Култ към личността

„Култ към личността“ възниква, когато даден индивид използва масмедиите, пропаганда или други методи, за да създаде идеализиран или героичен публичен образ, често чрез безвъпросно ласкателство и венцехваление. [1] Култовете към личността са обикновено асоциирани с диктаторските режими. Социологът Макс Вебер развива трипартитната класификация на властта, като култът към личността според Вебер е паралелен на това, което той нарича „харизматична власт“.
Исторически това е израз, утвърдил се в епохата на Студената война, благодарение на Никита Хрушчов и неговия доклад пред КПСС от 25 февруари 1956 година. Във въпросния документ съветският лидер разобличава Сталиновите престъпления спрямо народа и Партията, като го обвинява главно в това, че се е самозабравил и приживе, със средствата на властта си, се е превърнал в идол за масите, концентрирайки всички обществени структури около собственото си его. Характерно е, че изразът „култ към личността на Сталин“ не се употребява, а само „култ към личността“.
„Култът към личността придоби чудовищни размери главно поради факта, че Сталин всячески поощряваше възвеличаването на своята персона... Една от най-характерните прояви на самовъзхвала и отсъствие на елементарна скромност у Сталин бе неговата "Кратка биография", излязла през 1948 година. Тази книга е образец за обожествяването на човек, превръщането му в непогрешим мъдрец, най-велик вожд и несравним пълководец на всички времена и народи“, казва Хрушчов, като се аргументира със схващанията на Маркс и Енгелс относно култа към личността.
„Великите водачи“ са феномен, свързан с тоталитарните режими. За тях са характерни неограничена политическа и военна власт, и усилена пропагандна дейност в тяхна полза (портрети с лика им, паметници, банкноти, медали и всякакви други почти религиозни изрази на преданост). „Великите водачи“ се титлуват „Вожд и учител“ „Баща на народите“ „Баща на нацията“ и подобни. Освен Сталин, обект на подобно отношение стават диктатори като Хитлер, Ким Ир Сен, Кемал Ататюрк, Йосип Броз Тито и Мао Дзедун. В нацистка Германия Хитлер е фюрер (нем. Führer), във фашистка Италия Мусолини е дуче (итал. Duce), във франкистка Испания Франко е каудильо (исп. Caudillo) - все думи за „водач“, „лидер“.
В България комунистическият лидер, „Вожда и учителя на българския народ“ Георги Димитров представлява подобен пример. След смъртта му неговото балсамирано тяло се съхранява в мавзолей до 90-те години на 20 век. Град Димитровград носи неговото име, Перник е временно прекръстен на Димитрово по същата причина. Връх Мусала и град Варна също са прекръщавани - на Сталин - за известни периоди от време.
Сходни култове, но подчинени на този към Димитров, съществуват и спрямо Димитър Благоев и Васил Коларов. Те често са изобразявани заедно на плакати. Благоевград носи и до днес името на Благоев, а през периода 1950 - 1966 г. град Шумен се е казвал Коларовград. След смъртта на Димитров и Коларов има опити за налагане на култ и към личността на Вълко Червенков.
Следвайки политиката на КПСС, култът към личността е отречен на Априлския пленум през 1956 г. Въпреки това, впоследствие се развиват многобройни, макар и по-умерените форми на култ към личностите от семейството на Тодор Живков, държавен и партиен ръководител от въпросната година до промените през 1989-а. Особено любопитни са не толкова тези, посветени на него и съпругата му Мара Малеева, колкото свързаните с дъщеря им, Людмила Живкова. Образът, който тя гради, е на просветената и културна водачка на нацията - неслучайно Националният дворец на културата и Националната галерия за чуждестранно изкуство в София са наречени с нейното име.