Батак чалма не слага - или последният опит за масово помохамеданчване по Българските земи
Икона на светите баташки новомъченици
Мислех да продължа темата, но разбрах че няма да мога. Има толкова много за разказване, че ме заболява главата, само като си помисля откъде да започна. Затова ето ви няколко линка, към книги описващи събитията, така че всеки който иска може да се запознае с подробностите:
Бойчо (Ангел П. Горанов), Въстанието и клането в Батак. София, 1892
Автора по време на въстанието е 18 годишен и е писар на въстаническият съвет.
Дж. Макгахан, Турските зверства в България (1876)
Други книги, които все още за съжаление не могат да се намерят в интеренет, но е добре да се прочетат от заинтересованите са:
"Батак глава не скланя"с автор Трендафил Керелов правнук на загиналия мъченически по време на потушаването на въстанието Трендафил Тошев Керелов;
"Епопеята Батак" с автор Георги Методиев - тази книга предлага едно интересно виждане относно историята на потушаването на въстанието.
Тука ще сложа само текста на дописката на Макгахан касаеща Батак, длъжен съм да предупредя чувсвителните натури че четивото е доста тежко и натуралистично.
Бойчо (Ангел П. Горанов), Въстанието и клането в Батак. София, 1892
Автора по време на въстанието е 18 годишен и е писар на въстаническият съвет.
Дж. Макгахан, Турските зверства в България (1876)
Йордан Венедиков. История на възстанието в Батак 1876
Други книги, които все още за съжаление не могат да се намерят в интеренет, но е добре да се прочетат от заинтересованите са:
"Батак глава не скланя"с автор Трендафил Керелов правнук на загиналия мъченически по време на потушаването на въстанието Трендафил Тошев Керелов;
"Епопеята Батак" с автор Георги Методиев - тази книга предлага едно интересно виждане относно историята на потушаването на въстанието.
Тука ще сложа само текста на дописката на Макгахан касаеща Батак, длъжен съм да предупредя чувсвителните натури че четивото е доста тежко и натуралистично.
ТАТАР-ПАЗАРДЖИК, 2 АВГУСТ
От времето на вчерашното писмо аз видях толкова ужаси, щото сега ще повярвам на всичко, каквото и да кажат против турците. В зверството има граница, зад която не са възможни никакви сравнения и измервания; тая граница турците отдавна са прескочили и вече не можеш ги стигна. Пътят им е затрупан от такъв плет чудовищни факти, щото неволно се спираш с отвращение, като не желаеш да гледаш или да вървиш по-нататък. Чувствуваш, че време е да се върнеш назад, защото доста си видял.Но аз трябва да разкажа какво видяхме в Батак. Ние с мъка излязохме из Пещера. Турските власти, недоволни от отказа на Скайлера да вземе със себе си официален водач, заповядаха на туземците да не ни дават коне. Но последните така силно желаеха да посетим Батак, че ни доведоха коне, най-напред без седла, а сетне донесоха и седла. Всичко това се правеше за доказателство, че те неохотно ни се покоряват. Най-сетне ние тръгнахме. Мнозина от злочестите батакчани се възползуваха от тоя случай и тръгнаха след нас, за да посетят своето пепелище, а някои, като улавяха юздите на конете, стараеха се да ни спрат, за да ни доизприкажат тъжовната повест на своите злочестини. Всичките тия разкази приличаха един на други и всичките тях не стигаха цели дни, за да ги изслушаш. Една жена спря коня ми и ми показа дясната си ръка, раздробена от куршум. Мъж ù бил убит и малките ù деца останали на нейното попечение, тогава, когато тя не можеше да работи. Всичко това тя обясняваше на един език, дотолкова приличен на руския, щото аз разбирах почти всяка нейна дума, като да се намирах посред руските селяни на бреговете на Волга или между търговците на някой хан в Москва.
Сходството на българския език с руския е така поразително, щото не е чудно дето русите съчувствуват на тоя народ. Въобще между славянските народи има много сходство, особено в очите, играта на израженията, гласа, жестовете. Русинът, българинът, сърбинът, черногорецът и чехът могат да говорят помежду си на своя роден език и да се разбират едни други. Както би било трудно да се попречи на англичаните от северния бряг на Темза да съчувствуват на своите съседи от южния бряг, ако последните попаднат под турското иго, така също е трудно да се запрети на славянските раси да си помагат една на друга, когато една от тях стене под чуждоземно иго.
Батак се намира 30 мили на юг от Татар-Пазарджик, на една възвишеност от клонищата на Балкана. Пътят, по който ние вървяхме, беше една стръмна горска пътечка, по която на места било би трудно да премине и коза; казват, че има и други, по-добър път, но нашият водач със злобното ехидство на източния човек избра именно тоя. Докато се катерехме по горските стръмнини, ние представлявахме любопитно, макар и доста мрачно шествие. Най-напред вървяха двама заптии, облечени в своите живописни дрехи, с лъскави пищови и ятагани на пояса; след тях вървеше нашият водач, така също въоръжен, и най-сетне ние петмина възседнали кой на катър, кой на кон, а пък се довършваше това шествие с 50 или 60 жени и деца, които ни придружаваха до Батак. Много от тия жени носеха на ръце кърмачета и тежък товар, състоящ се от храна, дрехи, покъщнина и земледелчески сечива, изпросени в Пещера. Даже момиченца 7 и 10 годишни бяха притоварени с различни неща.
След три часа път по такива стръмни пътеки, щото повечето бяхме принудени да вървим пеша от страх да не се строполим в зиналата под краката ни пропаст, ние се изкачихме така високо, щото на глед, се намерихме сред облаците, и най-сетне, като излязохме из гъстата гора, видяхме пред себе си една прекрасна, малка долина, която се разстилаше като зелен килим. Посред нея течеше един шумлив извор, на който беше направена една стругарница. Жителите на Батак, казват, правели доста значителна търговия с дърва и дъски, и най-сетне, ние видяхме много подобни малки стругарници, общото число на които около Батак достигало до двеста. Сега те бездействуват. Тая живописна долина има богати паши, но нийде се не виждаше нито една крава, нито една овца. Навред царуваше гробовна тишина, гробовно уединение, като с години да не е минавала през тука жива душа. Ние се изкачихме на върха на билото, който ни отделяше от съседната долина и с възторг видяхме една великолепна панорама. Високи гори окръжаваха като амфитеатър едно малко място от 8 до 10 мили в диаметър, което се разсичахе по всички направления от дълбоки долини и гористи места. Аз никога не съм виждал в природата нищо, което така близо да прилича на фотографията на луната в уголемен вид. На дъното на един от тия проходи ние едвам можахме да съзрем едно село, до което, според думите на водача, оставаше ни още час и половина път, макар то да се виждаше твърде близо. Това беше Батак. Около него горските стръмнини бяха покрити с малки златисти полета, посеяни с ечемик и ръж. И макар жетвата отдавна вече да беше готова и класовете да бяха захванали да се ронят, никой — както се виждаше — не се грижеше за прибирането на зърното. Тия полета бяха тъй също пусти, като малката долина, и жетвата гниеше на корена.
След един час ние се доближихме до селото и нашето внимание беше привлечено от няколко кучета, които се трупаха на един хълм, издигнат над селото. Ние се отбихме от пътя и като минахме през останките на две или три каменни огради и няколко градини, взехме да се приближаваме до кучетата, които, като ни забелязаха, сърдито залаяха и побягнаха в съседното поле! Изпървом аз не забелязах нищо необикновено, но конят ми изведнаж хвана да се стъписва. Аз погледнах надолу и видях човешки череп, полускрит в тревата. Той беше съвсем сух и як, като да се е търкалял тук три-четири години — така ревностно бяха извършили кучетата делото си. През няколко крачки аз видях други череп и при него една часто т скелет, така също бели и изсъхнали. Колкото се искачвахме нагоре, толкова по-често и по-често виждахме отделни кости, скелети и черепи, но не до там оглозгани, така щото полуизсъхналото, полуизмитото месо стърчеше по тях. Най-сетне ние достигнахме до един малък мегдан, дето земята беше почти равна, само по средата му имаше пукнатина, отдето се захващаше дълбока долина. Като дойдохме до нея ние неочаквано се спряхме, като испуснахме ужасен вик. Под самите крака на конете имаше натрупан куп черепи, кости, полуизгнили скелети, парчета месо, сурми косми и откъсаци от дрехи. Всичко това, обиколено от раскошна трева, изпущаше страшно зловоние и тука свободно закусваха кучетата, когато нашето непросено появяване ги обърна в бягство. Сред тоя куп аз можах да отлича един скелет още облечен в риза, с басма и обут с шарени чорапи, с каквито се обуват българските моми. Ние погледнахме на всяка страна: навред са вардаляха човешки кости.
Отдолу под нас на растояние 100 ярда се намираше Батак. Отдалеч той приличаше на развалините на Херкуланума или Помпей. Нито един покрив, нито една стена не бяха останали цели; всичко представляваше една грамада развалини, над които се носеше един глух шум, приличен на воплите на ирландските плакалници. По-сетне разбрахме какви са били тия чудновати звукове. Преди да слезем в селото, ние още веднаж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на дрехите, които висяха по тях, принадлежаха към женските премени. И така, всичко това бяха трупове на жени и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до сто черепа, които почти всичките лежаха отделно от скелетите, следователно, тия злочести жени са били обезглавени. След малко ние влязохме в селото. Върху развалините на първия дом, който се падна на пътя ни, ние видяхме една бедна жена, която като държеше на коленете си едно детенце, огласяваше въздуха с нещо, което не бе ни плачевна мелодична песен, нито горчив вопъл. До нея седеше едно друго дете и безмълвно, с очудване, гледаше към нас. Жената не обърна никакво внимание на нашето присъствие; ние се наведохме, за да разберем какво говореше тя, и нашия преводач ни обясни, че тя повтаряше хиляди пъти едни и същи думи: „къщата ми: моята клета къща! моята мила къща! мъж ми! моя беден мъж! моя драг мъж!“ При следващия дом ни чакаше същата сцена: две жени, едната стара, другата млада, като си клатеха главите и кършеха ръцете, монотонно произнасяха: „Аз имах къща, а сега нямам; аз имах пет деца, а сега остана едно!“ Тая жена се избавила от общото клане и едвам що беше се върнала на своето пепелище, като се ползуваше от нашето идване, или от посещението на Беринга. Те биха могли отдавна да се върнат, но не смеели да се решат да направят това без покровителството на чужденеца. Техният погребален вопъл сме слушали ние отдалеко. Колкото отивахме по-далеч, толкова повече ние виждахме тия злочести, които повтаряха все същите думи. Но посред това отчаяние се виждаха малко сълзи; то беше сухо, кораво, безутешно. Извора на сълзите отколе беше вече пресъхнал и скръбта, мрачната скръб беше длъжна да си намери други изход. Малко по малко тия злочести жени и деца направиха подире ни едно погребално шествие от 400—500 души, като ни придружаваха със своя тъжно-печален вопъл, като който, дай, Боже, никога в живота си вече да не чуя. Но преди да продължа моя разказ, трябва да кажа няколко думи за Батак, така щото читателят да може по-добре да проумее всичко, що е станало тук. В това село е имало 900 къщи и от 8 до 9,000 жители, макар и да не е възможно да се определи точно количеството на народонаселението, по причина на съвършеното нямане в Турция на списъци или някоя-си достоверна статистика. Даже не е възможно да се придържаш към обикновенното правило да четеш на всяка къща по 5 души, защото българите, както руските селяни, държат се о стария, патриархален обичай, според който всички оженени синове със семействата си живеят в родителския дом до смъртьта на дяда си. И така, понякога под един покрив живеят по 20—30 души, зарад това по-вярно е в България да се смята средно число от 8 до 10 жители във всяка къща. Едиб Ефенди в своя доклад говори, че в Батак е имало всичко 1400 жители. По-безсрамна лъжа от тая никога не е казвал даже някой турчин. Скайлер си набавил разписанието на данъците за текущата година, в което се показва, че в Батак има 1420 души, способни за военна служба и задължени да плащат бедел за освобождение от военната служба. В някоя европейска държава тая цифра би означавала общото число на населението до 15,000, но тука не може да се определи повече от 8 до 10,000, както в действителност и удостоверяват жителите на Батак и Пещера.
В Англия и изобщо в Европа имат твърде криво понятие за българите. Аз винаги съм слушал и, да си кажа правото, до последно време самичък мислех, че те са диваци, не по-цивилизовани от американските индианци. Представете си моето удивление, когато узнах, че почти във всяко българско село има училища, и че тия школи, където те не са изгорени от турците, се намират в цветущо положение. Те се издържат от сумите на доброволно възложен на себе си от българете данък, не само без правителствени подбуждания, но и въпреки многочислените затруднения, причинявани от властите, обучението в тия училища е безплатно — и за богатите, и сиромасите. И така надали ще се намери българско дете, което да не знае да чете и пише, и изобщо процентът на грамотните в България, не е по-малък от тоя в Англия и Франция. Така също аз мислех, че българските села се състоят от няколко малоценни къщици. които не е трудно да се направят подир пожара. Но какво беше моето изумление, когато видях, че повечето от тия села са добре съградени градчета с яки каменни домове и значително количество състоятелни, даже достатъчно богати граждане; някои от тях могло би да бъдат сравнени с английските и французски паланки. В действителност излиза, че българите не само не са диваци, но те са трудов, предприемчив, честен, образован и мирен народ.
Що се отнася до българското въстание, имало е слаби опитвания в две—три села, но не в Батак, и излиза, че тука не е бил убит нито един турчин. Даже правителството не твърди нито едното, нито другото. Когато Ахмед-ага, който направил клането, се появил със своите башибозуци и поискал да му предадат оръжието си, жителте на Батак не се отказали от това, а само заявили, че ще дадат оръжието си на редовните войски или на каймакамина Татар-Пазарджишки. Но Ахмед-ага стоял на своето и след дълги колебания и продължителни преговори батакчани се покорили, но не трябва да предполагаме, че нахождащото се у тях оръжие е било приготвено ва въстание — то просто било от обичайните принадлежности иа всеки турчин или християнин. Какво е последвало след това предаване на оръжието, — най-добре ще проумее читателят, след като прочете продължението на нашия разказ за това, което видяхме вчера.
При самото ни влизане в селото окръжаващата ни тълпа ни показа на един куп пепел и въглища, сред които се виждаха изгорели човешки кости. Турците направили на това място несполучлив опит да изгорят труповете. Малко по-нататък ние се сблъскахме с едно зрелище, което възбуди в нас ужас и съжаление. Скелетът на една мома, не по-стара от 15 години, лежеше на пътя, затиснат под отломъците на стените. На нея все още се виждаше ризата и българските чорапи, а босите ù нозе бяха почти запазили своята форма, защото плътта им беше досущ изсъхнала, ала не изгнила. На черепа се виждаше голяма зейнала рана, а дългите ù кестеняви коси се растилаха по земята. Достойно е за отбелязване, че всички женски скелети бяха облечени в ризи, и ние узнахме от много жени, които сами бяха преминали тежкото изпитание, освен последната му степен, какво обикновено турците извършвали над жените и момите. Като улавяли някоя злочеста, те я събличали по риза, натрупвали на куп дрехите и драгоценностите, сетне я безчестили колкото им било угодно, и последният хладнокръвно я убивал.
В следващия дом един от малкото българи, които ни придружаваха, ни показа това място, дето неговият малък, сляп брат бил изгорен жив, и мъжественият човек плачеше като дете, без да разбере, че на сляпото дете сега му е много по-добре. Точно насрещу него лежаха скелетите на две деца, затрупани с камъни и със зинали рани от ятаган на черепите. Въобще числото на убитите деца в тая касапница е, наистина, чудовищно. Тях често ги набивали на щикове и очевидците ни разказваха, че подобни шествия се расхождали по улиците на Батак и Отлу-кюю. Причината на това е твърде понятна: мюслюманинът, като убие известно число неверни гяуре, влиза в рая. каквито и да са били греховете му. Мохамед вероятно е разбирал само въоръжени люде, а мюсюлманите тълкуват широко неговите думи и сметат жените и децата наравно с мъжете. При това убиванието на децата е по-износно, защото то е по-леко и по-безопасно. Тука в Батак башибозуците достигали до това, щото распарвали утробите на тежките жени и убивали неродените деца все с тая цел — да уголемят числото на жертвите си. Колкото се приближавахме по-близо до центъра на града, толкова количеството на костите, скелетите и черепите все се увеличаваше. Нямаше нито един дом, под развалините на който да не се виждаха останки от човешки трупове. На едно място една жена ме спря и, като ме улови за ръката, приведе ме през един куп камъне, зад които лежеше скелета на една мома, с дълги коси. Като ми показваше на това, що е останало от нейното мило дете, тя отчаяно плачеше, като си удряше безумно главата у стената. Няколко крачки по-нататък една друга жена, като седеше пред своя изгорен дом, скубеше си косите и диво гледаше на три малки черепа, които държеше в ръце. Как се е избавила тая майка, а са погинали децата? Кой можеше да каже това? Може би тя не е била в село по времето на сечта, или пък е побягнала с едното дете, като е оставила мъжа си да пази другите, или най-сетне от страх ги е напуснала всичките и побягнала. Ако последното предположение е справедливо, то не е чудно, че тя се предаваше на такова отчаяние.
Най-сетне ние дойдохме до черквата и училището.
Земята до толкова беше затрупана със скелети и останки от гниещи трупове, че въздухът ставаше непоносимо препълнен със зловония. Училището се намира на едната страна от пътя, а черковата на другата. Първото, ако съдим по останалите стени, било е славно, голямо здание, способно да вмести от 200 до 300 деца. Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорени. Редом с училището има една голяма яма, в която са погребани до 100 трупа две недели подир клането, но кучетата изровили тия импровизирани гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в отвратителен кладенец, пълен с плаващи гнили трупове. Същото зрелище представлява водата на съседната стругарница на брега на една речица. Отначало двата ù бряга били затрупани с гниещи на слънцето тела, но милосърдното небе пратило силен дъжд, който ги вкарал в коритото на реката и течението завлякло тия останки от човешката касапница, тъй че се намирали трупове, изхвърлени на брега в 40 мили разстояние посред сенчестите гори и гъстите шубраци близо до Пещера и даже до Татар-Пазарджик. Като влязохме в гробищата, ние неволно се спряхме: зловонието беше така силно, че не беше възможно да се върви по-нататак, но ние взехме по една шепа тютюн, и като я държахме до самия нос, отидохме по-нататак. Черквата беше малка и нея я окръжаваше една ниска каменна ограда, сред която бяха гробищата. Отначало ние не забелязахме нищо особено, а зловонието беше така голямо, щото ние едвам бяхме в състояние да гледаме настрани; но малко по малко ние забелязахме, че земята на гробищата е покрита с гноище по-високо от повърхността на улицата на 5 или 6 фута, и излезе, че приетото от нас гноище е купчина човешки трупове, покрита с дребни камъни. Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и от там излизало страшното зловоние. Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребат мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имадо малка сполука, защото кучетата разровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави. Нам ни говориха, че в тия малки гробища се намират до 3000 трупа и ние лесно вярваме на това. Зрелището, което ни се представи, беше дотолкова страшно, че за цял живот не можем го забрави. В тая гниеща, зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ. Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците, които с недоумение са гледали в минутата на смъртта на лъскавото оръжие, облятите с кръв рхце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си посред ужаса, който ги е обзел; моми, които напразно са молили за пощада, и майки, които са се старали да защитят своите рожби. Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито плач, нито ужасни викове, нито вопли за пощада. Жетвата гние наоколо по полетата, а жетварите гният на гробищата.
Ние погледнахме в църквата, стените на която бяха се опушили от изгарянето на нейните дървени принадлежности, но се запазили цели. Това е едно ниско здание с тежки, неправилни сводове, под които едвам може да стои човек с висок ръст. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова възмущаваше душата, че ние не можахме да го гледаме по-вече от една секунда. Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черковата с обгорени останки, а отчасти гниеха в най-отвратитеден вид. Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побързахме да излезем от тая зачумена дупка. с радост се върнахме на улицата, но и там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещи трупове, женски черепи с косми и отделни части от женски тела. Тук ни показаха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха развалините на друг дом, в който обезчестили и предали на мъченическа смърт 12 моми. Навред ужаси! ужаси! ужаси!
В самото село нямаше кучета, които при завръщането на жителите бяха побягнали в околностите; но аз видях две, три котки, извънмерно тлъсти, които спокойно ни гледаха с плувнали в лой очи. Може би, ще ме попитат, защо людете, които се намират сега в селото, не погребват останките на мъртвите, а позволяват на кучетата и котките да ги глождят. Някои опитвания да познаят и заровят телата на роднините си били направени, но останалите живи батакчани са уморени от глад и нямат даже лопати, за да изкопаят гроб. А освен това повечето от тях са жени, които в много случаи напразно са се стараели да засипят с пръст другите там тела. Ние видяхме много примери, че дето е било възможно да се познаят скелетите за тях се грижеха по един най-трогателен начин. Няколко гробове бяха направени, както трябва и даже бяха украсени с цветя. Други представляваха страшна противоположност: от една страна цветя, а от друга — кокали, измити от дъжда. Даже имаше черепи, грижливо положени в градините до стeните и накитени с цветя, като че да не искаха навеки да се разделят с тях. Аз видях един череп, полузаровен в земята и обърнат с лицето към небето в устата му стърчеше китка; повечето скелети и черепи се търкалят без всяко попечение. От 8 или 9000 жители в Батак са останали живи 1200 или 1500, които нямат с що да погребат мъртъвците си. Но защо турците не направиха това? Те ще отговорят, че всичко е отдавна направено и че за заравяне е имало малко хора. От всичките жестоки, варварски и зверски подвиги на турците, клането в Батак е най-страшния; от всичките безумни глупости, направени някога от тях, първо място занимава дивата мисъл да оставят да гният труповете на своите жертви в продължение на три месеца. Но това село се намира в една отдалечена, усамотена местност и те никога не са мислили, че европейците ще си пъхнат и тука носа; затова цинично забележвали: християните не заслужават да се заравят; нека ги ядат кучетата.
Ние говорихме с мнозина, но нямахме сила да изслушваме докрай всичките тия печални разкази, и се задоволявахме с това, дето питахме само за числото на погиналите лица от всяко семейство. Колко души бяхте в семейството — питахме ние. “Десет” — отговаряха нам. “Колко останахте?” “Двама”. “А вие колко бяхте?” — продължавахме нашите питания. “Осем”. “Колко останахте?” “Трима”. “А вие колко?” “Петнадесет”. Колко останахте?” — “Петмина”. И така в челяди от пет до двайсет члена останали от един до пет души. Една баба се приближи до нас, като си чупеше ръцете и със сух вопъл, в който нямаше сили, приказа ни, че тя имала трима хубавци възрастни синове: Георги, Иванчо и Стоян, които са били оженени за добри, послушни жени: Райка, Стилиянка и Анка, че те имали дванайсет прекрасни деца: Ангел, Троян, Георги, Иванчо, Петко, Сиса, Богдан, Стоян, Тонка, Гинка, Марийка и Райка. От всичката тая многобройна честита челяд от двадесет души останала само старата баба; всичките други били избити. Едничък представител на това цветущо семейно дърво бил този стар пън, и не е чудно, дето злочестата старица от отчаяние удряше главата си о земята. Така също чухме повест за Благоя Христофора, почтен патриарх от древния тип; той имал пет женени синове и двадесет и седем унуци. Всичкото това семейство живяло под един покрив, а сега са останали само девет души.
Ако да имахме време, могли би да слушаме подобни разкази в продължение на много часове. Имаше даже семейства, от които не беше останал никой. Злодеите, които са извършвали тези убийства, бяха не черкези, както отнапред се предполагаше, но турци от близосъседните села под предводителството на Ахмед-ага. Селото Батак, като говорим сравнително, е било богато и цветуще; то възбуждало завистта на турските съседи, които са се възползували от религиозния фанатизъм и от въстанието на другата част на страната, за да разорят и ограбят омразното село. Ахмед-ага, който е ръководел това клане, не само не е бил и не ще бъде наказан, но още е възкачен в чин юз-башия и е награден с орден.
Разказваха ни, че грамадно количество деца и моми били отведени в турските села, дето ги държали насила и не ги давали на родителите им. Скайлер сетне добил един списък с имената и годините на 87 момчета и момичета, отведени в турските села, названията на които също са забележени.
Що се отнася до настоящето положение на останалите живи батакчани, за него е страшно и да се помисли. Турските власти построили при входа на селото няколко дървени обори, в които тия злощастници стоят, но те решително нямат що да ядат, освен това, което си изпросят като милостиня от съседите си. Без да гледат на тяхното подобно бедствено положение, турските власти със студен цинизъм и с пълно невнимание към Европейските искания, пристъпили са вече към събирането на данъците и военна контрибуция като да не е случвало тук нищо необикновено. Попитайте за това в Цариград и ще ви отговорят, че всичкото това е неправда и ще се хванат да се разпростират в обещания да окажат помощ на пострадалите. Но навред жителите на изгорените села говорят Скайлеру, че ако не си платят данъците и военната контрибуция, безжалостно ще ги изгонят от привременните убежища посред развалините. Да платят е немислимо, а трудно е да се каже, към какви последствия може да доведе техният отказ. Правителството има нужда от пари и всяко село е длъжно да заплати своята обикновена част данъци, при което живите са длъжни да плащат и за мъртвите.
Ние попитахме, какво означават костите и черепите, които се въргаляха из гората, дето върху ни лаяха кучетата. Обясниха ни, че това са биле останките на 200 моми, които са били взети в плен и предназначени за по-лоша съдба от смъртта. Те се намирали в ръцете на своите джелати няколко дена, тъй като изгарянето и разграбването на Батак е станало не в един ден, и са изтеглили всичко това, което бедните, слабите и безпомощни девици са могли да пострадат от дивите варвари. Сетне, когато градецът е бил изгорен, и всичките им роднини убити, тия бедни създания, на които, както се види, трябвало да покровителствуват злодеите, които са ги обезчестили, отведени били вън от градеца и сред белия ден под откритото небе хладнокръвно ги умъртвили, и като натрупали труповете им на камара, оставили ги да гният под слънчевия пек.
Дизраели беше прав, като забелезваше остроумно, че турците винаги бърже се разпореждат с хората, които им паднат в ръцете, и не ги затварят в тъмница. Действително, те бързешком се разправят с християните и в това Дизраели е съвършено прав. Когато той произнасяше своята насмешлива реч, 200 млади моми вече отдавна лежаха в купа на бездиханните трупове при входа в Батак.
29 АПРИЛ 2008, ВТОРНИК
Батак чалма не слага - или последният опит за масово помохамеданчване по Българските земи. 3-та част
Ето че най-накрая намерих малко време за да продължа темата. Основа на тези публикации е книгага на Георги Методиев "Епопеята Батак". Тази книга ме накара да се замисля и да препрочета и преосмисля другите източници за случилото се в Батак по време на априлското въстание. Тази книга е издадена през 1980г. и е плод на дългогодишни издирвания на автора. Аз съвсем случайно се сдобих с нея на, когато ходих на битака в София от една циганка срещу един лев. Тази книга е издадена в тираж 20000 бр. , така че вярвам, че който иска може да я намери при по-усърдно търсене в антикварните книжарници, а ако не там то в библиотеките би трябвало да я има. Но да преминем към темата.
Днес ще се опитам да отговоря на следния въпрос - Какви сили са хвърлени срещу Батак, башибозуци или редовна войска? Този въпрос може би изглежда маловажен в очите на повечето хора, но уверявам ви това не е така. Както са очаквали предводителите на въстанието, зверствата извършени от турците по време на потушаването на бунта, разбудиха съвеста на Европа. Османската империя се е намирала в положение на натиск от великите сили и особенно Русия и е трябвало да дава обяснения за станалите зверства. Решението било цялата вина да се хвърли върху така наречените башибозуци още по-добре, ако тези башибозуци са помаци живеещи около въстаналите населени места, виждате ли това са си българи но приели мюсюлманската вяра, ние нямаме нищо общо, те са извън нашия контрол а и са действали при самозащита. Това се е стремяло да докаже правителството на Османската империя, искало е да прехвърли отговорноста.
След реформите от 1843 и 1869г. имперските въоръжени сили се изграждат по образец на европейските армии. Обаче те запазват известни специфични за тях особенности, които имат голямо значение при потушаване на въстанието. Една от тези особенности е, че военната повинност се отнася само до мъжете-мюсюлмани от 20 до 40 годишна възраст. Османската империя е имала три категории войски: низам(действуващи войски), редиф(запас-първи призив) и мустахфъз(запас - втори призив или опълчение).В действуващите войски (низама) войникът служи до 26-годишна възраст, след което преминава в редифа, където се води на военен отчет до 32-годишна възраст. След това той се зачислява в мустахфъза - до 40-годишна възраст. Редифите и мустахфъзът са зачислени в табури в най-близкия им гарнизон, с които периодично водят бойни занятия, а по селища водят с чауши (сержанти) или офицери също периодично строеви занятия. Тъй като са организирани на териториален принцип, т.е. свиканите запасни се явяват в най-близкия гарнизон, където са водили и занятия и знаят табура си и командирите си, това осигурява сравнително бърза за онова време мобилизация. Редифските и мустахфъзките табури действат и самостоятелно, без низама. Често срещаме в печата наименованията: "редифски войски", "опълчение", "резервни войски" - всичките те са съставки на редовните войски. Още една особенност, също така много характерна за времето на априлското въстание - при спешни случаи, каквото е това въстание, редифските и мустахфъзките табури вземат само оръжието си под командата на офицерите си , без да се обличат във военна униформа, участват в боевете със свое облекло. Именно тази е една от причините населението, журналистите и пътешествениците да не могат да отличат тези редовни войски от башибозука и да ги наричат нередовни. Нека да проследим как се събират войските за потушаване на въстанието в Четвърти революционен окръг:
Още в първия ден на въстанието, 20 април, заповед за мобилизация на запасните издава и одринският валия. с помощта на телеграфа заповедта стига до каазите най късно на следвашия ден 21 април. На 21 април от одрин към Пазарджик заминава със специален влак първият табур редовна войска, следван от първите няколко вагона оръжие; същият ден вечерта от Цариград потегля към Пловдив - Пазарджик втори табур; на 22 април, пак от Цариград към Пловдив - Пазарджик потегля трети табур, а същия ден от гара Сиркеджи все с влакови композиции заминават за Пазарджик нови 4 табура; пак на 22 април от Одрин за Пазарджик начело с члена на военния съвет Селями паша тръгват още два табура пехота и два конни полка; на 23 април от Цариград се изпращат два войскови ешалона с около 10 табура, а отделно от тях от Одрин, пак за Пазарджик се отправят още 4 роти; на 24 април от Одрин потегля друг ешалон с още два табура пехота и артилерия. Същия ден от Цариград за Пловдив заминава още един табур; на 26 април пак от Цариград все за Четвърти революционен окръг тръгват нови три табура; след този ешалон от Цариград се отправя и друг със 17 вагона, натоварени с оръжие и боеприпаси; на 27 април от Цариград за Пловдив се изпраща още един табур пехота и два ескадрона конница; пак на 27 април от Одрин през Пловдив транзитно преминават за Пазарджик артилерийски части , придружени от хиляди редифи и башибозуци. Или само от Цариград и Одрин за потушаване на въстанието в Четвърти революционен окръг от 21 до 27 април са съсредоточени около 30 табура пехота от 800-1000 души един табур, 2 конни полка, 2 ескадрона и неопределен брой артилерийски части.
Но освен от Цариград и Одрин към Четвърти революционен окръг се изпращат още: на 26 април от Хасково - пет отделения пехота; на 24 април в Пазарджик е съсредоточен Чирпанският кавалерийски полк. От нишката групировка се отделят начело с Хасан паша 15 хиляди войници.
Предвид замисъла на командването за мълниеносно смазване на въстанието още на 20 април министърът на войната нарежда на всички военни чинове да се завърнат по местата си, където да се намират непрекъснато от 6,30 до 17 часа. Всички редифи се свикват под знамената, но уж за редовни месечни учения и след това ще се освободят; Още на 24 април от Цариград за Пазарджик като главнокомандващ на войските-потушители заминава командващият първа гвардейска армия и началник на Цариградския гарнизон Адил паша, следван от началника на Одринския гарнизон Хафъз паша, командващия Нишката военна групировка бригадният генерал Хасан паша, членът на висшия военен съвет Селями паша, одринския валия Акиф паша, пловдивския мютесариф Хамид паша, Тахир паша, Решид паша. Тук са и полковниците Хаджи Хасан бей, Али бей, Гаванозоглу и др. , а заедно с главнокомандващия имперските въоръжени сили Абдул Керим паша в Пазарджик идва и Шефкет паша. Най-сетне в Пазарджик пристига и самият министър на войната Хюсеин Авни паша.
Без съмнение част от тези войски потушават въстанието и в Батак. Срещу Батак са изпратени войски и от солунския вилает - от Драма и Серес.
Днес ще се опитам да отговоря на следния въпрос - Какви сили са хвърлени срещу Батак, башибозуци или редовна войска? Този въпрос може би изглежда маловажен в очите на повечето хора, но уверявам ви това не е така. Както са очаквали предводителите на въстанието, зверствата извършени от турците по време на потушаването на бунта, разбудиха съвеста на Европа. Османската империя се е намирала в положение на натиск от великите сили и особенно Русия и е трябвало да дава обяснения за станалите зверства. Решението било цялата вина да се хвърли върху така наречените башибозуци още по-добре, ако тези башибозуци са помаци живеещи около въстаналите населени места, виждате ли това са си българи но приели мюсюлманската вяра, ние нямаме нищо общо, те са извън нашия контрол а и са действали при самозащита. Това се е стремяло да докаже правителството на Османската империя, искало е да прехвърли отговорноста.
След реформите от 1843 и 1869г. имперските въоръжени сили се изграждат по образец на европейските армии. Обаче те запазват известни специфични за тях особенности, които имат голямо значение при потушаване на въстанието. Една от тези особенности е, че военната повинност се отнася само до мъжете-мюсюлмани от 20 до 40 годишна възраст. Османската империя е имала три категории войски: низам(действуващи войски), редиф(запас-първи призив) и мустахфъз(запас - втори призив или опълчение).В действуващите войски (низама) войникът служи до 26-годишна възраст, след което преминава в редифа, където се води на военен отчет до 32-годишна възраст. След това той се зачислява в мустахфъза - до 40-годишна възраст. Редифите и мустахфъзът са зачислени в табури в най-близкия им гарнизон, с които периодично водят бойни занятия, а по селища водят с чауши (сержанти) или офицери също периодично строеви занятия. Тъй като са организирани на териториален принцип, т.е. свиканите запасни се явяват в най-близкия гарнизон, където са водили и занятия и знаят табура си и командирите си, това осигурява сравнително бърза за онова време мобилизация. Редифските и мустахфъзките табури действат и самостоятелно, без низама. Често срещаме в печата наименованията: "редифски войски", "опълчение", "резервни войски" - всичките те са съставки на редовните войски. Още една особенност, също така много характерна за времето на априлското въстание - при спешни случаи, каквото е това въстание, редифските и мустахфъзките табури вземат само оръжието си под командата на офицерите си , без да се обличат във военна униформа, участват в боевете със свое облекло. Именно тази е една от причините населението, журналистите и пътешествениците да не могат да отличат тези редовни войски от башибозука и да ги наричат нередовни. Нека да проследим как се събират войските за потушаване на въстанието в Четвърти революционен окръг:
Още в първия ден на въстанието, 20 април, заповед за мобилизация на запасните издава и одринският валия. с помощта на телеграфа заповедта стига до каазите най късно на следвашия ден 21 април. На 21 април от одрин към Пазарджик заминава със специален влак първият табур редовна войска, следван от първите няколко вагона оръжие; същият ден вечерта от Цариград потегля към Пловдив - Пазарджик втори табур; на 22 април, пак от Цариград към Пловдив - Пазарджик потегля трети табур, а същия ден от гара Сиркеджи все с влакови композиции заминават за Пазарджик нови 4 табура; пак на 22 април от Одрин за Пазарджик начело с члена на военния съвет Селями паша тръгват още два табура пехота и два конни полка; на 23 април от Цариград се изпращат два войскови ешалона с около 10 табура, а отделно от тях от Одрин, пак за Пазарджик се отправят още 4 роти; на 24 април от Одрин потегля друг ешалон с още два табура пехота и артилерия. Същия ден от Цариград за Пловдив заминава още един табур; на 26 април пак от Цариград все за Четвърти революционен окръг тръгват нови три табура; след този ешалон от Цариград се отправя и друг със 17 вагона, натоварени с оръжие и боеприпаси; на 27 април от Цариград за Пловдив се изпраща още един табур пехота и два ескадрона конница; пак на 27 април от Одрин през Пловдив транзитно преминават за Пазарджик артилерийски части , придружени от хиляди редифи и башибозуци. Или само от Цариград и Одрин за потушаване на въстанието в Четвърти революционен окръг от 21 до 27 април са съсредоточени около 30 табура пехота от 800-1000 души един табур, 2 конни полка, 2 ескадрона и неопределен брой артилерийски части.
Но освен от Цариград и Одрин към Четвърти революционен окръг се изпращат още: на 26 април от Хасково - пет отделения пехота; на 24 април в Пазарджик е съсредоточен Чирпанският кавалерийски полк. От нишката групировка се отделят начело с Хасан паша 15 хиляди войници.
Предвид замисъла на командването за мълниеносно смазване на въстанието още на 20 април министърът на войната нарежда на всички военни чинове да се завърнат по местата си, където да се намират непрекъснато от 6,30 до 17 часа. Всички редифи се свикват под знамената, но уж за редовни месечни учения и след това ще се освободят; Още на 24 април от Цариград за Пазарджик като главнокомандващ на войските-потушители заминава командващият първа гвардейска армия и началник на Цариградския гарнизон Адил паша, следван от началника на Одринския гарнизон Хафъз паша, командващия Нишката военна групировка бригадният генерал Хасан паша, членът на висшия военен съвет Селями паша, одринския валия Акиф паша, пловдивския мютесариф Хамид паша, Тахир паша, Решид паша. Тук са и полковниците Хаджи Хасан бей, Али бей, Гаванозоглу и др. , а заедно с главнокомандващия имперските въоръжени сили Абдул Керим паша в Пазарджик идва и Шефкет паша. Най-сетне в Пазарджик пристига и самият министър на войната Хюсеин Авни паша.
Без съмнение част от тези войски потушават въстанието и в Батак. Срещу Батак са изпратени войски и от солунския вилает - от Драма и Серес.
26 АПРИЛ 2008, СЪБОТА
Батак чалма не слага - или последният опит за масово помохамеданчване по Българските земи.2
Мисля, че долуизложеното няма нужда от коментар.
СТРАДАНИЯТА НА ЕДНА БАТАШКА ДЕВОЙКАПротокол за разпита на баташката девойка Гина пред специалната комисия във връзка с жестокостите при потушаването на Априлското въстание. — Вж. Н. Тодоров, Положението, с. 319—322.
Въпрос. На колко години си?
Отговор. Петнадесет.
Въпрос. Как те отведоха от Батак и къде те заведоха ?
Отговор. След разрушението на селото ни закараха с една тълпа хора извън селото и след като прекарахме там час или два, Мехмед заедно с двама или трима от своите другари дойде и ме отведе.
Въпрос. Имаше ли някои други при тебе, когато те отведоха, и ако имаше, какво сториха, като видяха, че те отделят от тях, и ти отиде ли доброволно?
Отговор. По това време там бе сестра ми Митра, която плачеше. Аз не исках да отида с Мехмед и също плачех, обаче той ме отведе насила.
Въпрос. Къде те заведе оттам?
Отговор. Той ме заведе в планините и след като стоях там една нощ, на следната сутрин ме заведе право в къщата си в селото, нареченоХюсеин-ова (?), Неврокопска околия.
Въпрос. По пътя другарите на Мехмед бяха ли с него?
Отговор. По пътя имаше вече една тълпа, която постоянно се увеличаваше. Другарите на Мехмед бяха също с нас, обаче и те бяха взели по едно момиче и се разделиха с нас по пътя.
Въпрос. Колко момичета отведоха другарите на Мехмед?
Отговор. Другарите на Мехмед отведоха от нашето село освен мене още едно момиче, което Талиб, братът на Мехмед, взе за себе си. И така, всички ние заедно отидохме в едно село. Името на момичето бе Ванка. И сега Ванка, Талиб и всички сме дошли тук [в Пловдив] заедно.
Въпрос. Мехмед спа ли с тебе в планината през нощта на пътуването?
Отговор. Мехмед не спа с мене през време на пътуването.
Въпрос. Досега Мехмед спал ли е с тебе и ако е спал, кога стори това за пръв път?
Отговор. Мехмед спа с мене след бракосъчетанието, т. е. след като то бе записано.
Въпрос. Колко дни след твоето пристигане в Хюсеин-ова спахте заедно?
Отговор. Мехмед се опитва около една седмица да се ожени за мене, обаче аз не давах съгласието си, понеже знаех, че той си има жена. Аз го помолих да ме изпрати на друго място като слугиня, обаче той отговори, че по-скоро би ме убил, отколкото да ме пусне. Поради това аз бях принудена насила да остана с него.
Въпрос. Има ли Мехмед все още друга жена?
Отговор. Да, има. Името ù е Хатидже.
Въпрос. Кой записа твоето бракосъчетание и кои бяха там по времето, когато бе записано? Какво ти казаха и те попитаха там?
Отговор. Каза ми се, че човекът, който го написа, бил кехая. Там имаше голяма тълпа. Аз не си спомням дали ми зададоха някакви въпроси, обаче дори и да са сторили това, аз нищо не им казах.
Въпрос. Какво те пита ходжата, докато писа брачния договор?
Отговор. Аз не бях питана за нищо, докато тълпата беше там — нито преди брачният договор да бъде написан, нито дори докато се пишеше.
Въпрос. Не те ли питаха дали искаш Мехмед и дали ще го приемеш за съпруг?
Отговор. Не.
Въпрос. Беше ли ти тогава всред тълпата?
Отговор. Аз бях тогава в стаята.
Въпрос. Кои лица бяха с тебе там?
Отговор. При мене там имаше туркини и помакини.
Въпрос. Отде знаеше, че ходжата отвън пише брачен договор?
Отговор. Така ми казаха. И после ме заведоха на мястото, гдето беше ходжата.
Въпрос. Какво ти казаха там?
Отговор. Говорехме помежду си. Аз си спомням какво ми казаха. В началото настоявах да не бъда омъжена, обаче впоследствие жените ме убедиха.
Въпрос. Заведоха ли те някъде другаде освен в Хюсеин-ова?
Отговор. Ние отидохме в селото на Мехмедовата сестра, понеже бяхме поканени там.
Въпрос. Никога ли не те заведоха пред местната власт?
Отговор. Не.
Въпрос. Какво име ти дадоха там?
Отговор. Зейнаб.
Въпрос. Кой ти даде това име и кога ти бе дадено?
Отговор. Хората в къщата ми го дадоха. Мехмед искаше да ми даде друго име, обаче майка му, жена му и сестра му ме нарекоха Зейнаб.
Въпрос. Мехмед, майка му или сестра му казваха ли молитви в къщи ?
Отговор. Да.
Въпрос. Караха ли и тебе да казваш молитви?
Отговор. Те ми казваха да правя това, обаче аз не го сторих, защото не знаех как да казвам молитвата.
Въпрос. След като си женена за Мехмед, искаш ли да живееш с него?
Отговор. (След като помисля малко.) Да.
Въпрос. Искаш ли да живееш с другата му жена Хатидже? Кажи, не се страхувай. Тук никой не те заплашва, ти си свободна да кажеш, каквото мислиш.
Отговор. Аз бях принудена тогава да се съглася с това, обаче не желая да живея с Мехмед.
Въпрос. Обаче ти казваш, че искаш Мехмед за съпруг. Сгрешила ли беше тогава?
Отговор. Аз казах тъй от страх да не бъда убита. Поради тази причина аз се съгласих на това, иначе не желая на никаква цена да живея с Мехмед.
Въпрос. Къде се беше скрила, преди помаците да те изведат от село Батак?
Отговор. Аз бях в църквата.
Въпрос. Кой те изведе от църквата?
Отговор. Ние сами излязохме.
Въпрос. Колко дни прекарахте в църквата?
Отговор. Ние стояхме там два дни и в деня, в който убиха баща ми и брат ми, аз излязох от църквата, за да се спася.
Въпрос. За какво влязохте в църквата?
Отговор. Ние отидохме там, за да се спасим.
Въпрос. Умря ли някой в църквата през тези два дни, когато бяхте там ?
Отговор. Не, никой не умря в църквата, преди да влязат башибозуците.
Въпрос. Къде и кога убиха баща ти и брат ти?
Отговор. Башибозуците ги убиха, когато влязоха в двора на църквата.
Въпрос. Кога башибозуците влязоха в църквата?
Отговор. Два часа преди залез слънце.
Въпрос. Кога напуснахте църквата?
Отговор. Ние излязохме след изгрев слънце на другата сутрин.
Въпрос. Стояха ли башибозуците в двора на църквата цялата нощ до другата сутрин?
Отговор. Те бяха в църквата през цялата нощ до следната сутрин.
Въпрос. Какво правеха те през цялата нощ?
Отговор. Те стреляха и убиваха хора през цялата нощ.
Отговор. Петнадесет.
Въпрос. Как те отведоха от Батак и къде те заведоха ?
Отговор. След разрушението на селото ни закараха с една тълпа хора извън селото и след като прекарахме там час или два, Мехмед заедно с двама или трима от своите другари дойде и ме отведе.
Въпрос. Имаше ли някои други при тебе, когато те отведоха, и ако имаше, какво сториха, като видяха, че те отделят от тях, и ти отиде ли доброволно?
Отговор. По това време там бе сестра ми Митра, която плачеше. Аз не исках да отида с Мехмед и също плачех, обаче той ме отведе насила.
Въпрос. Къде те заведе оттам?
Отговор. Той ме заведе в планините и след като стоях там една нощ, на следната сутрин ме заведе право в къщата си в селото, нареченоХюсеин-ова (?), Неврокопска околия.
Въпрос. По пътя другарите на Мехмед бяха ли с него?
Отговор. По пътя имаше вече една тълпа, която постоянно се увеличаваше. Другарите на Мехмед бяха също с нас, обаче и те бяха взели по едно момиче и се разделиха с нас по пътя.
Въпрос. Колко момичета отведоха другарите на Мехмед?
Отговор. Другарите на Мехмед отведоха от нашето село освен мене още едно момиче, което Талиб, братът на Мехмед, взе за себе си. И така, всички ние заедно отидохме в едно село. Името на момичето бе Ванка. И сега Ванка, Талиб и всички сме дошли тук [в Пловдив] заедно.
Въпрос. Мехмед спа ли с тебе в планината през нощта на пътуването?
Отговор. Мехмед не спа с мене през време на пътуването.
Въпрос. Досега Мехмед спал ли е с тебе и ако е спал, кога стори това за пръв път?
Отговор. Мехмед спа с мене след бракосъчетанието, т. е. след като то бе записано.
Въпрос. Колко дни след твоето пристигане в Хюсеин-ова спахте заедно?
Отговор. Мехмед се опитва около една седмица да се ожени за мене, обаче аз не давах съгласието си, понеже знаех, че той си има жена. Аз го помолих да ме изпрати на друго място като слугиня, обаче той отговори, че по-скоро би ме убил, отколкото да ме пусне. Поради това аз бях принудена насила да остана с него.
Въпрос. Има ли Мехмед все още друга жена?
Отговор. Да, има. Името ù е Хатидже.
Въпрос. Кой записа твоето бракосъчетание и кои бяха там по времето, когато бе записано? Какво ти казаха и те попитаха там?
Отговор. Каза ми се, че човекът, който го написа, бил кехая. Там имаше голяма тълпа. Аз не си спомням дали ми зададоха някакви въпроси, обаче дори и да са сторили това, аз нищо не им казах.
Въпрос. Какво те пита ходжата, докато писа брачния договор?
Отговор. Аз не бях питана за нищо, докато тълпата беше там — нито преди брачният договор да бъде написан, нито дори докато се пишеше.
Въпрос. Не те ли питаха дали искаш Мехмед и дали ще го приемеш за съпруг?
Отговор. Не.
Въпрос. Беше ли ти тогава всред тълпата?
Отговор. Аз бях тогава в стаята.
Въпрос. Кои лица бяха с тебе там?
Отговор. При мене там имаше туркини и помакини.
Въпрос. Отде знаеше, че ходжата отвън пише брачен договор?
Отговор. Така ми казаха. И после ме заведоха на мястото, гдето беше ходжата.
Въпрос. Какво ти казаха там?
Отговор. Говорехме помежду си. Аз си спомням какво ми казаха. В началото настоявах да не бъда омъжена, обаче впоследствие жените ме убедиха.
Въпрос. Заведоха ли те някъде другаде освен в Хюсеин-ова?
Отговор. Ние отидохме в селото на Мехмедовата сестра, понеже бяхме поканени там.
Въпрос. Никога ли не те заведоха пред местната власт?
Отговор. Не.
Въпрос. Какво име ти дадоха там?
Отговор. Зейнаб.
Въпрос. Кой ти даде това име и кога ти бе дадено?
Отговор. Хората в къщата ми го дадоха. Мехмед искаше да ми даде друго име, обаче майка му, жена му и сестра му ме нарекоха Зейнаб.
Въпрос. Мехмед, майка му или сестра му казваха ли молитви в къщи ?
Отговор. Да.
Въпрос. Караха ли и тебе да казваш молитви?
Отговор. Те ми казваха да правя това, обаче аз не го сторих, защото не знаех как да казвам молитвата.
Въпрос. След като си женена за Мехмед, искаш ли да живееш с него?
Отговор. (След като помисля малко.) Да.
Въпрос. Искаш ли да живееш с другата му жена Хатидже? Кажи, не се страхувай. Тук никой не те заплашва, ти си свободна да кажеш, каквото мислиш.
Отговор. Аз бях принудена тогава да се съглася с това, обаче не желая да живея с Мехмед.
Въпрос. Обаче ти казваш, че искаш Мехмед за съпруг. Сгрешила ли беше тогава?
Отговор. Аз казах тъй от страх да не бъда убита. Поради тази причина аз се съгласих на това, иначе не желая на никаква цена да живея с Мехмед.
Въпрос. Къде се беше скрила, преди помаците да те изведат от село Батак?
Отговор. Аз бях в църквата.
Въпрос. Кой те изведе от църквата?
Отговор. Ние сами излязохме.
Въпрос. Колко дни прекарахте в църквата?
Отговор. Ние стояхме там два дни и в деня, в който убиха баща ми и брат ми, аз излязох от църквата, за да се спася.
Въпрос. За какво влязохте в църквата?
Отговор. Ние отидохме там, за да се спасим.
Въпрос. Умря ли някой в църквата през тези два дни, когато бяхте там ?
Отговор. Не, никой не умря в църквата, преди да влязат башибозуците.
Въпрос. Къде и кога убиха баща ти и брат ти?
Отговор. Башибозуците ги убиха, когато влязоха в двора на църквата.
Въпрос. Кога башибозуците влязоха в църквата?
Отговор. Два часа преди залез слънце.
Въпрос. Кога напуснахте църквата?
Отговор. Ние излязохме след изгрев слънце на другата сутрин.
Въпрос. Стояха ли башибозуците в двора на църквата цялата нощ до другата сутрин?
Отговор. Те бяха в църквата през цялата нощ до следната сутрин.
Въпрос. Какво правеха те през цялата нощ?
Отговор. Те стреляха и убиваха хора през цялата нощ.
ОТВЛЕЧЕНИ ЖЕНИ И ДЕЦА ОТ БАТАК ПРЕЗ 1876 Г.
Из доклада на руския вицеконсул в Пловдив А. Н. Церетелев до руското посолство в Цариград. — Вж. Н. Тодоров, Положението, с. 303.
Много жени и деца [от Батак] са били задигнати, три от тези млади момичета били убити на 17 юли близо до Пловдив от своите похитители — Саид, синовете на хаджи Кока и други, които са ги влачили в продължение на един месец след себе си.
ОТВЛЕЧЕНИ И ПОМОХАМЕДАНЧЕНИ БАТАШКИ ДЕВОЙКИ
Из разказа на Гина Илиева, 14-годишна, от Батак, записан от еп. Гервасий през 1876 г. в Пловдив. — Вж. Архив на БАН, ф. 1, оп. 2 № 1411, л. 1 334.
Доведоха при мен и това момиче Марушка Димитрова Кавлакова, около 12—13-годишно, и друго едно момче Ангел Димитров, около 10—11-годишно. Тогава ни закараха тримата в с. Аланджиево [Змеица] у Мустафа Дюдлето, у когото стояхме около 100 дни, после дойде Ахмед ага и ни прати да си отидем в Батак. Много ни мъчиха да се потурчим, но ние не искахме.
От Батак има две сестри, Аглика и Николина Тодорови Цачови, и тях също закараха в село Късък; Аглика у Смаил Кехая, а Николина у бошнака Ахмед ага. И тях също мъчили да потурчат, но в същото време и тях върнаха в Батак.
От Батак има две сестри, Аглика и Николина Тодорови Цачови, и тях също закараха в село Късък; Аглика у Смаил Кехая, а Николина у бошнака Ахмед ага. И тях също мъчили да потурчат, но в същото време и тях върнаха в Батак.
ПОМОХАМЕДАНЧЕНИ МОМЧЕТА ОТ БАТАК
История на Георги Носков, 10-годишно момче от Батак, записана от еп. Гервасий в Пловдив през 1876 г. — Вж. Архив на БАН, ф. 1, оп. 2, № 1411, л. 1333.
Баща ми имаше пушка и нож, които предал на турците, и, както ми каза мама, после турците го заклали и не зная как. Като бях заспал в зимника, гдето се бяхме скрили, събудиха ме и като излязохме на сокака, видяхме, че колят хората, и ме сбутаха, та паднах, и не зная как ми посекли ръката, не усетих и не помня. После ни изведоха на ливадата и там мама ме даде на един турчин Асан Гаджик Тюфекчи. Той ме заведе на едно село Ниглиде (така го казва момчето). Този турчин ме продаде на друг турчин Мехмед. Преди Асан ме наименува и мен на името Асан. След доста време дойдоха две заптиета с коне, та ме земаха и закараха на Пазар, от Пазар ме закараха в Кавала, от Кавала отидохме в Драма. Тук седяхме 5—6 дни, оттам отидохме в Серес, Оттам отидохме в Селяник, после в Цариград, после дойдохме в Пловдив, тук и пр.
Илия Петров от Батак казва, че „като бяхме в ливадите, взеха ме турците и ме заведоха в село Ниплие у Хасан Дупчев. Той ме продаде на Хасан Рязован и ме заведе в село Бракчикта. Той ми тури име Ахмед. Там стояхме доста. После ме взе заптие, та ме заведе в Кавала. Оттам друго заптие ме заведе в Драма, оттам пак друго в Селяник, оттам в Цариград, Пловдив, тук“. Това момче е около 10 години.
Христоско Атанасов от Батак, откраднат от турци в Саръ Шабан заедно с другаря си Колю Стоилин. Сега се намирали в един турски конак в Саръ Шабан, където имало освен тях още 10 момчета.
Илия Петров от Батак казва, че „като бяхме в ливадите, взеха ме турците и ме заведоха в село Ниплие у Хасан Дупчев. Той ме продаде на Хасан Рязован и ме заведе в село Бракчикта. Той ми тури име Ахмед. Там стояхме доста. После ме взе заптие, та ме заведе в Кавала. Оттам друго заптие ме заведе в Драма, оттам пак друго в Селяник, оттам в Цариград, Пловдив, тук“. Това момче е около 10 години.
Христоско Атанасов от Батак, откраднат от турци в Саръ Шабан заедно с другаря си Колю Стоилин. Сега се намирали в един турски конак в Саръ Шабан, където имало освен тях още 10 момчета.
ЗВЕРСТВА НАД ПОРОБЕНИ БЪЛГАРСКИ ДЕЦА
Из дописката на Дьо Вестин, поместена във в. «Фигаро» от 30 юли 1876 г. — Вж. Н. Тодоров, Положението, с. 363.
Караха изоставени деца, които били останали сираци. От тях били продадени голям брой и не се намирали повече купувачи. Отивали другаде, за да предложат стоката си, чийто брой се увеличавал с всички улични деца, срещнати по пътя. Тези дечица, уморени и умиращи от глад, не могли да следват палачите си и унищожението започнало. Някой направил бележка, че между тези деца може да има европейчета, и властта заповядала да не се засягат тези, които не са българи. Един башибозук посъветвал и се взело решение децата да се заставят да се прекръстят. Тези, които се прекръстили по източно [т.е. като православни християни, П.Б.], били удушени.
ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕТО НА БАТАШКАТА ДЕВОЙКА ГИНА ВАНЕВА
Из изповедта ù, писана на 22 септември 1876 г. в Пловдив. — Вж. Архив на БАН, ф. 1, оп. 2, № 1411, л. 1260.
Башибозуците ни изведоха на ливадите и започнаха да казват: «Хайде сега да се простите, защото, която е хубава, ще я потурчим, а лошите ще изколим.» По-хубавите девойки завлякоха по селата. Мене ме хвана Ахмед Базиски и ме заведе в Устина и седях една неделя.Със заплашване и насилие той ме потурчи и обезчести, като гледах кога ще се избавя от ръцете на този кръвник. Слава Богу, като дойдох в този град, при многото заплашвания да не хвърля фереджето, че щели да ме заколят, като Ви видях, дядо владика, аз Ви последвах като мой духовен баща и се спасих.
20 АПРИЛ 2008, НЕДЕЛЯ
Батак чалма не слага - или последният опит за масово помохамеданчване по Българските земи.
Ето че започвам тази доста болезнена тема, през изминалата година имаше опити и тази част от историята ни да бъде осквернена от едно псевдо-научно изследване. Тези опити продължават вижhttp://dnes.dir.bg/2008/04/16/news2898510.html
Тука аз няма да споря просто ще изложа фактите такива каквито са, нека всеки сам да отсъди. Ще започна с едно стихотворение на Иван Вазов:
Възпоминания от Батак(разказ от едно дете)
"От Батак съм чичо"
художник Ангел Гарабитов
Тука аз няма да споря просто ще изложа фактите такива каквито са, нека всеки сам да отсъди. Ще започна с едно стихотворение на Иван Вазов:
"От Батак съм чичо"
художник Ангел Гарабитов
От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.
Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.
А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.
И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.
Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.
Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.
Пловдив, 1881
Както повечето произведения на Вазов и "Възпоминания от Батак" има съвсем конкретна жизнена основа. "Това дете беше едно момченце, сираче от Батак, което прибрах в къщата си - разказва Вазов - То слугуваше и ходеше на училище. Казваше се Иванчо. Детския му стил съм запазил в разказа."
Това е Иван Тодоров Ганев, който по време на клането е бил малко дете, ето и снимката му:
Ето и няколко картини изобразяващи сцени от Епопеята Батак:
"Бейовете падат на колене пред баташките войводи" худ. Сашо Рачев 
"Защитата на черквата" худ. Сашо Рачев
"Боят в черквата" худ. Сашо Рачев
И прословутата картина "Баташкото клане" худ. Антон Пиотровски
Стана късно ще продължа утре.
браво
ОтговорИзтриване