БЪЛГАРСКОТО ЕЗИЧЕСТВО - КАПИЩА, КУМИРИ И ЖРЕЦИ Анчо Калоянов

66
дивна гора Богданова, споменати в народните песни, стоят добре познати на някогашния средновековен българин езически култови средища.КУМИРИ. Думата "кумир" от алано-осетински е преминала в старобългарски език чрез посредничеството на прабългарите.
8
Най- ранната й поява е в Супрасълския сборник със значение 'идол', а от по- сетнешните паметници се среща в Беседа против богомилите и в Синодика на цар Борил. Докато Презвитер Козма повсеместно употребява "кумир", съставителят на Синодика при анатемата срещу иконоборците използва "идол", както е в гръцкия оригинал, а при друг случай превежда "идол" с "кумир" (същото място руският преводач превежда с "идол", въпреки че според М. Г. Попруженко е имал на разположение при превода от гръцки и българския текст). От контекста, в който Презвитер Козма използва думата "коумиръ",можем да установим какво означава: първо, те са антропоморфни изваяния от камък и дърво - "По-лоши ("горше") са от глухите и слепи кумири. Кумирите, понеже са от дърво и камък, нито виждат и чуват"; второ, на кумирите се покланят, в тяхна чест се извършват служби - "и едни подлъга да се кланят на кумири", "...идолослужене, магия,вражда...", "да се вардите от идолски треби". Наличието на кумири се потвърждава и от цитираното вече място от Отговорите на папа Николай ("принасят жертва на идоли или пък свиват колене пред тях"),а също така и от сведението за мраморен идол на богиня у българи езичници край Света гора Атонска от ХІ век.
9
Изрази или пословици като "ще играе дървен (железен) господ", "от всеки пън светец не се одялва", "ще те бия до медна бога" косвено потвърждават, че в периода на българското езичество по нашите земи е имало някакви статуи,изваяния, подобия.От Симеоновия "Изборник" е известна още една дума със значение 'идол' - "балванъ", която се смята за прабългарска заемка в старобългарски език (БЕР 1, с. 29). В новобългарски "болван" значи 'буца пръст, грамаден камък' и е опазена в множество местни имена,пръснати по цялото землище. По сетнешното развитие на семантиката може да се допусне, че освен 'идол' като изваяние, дело на човешки ръце, "балванъ" е могло да означава и природен обект за поклонение, каквито могат да бъдат метеорити, обгорени от мълния стволове, пънове, каменни стълпове. В Тетевенска Стара планина е познат връх Булованя, а до него има седловина Попови гробове. Ролята на балван е имал навярно и съществуващият до началото на нашия век висок каменен стълп до капището на Мадара, както и многобройните Маркови камъни със следи от копитата на коня и кучето, при някои от които има шарапташи (Маркова трапеза при Чокоба, Сливенско,Марково корито при Кошов, Русенско, Марков камък, Грешният камък и Попът край Дерели, Карловско). Все към тоя тип обекти за поклонение ще трябва да отнесем мраморното кълбо до извор с росенова поляна, на която идвали болни през Русаля, за да чуят решението на самодивите,тъй като мястото било и самодивско хороигрище, под връх Гюргево кале до дн. село Ресен, Пазарджишко. Според Ст. Захариев върху мраморното кълбо, изкусно изработено, "от двете му страни са вдълбани по една ръка с отворени пръсти".
10
ЖРЕЦИ. "Жрец" е дума, производна на старобълг. "жръти",'принасям жертва' (БЕР 1, с. 554). За явно езическия характер на


77
действието вж. у Презвитер Козма - "Кой не се радва (весели), като вижда кръстове да стоят по високите места, на които по-рано хората принасяха жертви на бесовете, като колеха своите синове и дъщери?".От същия глагол е и старобълг. "жрьтва", без съответствие в останалите славянски езици, а поради специфичността си и думата "жрец" рано изчезва. Пак у Презвитер Козма, в раздела, посветен на духовенството, "жрец" е употребена четирикратно, отнесена към християнските свещенослужители. Появата и изчезването на думата издава нещо твърде характерно за българската действителност, а именно, че до момента на превода на свещените книги е имало специално подготвени лица, които да принасят жертви.Ролята на жреца като гадател ще да е била съществена (според питането на княз Борис "пред сражения да се съблюдават дни и часове,да се извършват заклинания, игри, песни и някакви гадания").Гаданията и заклинанията съвкупно могат да се определят като "влъшба" или "влъхование" (в Беседата и в Синодика на цар Борил). В сборници от по-късно време се среща "волхование бесовское", с "влъхва" се сравнява Дяволът. Старобълг. "влъхвъ" със значение 'гадател' преминава в новобългарски като 'разбойник' (а в народна песен - "влъхварин- курварин" /БЕР 1, с. 160/). Развитието на семантиката на думата следва общия процес на обругаване на старата ценностна система на езичеството, както това се е получило при ругателното използване на "куче" и "гъска".Думата е с неясен произход, но твърде е възможно "влъхвъ","влъшба" и "влъхувание" да са свързани с българския шаманизъм.Вълчата образност при нашия шаманизъм, подсказана преди всичко от сведението на Лиутпранди за Боян, който се превръщал във вълк,намира своето потвърждение и във фолклора: "В гората вълци, а в село влъхва" (Слав., с. 106); пак Славейков (СбНУ 13, с. 196) съобщава за някой си дядо Въчар (според записвача името може и да е прякор), извършвал особени служби на връх Голак до пиянечкото село Разловци; в коледна песен от Бабово и Сваленик, Русенско, вълк е водач на коледари.Българското езичество било победено, отхвърлено, преодоляно, но както това се е случило и при други народи, то се оказало доста жилаво и продължило да съществува успоредно с православието вече като "битово православие" или "православно езичество". Подпомогнала го и историческата съдба и по време на османското владичество дори редовият свещеник ставал проводник и узаконител на езически по същество практики. Навярно не само видение на ревностните служители на православната църква е описаната картина в сборник от слова на Теофан Рилски: Баба Друса и Горогледа баба Петка казват на поп Торно и на поп Мигно да запишат в кои празници не трябва да се работи (дванайсетте петъка, "мратини соуботи и четвъртъци, и влъчъски празници и роусалски, и горещници и с/ве/ти Герман"), а после събират много "прост народ", развращени и безбожници мъже,магьосници и бродници, възлизат на една могила, където поп Торно и поп Мигно "облекоха се в ризници и беззаконници поставиша закон".
11
След върховия момент в развитието му в предхождащите покръстването десетилетия като самостойно явление в ролята на метаезик при консолидацията на трите етнични съставки българското езичество изживява процес на балканизация. Показателна е и посоката на промяната на названието "езичник, езически", което се


88
използва в свещените книги. Предимно в неканоничните паметници се използва синонимът "
поганик
", "
погани
", който идва навярно от живия език ("
погани дни
" се наричат мръсните, некръстените дни от Коледа до Богоявление в Пиринския край, Родопите и Странджа, съществува и село с име Поганово). В Синодика на цар Борил вече срещаме вместо "езически" или "погански" - "елински служби". В богословски сборник от ХVІ век, писан от Висарион Дебърски, срещу началото на слово от Григорий Палама: "И отново лютия и злоначинателен змей (змий) въздигна към нас своята глава, шепнейки супротивоположна истина…",а отдясно преписвачът е изписал пояснението си - "Елините говорят, че някъде имало воден змей (змия), звяр голям (велик)…"
12
Засвидетелствано е още през ХVІ век онова, което наши фолклористи и етнографи записват на терен и в наши дни за българските митологични представи за строежа на света, и то осъзнавано още тогава именно като езическа ("елинска") митология.
БЕЛЕЖКИ:
1. Използвал съм изданията:
Попруженко М. Г.
Козма Пресвитер,болгарский писатель Х века. [Български старини, кн. ХІІ]. С., 1936;
Същият
, Синодик царя Борила. Одесса, 1899. [обратно

] 2.
Бешевлиев В.
Първобългарите. С., 1981, с. 79: "Забележително е,че в старобългарски и новобългарски език за идол се употребяват прабългарските думи балван и кумир". "И тук новобългарската дума капище за езическо светилище е от първобългарски произход". [обратно

] 3.
Львов А. С.
Иноязычны влияния в лексике памятников старославянской письменности (тюркизмы). // Славянское языкознание. VІІ международны съезд славистов..., с. 211 - 228, където е направен преглед и на досегашните тълкувания. [обратно

] 4.
Гергова Ив.
Поп Пунчо от село Мокреш - виден представител на нашата ранна възрожденска култура. // Регионални проучвания на българския фолклор, т. 1, с. 32. [обратно

] 5.
Захариев Ст.
Географско-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза. С., 1973, с. 74. [обратно

] 6.
Ваклинов Ст.
Формиране на старобългарската култура. С.,1977, с. 111;
Овчаров Д.
Прабългарските капища - произход и предназначение. // Векове, 1983, 2, с. 56 - 62. [обратно

] 7.
Илиев Ат.
Българските предания за исполини, наречени елини,жидове и латини. // СбНУ 3, с. 189. [обратно

] 8.
Львов А. С.
Цит. съч., с. 217. [обратно

] 9.
Герасимов Т.
Сведения за един мраморен идол у българските славяни в Солунско. // Сборник в чест на акад. Ст. Романски. С., 1960,с. 557 - 561. [обратно

] 10.
Захариев Ст.
Цит. съч., с. 78. [обратно

] 11. Словото е цит. по:
Ангелов Б. Ст.
Съвременници на Паисий. Т.ІІ, С., 1964, с. 133.[обратно

] 12.
Кодов Хр.
Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С., 1969, с. 83. [обратно

]