ЕКВАДОР - ОТ АДА НА ДРУГИТЕ ДО РАЯ НА САМОТНИЯ ВРЪХ

Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер. © Дони Калчева Питат ли ме кое е първото ми впечатление от Еквадор, тамо аз ще отговоря – вулканът Котопакси в залеза, докато кацаме. Появи се само за миг, блесна над облаците и изчезна. Магия! Миг по-късно пробихме пелената и Андите около столицата Кито се разкриха с целия си драматизъм. Различното в Южна Америка ни посреща още от летището. Стотици хора нетърпеливо чакат близките си, които пристигат от Европа, и изразяват радостта си искрено и прекалено бурно. Става ми топло. В този момент ми се иска да има кой да посрещне и нас така. Всичко обаче още от първия ден се случва много бързо – полет, хотел, полет, сън, полет... и ето че една седмица по-късно, след завръщането си от островите Галапагос, се озоваваме в Гуаякил, втория по големина град в Еквадор. Гуаякил е отправна точка за повечето интересни места в Еквадор, до които се стига със самолет или с автобус. Още с кацането знам, че имам цел – да го напусна по-бързо. Бетонът се е лял навсякъде по устието на река Гуая, която тече мътна и неприветлива в края на сухия сезон. Мръсотията е навсякъде. Помъкваме багажа към такситата, които се опитват да ни поискат около десет пъти повече от обичайната цена до автогарата. Махаме на градските рейсове. Никой не спира, ако не махаш. Тръгват, преди да си се качил. Карат като полудели, както всички на пътя. Автогарата ври от камиони, таксита, коли, автобуси, тела. Всичко е единна маса, излъчваща хиляди миризми и звуци. Иска ми се за момент сетивата ми да спрат да работят. Отвсякъде ни предлагат месо, плодове, билети, шалове, всичко, което би могло да се продаде. Масата ни повлича и изплюва в автобуса за Куенка, който потегля толкова рязко, че даже нямаме време да си поемем дъх. Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер. Петте часа минават като сън – двете части на "Отмъстителят" дънят от малък телевизор и взимат надмощие над красотата на Андите. Пътят е тесен и се вие до над 3500 метра надморска височина. На моменти изглежда, че задната гума стърчи в пропастта, която е досами пътя и е дълбока, много дълбока. Мантинели почти не виждам. Непрекъснато слизат и се качват хора - повечето, за да се опитат да продадат нещо, а не защото са се запътили нанякъде. Скоро се стъмва и се опитвам да се абстрахирам от мисълта за пропастта до мен, от продавачите и от 20-30-годишните миризми, напластени в автобуса. Опитвам се да мисля за топла храна, за споделени мигове с приятели, но Отмъстителят бди и виковете му прекъсват всяка наченка на мозъчна дейност. В Куенка скоростта на всичко се забавя. Куенка е град, защитен от ЮНЕСКО, и има защо. На всеки ъгъл има църква, сградите са красиви, някои дори величествени, личи и доста мисъл при планирането на града. Кипи предколедна еуфория и е пълно с хора. Въпреки че животът не е по-различен от този в Гуаякил, самият град излъчва малко повече уют. Всички местни хора са с панамски шапки, които се правят около Куенка, но погрешно са кръстени на другата държава, през която в миналото са изнасяни за Европа. Не се сдържам и се сдобивам с една от мил 80-годишен шапкар, който е ням, но се разбираме чудесно. Показва ми албум с картички и снимки, изпратени от хора от всички краища на света, които носят неговите шапки. Много е горд с работата си и с отношението си прави покупката ми много специална. Тук откриваме, че евтините хотели са доста по-добра алтернатива на хостелите, ако искаме от време на време да се къпем с нещо като топла вода и чаршафите да са сменяни някога. С липсата на ток по три-четири часа на ден се примиряваме моментално. Нямаме избор, така е в цялата страна. Правителството взима крути мерки за намаляване на разхода на енергия и дори убеждава хората, че това е за доброто на планетата. Не печелят много симпатизанти за екокаузата, но пестят от държавния бюджет. В Куенка се насищаме на архитектура и целенасочено почваме да търсим алтернативни места сред природата. Отиваме в Хима, където според пътеводителя за Еквадор има "облачни гори" - гигантска защитена територия, собственост на жителите на града, с много орхидеи, бромелии и папрати, очилати мечки... В градчето никой не е чувал за подобно нещо. След около час намираме човек, който познава друг, който може би знае нещо. Промъкваме се в полуразрушена къща и намираме мъж, който говори испански с доста силен кечуа акцент. Горите са на час от града с кола, но той успява да ни намери превоз. Докато се мятаме из джипа като картофи, а шофьорът ни се забавлява по черния път, ни разказва как по-голямата част от гората вече е унищожена въпреки опитите на хората да я запазят. Пред нас пробягва елен... и миг след това сянката на короните ни поглъща. Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер. Дърветата се протягат като хищници над главите ни. Движим се сред невероятни колонии от растения, които се губят в мъглата. Когато излизаме от облаците, осъзнаваме за какво е разказвал водачът ни. Пред нас се откриват величествено Андите, но гора почти няма. Всичко е пасища и ниви, само по най-стръмните места остатъци от гори тъмнеят като малки острови. Тъмнеят и свлачищата, причинени от обезлесяването. Водачът ни в гората изчаква заедно с нас автобуса, с който трябва да се върнем, и ни моли да помогнем на гората му. Не знае какво да направи, а не знаем как да му помогнем. Консервационният проект е свършил преди години и никой не го продължава. Бъдещето на гората е обвито в облаци, като самата нея. Следващият ден е слънчев. За националния парк Кахас няма заплаха. Изумрудени езера светят високо в планината, сгушени в драматични разломи. Езерата са над 270, някои са огромни, други са скрити в тревата парамо, основният растителен вид в тази високопланинска екосистема с над 150 вида птици, включително и най-голямото колибри в света. Губим пътеката, но намираме езера, до които няма път, където времето се измерва само с птичи песни и плясъка на водата в брега. Тревата свети в сребристо, но ходенето през нея се оказва сериозно приключение, защото е остра и крие доста бодливи растения. Над 4000 метра надморска височина кислородът е лукс и въпреки че не ни хваща височинна болест, слизаме леко замаяни. Ламите край пътя не могат да разберат опиянението от прекарания ден. Поемаме към другата голяма цел, която сме си поставили – град Тена на ръба на амазонската джунгла. Пътуването с автобуси в Еквадор е трудно за описване. Трябва да се изживее - но не повече от един-два пъти. Още с напускането на Куенка Отмъстителят от предишния автобус започва да ми липсва. Седя на най-предната седалка. Непрекъснато се качват пътници, които слагат багажа си върху мен, някои почти сядат в скута ми, държа бебетата на правостоящи жени, държа кошници с марули, кученца. После седя на най-задната седалка, между две многочленни семейства с купища деца. Радвам се на откритието мокри кърпички, докато ги подавам заедно с пликчетата за повръщане на дечурлигата вляво. Пликчетата, обилно напълнени, политат през и по прозорците. Всички са отворени, заради миризмата. Събличам всички възможни дрехи, за да завия едно 20-дневно бебе, защото майка му не може да се изправи, за да вземе шала си – просто няма къде да стъпи. Отпред кучета и деца също се освобождават по всякакъв начин от стомашното си съдържание. Възрастните не им обръщат особено внимание, само изхвърлят всички боклуци от рейсовете през прозорците, дори учат децата си да го правят. Табели "Не хвърляйте боклуци" има на всеки километър, но изглеждат сюрреалистично сред купищата отпадъци покрай пътищата. На последната спирка преди Тена автобусът се чупи и прекарваме два часа, като наблюдаваме как десетина мъже дават разнообразни и не особено смислени съвети на лежащия отдолу шофьор. През това време нахлуват продавачите на чудодейни лекарства с дебели папки със снимки на увредени вътрешности, които набутват в лицата ни, и продавачите на храна с шишчета в ръка, на които са забучени разнообразни и трудни за идентифициране части от животни, напомнящи за снимки в учебници по клинична патология. Идва ми много. Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер. Разбираемо е, че след подобно пътуване всяко място под слънцето ми се струва като късче от рая, дори Тена. Градът е бетонен и мръсен – нищо изненадващо за еквадорско населено място. Причината да сме тук е друга – околностите му. Хубавото в Тена е местоположението му сред най-интересните реки в Горния Амазонски басейн, събирателен център на всички, които обичат водата. Още на следващия ден с моторно кану обикаляме долната част на река Мисауи и посещаваме спасителен център за диви животни. На третия ден пък се запознавам с Бен. Бен е кечуа, но не прилича на местните хора. Работи като каяк и рафтинг инструктор и прави следващите ми три дни невероятни. Разбира от работата си и полага неимоверни усилия да подобри жалките ми умения да карам каяк в бърза вода. Говорим си много, най-вече за туристите, които идват да гледат как живеят местните индианци в затворените общности, които не искат да се приобщят към "западната култура". Казвам му, че не мога да гледам хората, както гледам животните в зоопарка. Той ме разбира добре. Пускаме заедно река Тена, която е спокойна и тече през множество селца. Коледа е и хората са излезли край реката. Всички се познават и спираме на всеки 200-300 метра, за да си побъбрим с местните. Трудно е да им обясним защо се мъчим в тези "легени" и започвам да се чувствам така, все едно аз съм животинката в зоопарка, която всички гледат. Последният автобус ни отвежда обратно в относително чистия и много красив център на Кито. Имаме само един ден до полета, но не мога да се отърва от спомена за Котопакси. Оставям спътниците ми да скитат из града и поемам на еднодневна екскурзия до вулкана. Самият връх е един от няколкото около столицата, които са високи над 5500 метра. Котопакси е 5897 метра, но без катерачна екипировка се стига само до началото на глетчера под самия връх – около 5020 метра надморска височина. Преходът от паркинга е само три часа, но ме изтощава. Дошла съм от 500 метра надморска височина и не съм се аклиматизирала. Още по средата ме заболява главата, започва да ми се вие свят и всяка крачка е мъчение. Гледката от върха е пречистваща, но планината ми я подарява само за миг преди началото на снежната буря. Около мен мирише на озон и гърми. Слизам възможно най-бързо. Една лисица подава глава от дупката си и светкавично се прибира. На следващия ден вулканът ще ми подари и последния спомен от Еквадор, докато треперя в самолета от треска, причинена от височинната ми болест. Вулканът проблясва над облаците за сбогом, а аз потъвам в сън. Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.