси книги, любител е на хубави книги; той е повече от книжар и повече от антиквар’), белетрист, бохем, бракониер, кавалер, гримьор, дилетант, деспот, доайен, гувернантка, паж, премиер (от prima), пасажер, шеф, шампион, мародер, марионетка (първото й значение е ‘кукла за куклен театър’; ние познаваме тази дума с преносното й значение ‘лице, което изпълнява нечия воля безпрекословно’).
С изкуство и култура са свързани думи като: журнал (списание; от там – журналист), балада, етюд, жанр, жаргон, декадент, водевил, сюжет, сонет, сеанс, репортер, репортаж, шаблон, фарс, мемоари (pl. tantum), куплет, серенада, роял.
Интересни са прилагателните, които в български език (някои от тях) са запазени с френското си звучене, без да са адаптирани, а други са адаптирани чрез суфикса -ен, пр. елеганс – елегантен; галантен, глобален, брутален, ефикасен, бомбастичен, задкулисен; запазено е наречието демоде – от там и прил. демодиран; дискретен, сантиментален (също сантимент(и) – строго книжовна дума).
Френската лексика е обогатила лексикалния състав на българския език, защото тя минава по културен, книжовен път и почти никоя от изброените думи няма българско съответствие. Тя отразява нови понятия – пр. супата не е чорба; сакото не е елек; палтото не е аба; баретата не е калпак; отразява нови предмети, които са навлезли в бита, нови отношения, качества, които са свързани с душевния и интелектуалния живот, театралното дело (пр. кулиси, задкулисен).
§. Думи, заети от немски език
По същия начин, по пътя на културното влияние, са преминали и редица немски думи. Немските думи също са навлезли само по книжовен път и тук няма друг език посредник, както е руският за френските думи, защото от немски сме взели най-много съществителни имена, които назовават конкретни предмети, свързани с техниката, с бита, с научното дело и които са заети заедно със съответните предмети (най-вече техническата терминология).
С материалната и с производствената дейност, с названия на оръдия на труда, са свързани съществителни като екер (на немски ек е ‘ъгъл’; екери са ъгловите тераси / балкони, стени на къща) – този начин на строителство е бил възприет от немски. Думата кран (за вдигане на тежести – заета от руски; има омонимия между кран и чешма, от холандски през руски); райбер (за затваряне на врата); думата багер; бормашина (от нем. die Maschine – ‘съоръжение, устройство’, bohren – ‘дълбая’; бормашината е автоматизиран свредел с метален, здрав връх, който пробива); винтил (‘отвор, от който се изпуска въздух’) – от там вентилатор (лат.); шперц, щендер (der Ständerр ‘закачалка’), папка (das Papier – ‘папка от твърд картон’), винтел, ордер, щекер, щепсел, фасунга, шнур, шалтер. Много от тези думи (щекер, шалтер, райбер) завършват на -ер, характерен немски суфикс за nomina instrumenti (предмети с определено предназначение).
От немски сме заели части на предмети: мундщук (der Mund – ‘уста’, das Stück– ‘парче, елемент’; мундщук е този елемент от духовия инструмент, който се слага в устата); клавир (пиано), клапа, клапа, бленда (blenden – ‘заслепявам’), циферблат (das Zifferblatt, от die Ziffer – ‘цифра’, das Blatt – ‘листо’, die Platte – ‘плоскост, повърхност’), шайба, шина, лупа, цигла, борд (‘платформа на кораб’; борд на директорите – пренесено в английски, означава ‘събрание, на което всички директори са равнопоставени’, както при кръглата маса – всички имат еднакво право на глас и нямат право на вето); бакембард (der Backenbart – от Back, ‘брада’).
Названия на химически елементи и вещества: туш (при рисуването), фурнир, шлак, шперплат, цинк, холцфрай (holzfrei – от frei, ‘свободен от’; означава хартия, която не е произведена от дърво, а от друго растение); кварц, кобалт, бисмут, гланц, грунд (der Grund – ‘основа’), глазура.
Названия на облекла: камбар(?) (вълнен плат), кител (официална горна дреха на военен), кант, пантоф (der Pantoffel), винтяга (не се употребява, заменена е от яке, шлифер; това е горна дреха от непропусклива материя, която не топли, но пази от вятър; der Wind – ‘вятър’); бархет, яке, анцуг (‘костюм въобще’), лоден, шушон.
Храни: шол, щрудел (в българския език думата е разширила значението си: щрудел е ‘тестено изделие, непременно с ябълки’); шницел (от schneiden – ‘режа’), шунка (der Schinken – ‘сланина’; шунката е колбас), кренвирш (смляно месо), вурст (вид месо), пастет, вермут (вино с пелин), вафла (die Waffel), грис.
Названия на професии: шлосер, шафер, херцог, фелдшер, лоцман, келнер, капелмайстор, камердинер, тапицер, бригадир, бюргер, гросмайстор и др.
§. Думи, заети от италиански език
От италиански произход думите са малко, но лесно се помнят, защото са обособени тематично. Голяма част от думите са свързани с певческото изкуство: легато, кресчендо, квартет, концерт, кантата, капричио – всички, които са свързани с музика, музикални термини; темпо, терца, опера, тенор, сопрано, модерато, мандолина, лира, виола, флигорна, трио, квинтет, квартет и т.н.
С банковото дело са свързани думи като: капаро, валута, касиер, инкасо, инкасирам, полица, банка, борса, бруто, нето, квитанция, ресто, салдо.
§. Думи, заети от английски език
В момента продължава навлизането на голяма част думи от английски, при това в американския му вариант, които са тематично свързани с обществения и културния живот. Например: гангстер, чек, коктейл, клуб, диспечер, стюардеса, стюард, филм, джаз, интервю, бридж; сред тях и нови, като: бизнес, интернет, сайт (свързани с компютърното дело).
В спорта по-голямата част от специфичните названия – не само названията на видовете спорт, но и по-тесните термини, са английски. Например: волейбол, крос, тенис, баскетбол, бокс, гол, хокей, рефер, нокаут, мач; самата дума спорт; спринт, спортсменски (прояви).
§. Международна (интернационална) лексика
Във всички европейски езици се използва един голям пласт лексика, наречена международна, която се отличава с общност и задължителност, която не се превежда, а само се адаптира към славянските и неславянски езици. Тази лексика води началото си от класическите езици – главно гръцки и латински – и представлява основна част на научната терминология, което дава възможност лесно да се разбира и да се чете научна литература. Например: думи като симпозиум, митология, динамика, департамент, буржоазия (тръгва от фр., а в немски дори се изписва както на фр.ез.); дидактика, логика – названията на всички научни дисциплини; биология, биолог, физика, дилетант, кибернетика, дентист (стоматолог; dent – ‘зъб’) и пр. Всички медицински названия (термини) са латински.
СТИЛИСТИЧНО РАЗСЛОЕНИЕ НА РЕЧНИКОВИЯ СЪСТАВ
Тук ще се разгледат само речникови особености на стиловете, защото след 2 години по програма за специалност Българска филология се предвижда изучаване на Стилистика в езиковедския смисъл (не в смисъла на художествена литература) и тогава ще се разгледат всички средства, които характеризират отделните стилове.
Знае се, че с думите не само изразяваме мисли (комуникативна / називна функция на думите), но с тях се съобщава и отношението на говорещия. Говорещият може да изрази различни нюанси, да предизвика различно реагиране у слушателите при изказване на една и съща мисъл. Ако сравним изразите студентите ще положат изпит по Лексикология; студентите ще се явят на изпит по Лексикология и студентите ще държат изпита по Лексикология – съобщението е едно и също, но полагам изпити е израз, характерен за административния стил; явявам се на изпити е по-разговорно, държа изпит е съвсем разговорно. Не може да се напише в Молба “Г-н Декан, разрешете ми да държа изпит”; ще бъде “Г-н Декан, разрешете ми да положа изпит по...”, “разрешете ми да запиша втора специалност... положил съм изпитите си с успех...”. Когато съобщение е на по-нисък стил, то може да гласи: “студентите ще се явят на изпит на 15.”, но не може да се напише “ще държат изпит на 15.”. Между тези изрази няма смислова разлика, но има стилистична. Мога да кажа “положих успешно изпитите си” и да подам Молба за втора специалност; мога да кажа “издържах успешно изпитите си”, но “взех изпитите си” е разговорно. По-рано студентите са казвали “избих го” (т.е. взех изпита; стар израз).
Надписът “Тук не се пуши” е неутрален; “Пушенето забранено” е по-категорично, а един кратък надпис “Не пуши” вече е категорична забрана. По същия начин: “Влизането забранено”, “Не влизай” (по вратите на болниците). В някои заведения се срещат и някои по-изискани надписи, като напр. “Културният човек не пуши. За останалите е забранено.” – “останалите” са едновременно и пушачи, и некултурни. В един голям магазин, надпис на вратата: “Българино, не ме гледай, затвори ме” (за хората, които не затварят вратата). Една и съща мисъл може да се изрази по различни начини. Тези примери показват, че думите имат не само понятийно съдържание, но те съдържат и конотационни значения, съдържат допълнителни нюанси, които може да се проявят при някои думи в контекста, пр. “не ме гледай” е израз, с който можем да се обърнем към човек, с когото разговаряме; когато обаче надписът е от името на вратата (“Българино, не ме гледай...”), тогава се постига един хумористичен ефект. По телевизията наскоро показаха надписи на изхода на София: “СОФИЯ. Сбогом, селяни, не се връщайте”. Обикновено се пише “Добре дошли в София”, но тук виждаме “Сбогом, не се връщайте”. В София всеки от някъде е дошъл, софиянците преди са били централните шопи. Има думи, които получават определена конотация, когато се свържат с контекст. Например: давам път на някого означава едно, но давам му пътя означава “изгонвам го, разделям се с него” – добавянето на едно местоимение (му) вече променя целия контекст. Някои думи получават стилистичната си окраска в контекста. Тези съчетания, фрази, се разглеждат по-широко в стилистиката; освен това съществуват думи, които сами по себе си носят конотация най-често за неодобрителност; думи, които са обидни, които имат стилистична натовареност, дори когато се употребят самостоятелност. Това са стилистично натоварени думи.
Нито един език обаче, нито в един диалект, нито в едно съчинение, не могат да се употребят само стилистично маркирани думи. Те получават своята оцветеност на фона на неутралната лексика. Терминът “неутрална лексика” не е много сполучлив, но това е лексиката, която сама за себе си не изразява отношение. Например: съюзите и, на, пред, из и т.н. Ако поставим съюза па вм. съюза и, пр. “Вървели, вървели, па спрели.” – това па вече придава разговорен характер. Не можем да кажем “Написах писмото на компютъра, набрах заявлението, па го изпратих.” Съюзът па със значение “и” създава разговорен характер на израза, пр. “Напили се, па после се сбили.” – той носи в себе си разговорност. Други думи получават окраската си в текста. Това са преносните значения на думите, сравненията, образните думи – тях най-вече срещаме в художествената литература. В зависимост от адресата, от извънезиковата ситуация, човек решава каква лексика да избере. Тук е и необходимостта да се познава словното богатство на езика, за да може човек да избира. Избира се от наличното: ако човек знае само една дума, ще употребява само нея, езикът ще бъде беден и еднообразен, затова трябва да се познава словното богатство.
§. Функционални стилове в лексиката
В българската лексикология и стилистика са обособени няколко сфери на употреба (функционални стилове), които може да се характеризират с избор на определена лексика.
1. Разговорен стил
Отделни речникови особености има т.нар. разговорен стил. Използва се и изразът “разговорна реч”, въпреки че това е плеонастично, защото разговор означава ‘произнасяне на реч (думи)’; все пак и “разговорна реч” като израз се употребява. Когато се използва терминът “реч”, той трябва да се противопостави на термина “език”. Езикът е система, дадена в граматиките, речниците, в знанията ни за него; речта е актуализираният (жив), употребеният, съобщеният език. Затова е по-добре да се говори за специални речникови особености, за характеристика на разговорния (стил).
В разговорния стил не се използва специализирана терминология, нито думи, които са специални, характерни за отделните научни области. Например: ако човек се разболее, казваме “Той има температура” – това не е достатъчно, защото живият човек [поначало] има някаква температура (без температура би бил труп, не може да живее); в случая се има предвид висока температура. Медицинският термин е фибрилен (от нем. ‘температура’), което означава ‘с висока температура’; летален изход означава ‘фатален изход’. Тези термини не се употребяват в разговорната реч.
Може да се употребяват диалектни думи, пр. седя вм. живея. Използват се в изрази като “Дъщеря ми седи в града” (т.е. живее там), “Синът ми седи в центъра на селото”, “седи в апартамент”; казвам се вм. наричам се, пр. “Как се казва вашето училище?”; хабер вм. известие; майтап вм. шега. Може да се използват умалителни съществителни, ласкателно-гальовни обръщения; може да се използват обидни думи, пр. хили се вм. смее се; стърчи вм. стои (“Какво стърчиш?”, ‘стоя прав’). Всичко това е възможно в разговорния стил.
Всеки от стиловете обаче се характеризира не с това какво може да се употреби (какви думи), а какво не може. В разговорния стил не се употребява научна терминология, сложни изречения. Никой от нас, ако разказва какво е правил или какво му е интересно да прави, няма да употреби деепричастия. Пример: “Като отивам на работа, ще си купя вестник.”, а не “Отивайки на работа, ще си купя вестник.”, “Влизайки в магазина, срещнах някого.” Деепричастията са типично книжовни форми. Журналистите много често ги употребяват неправилно; тези форми са характерни само за научния, за писмения език. Когато се записва пряка реч, тя може да носи атмосферата на разговорната реч.
2. Научен стил
Друг стил в лексиката е научният стил. Той се употребява, когато се разглеждат научни въпроси от специалисти. Филолозите могат да използват научен стил само помежду си, когато обсъждат филологически въпроси; ако се обсъждат филологически въпроси от филолози, при наличие на икономисти, трябва да се премине към разговорния стил.
Научният стил се характеризира с терминологичност (употреба на термини), специализираност, понятийна обобщеност (термините се дефинират в научни енциклопедии, те не може да се тълкуват по различни начини). Научният стил е строго диференциран; там не се използват много синоними – употребата на един термин трябва да е еднозначна, не се допускат много значения, не се допускат умалително-гальовни форми (филолозите може да обичат българския език, но не може да говорят за “думички” вм. думи, или “местоименийца” вм. местоимения, и т.н.). В научната литература няма умалително-гальовна лексика, няма негативно отношение (пр. “лексикологище” вм. лексикология).
Характерно е също, че термините се употребяват на равнището на неутрална лексика, напр. цитология (обща химия: ‘наука за клетката’), а букв. преведена, думата хистология означава ‘тъканознание’ (histo – ‘тъкан’, logos – ‘наука’).
В научния стил се използват по-често отглаголни съществителни, употребяват се названия за отвлечени понятия, пр. дифузност, делимост, членимост и др., които не се употребяват в разговорния стил; “Обобщавайки, стигаме до извода...” (деепричастни форми).
3. Художествен стил
Това е езикът на поезията и прозата, на художественото творчество, което поради своя широк обхват си служи с най-разнообразна лексика, като използва цялото речниково богатство на езика. В художествения стил (езика на художествените произведения) може да се употребят диалектни думи, емоционално обагрени думи, стари думи (архаизми); може да се употребят и термини, но не бива да се прекалява с тях. В езика на художествената литература се търси още една нова функция на думата: нейната образност, колоритност, иносказателност, преносна употреба – всичко това, с което не си служим в разговорната реч, защото езикът на художествената литература, вкл. лексиката, с която си служим, има за задача да окаже естетическо, емоционално въздействие върху слушателя; докато научният стил трябва да стигне до разума на човека, да разбере той написаното, то езикът на художествената литература трябва да стигне до емоция, до вътрешния мир на човека, душевното му равновесие – да го ядоса, да го зарадва, да го раздвои, да създаде у него образи, чувства, размисли и т.н. Затова художественият стил може би е с най-богати възможности да използва цялостно, разбира се умерено, езика с всичките му възможни средства, които създава. Тук вече опираме до таланта на писателя. Не може да се каже, че щом някой пише за селото, трябва да пише с диалектни думи; или пък, че щом пише за декласирани елементи, трябва да пише арго, жаргонни думи, неприлични и т.н. С каквото и да е съобразен художественият стил, той трябва да възпитава, да предизвиква художествено въздействие.
Най-често емоционалният ефект се постига чрез преносна употреба на думите. Художественият стил с лексиката си е хубав пример за това, че най-обикновени думи, които не са стилистично натоварени, в контекста се преосмислят и получават преносна употреба, образност, колоритност и т.н.
Няколко изречения от Йовков: “Слънцето току-що изгрява още е червено, без бляськ. След миг-два като че запалени стрели минават през сутрешния хлад и по купите и саплъците, по покривите на хамбарите и на дама пламва червена светлина, чиста, радостна. Също такава червена светлина гори и по върха на салкъма пред господарската къща.” (вж. разказа на Йовков "Сутрин при изгрев слънце" тук)
Ако някой ви каже, че нещо пламва, ще помислите, че има пожар, но и слънцето е червено; и неговите лъчи са като запалени стрели (преносна употреба). Думата дам е турска дума и означава ‘обор за едър добитък’; саплъци – ‘натрупана слама’; чиста и радостна светлина – светлината не може да бъде “радостна”, тя може да създава у човека радостно чувство; радостта е човешко преживяване, което тук е приписано на светлината. Също така червена светлина гори (преносно значение); салкъм е турска дума и означава ‘акация’.
По този начин в художествения стил се постига образност, живост на речта и добрите майстори се стараят, доколкото могат, да създадат образи. Човек трябва да успее визуално да си представи как изглежда изгревът на слънцето. Затова в художествените произведения авторите имат известна свобода, което обаче ги задължава да не прекаляват.
В “Шибил” има израз: “Не беше в хайдушките правила да се задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутина. Но Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не. (задявам е разговорна дума и означава ‘закачам’; газя – ‘тъпча’)” (вж. разказа на Йовков "Шибил" тук) По-нататък пише за Рада: “И какъв кураж! Очите му заблещяха весело, наду го на смях. (характерна за художествения стил е употребата на готови изрази: надува ме на смях означава ‘досмешава ме’) А тя му казва: “И тури нещо в устата си, та да ти не зашия и ума. Барем да го имаш! (барем, тур., разг., ‘поне’)”
Думата късмет също е турска, но сега по-рядко се употребява; младите хора казват “имам шанс”, “нямам шанс”.
4. Публицистичният стил
Този стил е близък до художествения, но днес оказва много силно влияние върху формирането на речта, върху разпространението на думите и т.н. Това е езикът на публицистиката, на медиите. Това е езикът, с който най-много се занимават всички и всеки има рецептата как да го прави.
Публицистичният стил се характеризира със специална лексика, която третира въпроси, свързани с обществено-политическия живот и журналистическата практика. Тази лексика се среща в пресата – списания, бюлетини, статии, дописки, доклади, предавания по радио и телевизия. Сега се говори за електронни медии (печат).
Публицистиката (журналистиката) се използва във всички средства за съобщение. В лексикално отношение този стил също е много богат, както на художествената литература, но тук трябва да се намери мярката, защото целта на художествената литература е да въздейства, а публицистичният стил също трябва да въздейства, но въздействието не бива да доминира над съобщението. Ако журналистът е добър, той ще съобщи факта и някак си имплицитно ще изрази своето отношение. Не може един факт да се съобщава във всички медии по един и същ начин, защото трябва да се внуши една идея. Именно това внушаване е нещото, което дразни: защо публицистът трябва да ми каже как да интерпретирам факта? Всеки слушател има собствено виждане и може да реши дали това е добро или зло, приемливо или неприемливо. Защо трябва, ако журналистът с нещо не е съгласен, да го съобщава многократно с негативното си отношение? Тук минава разликата между публицистика и художествен стил.
Използват се много клишета, готови изрази (по-рано са били изрази като: провеждам мероприятие, отправям призив, отчитам резултат, откликвам, широк отзвук, широко приложение, призив, братски отношения, топъл прием и т.н.). Сега се казва, че тези клишета вече се избягват или не се употребяват, но сега има други: приватизация, брокер, брокерска къща, рефинансиране, пирамиди (по-рано), организирана престъпност, благотворителност (смята се, че ако човек е истински благотворител, той дава нещо, без да го съобщава), спонсор, донор, фондация, кредит, диалогичност, прозрачност, “Благодаря ви, че бяхте с нас” (изрази на журналисти след двучасово говорене).
В тази лексика също има много чужди думи, разбрани и неразбрани. Изказване на спортист: “Така са класифицирани резултатите...” (вм. класирани).
5. Административен стил
Този стил е на изчезване; пр. подавам молба, получавам подпис, влизам в сила, изтича срок, входящ номер, изходящ номер. Този стил се забравя. Сега са малко хората, които могат да напишат правилно една Молба, но затова пък във всички държавни учреждения, в банките също, дават готови бланки, които само се попълват. Там няма нужда да се измислят изречения, човек е улеснен. Все по-малко са хората, които могат да напишат сами Молба, или да направят разлика между Молба и Заявление
Няма коментари:
Публикуване на коментар