АТАКАТА СРЕЩУ РЕПУБЛИКА ЕКВАДОР. КАКВО СТАВА В ЛОНДОН И ЗАЩО?

от Серджо ди Кори Модилиани
превод Даниела Пенкова

Сега ще говорим за геополитика и за свободната информация в мрежата.

Всичко, случващо се днес, технически (в смисъл „политически”) започва на 12 декември 2008 г. Според някои, започва през септември същата година. Но бяха нужни 4 години преди вълната да удари Европа и САЩ.

Може би е по-добре да започнем от самото начало, за да обясним случващото се.
Всъщност е по-добре да започнем от края.
С някой конкретен въпрос, който – доста е възможно – малко хора в Европа си задават.

Имам предвид случая с Джулиан Асанж, Уикилийкс и Република Еквадор.
Защо случаят избухна днес?
Защо Джулиан Асанж избра една малка, тиха южноамериканска държавица с почти никакво значение?
Как така короната на британската империя побесня и бе ошамаросана пред целия свят от някакъв си г-н Патино, външен министър на Еквадор, според европейците и американците един истински Господин Никой, позволил си да отговори на световния суперелит (тоест на Foreign Office на Нейно Величество) по начин, който допреди 5 години би предизвикал само насмешка със съжаление и презрение, а днес ги принуждава да се отдръпнат и извинят пред целия свят?

Защо Еквадор? И защо сега?

Всичко бе предвидимо и повече от ясно.

Да уточня: бе ясно за целия американски континент, за Австралия, Нова Зеландия, Дания, скандинавските страни. Но Европа и Вашингтон мислеха, че светът е същият като преди 10 години. Защото Европа – и, естествено, Италия – е 100%  евроцентристка (1), живее под постоянни медийни полудиктаторски бомбардировки, няма никаква представа какво се случва в останалия свят, но – и това е най-важното – мисли още като в 1812 година, тоест: „ако Европа се срине, ще се срине целият свят; ако еврото се срине и Европа се разпадне, ще изчезне световната цивилизация” и продължава с колониалното си мислене. Но в света съвсем не е така. В Италия, например, никой не знае за битката (която скоро ще се превърне в открит бой) между Бразилия и ООН, зле водена от Кристин Лагард, президентката на Международния валутен фонд, относно една формална, банална, почти глупава концепция, но която би могла да има огромни психо-символични последствия: Италия официално е изпаднала. Вече не е осмата сила в света, а девета. Подмината е от Бразилия. Затова на следващата среща на групата Г8 Италия няма да бъде поканена, а ще отиде Бразилия. Оттук и решението да се премахне Г8 и да бъде превърната в Г10. Хванали са се за гърлата.

Първата Истинска новина (за който иска да получи истинска информация за истинския свят) е следната:

Европа, водена от Англия и Германия, не може (не иска) да признае триумфа на кейнсианството (2) в южноамериканските държави и тяхната поява на историческата сцена като автономни политически герои. За Европа важи принципът „да си стоят у тях, да не ни притесняват и да ни благодарят, че сме ги оставили да преживяват, както правим с африканските държави. В противен случай там един след друг ще свършат като Кадафи”. В общи линии, идеята е тази.

В последните 40 дни от Южна Америка пристигнаха три силни отговора: а в Европа нищо не се каза. Най-малко за последния (най-важния) от 3-ти август, макар че бе излъчен директно от нюйоркското седалище на Международния валутен фонд. Никой не го излъчи в Европа, с изключение на Кралство Дания. И така, давайки си сметка, че съществува всеобща световна медийна цензура, и давайки си сметка, че ако телевизията не го излъчи, не се намира в интернет и по въпроса не пише нищо в Уикипедия, то това значи, че не съществува, Южна Америка избра възможно най-интелигентно следната световна медийна сцена: сърцето на олигархичния финансов сектор на планетата - лондонското Сити.

Сега, нека да пристъпим към фактите.

Джулиан Асанж на 15 юни 2012 г. разбира, че за него е свършено. Намира се в Лондон. Английските агенти ще го арестуват следващата седмица, ще го отведат в Стокхолм, където на летището няма да го посрещне полицията на Нейно Величество шведската кралица, а двама офицери от ЦРУ и един американски дипломат, които на базата на специални официални договори, подписани от двете страни, ще приложат „правото за военна опция в случай на деклариран военен конфликт”, твърдейки, че Джулиан Асанж „активно се е намесил” във войната НАТО-Ирак, докато войната е била в ход.

Ще го отведат директно в САЩ, в щата Тексас, където ще бъде изправен пред съд за терористичните си действия, и ще апелират за смъртна присъда на базата на закона Патриот акт. Асанж се консултира с групата си и взимат правилното решение след 3 дни трескава размяна на съобщения из цялата планета. „Отивай в посолството на Еквадор, пеша, с метрото, и остани там”. В 9 сутринта на 19 юни влиза в посолството на Еквадор. Никакви новини, никой не го знае. Групата му започва преговори с английските агенти в Лондон, с шведите в Стокхолм и с американските дипломати в Рио де Жанейро. Уговарят се: „да избегнем риска от атентати и да изчакаме да мине Олимпиадата, на 13-ти август ще може да замине за Южна Америка, ще направим всичко тихомълком, само да не се разчуе”. Неговите хора се съгласяват, но в същото време не вярват (и с право) на англо-американците. Разтичват се и правят два страхотни удара. Първият на 3-ти, вторият на 4-ти август.

На 3 август 2012 г., 16 месеца по-рано от очакваното, президентката на Република Аржентина Кристина Киршнер, се представя във филиала на Международния валутен фонд в Манхатън, акомпанирана от своя икономически министър и от външния министър на Еквадор, Патино, като представители на ALBA(акроним на Боливарския алианс на Америките) -  икономически съюз, включващ Еквадор, Боливия и Венецуела. Възползвайки се от случая, Киршнер се оставя да бъде фотографирана и заснета от телевизиите с един огромен плакат, на който е изобразен чек за 12 милиарда евро за Международния валутен фонд, с дата за осребряване 31 декември 2013 година, няколко часа по-рано издаден от аржентинското правителство.

„С тази вноска Република Аржентина доказа, че е способна да плати, че е отговорна и надеждна държава за всеки, желаещ да инвестира парите си. През 2003-та година обявихме фалит, но отказахме да поискаме изтриване на дълга: просто избрахме да обявим официално банкрут и поискахме 10-годишна отсрочка, за да върнем парите на всички, включително и лихвите. 10 дълги години живяхме в изолация. 10 дълги години протестирахме, оспорвахме и се борихме срещу решенията на Международния валутен фонд, който искаше да ни наложи рестриктивни икономически мерки, твърдейки, че това е единственият път. Ние последвахме един различен път, точно противоположния: този на кейнсианството, базиращо се върху социални разходи, върху честна и устойчива подкрепа за населението. И върху инвестиции в инфраструктурата, изследванията, иновациите, инвестирайки, вместо орязвайки бюджета. Разрешихме своите проблеми. Оправихме се. Не само. Днес сме способни да обявим плащането на последната вноска 16 месеца предварително. Идеите на Международния валутен фонд и на Световната банка по икономическите въпроси са грешни, неправилни. И тогава бяха такива, и сега. Който иска да работи, да създава работни места и богатство, е добре дошъл в Аржентина: ние сме нация, която доказа, че е надеждна, затова претендираме уважение и спазване на принципите и правилата от страна на всички, имайки предвид, че ние първи демонстрирахме, че спазваме международните закони...”

Веднага след това (15 минути по-късно) Киршнер представя официална жалба срещу Великобритания и САЩ пред СТО (Световната търговска организация), най-важната асоциация на планетата за търговски отношения, включвайки в жалбата и Международния валутен фонд, благодарение на файловете, предоставени от Уикилийкс, ще рече, от Асанж. Аржентина връща дълга си, но сега иска да й бъдат заплатени щетите. Със съответните лихви. „Искаха това, добре, получиха го. Време е да си платят”. Това е битка между Киршнер и Лагард. Двете Кристини се дуелират безпощадно от година. Благодарение (или по вина) на Асанж, чиято група държи всички записи от редица разговори между различни правителства на планетата, включващи САЩ, Великобритания, Италия, Германия, Ватикана, в които се говори предимно за икономика. Осама бин Ладен е изпратен в небитието и сега е заменен от Джон Мейнард Кейнс – той се е превърнал във враг номер едно на големите сили. В тези дълги записи се говори как да се поставят на колене южноамериканските икономики, как да им бъдат отнети енергийните ресурси, как да им се попречи да се съвземат и да се развиват, как да се попречи на техните правителства да следват кейнсиански икономически планове и да бъдат принудени да следват нарежданията на Международния валутен фонд, чиято единствена цел е да се наложи неоколониална политика в полза на Испания, Италия и Германия чрез английски капитали. Голяма част от файловете вече са публикувани в интернет. Голяма част са предоставени с удоволствие от Асанж на посланика във Великобритания на държавата Еквадор, която – все още говорим за случващото се на 3-ти август в Ню Йорк – напомня коя е и какво е направила.

По-точно, тя е първата страна от южноамериканския континент, и първата нация в света от 1948-ма година насам, приложила концепцията за „омразен дълг” (3) и по-точно „политически и технически отказ да върне на международната общност държавните си дългове, тъй като те са поети от предишните правителства чрез корупция, нарушаване на законите и нарушаване на конституцията”. На 12 декември 2008 г. новоизбраният президент на Еквадор Рафаел Кореа (БВП около 50 милиарда евро, 30 пъти по-малък от Италия) официално декларира в директно излъчване по телевизията на целия американски континент, че „изтрива националния дълг, считайки го за „омразен”, тъй като е неморален; създаден е в разрез с конституцията, подтискайки народа, чрез измама. Убеждават ни, че което е закон, тоест е легитимирано, значи е правилно. Не е така: от днес в земята на Еквадор важи новият конституционен принцип, според който само което е правилно за населението може да бъде закон”.
Дългът е 11 милиарда евро.  Международният валутен фонд изтрива Еквадор от списъка с цивилизованите нации: няма да получи никога повече каквато и да е помощ от никой. „Страната трябва да се изолира”, заявява Доминик Строс-Кан, тогава изпълнителен директор на валутния фонд. Страната е на колене. На другия ден Уго Чавес обявява официално, че ще даде своя принос, доставяйки гратис петрол и газ на Еквадор за 10 години. Четири часа по-късно бразилският президент Лула обявява по телевизията, че ще предостави гратис 100 тона дневно пшеница, ориз, соя и плодове за прехраната на населението, докато страната не си стъпи на краката. Вечерта Аржентина обявява, че ще предостави на Еквадор гратис 3% от своята продукция на телешко месо първо качество, за да гарантира количеството протеини за населението. На другата сутрин в Боливия Ево Моралес легализира националната продукция на растението кока и го обявява за колективно благо. Налага данък на производителите на листа от кока и предлага на Еквадор заем от 5 милиарда евро с нулева лихва, който да се върне за 10 години чрез 120 вноски. Два дни по-късно Еквадор подава официална жалба срещу Юнайтед фрут къмпани (Чикита) и Дел Монте за „робовладелчество и престъпления срещу човечеството”, национализира банановата индустрия (Еквадор е най-големият производител на банани в света) и лансира национален план за инвестиции в чистото био и екоземеделие. Десет дни по-късно, баварските Зелени, Зелените от Schleswig Holstein, в Италия Conad и в Дания Haagen Daaz, декларират интереса си за незабавно подписване на 10-годишни договори за изкупуване на произведените банани по официални финансови пътища и в евро-валута на Чикагската търговска борса.
На 20 декември 2008 г., реагирайки на зова за помощ на Юнайтед фрут къмпани, президентът Джордж Буш (с изтичащ мандат, но все още официално на власт до 17 януари 2009 г.) обявява „решението на Еквадор за нулево и криминално” и претендира за изключване на страната от ООН: „готови сме дори на военна намеса, за да защитим интересите на САЩ”. На следващата сутрин мощното адвокатско студио от Ню Йорк „Голдбърг и Голдбърг” представя защитна записка, твърдейки, че съществува юридически прецедент. Шест часа по-късно САЩ се предават и налагат на международната общност приемането и легитимирането на понятието за „омразен дълг”. Доказва се, че Юнайтед фрут къмпани е „мултинационална компания, систематично прилагаща политическа корупция” и е осъдена да заплати щети за 6 милиарда евро.

Обръщам внимание, че „юридическият прецедент” (до ден днешен неизвестен за повечето европейци) е с дата 4 януари 2003 г. и носи подписа на Джордж Буш. Да, точно. Случва се в Ирак, който тогава „технически” е американско владение, тъй като е окупиран от пехотинците и е с временно правителство, непризнато от ООН. Саддам Хюсеин е оставил заеми за 250 милиарда евро (от които 40 милиарда са към Италия, благодарение на маневрите на Тарак Азиз, вице на Саддам и човек на Опус дей, верен на Ватикана), който САЩ изтриват, използвайки концепцията за „омразен дълг” и по този начин създавайки исторически пресен прецедент.

Нюйоркските адвокати на Еквадор предлагат на американското правителство следния избор: или приемат и си замълчават, или ако се анулира решението на Еквадор, тогава се анулира и решението относно Ирак и американската хазна трябва веднага да върне на всички 250-те милиарда евро, включително с лихвите за 4 години. Обама, все още не встъпил в длъжност, но вече избран, задължава Буш да се откаже. Дебелата сметка на нюйоркските адвокати я плаща правителството на Бразилия.

Тогава се ражда модерната Южна Америка.

И легендата за Рафаел Кореа, избраният президент в Еквадор, расте и се разпространява. Не е местен селянин като Моралес, синдикалист като Лула, военен като Чавес. Съвсем различен е. Произлизащ от семейство на висшата карибска аристокрация, е католик- интелектуалец. Завършил икономика и планиране в Харвард, вярващ католик, се самоопределя като „християнин-социалист като Христос, винаги на страната на нуждаещите и страдащите”. Първото му официално действие се състои в замразяването на всички сметки на IOR в католическите банки в Кито, като сумата се насочва към една социална програма в помощ на най-бедните слоеве. Арестува цялата политическа класа от предходното правителство, която е изправена пред съда с редовен процес. Всички влизат в затвора със средни присъди от по 10 години при строг режим.

Конфискувано е богатството им, национализира се собствеността им и се преразпределя към екологичните земеделски кооперативи. Кореа изпраща писмо на папа Рацингер, и обявявайки се за „ винаги  покорен слуга на Негово Светейшество”   официално иска от Ватикана да изпраща в Еквадор само „религиозни с дълбока духовност и желаещи да помагат на нуждаещите се, избягвайки избягвайки търсещите да правят бизнес, които ще попаднат под ударите на Човешкия закон”.

Всичко това днес можем да го разкажем, благодарение на полудялото Външно министерство на Англия. Днес по цялата планета Земя се говори за Рафаел Кореа, за Еквадор, за „омразния дълг”, за новата Южна Америка, опълчила се срещу колониализма и робството на европейските и американските мултинационални корпорации.

В Италия го правя аз, надявайки се да бъда един от многото.

Дотук обяснихме „защо Еквадор”.

Един ясен сигнал, изпратен от групата на Асанж към тези, които искат да видят и да осъзнаят, че НяНА (Няма Никаква Алтернатива) е просто лъжа. Не е вярно, че няма никаква алтернатива. От 400 години, откакто европейците откриват богатите на калий банани, еквадорците живеят в бедност, експлоатация, мизерия, докато стотици години наред една група брутални олигарси богатее на техен гръб. Вече не е така. И никога вече няма да е така. Освен, ако не победят Мит Ромни, Марио Драги, Марио Монти, Дейвид Камерън и финансовата олигархия. Примерът на Еквадор е жив и може да бъде повторен във всяка африканска или азиатска нация в света.
Дори и в Европа.

Затова Джулиан Асанж избра Еквадор.

Но историята не свършва тук.

Решаващият удар срещу системата идва от една новина, разпространена (не случайно) на 4 август 2012 г. „Джулиан Асанж упълномощява испанския съдия Балдасар Гарсон, за да го представлява пред закона във всяка страна на планетата”.

Но кой е Гарсон?
Той е обществен враг номер едно на организираната престъпност.
Той е обществен враг номер едно на Опус дей.
Той е най-жестокият противник на Берлускони.
Той е безспорно най-опасният враг на световната банкова система.

Испанският съдия с 35-годишна практика и опит зад гърба си, е водил най-важните испански процеси през последните 25 години. Експерт по „медии и финанси” и най-вече експерт по проследяване на акции и финансови сделки, през 1993 г. излиза на международната сцена, представяйки жалба срещу Силвио Берлускони и Феделе Конфалониери (с искане да бъдат арестувани), заради аферите им с Телесинко, Пентафилм, Фининвест, Рете Италия и Ле синя, от които става ясно, че Пентафилм (съсобственост на Берлускони и Чеки Гори, тоест на десницата и левицата заедно) купува за 100 долара правата върху един филм от Колумбия Пикчърс например, продава ги за 500 долара на Телесинко, която ги препродава за 1000 на Рете Италия и накрая ги продава на Рай в 142 случая по три пъти: наRAI1, RAI2 и RAI3. Един и същи филм. Тоест RAI (ще рече - ние!) плаща правата на един филм 20 пъти над тяхната пазарна стойност и го купува 3 пъти, и в това са замесени всички партии. Когато в крайна сметка се стига до ядрото на тази история, Берлускони е министър-председател, затова Гарсон е спрян от Европейския съюз. Постига само половин победа. Затваря Телесинко и изпраща в затвора испанските й мениджъри. Но Берлускони през 2003 г.а пак се появява чрез Медиасет. Битката се подновява, Гарсон чака в засада. През 2006-та смята, че най-накрая е успял, но тогавашното италианско правителство (на Проди) помага на Берлускони да се измъкне.

През 2004 г. Гарсон започва разследване срещу папа Войтила и срещу управителите на ватиканската банка IOR в Испания и Аржентина, свързано с финансирането и подкрепата от страна на Ватикана на военните хунти на Пиночет и Видела в Южна Америка. През 2010 г. Гарсон отваря студио по международно право, посветено специално на дела, свързани с „медии и финанси” със седалище в Хага, Холандия. Той е съдията, завирал носа си в най-парещите случаи от медийната сфера на Европа през последните 20 години. Като официален адвокат на Асанж, съдия Гарсон има достъп до 145 000 файла в ръцете на Асанж, които все още не са публикувани. Вече обяви, че неговото студио е готово да подведе под отговорност различни държавни глави на западни държави пред Международния съд в Хага. Обвиненията ще бъдат „престъпления срещу човечеството, престъпления срещу личността”.

Битката продължава.
И е от основно значение преди всичко за бъдещето на свободата в интернет.

САЩ не крият, че искат смъртта му. Англичаните също.
Но ще имат доста проблеми, защото в същото време, въпреки че е твърде параноичен (и има пълното право да е такъв), Асанж успя да създаде група, разпръсната из цялата планета, която се занимава с контра-информация (истинска, не като италианската). Нейните членове са анонимни. Никой не знае кои са. Нямат сайт, който да ги идентифицира. Просто публикуват в мрежата данни, новини, информация, събития. После, който иска да види, знае къде да ги търси и който иска да разбере, разбира.

Когато температурата се покачва, всичко излиза на повърхността.
И тогава всички подскачат.
В Южна Америка го наричат „Английски танц”.
Да се надяваме само, че няма да има болезнени и кървави последствия.

Ето защо Асанж е в посолството на Еквадор.
Ето защо Гарсон го защитава.
Ето защо тази история за Южна Америка трябва да бъде разказана.
Ето защо Британската империя е полудяла и го иска мъртъв.
Защото Асанж има достъп до материали от директен източник.

И само фактът, че ги казва и разпространява, изкарва наяве картите на управляващите и напомня на хората, че живеем в Невидима Медийна Война.
Не знаят какво да направят, за да спрат това разпространение на информация за случващото се в света.
Досега нямаха никакви проблеми, затъпявайки и успивайки човечеството.
Но в случай, че то се събуди, властта ще изпадне в неудобно положение.

Уикилийкс не бива да се чете като жълто вестниче.
Не е такова.
Има хора, които, за да публикуват една информация от интернет клуб в Канбера, Богота или Сен Тропе, рискува кожата си.
Тези анонимни заслужават нашето уважение.
И освен това ни напомнят, че утре не можем да кажем „Ама ние не знаехме”.

Днес, който иска да знае, всичко му е поднесено. Стига да потърси.

Ако после, с цялото това Знание, един сърфиращ из нета, не направи нищо, е негов личен избор.
Което ще рече: докато не изгоним вонящата политическа класа, която не представлява нашите интереси, просто плямпаме напразно. Защото вече всички знаем как стоят нещата.

Не можем да се оплакваме и учудваме, че в Италия никой никога не е говорил за Еквадор, за Рафаел Кореа, за случващото се в Южна Америка, за страшната битка, която се води между аржентинската и бразилската президентки от една страна,  и Кристин Лагард и Меркел, от друга.

Защо се учудваме тогава, че англичаните искат да нападнат посолството на Еквадор в Лондон?
Не се е случвало дори и в най-горещите периоди на Студената война.

Какво казват в Южна Америка, когато някой попита, „ама какво става в Европа, какво се случва там?”
Вече навсякъде отговорът е един и същ: „В Европа спят. Не знаят, че животът съществува”.

(1)   Евроцентризмът е геополитическа доктрина, според която Европа е „центърът“ на света.Бел.прев.

(2)   Кейнсианство – икономическа доктрина от смесен тип. По името на създателя й Джон Мейнард Кейнс, английски икономист. Предвижда капиталистически начин на производство, придружен от силно държавно участие в икономиката с цел смекчаване на крайностите на капитализма. Предвижда социалистически тип образование, здравеопазване и социална политика, както и контрол върху основните отрасли на икономиката. Кейнсианството е икономическата доктрина, приложена в света след срива на чистата капиталистическа икономика през 30-те години и води до превръщането на западните държави в социални. От 70-те години кейнсианството бива постепенно измествано от неолиберализма – завръщане към доктрината на чистия капитализъм, която днес е основната икономическа доктрина в западните държави, както и в страните от бившия социалистически блок. За допълнителна информация, виж книгата „Шоковата доктрина” на Нейоми Клайн, изд. Изток-запад, 2011 г.бел.прев.

(3)   Омразен дълг - Три са нужните условия, за да може един дълг да се определи като „омразен“:1. Правителството трябва да е сключило дълга без знанието и одобрението на гражданите.2. Парите трябва да са използвани за дейности, от които гражданите не са се възползвали.3. Кредиторите трябва да са знаели за тази ситуация, но да не ги е интересувало. Допълнително по темата, виж документалния филм „Дългокрация” на адресhttp://www.dokumentalni.com/?p=1018 бел.прев.

източник: http://dokumentalni.blog.bg/politika/2012/08/25/atakata-sreshtu-republika-ekvador-kakvo-stava-v-london-i-zas.991977

ЕКВАДОР - ОТ АДА НА ДРУГИТЕ ДО РАЯ НА САМОТНИЯ ВРЪХ

Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер. © Дони Калчева Питат ли ме кое е първото ми впечатление от Еквадор, тамо аз ще отговоря – вулканът Котопакси в залеза, докато кацаме. Появи се само за миг, блесна над облаците и изчезна. Магия! Миг по-късно пробихме пелената и Андите около столицата Кито се разкриха с целия си драматизъм. Различното в Южна Америка ни посреща още от летището. Стотици хора нетърпеливо чакат близките си, които пристигат от Европа, и изразяват радостта си искрено и прекалено бурно. Става ми топло. В този момент ми се иска да има кой да посрещне и нас така. Всичко обаче още от първия ден се случва много бързо – полет, хотел, полет, сън, полет... и ето че една седмица по-късно, след завръщането си от островите Галапагос, се озоваваме в Гуаякил, втория по големина град в Еквадор. Гуаякил е отправна точка за повечето интересни места в Еквадор, до които се стига със самолет или с автобус. Още с кацането знам, че имам цел – да го напусна по-бързо. Бетонът се е лял навсякъде по устието на река Гуая, която тече мътна и неприветлива в края на сухия сезон. Мръсотията е навсякъде. Помъкваме багажа към такситата, които се опитват да ни поискат около десет пъти повече от обичайната цена до автогарата. Махаме на градските рейсове. Никой не спира, ако не махаш. Тръгват, преди да си се качил. Карат като полудели, както всички на пътя. Автогарата ври от камиони, таксита, коли, автобуси, тела. Всичко е единна маса, излъчваща хиляди миризми и звуци. Иска ми се за момент сетивата ми да спрат да работят. Отвсякъде ни предлагат месо, плодове, билети, шалове, всичко, което би могло да се продаде. Масата ни повлича и изплюва в автобуса за Куенка, който потегля толкова рязко, че даже нямаме време да си поемем дъх. Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер. Петте часа минават като сън – двете части на "Отмъстителят" дънят от малък телевизор и взимат надмощие над красотата на Андите. Пътят е тесен и се вие до над 3500 метра надморска височина. На моменти изглежда, че задната гума стърчи в пропастта, която е досами пътя и е дълбока, много дълбока. Мантинели почти не виждам. Непрекъснато слизат и се качват хора - повечето, за да се опитат да продадат нещо, а не защото са се запътили нанякъде. Скоро се стъмва и се опитвам да се абстрахирам от мисълта за пропастта до мен, от продавачите и от 20-30-годишните миризми, напластени в автобуса. Опитвам се да мисля за топла храна, за споделени мигове с приятели, но Отмъстителят бди и виковете му прекъсват всяка наченка на мозъчна дейност. В Куенка скоростта на всичко се забавя. Куенка е град, защитен от ЮНЕСКО, и има защо. На всеки ъгъл има църква, сградите са красиви, някои дори величествени, личи и доста мисъл при планирането на града. Кипи предколедна еуфория и е пълно с хора. Въпреки че животът не е по-различен от този в Гуаякил, самият град излъчва малко повече уют. Всички местни хора са с панамски шапки, които се правят около Куенка, но погрешно са кръстени на другата държава, през която в миналото са изнасяни за Европа. Не се сдържам и се сдобивам с една от мил 80-годишен шапкар, който е ням, но се разбираме чудесно. Показва ми албум с картички и снимки, изпратени от хора от всички краища на света, които носят неговите шапки. Много е горд с работата си и с отношението си прави покупката ми много специална. Тук откриваме, че евтините хотели са доста по-добра алтернатива на хостелите, ако искаме от време на време да се къпем с нещо като топла вода и чаршафите да са сменяни някога. С липсата на ток по три-четири часа на ден се примиряваме моментално. Нямаме избор, така е в цялата страна. Правителството взима крути мерки за намаляване на разхода на енергия и дори убеждава хората, че това е за доброто на планетата. Не печелят много симпатизанти за екокаузата, но пестят от държавния бюджет. В Куенка се насищаме на архитектура и целенасочено почваме да търсим алтернативни места сред природата. Отиваме в Хима, където според пътеводителя за Еквадор има "облачни гори" - гигантска защитена територия, собственост на жителите на града, с много орхидеи, бромелии и папрати, очилати мечки... В градчето никой не е чувал за подобно нещо. След около час намираме човек, който познава друг, който може би знае нещо. Промъкваме се в полуразрушена къща и намираме мъж, който говори испански с доста силен кечуа акцент. Горите са на час от града с кола, но той успява да ни намери превоз. Докато се мятаме из джипа като картофи, а шофьорът ни се забавлява по черния път, ни разказва как по-голямата част от гората вече е унищожена въпреки опитите на хората да я запазят. Пред нас пробягва елен... и миг след това сянката на короните ни поглъща. Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер. Дърветата се протягат като хищници над главите ни. Движим се сред невероятни колонии от растения, които се губят в мъглата. Когато излизаме от облаците, осъзнаваме за какво е разказвал водачът ни. Пред нас се откриват величествено Андите, но гора почти няма. Всичко е пасища и ниви, само по най-стръмните места остатъци от гори тъмнеят като малки острови. Тъмнеят и свлачищата, причинени от обезлесяването. Водачът ни в гората изчаква заедно с нас автобуса, с който трябва да се върнем, и ни моли да помогнем на гората му. Не знае какво да направи, а не знаем как да му помогнем. Консервационният проект е свършил преди години и никой не го продължава. Бъдещето на гората е обвито в облаци, като самата нея. Следващият ден е слънчев. За националния парк Кахас няма заплаха. Изумрудени езера светят високо в планината, сгушени в драматични разломи. Езерата са над 270, някои са огромни, други са скрити в тревата парамо, основният растителен вид в тази високопланинска екосистема с над 150 вида птици, включително и най-голямото колибри в света. Губим пътеката, но намираме езера, до които няма път, където времето се измерва само с птичи песни и плясъка на водата в брега. Тревата свети в сребристо, но ходенето през нея се оказва сериозно приключение, защото е остра и крие доста бодливи растения. Над 4000 метра надморска височина кислородът е лукс и въпреки че не ни хваща височинна болест, слизаме леко замаяни. Ламите край пътя не могат да разберат опиянението от прекарания ден. Поемаме към другата голяма цел, която сме си поставили – град Тена на ръба на амазонската джунгла. Пътуването с автобуси в Еквадор е трудно за описване. Трябва да се изживее - но не повече от един-два пъти. Още с напускането на Куенка Отмъстителят от предишния автобус започва да ми липсва. Седя на най-предната седалка. Непрекъснато се качват пътници, които слагат багажа си върху мен, някои почти сядат в скута ми, държа бебетата на правостоящи жени, държа кошници с марули, кученца. После седя на най-задната седалка, между две многочленни семейства с купища деца. Радвам се на откритието мокри кърпички, докато ги подавам заедно с пликчетата за повръщане на дечурлигата вляво. Пликчетата, обилно напълнени, политат през и по прозорците. Всички са отворени, заради миризмата. Събличам всички възможни дрехи, за да завия едно 20-дневно бебе, защото майка му не може да се изправи, за да вземе шала си – просто няма къде да стъпи. Отпред кучета и деца също се освобождават по всякакъв начин от стомашното си съдържание. Възрастните не им обръщат особено внимание, само изхвърлят всички боклуци от рейсовете през прозорците, дори учат децата си да го правят. Табели "Не хвърляйте боклуци" има на всеки километър, но изглеждат сюрреалистично сред купищата отпадъци покрай пътищата. На последната спирка преди Тена автобусът се чупи и прекарваме два часа, като наблюдаваме как десетина мъже дават разнообразни и не особено смислени съвети на лежащия отдолу шофьор. През това време нахлуват продавачите на чудодейни лекарства с дебели папки със снимки на увредени вътрешности, които набутват в лицата ни, и продавачите на храна с шишчета в ръка, на които са забучени разнообразни и трудни за идентифициране части от животни, напомнящи за снимки в учебници по клинична патология. Идва ми много. Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер. Разбираемо е, че след подобно пътуване всяко място под слънцето ми се струва като късче от рая, дори Тена. Градът е бетонен и мръсен – нищо изненадващо за еквадорско населено място. Причината да сме тук е друга – околностите му. Хубавото в Тена е местоположението му сред най-интересните реки в Горния Амазонски басейн, събирателен център на всички, които обичат водата. Още на следващия ден с моторно кану обикаляме долната част на река Мисауи и посещаваме спасителен център за диви животни. На третия ден пък се запознавам с Бен. Бен е кечуа, но не прилича на местните хора. Работи като каяк и рафтинг инструктор и прави следващите ми три дни невероятни. Разбира от работата си и полага неимоверни усилия да подобри жалките ми умения да карам каяк в бърза вода. Говорим си много, най-вече за туристите, които идват да гледат как живеят местните индианци в затворените общности, които не искат да се приобщят към "западната култура". Казвам му, че не мога да гледам хората, както гледам животните в зоопарка. Той ме разбира добре. Пускаме заедно река Тена, която е спокойна и тече през множество селца. Коледа е и хората са излезли край реката. Всички се познават и спираме на всеки 200-300 метра, за да си побъбрим с местните. Трудно е да им обясним защо се мъчим в тези "легени" и започвам да се чувствам така, все едно аз съм животинката в зоопарка, която всички гледат. Последният автобус ни отвежда обратно в относително чистия и много красив център на Кито. Имаме само един ден до полета, но не мога да се отърва от спомена за Котопакси. Оставям спътниците ми да скитат из града и поемам на еднодневна екскурзия до вулкана. Самият връх е един от няколкото около столицата, които са високи над 5500 метра. Котопакси е 5897 метра, но без катерачна екипировка се стига само до началото на глетчера под самия връх – около 5020 метра надморска височина. Преходът от паркинга е само три часа, но ме изтощава. Дошла съм от 500 метра надморска височина и не съм се аклиматизирала. Още по средата ме заболява главата, започва да ми се вие свят и всяка крачка е мъчение. Гледката от върха е пречистваща, но планината ми я подарява само за миг преди началото на снежната буря. Около мен мирише на озон и гърми. Слизам възможно най-бързо. Една лисица подава глава от дупката си и светкавично се прибира. На следващия ден вулканът ще ми подари и последния спомен от Еквадор, докато треперя в самолета от треска, причинена от височинната ми болест. Вулканът проблясва над облаците за сбогом, а аз потъвам в сън. Кликнете на картинката, за да я видите в пълен размер.