През Средновековието хората са чада на църквата, поданици на феодала. Те са божии или кесареви. Единият се грижи за земните им дела, другият – за вечното им спасение.
Светата църква е свръхнационална, универсалистична. Нейният идеал е обединение под егидата на Светата Троица.
В същото време, развитието на феодалното общество, чиято философия проповядва християнството, бавно, но сигурно върви към сепаратизъм. Типичен пример в това отношение са българската и византийската история от ХІІІ - ХІV век.
За късновизантийската култура е характерен филелинизмът /обич към гърците и гръцката култура/ . Империята “подготвя свое невеществено наследство, довежда до край специфичните форми, в които се отлива византийското художествено мислене, сключва се кръгът на културното развитие” /Кл.Иванова/, защото през ХІV век Византия е окончателно гръцка държава /в нейните територии влизат само онези земи, които са люлка на някогашната гръцка култура/.
От възникването си старобългарската писмена култура е “трансплантация”/Лихачов/ на византийската. Тринадесети – четиринадесети век само продължават традицията.
За Византия този период е характерен със строеж на църкви и манастири и живописната им украса.; изготвяне на ръкописи с брилянтни миниатюри, като се развива тенденцията да се изобразяват индивидуални образи - портрети на живи лица - напр. на Йоан Кантакузин, Алексий Апокавк, Димитър Палеолог, макар че те са ориентирани не към реалния, а към отвъдния свят. /Лазарев,Н. История византийской живописи.М.1947.с.224./
През ХІІІ век в България разцъфтяват изкуството и културата, като резултат от ползотворната дейност на Търновската и Охридската книжовни школи, свързани с нуждите на църквата и болярството – рисуване на икони, оформяне на мозайки, златарство. Иван-Асен ІІ нарежда изографисването на църквата “Св. 40 мъченици”, създава обширен скрипториум при царската канцелария в Царевец, но от това време не са съхранени никакви ръкописи. Затова нищо не се знае за украсата им. По същото време има скриптории в Преслав, Охридската шрифтописна школа, оставила редица книги – образци на оформителското изкуство (запазени са 58 паметника; малко от тях са с миниатюри, повечето имат орнаменти и украса; най-интересни са: Добрейшово евангелие, Болонски псалтир, “Шестоднев” на Й.Екзарх от 1263г., Търновско четвероевангелие от 1273г.).
През ХІV век цар Иван-Александър, за четиридесетгодишното си царуване, допринася за нов изключителен цъфтеж на литературата и изкуството, като благославя създаването на Търновската книжовна и художествена школа на Теодосий Търновски. През този период са изписани едни от най-ценните за българската култура книги – Песнивеца от 1337, Летописта на Константин Манаси от 1345, Лондонското евангелие от 1356, Томичовия псалтир от 1360-1363г., Теодосиевата лествица- 1364г. и т.н. Най-забележителни сред посочените са: Летописта на Константин Манаси”, която се пази в библиотека Ватикана и Лондонското четвероевангелие, пазено в Британския музей,
Българската култура е пропита с византийски традиции и мотиви. Дефакто империята събира и класифицира субстратната култура на Балканския полуостров /и не само!!!/. Перманентността на византийската културна традиция я прави непрекъснат извор на сюжети и мотиви за съвременните книжовници. Гръцкият език е метаезика за българските книжовници, чрез който те усвояват достиженията на световната цивилизация. Същността на християнството като философия /ролята на канона и традицията/, само узаконява естествените еволюционни процеси на културно развитие между двете съседни държави. В крайна сметка през Средновековието Византия е културният център на света.
Допълнителен принос в процеса на трансплантация и интерференция между двете култури изиграва и победата на исихазма във византийската история. Стремейки се да запази правата вяра църквата полага усилия за съхраняването на културата, която по своята същност е християнска.
Като последен български патриарх, исихастът Евтимий, школувал своите знания в Света гора Атонска, понася доброволно, на собствения си гръб “втората трансплантация на византийска култура” в България. За националната ни литература, той изпълнява функциите на българския Метафраст. Образът му, внушен чрез “Похвално слово” от Григорий Цамблак, не оставя впечатление за фанатизиран каноник, трансплантиращ византийската книжовна исихастка традиция на българска почва. Точно обратното – отделил сили и време, за да усвои новата стилистика на превода, на нейна почва Евтимии оформя и шлифова стил, който пренася в славянската литература и налага като агиографски канон. В този нов канон влизат пейзажите, историзма, новото изображение на човека – особености, кодифицирани като белези на Евтимиевата книжовна школа. Защото според канона в центъра на повествонието стои не българинът, русинът или гъркът, а християнинът.
Ако повярваме на есеистичната монография на Иван Богданов, посветена на Евтимий (Ив.Богданов.Патриарх Евтимий), като послушник в Килифаревския манастир, бъдещият патриарх вижда втората съпруга на Иван-Александър – Сара-Теодора /според Търновската легенда царят я зърнал за пръв път, когато тя се къпела в реката ; според друг по-сериозен източник Иван-Александър срещнал своята “Ебраида”/т.е. еврейка/, на един съдебен процес и бил “наранен право в сърцето”/. Поразен от неземната й красота, младежът Евтимий я приема като материализирано изкушение / разсъждение, логично и за възрастта му, и за вярата му, и за попрището, към което се стреми/.
По-късно, като монах в Студийския манастир край Константинопол, той сътворява един каноничен сборник, известен в медиавистиката като Евтимиев служебник. В него е поместен превод на Служба за имератрица Теофано. Службата е единственото химнично произведение на Евтимий. Още Иван Дуйчев в предговора към Бдинския сборник /1972 год./ отбелязва: “ Не по-малко важни са текстовете, свързани с името на императрица Теофано, първата жена на византийския император Лъв І /886 – 912/.Съществуват някои прилики между службите на тази императрица и на първата жена на Иван Александър, макар че тяхното значение не трябва да се преувеличава.
Трябва да си припомним, че по време на царуването на Иван Шишман, в периода 1375 – 1393, търновският патриарх Евтимий отслужва служба в чест на императрица Теофано. Аналогията между живота на тази императрица и живота на българската царица от влашки произход Теодора, се е разглеждала като израз на враждебността към майката на самия цар./Бдински сборник1, 1972 год., с. 408/
Втората Теодора в живота на цар Иван – Александър – “човек, за когото християнските идеали далеч не изчерпвали радостите на живота”/Й.Андреев.Любовните истории в Българското средновековие/, се оказва гибелна за българското царство. Бракът между двамата, продължил 22 години, е учудващо хармоничен.Под въздействие на нестихващото й влияние Иван – Александър въвежда качествено нов ред при наследяването на престола. Дотогава в действие е системата на майората /старшинството/, съгласно която престолът се полага на първородния владетелски син. Възползвайки се от този принцип, царят коронясва последователно тримата си синове от първия си брак, за да се предпази от евентуални изненади. На практика това осигурява престола за синовете на влахинята. Но еврейката се възползва от византийската теория за “багренородния” наследник, въведена в България от царица Мария – съпругата на Константин–Асен. Първи багренороден е Иван Шишман, защото първата Теодора ражда синовете си в Ловеч, когато баща им е обикновен деспот. Скоро след раждането на Иван Шишман (около 1350 год.), “багренородният” е коронясан за цар и провъзгласен за съуправител на своя баща. По този начин Теодора-еврейката без всякакви скрупули разчиства пътя на сина си към престола.
По-късно “четиримата български царе” стават повод държавата да бъде разделена. Причина, която способства покоряването й от турците.
Конкретният исторически факт и монашеското поприще на Евтимий изиграват своята комплексна роля за оформяне на отрицателното мнение на Евтимий към втория, трети и т.н. брак, макар че църквата признава за каноничен третият брак включително.(Виж: Попруженко, сп.Български старини,1928, кн.8 ).
В Богословска енциклопедия, тайнството брак е определено като едно от Седемте тайнства в Православната църква, изискващо доброволност и взаимна любов.Осветеният от Бога съюз може да бъде разтрогнат само при прелюбодеяние от едната или от другата страна. Встъпването в брак не се счита от църквата задължително за всички.
Информиран за някои нередни, от негова гледна точка обичаи на църквата във Влашко, които се отнасят до брачния обред, Евтимий пише пише Послание до угровлахийския митрополит Антим. Посланията са широко разпространен жанр сред духовниците – исихасти. Обикновено се коментират строго богословски проблеми на литургията, монашеската практика и т.н. Самият Евтимий отговаря на две послания на Никодим Тисмански и едно до Киприян/бъдещият Московски митрополит/. В посланието до Антим, българският архипастир е разтревожен, че се засяга авторитетът на Търновската църква, тъйкато много мъже и жени, желаещи да встъпят в брак за трети или четвърти път, преминават във Влашко и се женят там. По този повод Евтимий пише: “Укоряват ни, че не разрешаваме на второбрачните и третобрачните, а и на многобрачните, да се венчават и затова те остават неблагословени и живеят като блудници.” Демонстрирайки завидна богословска вещина (Евтимий цитираПосл. До Гал. 2:1-2; Седмото правило на Никейския събор, Псалом 118:14; 118: 138,144; Второзаконие 4:2;12:32; Іна Петър 1:12, Дословно цитира почти цялото първо правило на VІІ събор и т.н.) патриархът “носи от девет кладенеца вода”, за да убеди своя подвластен колега, че първият брак е свещен, останалите – са нежелани от Бога и от църквата.
Имайки пред вид евентуалният повод за превода на Службата за Теофано, политическото положение на България и историческият контекст на епохата като цяло, логично е да предполагаме, че те оказват своето комплексно влияние върху световъзприемането на патриарха. Духовник –исихаст, общественик и политик, Евтимий е загрижен за съхраняване целостта и чистотата на вярата и държавата. На тази цел той посвещава и творческтвото си и политическата си дейност като патриарх.
БЕЛЕЖКИ:
1.Към оригиналния текст неизвестният шрифтописец е прибавил исторически сведния от българската история, а миниатюристът е нарисувал портрет на Иван-Александър с изключителна прилика, илюстрация на пленяването на Никифор, Пиршеството на хан Крум, Угощение на цар Симеон в Цариград, Покръстването на българите
2.Богато оформен и илюстриран паметник: 352 миниатюри. Писано от монаха Симон в Търновския скрипториум, след падането на България под османско иго книгата е пренесена във Влахия и Молдавия и през първата четвърт на ХVІІ век попада в манастира св.Павел на Атон. (манастирът е основан от влашкия воевода Константин Банкобано). Англичанинът лорд Роберт Кързон посещава манастира през 1837 г.. Изненадан от красотата на книгата, той прави малко парично дарение и като подарък от благодарните монаси получава Четвероевангелието заедно с още два кирилски ръкописа. Понеже евангелието е правено за “домашно дворцово евангелие”, оформителят поставил преди започване на книгата фронтиспис – две големи цветни миниатюри върху две разгънати съседни страници – портретуваните фигури на цялото семейство на Иван-Александър.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Патриарх Евтимий – съчинения.Н И.С.,1990.
2. Климентина Иванова. Патриарх Евтимий.НП.1986.
3. Иван Богданов.Евтимий Търновски.198…
4. П.Сырку.К истории исправления книг в Болгарии в ХІV веке. Т.1, вып.!Время и жизнь патриарха Евфимия Терновского.СПб, 1898, 609с.
5. К.Радченко.Религиозное и литературное движение в Болгарии в епоху перед турецким завоеванием. Киев, 1898, 344с.
6. В.Сл.Киселков. Патриарх Евтимий.С.,1938.
7. Й.Меийендорф О византийском исихазме и его роли в культурном и историческом развитии Восточной Европы в ХІV в. ТОРДЛ, ХХІХ,1974, 291-305.
Няма коментари:
Публикуване на коментар