Петър Динеков ДЕЛОТО НА БРАТЯ МИЛАДИНОВИ

---

Петър Динеков

ДЕЛОТО НА БРАТЯ МИЛАДИНОВИ

(Българска акдемия на науките, 1961 г.)

Стогодишнината от появата на бележития сборник на бра­тята Димитър и Константин Миладинови „Български народни песни", излязъл през 1861 г. в Загреб, предизвика огромен интерес сред нашия народ. Издаването на Миладиновия сборник е го­лямо събитие не само в историята на българската фолклористика, но и в историята на българската култура изобщо. В един период само от шест години се появяват няколко забележителни сборника и книги, посветени на българското народно поетическо творчество — „Болгарские песни из сборников Ю. Ив. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар" на руския учен П. Безсонов (Москва, 1855), „Показалец" на Раковски (Одеса, 1859), „Народне песме македонски бугара" на босненския археолог Ст. Веркович (Белград, 1860), „Памятники народного бита бол­гар" на Л. Каравелов (Москва, 1861) и сборникът на Миладиновци. След първите опити на В. Караджич, Ю. Ив. Венелин, В. Априлов, Н. Геров, Ив. Богоров, Ст. Враз, П. Р. Славейков и др. да обърнат вниманието на научния свят върху българския фолклор сборниците от средата на века показват огромно ху­дожествено богатство, разкриват изумителния поетически гений на един непознат народ, който при това пъшка под тежко робство. Между тия сборници на първо място трябва да бъде поставен сборникът на Димитър и Константин Миладинови.

Димитър Миладинов	Константин Миладинов

Само тоя сборник да бяха съставили и издали двамата братя, имената им щяха да влязат трайно в историята на нашия народ и на славянството изобщо. Но сборникът е само един момент от техния плодотворен героичен живот. Тоя живот започва в Струга, на брега на Охридското езеро, и завършва в цариград­ската тъмница. Въпреки разликата в годините (Димитър е 20 години по-стар) пътищата на двамата братя са най-тясно пре­плетени, водят към една обща цел и завършват в обща тра­гична съдба. Дейността им съвпада с периода, когато се задъл­бочава българското национално възраждане на Македония и ко­гато особено изпъква опасността от великогръцката шовинистич­на пропаганда. Гръцката буржоазия се е развила по-рано, има тесни връзки с напредналите в културно отношение западни народи, по-рано възприема идеите на европейското просвещение и в края на XVIII и началото на XIX в. създава могъщо просветно движение с културни центрове в Епир, Тесалия, Мала Азия, островите, Цариград и другаде. Обикновено в местата, където има големи гръцки търговски колонии, се уреждат и училища. През тоя период особено известни стават гръцките училища в Цариград (гимназията в квартала Куручешме), Атина, Кидония, Смирна, о-в Хиос, Букурещ, Мелник и др. В първите десетилетия на XIX в. българите, които нямат още добре устроени училища, отправят поглед към гръцките училища и там се учат Н. Бозвели, Н. Рилски, Г. С. Раковски, Р. Попович, Ив. Селимински, Г. Кръстевич, Ив. Добровски, К. Фотинов, П. Берон, Ил. Макариополски и т. н. По същите причини и младежта в Македония се насочва към гръцките училища, където се учат Д. Миладинов, К. Миладинов, Р. Жинзифов, Гр. Пърличев и др.

Не бива да се отрича положителната роля, която гръцкото образование играе в началния период на нашето национално възраждане. Първоначално то не се свързва с денационализаторски задачи, или както отбелязва К. Шапкарев, „тогава ня­маше оня гръцки фанатизъм и оная жажда за погърчване, които се родиха след появяването на българския черковен въпрос. Тогава всички се признаваха за българи, а се учеха на гръцки не защото мислеха себе си за гърци или за да станат такива, а просто защото на тоя език съществуваха училища и учебници" („Няколко критически бележки върху обнародваните досега материали по историята на възраждането на българщината в Македония", сп.   Бълг.   преглед, г. II,   1895, кн. 9—10, с. 276).

Ролята на гръцкото образование значително намалява, ко­гато от 30-те и 40-те години се разтварят за българската младеж вратите на руските училища и се реформира училищ­ната система в страната, като се създават многобройни учи­лища от нов тип. Отливът от гръцките училища се увеличава още повече, когато гръцката националистическа буржоазия за­почва да използува гръцкото духовенство и гръцкото образо­вание за своите панелинистични цели. Под влияние на гръцката пропаганда — както пише Р. Жинзифов, — когато младите българи, учили в Атина, се завръщали в родината си, „ставали учители по гръцки език и разпространители на гръцки идеи, срамувайки се да се нарекат българи, макар техните роднини да не знаят нито една гръцка дума" („Димитър и Константин Миладинови", сп. День, 1862, бр. 46). Във връзка с това из­бухва и борбата срещу фанариотското духовенство. Черковната борба е в същност борба за утвърждаване на българската на­ционалност в Турската империя срещу елинизаторските стре­межи на гръцката буржоазия. „Смисълът на „черковната бор­ба" — пише Д. Благоев — не е в добиването на национална черква и екзархия, а в отделянето и признаването на българ­ската националност в Турция като отделна единица. Дотогава българската народност не се признаваше нито от Турция, нито от гръцката патриаршия. Турция наричаше българите с обидното име „оруммилети", „гръцки народ", под което се разбираха всички християни. Въпросът беше да се на­кара Турция да признае българите за отделна от гърците нация, със самостоятелно право да се учи на български, да си отваря български училища, да има българска черква с българско духовенство. Тъй че „черковната борба" беше чисто национална политическа борба за признаване българската народност в Турция като отделна национална единица, равноправна с гръцката" („Принос към историята на социализма в България", 1949, с. 49—50). Тия стремежи особено личат в Македония, където гръцкото влияние — поради географската близост с големите гръцки икономически и културни центрове — е проникнало по-дълбоко, гръцкият език се е наложил в черквата и училищата. Това влияние е толкова силно, че дълго време българите си служат с гръцко писмо (пишат на своя език с гръцки букви); дори сборникът на Миладиновци е бил написан първоначално с гръцко писмо. Тъкмо в борбата срещу гърцизма, в движението за въвеждане на родния български език в черквата и учили­щата, в утвърждаване на българското национално съзнание се състои основният смисъл на делото на двамата братя. Особено забележителна в това отношение е дейността на по-стария брат Димитър Миладинов.

Започнало в такава обществено-историческа обстановка, де­лото на братя Миладинови представя важен момент от исто­рията на българското национално възраждане. Миладиновци се борят за утвърждаване на българската националност чрез утвър­ждаване на родния език, чрез разширение на българската просвета, чрез извоюване на независимостта на българската черква, чрез повдигане на патриотичното съзнание на българския народ. Те из­ползуват и едно могъщо средство, което никой преди тях не е използувал с такъв успех и с такова умение — народното пое­тическо творчество. Чрез него те показват героичното минало на народа, изключителната поетическа надареност на обикнове­ните трудови хора, богатството и красотата на езика, бита, ле­гендите и преданията на българския народ. Обществено-патриотичната, просветната и фолклорната дейност на братя Миладинови са най-тясно свързани, представят неразлъчно единство. Безкрайната преданост, с която те служат на националното възраждане и патриотичните въжделения на своя народ, ги до­вежда до цариградската тъмница, където трагично загиват.

От редица години насам скопските историци правят опити да откъснат делото на Димитър и Константин Миладинови от българското национално възраждане и изобщо да представят националното възраждане на Македония в превратна светлина. В тоя си стремеж те стигат до невероятни извращения на историческите факти. Така напр. един от скопските биографи на Миладиновци пише следните измислици: „В борбата с общия враг — Цариградската патриаршия — слабата македонска бур­жоазия намира естествен съюзник в по-развитата българска буржоазия, която също така води борба за освобождаване от патриаршията. Тя поема ръководството на борбата в свои ръце и започва да прави планове за изместване на гръцкото влияние в Македония и заместването му с българско..." И по-нататък: „Процесът на българското влияние върви само по повърх­ността, захващайки по-малка част от македонското градско насе­ление, което е тясно свързано с българската буржоазия. По-голямата част от градското население и селячеството се обявява в защита на своите икономически интереси и иска възобновя­ване на Охридската архиепископия "(в. „Нова Македония", 24 февр. 1961 г.). Това схващане е в абсолютно противоречие с истори­ческите факти, които свидетелствуват, че съществува пълно единство в икономическото и културното развитие на населе­нието в Македония с населението на другите краища на Бъл­гария през епохата на нашето национално възраждане и че през тоя период не може да става дума за някакво национално обособяване и друго, различно от българското, национално съзнание на славянското население в Македония. Да се говори тогава за македонски език, македонски училища и черкви като неща, различни от българския език, училища и черкви, пред­ставя грубо изопачаване на фактите. Дори позоваването на Охридската архиепископия е съвършено безосновно и безсми­слено, защото тя през цялата си история, дори и през XVIII в., когато бива унищожена, се нарича във всички официални до­кументи българска. Делото на Димитър и Константин Милади­нови, синове на Македония, пламенни патриоти, които посвеща­ват целия си живот на борбата за български език и български училища в Македония, беше част от великото дело на нашите въз­рожденци, то най-добре свидетелствува за неразривното единство на възраждането на Македония с общото българско национално възраждане.

Родният град на двамата братя Струга е разположен на северния край на Охридското езеро — там, дето изтича р. Дрин. Със Струга, Охрид и Охридското езеро е свързана голяма част от дейността на Миладиновци. Прекрасната природа на тоя край и особено красотата на езерото и историческите памет­ници и легенди са изпълвали с гордост душата на Миладиновци и немалко са спомогнали за пламенния им патриотизъм. Не случайно по-късно в Москва Константин си спомня с дълбока носталгия за родния край:

Дайте ми криля я да си метнам
и в наши стърни да си прелетнам;
на наши места я да си идам,
да видам Охрид, Струга да видам.
Тамо зората греит душата
и сънце светло зайдвит в гората;
тамо дарбите природна сила
со съта розкош ги разтурила:
бистро езеро гледаш белеит
или от ветар синотемнеит;
поле погледнеш или планина,
сегде божева йе хубавина.
Тамо по сърце в кавал да свирам,
сънцe да зайдвит, я да умирам.
 

В тая обстановка, изпълнена с природна красота и истори­чески спомени, израстват двамата братя — Димитър, роден в 1810 г., и Константин — в 1830 г. Струга е град на земеделие, риболовство, дребно занаятчийство. Семейството е многолюд­но — шест  синове  и  две   дъщери;  бащата Христо е беден грънчар, сам неук. Жаден за просвета, той иска да изучи поне един от синовете си. Често се оплаквал  на   съгражданите си: „Слушам в църква евангелието да  се пеит, ама шчо марифет, шчо файде от него, кога не разбирам нишчо" (К. Шапка рев, Материали за животоописанието на братя X. Миладинови, 1884, с. 7). Христо Миладинов на младини посетил някогашна Австро-Унгария и могъл да сравни живота на тамошните славяни със съдбата на поробеното население в Турция. Той изпраща първия си син Димитър в манастира  „Св. Наум", за да   се   научи да чете на гръцки. Тук   Димитър   прекарал   известно време като послушник и учил под ръководството на игумена. Завърнал се в Струга, той бил смятан вече за учен човек. Но Димитър сам добре виждал, че неговите знания са недостатъчни. Затова той продължил образованието си в гръцкото класно училище в Охрид и го завършил успешно, преодолявайки големи материални пречки (бащата през това време починал); той обърнал със способностите си внимание на гръцкия владика и охридските първенци. Тук, в Охрид, в 1830 г. Димитър Миладинов започва и учителската си дейност.

Съдбата на Димитър Миладинов е съдба на български учи­тел през епохата на възраждането — скитания от град на град, принудителни прекъсвания, преследвания. Д. Миладинов съче­тава просветната си дейност с непрестанната борба срещу фанариотското духовенство. На пръв поглед изглежда парадоксално обстоятелството, че той се образова като първостепенен елинист, като дълбок почитател на елинската култура, пише дори пис­мата си на гръцки и същевременно употребява всичките си сили за внедряване на българския език в училището и черк­вата. В 1857 г. той пише до кукушани: „Скачам от радост, като гледам вашата любов и вашия стремеж към нашия ма­терен език, а най-много затуй, че много от младите и свеще­ниците с усърдие са се решили да учат славянски език, тъй щото подир няколко месеца ще могат да служат божествената служба на стария наш прадеден език. Криво поглеждат на вас гърците! Имайте гърди славянски и гърди славянски показ­вайте ! Укоряват нашия славяно-пелазгически език, един от най-старите и богати езици, и го наричат варварски! С пръсти им показвайте славянските филолози, физици, математици и други учени люде в Русия, Чехия, Далмация, Полша, Галиция, Сло­вакия, Хърватско и, тъй да кажа, като захванете от Ледовития океан до Адриатическо море и от вътрешността на Германия до Епир и Тесалия, които се наслаждават с плодовете на просветата." Самото писмо на Миладинов е написано на гръцки. Вълнуващи са следващите редове в него: „О, как ме е срам, че на гръцки език излагам своите славянски чувства и само неотдавна съм захванал да разбирам славянския език" (сп. День, 1862, бр. 46). Славянското самочувствие на Дим. Мила­динов, израз на неговата дълбока любов към славянството, така ясно проявено в това писмо, съвсем не означава липса на определено национално съзнание. Очевидно е, че той само противопоставя славянско на гръцко, но когато говори за сла­вянски език, в конкретния случай разбира български език.

Действително, при първото си учителствуване в Охрид (1830—1832) Д. Миладинов започва да преподава на гръцки, привсе че според някои съобщения той още тогава е правел опити за използуване на българския език в черква. Той не е доволен от образованието, което има. След едногодишен престой като секретар в кантората на един търговец от Драч (Дурацо), където изучава италиански, Д. Миладинов с матери­алната помощ на охридчани продължава учението си в гръц­ката гимназия в Янина, където остава до 1836—1837 г. В това бележито средище на гръцката образованост, в което някога са преподавали Евгений Вулгарис, наричан „новият Платон", и един от учениците на Ем. Кант—Псалиди, младият българин получава солидна култура. Янинската гимназия е много добре уредена, снабдена е с голяма библиотека, притежава физически и химически кабинет, дава сериозни хуманитарни и природо­научни знания. Гръцките училища през оная епоха са се нами­рали на голяма висота. Българските младежи в тях, от една страна, са се запознавали с достиженията на съвременната кул­тура, а, от друга страна, са се вдъхновявали от реформатор­ските и патриотичните стремежи на гръцките учители. Нещо повече — те са умеели да отделят гръцкия народ и неговата култура от фанариотските духовници — потисници и денационализатори.

Д. Миладинов излиза от Янинската гимназия с много добра подготовка на учител-елинист. Тая подготовка проличава на­всякъде, където учителствува през следващите години: Охрид (1837—1839), Струга (1840), Кукуш (1840-1842), Охрид (1842— 1845), Струга (1846), с. Магарево край Битоля (1847—1852), Битоля (1852—1854). Той успява да уреди училищата, да раз­шири тяхната програма, с блестящите си педагогически способ­ности привлича много ученици. К. Шапкарев отбелязва: „Той преобразил учебната и преподавателската система в училището, подтикнал много напред учението и вдъхнал в ония градове, където учителствувал, и в околностите им силно ученолюбие и жарка ревност към науката." И по-нататък: „С учениците си Димитрий се обхождал всякога учтиво и благо, како със свои чеда, обхождание необикновено у дотогавашните учители, които обхождали се били тирански, мъчителски към крехката младен­ческа възраст. Следователно, привлякъл беше към себе си, като Сократ, любовта на учениците си. В преподаванието уроците той бил ясен и вразумителен, а чуден преподавателен, вдъхновителен дух го е украсявал и е улеснявал учениците му в напредък" („Материали за животоописанието ... ", с. 10,13). Гр. Пърличев, ученик на Д. Миладинов, характеризирайки в автобиографията си блестящата му учителска дейност, добавя: „Он във всяка постъпка имаше нещо си привлекателно. Сло­вото течеше от устата му като мед. Свещен огън гореше в очите му" („Автобиография", Сборник за народни умотворения, кн. XI, 1894, с. 357). Учениците на Д. Миладинов отбелязват особено неговия интерес към класическите езици и литература, които той е преподавал с голяма вещина и увлечение.

Нямаме много данни за патриотичната му дейност през първите години на неговото учителствуване. Знаем само, че е превеждал черковни молитви на български (написани с гръцки букви), за да могат свещениците да ги четат в черква. Това събужда недоволството на гръцките владици, които още през 40-те години започват гоненията си срещу него. Но Д. Миладинов продължава да преподава на гръцки, което учудва дори руския учен проф. В. Григорович, който в 1845 г. посещава Охрид. Д. Миладинов го придружава в Струга, където Григо­рович записва дори една народна песен — „болгарска песма" — от майката на Миладиновци, много добра певица. Руският учен е възхитен от чистата славянобългарска реч, която слуша в Охридско, и поръчва на Миладинов да състави българска гра­матика на тукашното наречие. Тая среща с Григорович е имала важно значение за укрепването на славянските и българските чувства на Д. Миладинов и вероятно за пръв път е събудила у него интереса към народното творчество. Все повече се оформя патриотът, борецът за българското национално съ­знание, противникът на гръцките националистически аспирации в Македония. Въз основа на сведения, събрани в Охрид, Е. Спространов съобщава, че по това време вече Д. Мила­динов съзнава необходимостта от заменяне на гръцкия език с български. Той казвал на учениците си: „Любезни чеда! Аз ви уча на чужд език, но несправедливо е това ученье. Едва ли ще се намери друг народ по-долен и по-низък [по-унизен] от нашия. Другаде никой не получава първото си образование на чужд език, а се учи на своя майчин и татков. Ще дойде ден и близко е, когато и ние ще почнем да се учим на своя бъл­гарски майчин език" (Е. С п р о с т р а н о в, По възраждането на гр. Охрид, СбНУ, кн. XIII, с. 621).

Шапкарев изрично отбелязва, че като учител в Битоля е следял отблизо живота на Д. Миладинов и наблюдавал постоян­ните му горещи спорове с битолските гъркомани—цинцари. За порасналото патриотично самочувствие говори и извънредно интересното писмо, което Д. Миладинов изпраща в 1852 г. до редактора на „Цариградски вестник" Ал. Екзарх. В него той изтъква опасността от разпространението на гръцкия език в Македония, защищава необходимостта в училище децата да започват учението на майчиния си език, сочи главната пречка за „славянския напредък" — гръцкото  духовенство. Д. Миладинов пише: ... „шест осмини почти на Македония, населени от едноезични българи, се учат всички на елинско писмо и от елините се наричат елини ..." И тук, както прави много пъти, Миладинов подчертава, че в Македония борбата срещу елинизма е борба за български език и българско национално съзнание. Той подчертава, че съществуват огромни пречки за просветно-културния напредък на народа и те идат преди всичко от гръцкото духовенство. Д. Миладинов предупреждава : „Пороят на елинския език ще стане за тукашните места не­удържим, ако не се вземат силни мерки. Мнозина славянобългари са се учили и се учат в Атина и с време с езика се оформяват и нравите, и следователно и народността се смесва с чувствата" (Притурка към сп. Минало, 1912, с. 17—19). Пис­мото до Ал. Екзарх бележи важен етап в обществената дей­ност на Д. Миладинов — решителното му опълчване срещу гърцизма в Македония, решителна борба за националното осъз­наване на нейното население.

В края на 40-те и началото на 50-те години в просветната работа и борба до Д. Миладинов застава и неговият по-млад брат Константин. Роден в 1830 г., той учи при брат си в Струга, Охрид и Кукуш, след което Димитър го праща да завърши гимназията в Янина. Завърнал се оттам, Константин учителствува две години (1847—1849) в с. Търново край Би­толя. Тук се оформя като патриот, живеейки в най-тясна бли­зост с брата си и водейки заедно с него остри спорове с местните гъркомани. В 1849 г. Константин заминава за Атина и завършва елинска филология в Атинския университет (1852). След това по препоръка на брата си прекарва известно време в Зографския манастир, за да се запознае със славянски в бого­словското училище, основано от Партений Зографски, завър­шил Московската духовна академия. През 1852—1853 г. Кон­стантин учителствува в с. Магарево, Битолско, заемайки мястото на брата си, който става учител в Битоля.

Започналата в 1853 г. Кримска война представя важен мо­мент в живота и обществената дейност на Миладиновци. Тя предизвиква общ патриотичен подем и събужда надеждите на народа за близко освобождение. Интересът към Русия нара­ства. Р. Жинзифов пише за настроенията в Македония по време на войната: „Ако през време на Източната [Кримската] война се намирахте в Македония, щяхте да видите граждани и се­ляни, заобиколили учителя, който им чете във вестника съоб­щенията за успехите и неуспехите на русите. — Какво, русите не са ли минали още Балкана? — питали  едни. — Превзета ли е Силистра? — осведомявали се други. — Скоро ли ще бъдат при нас ?" (сп. День, 28. X. 1861). Самият Д. Миладинов отбелязва в една бележка: „Жените, кършейки ръце и тъжейки, казваха: —Е, шчо црна змия не късна? Е, златен цар Никола шчо ни остае? Шчо ке чиниме мие сиромаси без тебе?" (Ив. X а д ж о в, Братя Димитър и Константин Миладинови, София, 1944, с. 33).

Времето на войната не е особено благоприятно за открита патриотична дейност вътре в страната. В 1855 г. Д. Миладинов напуска училището в Битоля и се озовава в Херцеговина, къ­дето прекарва шест месеца в гр. Мостар като писар при та­мошния гръцки владика. Възмутен от неговото поведение, той го напуска и пътува из Херцеговина, Босна, Карловци, Нови Сад, Белград, като се запознава с езика, живота и културата на сърбите в Австро-Унгария и Сърбия. Поканен от един руски търговец да заеме учителско място в Русия, той от­казва, но обещава да прати там Константин, за да продължи образованието си. Д. Миладинов изучава внимателно положе­нието на другите славянски народи, сравнява го с действител­ността в Македония и това му вдъхва нови подтици за борба. Завърнал се в Струга, той наистина прави всичко възможно да изпрати брат си в Русия. Ясно е, че Д. Миладинов съзнава дълбоко полята, която Русия и руската култура могат да иг­раят и играят в българското националноосвободително дви­жение. На Русия той възлага големи надежди, в лицето на руския народ вижда закрилник на поробените славяни на Бал­канския полуостров. Д. Миладинов е изпълнен с дълбока обич към Русия и руския народ.

Константин Миладинов прекарва четири години във великата славянска страна (1856—1860). Неговият престой в Русия съв­пада с голямото идейно и политическо раздвижване след Крим­ската война, с изключителното нарастване на интереса на рус­ката общественост към съдбата на поробения български народ, със засиленото прииждане на български младежи да се учат в руските училища и особено в Московския университет. През Одеса и Киев с материалната подкрепа на Одеското българско настоятелство той се озовава в Москва и се записва студент по славянска филология в Московския университет. На 13 но­ември 1856 г. той подава прошение до Одеското българско настоятелство, в което изтъква, че е решил да следва сла­вянска филология, за да се върне и преподава родния си сла­вянски, български език, защото е убеден, че „нашата страна.., ке останит назад от горна Бугария на учението, ако не заватит да се учит на бугарскиот язик" (Пер. сп., кн. 63,, 1902, с. 574—575). Р. Жинзифов, първият биограф на Миладиновци, дава интересни сведения за живота на Константин в Русия. Той изучил бързо и много добре руски език, запознава се с руската култура, свързва се с видни представители на руската интелигенция, пътува из страната, с дълбоко вълнение се спира пред Волга — като пред свещена река на българите, възкликвайки: „Волга! Колко народи са се срещали на твоите брегове! Колко велики събития са се извършили пред тебе! И от всички народи, които са пили твоята вода, само ние за­държахме твоето име!" Тук К. Миладинов очевидно е имал пред вид мненията на някои тогавашни историци, които са из­веждали името на българите от названието на р. Волга.

В Москва К. Миладинов попада сред цяла дружина бъл­гарски студенти — Л. Каравелов, Вас. Попович, Р. Жинзифов, Конст. Геров, К. Станишев и др. Те тук не само учат, но се чувствуват като представители на своя народ, задължени да осведомяват чрез статии и други материали руското общество за положението на поробеното славянско население на Балкан­ския полуостров. Голяма част от българските студенти имат сериозни научни интереси и проявяват литературни дарби. През 1860—1862 г. те издават свое списание — „Братски труд", където намират място и първите им художествени, научни и публицистични опити. В „Братски труд" сътрудничи и К. Ми­ладинов — тук той обнародва стихотворенията си „Сираче", „На санцето" и „Егюптин делия", извадки от сборника. В Москва Константин превежда от руски и издава брошурата „Православ­ни братства в Югозападна Русия", насочена срещу католишката пропаганда. Тук той се занимава и с научна работа — събира ма­териали за историята на Охридската архиепископия и публикува статия „Охридска архиепископия" (сп. Братски труд, III, 1860, с. 21 — 27). Съвършено очевидно е, че Константин Миладинов е бо­гато надарена личност, проявява широки интереси, все повече се очертава като книжовник и писател, подготвя се за сериозна ли­тературна дейност. Трябва да се каже, че в Русия възникват не само научните интереси на К. Миладинов, но се пробужда и развива и неговият поетически талант. Почти всичките му из­вестни стихотворения са писани и обнародвани през тоя пе­риод (главно в „Български книжици" и „Братски труд"). Тук се ражда и най-хубавата му поетическа творба — вълнуващата елегия „Тъга за юг". Несъмнено запознаването с руската пое­зия   твърде   много    спомага   за   развитието   на   поетическите склонности на К. Миладинов; не е без значение и благоприят­ната българска студентска среда — мнозина от българските студенти проявяват литературни интереси и по-късно оставят трайна следа в развитието на българската литература, особено Л. Каравелов. К. Миладинов вероятно е бил твърде близък с Л. Каравелов, за което свидетелствува не само общата снимка, направена в Москва през 1858 г. (вж. Архив на Г. С. Раковски, т. II, с. 400), но и обстоятелството, че Л. Каравелов посве­щава най-хубавата си повест „Българи от старо време" на Миладиновци.

От Москва К. Миладинов влиза във връзка и с Раковски. Това е една забележителна, но слабо позната страница от жи­вота на двамата братя. Преди всичко с Раковски е бил свър­зан Д. Миладинов, той е бил в преписка с него, но писмата на Раковски са загубени вероятно при арестуването на Д. Ми­ладинов, чиято архива била задигната от турските власти. Д. Миладинов е притежавал „Показалеца" с надпис на Ра­ковски, а също и поемата „Горски пътник". Той е сътрудничил в „Дунавски лебед", където през 1860 и 1861 г. излизат не­гови дописки (вж. Архив на Г. С. Раковски, т. II, с. 427).

На К. Миладинов е било добре известно името на Г. С. Ра­ковски, чието патриотично и книжовно дело той високо е ценял. За това свидетелствуват четирите негови писма, които се намират в архива на Раковски. Първото е изпратено от Москва на 8. I. 1859 г. К. Миладинов изразява не само възхи­щението си от делото на Раковски, но и съобщава, за жела­нието на Раковски да се запознае с македонското наречие; той подканя Раковски да издаде събраните народни песни. Няма съмнение, че връзката с Раковски, водач на тогавашната българска емиграция и на националноосвободителното движение, още повече засилва патриотизма на Константин Миладинов.

Малко знаем за научните занимания на К. Миладинов в Москва и за работата му в университета. Там той е имал въз­можност да слуша лекции на редица бележити слависти и историци, като Буслаев, Бодянски, Тихонравов, Соловьов, някои от които са известни специалисти в областта на фолклора. Както по-голямата част от българските студенти, той ще е бил свързан предимно със славянофилските университетски и об­ществени среди. За нас е много важно съобщението на Р. Жинзифов, че К. Миладинов е отделял в Москва много време за сборника с народни песни, който е донесъл със себе си от България. „Между това в продължение на три години брат му Димитър   въпреки   огромните   си други грижи намираше време да събира народни песни и пр., които изпращаше на К. Миладинов. Той ги държа три години в Москва, занима­ваше се с тях и ги лелееше, както майка лелее своя едничък скъп син, останал невредим след много нещастия и беди. И през целите тия три години той не престана да се надява, че ще се намерят средства за тяхното издаване, но средства не се намериха и им бе съдено да бъдат издадени в друг сла­вянски град, но не в Москва."

Съдбата на сборника поглъща главната част от вниманието на К. Миладинов. Само няколко руски учени се заинтересуват от сборника (Рачински, Безсонов, Беляев и др., но средства за неговото издаване не се намират. Една от причините за слабия интерес на руските учени към сборника е била и тая, че пес­ните са били записани с гръцки букви.

Р. Жинзифов дава още една интересна подробност от жи­вота на К. Миладинов в Русия: „Външните условия на жи­вота, суровият климат на Москва с нейните силни мразове и облачно небе действуваха тежко на неговата душа и я изпъл­ваха с мрачни мисли и рядко лицето му се усмихваше. Но все пак Москва, която му даде нови, свежи умствени сили и по-твърдо народно самосъзнание, остана неизгладима в паметта му и К. Миладинов — говори очевидец, — заминавайки си, не може да не се просълзи и да не каже: „Прощавай, Москва! Прощавай, черкво на блажения Василий! Прощавай, Кремъл! Прощавай, университете!"

За настроенията на К. Миладинов в Русия свидетелствуват и неговите стихотворения. Престоят му в Русия се оказва из­вънредно плодотворен — К. Миладинов разширява своите зна­ния, запознава се с руската литература, изучава проблемите на фолклора, свързва се с видни представители на руската и бъл­гарската интелигенция. Той напуска великата славянска страна, изпълнен с дълбока обич към нея и нейната култура. Макар и да не успява да завърши Московския университет, мисълта за издаването на сборника с народни песни, събитията в Бълга­рия, започващата гръдна болест, съдбата на брат му и него­вите горещи призиви го накарват да напусне Москва. Д. Ми­ладинов пише на Константин: „Дойди си, мили мой братко, по-скоро, от нищо не се бой, не се смущавай; остави всяка своя лична работа; аз вече ти приготвих учителско място в Охрид... Дойди си направо в родината, за да ти се радват моите деца, нашите роднини и приятели. Чудната наша пролет, благовонните цветя, зелените треви на нашите планини, моите прегръдки и прегръдките на сродниците ни — всичко това е земен рай" (сп. День, 1862, бр. 48). Това са не само думи и грижи за здравето на брата, това е призив за изпълнение на обществен дълг към родината. Димитър Миладинов привлича Константин, за да го включи в непосредствена и жива патрио­тична работа.

След Кримската война, докато Константин е в Русия, се разгръщат най-напрегнатите, най-драматичните моменти в пат­риотичната дейност на Димитър Миладинов.

Завръщайки се от пътуването си в Австро-Унгария и Сърбия, Димитър става учител в Прилеп. По това време тук учителствуват в първоначалното българско училище бащата и синът Иван и Ксенофонт (Райко) Жинзифови. Миладинов, който все повече се очертава като извънредно способен педагог, пре­подава в класното гръцко училище, като въвежда в него бъл­гарски предмети, особено българска история, изучавана на бъл­гарски език, използувайки „Царственика" на Хр. Павлович (1844), а в първоначалното училище — български взаимоучителни таблици. Той често разговаря с гражданите, защищава българския език, говори за напредъка на другите славяни. Щапкарев отбелязва: „Беше се възродило у него едно ненаситно родолюбие, дотолкова щото дори до фанатизъм допи­раше" (Мак. преглед, III, 1927, кн. 2, с. 60). В Прилеп в сво­бодните вечерни часове Димитър записва народни песни и приказки, исторически легенди, прави описания на местности, събира статистически и други данни, които изпраща в Русия. Патриотичната дейност на Д. Миладинов скоро бива забе­лязана от битолския гръцки владика, който с помощта на местните гъркомани се опитва да унищожи направената ре форма в училището. Д. Миладинов е обвинен като руски агент и откаран под стража в Битоля. Забраняват му да се върне в Прилеп и той приема отправената му покана да открие българско училище в Кукуш. Той изпраща до кукушани тро­гателно писмо, в което, от една страна, се противопоставя ре­шително на употребата на гръцкия език в училището и черк­вата и подчертава дълбоката си привързаност към славянската култура и славянските народи, но, от друга, със скръб при­знава, че пише на гръцки и че от неотдавна е почнал да си служи със славянски.

Двете години, които прекарва в Кукуш (1857—1859), са едни от най-блестящите периоди в учителската и патриотичната дей­ност на Д. Миладинов. Първото нещо, което прави, е въвеждането на българския език в училищата. Това предизвиква истин­ско оживление в града; при Миладинов идат да се учат не само децата, но и възрастните. Р. Жинзифов, който е пристиг­нал в Кукуш преди Миладинов и е поел ръководството на първоначалното училище, описва дейността му по следния на­чин: „Щом пристигна, училищата взеха друг вид, друго на­правление. Много от младите, които отколе бяха излезли от училището, напуснаха занаята си и отново заеха своите учи­лищни места при Миладинов. Славянските букви заговориха в двете училища на Кукуш; в същото време бяха донесени от Велес и от Цариград няколко книги. От ден на ден работата вървеше напред; децата за малко време се научиха да четат и пишат свободно и весело беше да ги гледа човек, че на деца, на които трябваше цяла година, за да се научат да четат сво­бодно по гръцки, и още две-три години, за да разбират нещо от същия език, сега доста им бяха 2—3 месеца, за да четат свободно и да разбират разкази из българската история. Ро­дителите не можеха да се нарадват, като слушаха децата си да им четат от свещената история на отец Партений [Зограф­ски]... Любовта към родния език дотолкова се разви, че по­дир урочните часове женени мъже от 20 до 25 години всеки ден посещаваха училището и изучаваха черковнославянски и български език; дори и хора, преминали на години, в дюкяните си в свободното време с охота се учеха  един друг да четат."

Както се вижда от свидетелството на Жинзифов, дейността на Д.. Миладинов намира дълбок отзвук сред населението на будния град Кукуш, издигнал се през първата половина на XIX в. като важен административен и стопански център. Д. Ми­ладинов успява да побългари училищата, обикаля околните селища и буди националното съзнание, като истински де­мократ е във всекидневен досег с народа, продължава да събира и преписва народни песни; неговата дейност стига до Солун, където успява да спечели за българския език и про­света мнозина видни българи, като Конст. Държилович и него­вия син Георги Динков.

Д. Миладинов насочва вниманието си и към черквата. Под негово въздействие българският, език постепенно прониква в богослужението. Отначало само отделни молитви, се казват, на български. Обикновено поради липса на черковнославянски и български книги Миладинов срещу празник превеждал на. бъл­гарски молитви и слова, които, написвал с гръцки букви и ги давал на свещениците и учениците. През 1858 г. вече се изпъл­нява на славянски цялото богослужение. Населението е радостно развълнувано от това голямо събитие. Р. Жинзифов, негов оче­видец, го описва по следния начин: „Рано сутринта на Св. Троица простодушните българи, мъже и жени, се събраха в храма. Необикновена тишина цари в черквата и всички, обърнали по­гледи към олтара, с нетърпение очакват да чуят гласа на светогореца-калугер. Почва службата; понася се глас не чужд и не див, а роден, не мъчен за разбиране и предразполагащ към внимателно слушане. Никой не се оглежда ни в ляво, ни в дясно, а всички внимателно слушат евангелието, което светогорецът чете тихо, без да бърза и без да изяжда думите. Спо­ред нашия обичай подир евангелието беше казано много умно слово, в което се доказваше, че православната вяра не забра­нява на никой народ да извършва светата служба на своя език ... И всичко това беше плод на непрестанния труд на Д. Миладинов" (сп. День, 1862, бр. 48). По-късно, в една до­писка до „Цариградски вестник", бр. 476, Д. Миладинов съоб­щава какво вълнение подобно събитие е предизвикало в Ох­рид: „Сите, що слушат, болгарите, се радуват, защо разумеват болгарскиот язик и едни от радост плачат." Това предизвиква силната реакция на гръцкото духовенство, което добре вижда ролята, която играе Миладинов, и насочва борбата си срещу него; нападки срещу българския учител се явяват дори в атин­ския печат.

Дойранско-кукушкият гръцки владика води борба срещу цялото кукушко население, което твърдо защищава употребата на българския език в черквите и училищата и иска да му бъде изпратен български владика. Кукушани се обръщат към гръц­кия владика с думите: „Владико свети, ако вводиме мие в нашите училища и църкви българскиот си язик, мие со това, ми се чини, не толко не правиме некое богопротивно и лошо дело, но напротив много богоугодно и душеполезно. Ибо блъгарскиот язик е наш майкин ни язик, който един толко мие чисто и совършено знаеме, кога напротив от гърчкиот едно и едно слово не отбираме, а словото божие, как несомнено из­вестно е всекому здраво мислящему, требе да се проповедува на язик известен на слушателите, инак проповеданьето не може да се нарече проповеданье" (сп. Български книжици, г. I, 1858, ч.II, кн. 10, с. 20). Борбата срещу Цариградската патриаршия така много се ожесточава, гърците се проявяват до такава степен като неотстъпчиви, че кукушани се решават на отчаяна стъпка — през 1859 г. скъсват с цариградската па­триаршия и се обръщат с прошение към папа Пий IX за уния. Това е един от най-драматичните моменти в историята на българското население в Кукуш през средата на XIX в. Това е несъмнено акт на отчаяние и маневра за сплашване на цариградската патриаршия. Униатското движение в Кукуш, в което играят голяма роля католишките мисионери, минава през много перипетии (вж. Т. Влахов, Възраждането в гр. Кукуш, сп. Исто­рически преглед, г. XVI, 1960, кн. 6, с. 18—50). В 1859 г, Ми­ладинов напуска града поради преследванията на гръцкото ду­ховенство, но също и поради огорчението си от приемането на унията.

За дейността на Д. Миладинов в Кукуш притежаваме ин­тересни свидетелства и от двама руси — А. В. Рачински и Е. П. Южаков, които в края на 1858 и началото на 1859 г. по­сещават града като пратеници на Славянския благотворителен комитет в Москва. Южаков изтъква особено горещата привър­заност на кукушкото население към българския език и силната му омраза към гърцизма. Рачински пише през 1862 г. за Ди­митър Миладинов: „Споменът за този човек е за мен неизгладим. Аз виждах у него за пръв път един народен деец не такъв, за каквито ни разказва историята и които ние не можем да си въобразим иначе освен на пиедестал или сцена, или гле­дащи от високо. Не, в една от най-старо време славянска страна, завоювана в течение на вековете от промишления дух на гър­ците, там, гдето гърцизмът значи аристокрация, видът на Д. Ми­ладинов, който владееше гръцкото образование до съвършенство и не се ползуваше от него за свои изгоди, трябваше да буди удивление. Как! Човек, който беше способен първоучител в която ще елинска школа, за да заслужи за това почит и из­годи от елинизираните граждани, остава скромен учител по гръцки език в българско село, което враждува против гръцкия владика и всичко, що напомня за него! И преподава той гръцки език не заради красотата на неговата писменост, а за вътреш­ното съдържание на древната философия. И при това той по нася бедност — и каква? — гола, като облича само в праз­ник прилична дреха, която поради немския й произход нарича чифутска. Цяла неделя се гизди с ленена антерия или изтрит подплатен кожух, в незатоплена стая, с мангал, който издава задушлива миризма, пред мръзнещи ученици; тълкува им Софокъл под звъна на стъклата, които треперят от силния вятър, дошъл от Солунското поле, от устията на Олимп, Люлка, Кожана... А притесненията ? — Владиката го ненавижда, подушвайки у него народен деец и противник на своята безнаказаност... И Миладинов ту се спогажда с турците, за да спаси от преследването на владиката българското училище; ту убеж­дава свещениците да напуснат обикнатия от него самия гръцки език, за да се заемат с изучаването на славянския — роден на кукушани; ту отива в Солун и успява да увлече със силата на своето красноречие самите елинизирани първенци в полза на божието слово. И пак разправии с учениците, вътрешни недо­разумения в общината и противодействия на местните гъркомани... И Д. Миладинов живее и обучава, говори и убеждава, и пише, като снима препис от всяко свое писмо..." (вж. М.Арнаудов, Братя Миладинови, 1942, с. 72—73; също Мак. преглед, г. VIII, 1933, кн. 3, с. 3—4).

От Кукуш Д. Миладинов се връща в родния си град Струга и става учител на мястото на своя зет К. Шапкарев, който се премества да учителствува в Охрид. Тук Миладинов продължава своето дело, обръща специално внимание на обра­зованието на девойките, разширява изучаването на родния език, въвежда славянски в черквите, където постепенно цялата ли­тургия се извършва на славянски. Д. Миладинов взема дейно участие и в обществения живот на Охрид, помага за разпростра­нението на българската просвета. Миладинов успява да помири враждуващите партии в двата града и след смъртта на влади­ката Йоаникий организира и ръководи борбата за назначаване на български митрополит в Охрид. Охридчани пишат редица писма до патриаршията, но безуспешно — за митрополит бива назначен гъркът Мелетий. Гражданите на Охрид, Струга и окол­ните селища се обявяват решително срещу него, не го посре­щат, не ходят в черквите на неговите служби, открито му зая­вяват, че не го искат. Борбата срещу Мелетий е един от най-драматичните епизоди в живота на Охрид през тая епоха; в нея Д. Миладинов играе важна роля — като главен подбудител на народното недоволство. Той пише редица дописки в „Ца­риградски вестник" и „Дунавски лебед", в които смело разобличава гръцкото духовенство. В дописката си в „Цариградски вестник" (от 28 февруари 1860 г.) Д. Миладинов заявява: „В света [цялата] окружия Охридска немат ни една фамилия гръцка освен три-четири села влашки, а свите други су чисто болгарско племе." Дописките на Д. Миладинов са извънредно интересни както с материала, който съдържат, така и с патриотичната страст, с която са написани.

През 1860 г. българската община в Цариград, оказвайки го­лямо доверие на Д. Миладинов, го натоварва да обиколи Ма­кедония, за да събере помощи за новостроящата се българ­ска черква в турската столица. Това свидетелствува и за тес­ните връзки на Д. Миладинов с ръководителите на черковната борба и националното просветно движение. Миладинов обикаля в продължение на пет месеца Дебър, Кичево, Воден, Струмица, редица села и навсякъде агитира срещу гръцкото духовенство. Той влиза в непосредствен допир с народа, изучава неговите болки и стремежи, насърчава борческата му воля. Заедно с помощите Миладинов събира и старинни ръкописи, книги, стари монети. Завърнал се в Струга, той мечтае за времето, когато ще си дойде брат му от Русия, за да открият мъжка и деви­ческа гимназия в Охрид или Битоля, с мъжки и девически пан­сион, и още по-смело и упорито подхваща борбата срещу гръц­кия митрополит.

Мелетий отговаря на тая борба с клевети, подкупи и ин­триги пред турската власт и успява да представи Д. Мила­динов като бунтовник, руски агент и враг на държавата. На 16 февруари 1861 г. по заповед на битолския валия Д. Мила­динов бил арестуван и на другия ден, заобиколен от цяло от­деление жандарми, бива отведен и затворен в Охрид. Заедно с арестуването от неговия дом биват задигнати много книги, ръко­писи и писма. От тоя момент започва мъченическият път на Димитър към смъртта. Обявен за „царски душманин", качен на кон, Димитър Миладинов бил откаран в Битоля. К. Шап­карев описва неговото смело  държане в тия  тежки  моменти: „Макар и да отиваше на явна смърт, от която никой не вярваше да утече, покойният Д. Миладинов никак не беше уплашен и стреснат, а със спокойна душа, безбоязнено и с весело сърце като на сватба отиваше си, ездещ на кон като сват. Това чинеше той по две причини: първо, защото се на­дяваше за спасението си на отличните си приятели и познай­ници в Цариград и другаде, че тие не щат го оставят да за­гине невинно, без да си помисли кутрийт, че много пъти и най-вредните приятели и най-усилните им действия остават без­плодни и безполезни и че неговото беше едно от подобните об­стоятелства; второ, защото немареше и презираше живота си, когато би се касаело за народното добро, без да зачита даже и семейството си, пред което има родителски естествени обязаности. (Къде са днес родолюбците да се огледат в огледа­лото на неговото самоотвържение и самопожертвование ?) Ко­гато отдалеко изпровождахме го, като апостолите Христа, на явна гибел, той, съвсем спокойно, показваещем шепата си, каз­ваше ни:

—Що така сте се уплашили, деца? Една шепа кръв е человеческий живот; за толко ли ще се уплаша? Аз отивам на верна смърт, нъ народът български нема да умре заедно е мене; той ще остане жив и един ден ще възкръсне; тогава ще оцени и моята кръв. Аз посех семето, а вие бидете живи да пожниете плодът му.

Само когато щяхме да се разделим еднъж за всегда, на разстояние един час почти от град Охрид, наведе главата си и произнесе с нажален глас: „Ах, тиранство, ах, пусто гръцко духовенство", и две едри сълзи изтъркаляха се от църните му едри очи. Тога ние обляхме се със сълзи и без да можем да му произнесем последното „сбогом", отделихме се с наведени глави. Той отиде и не се върна вече назад ни при нас, ни при семейството си, нито при народа си" („Материали за животоописанието на братя X. Миладинови", с. 28—29).

Д. Миладинов прекарва в битолския затвор три месеца, държан при най-тежки условия, като криминален престъпник. Близките му, видни стружки, охридски и битолски граждани полагат го­леми усилия за освобождението му. Обаче гръцките владици Мелетий в Охрид и Венедикт в Битоля използуват влиянието си пред турските власти, за да оклеветят Д. Миладинов като руски агент, който бунтува населението. Мелетий си послужва дори с фалшификация; приготвя молба за назначаването на дебърчанина Сали Демир за кърбюлюкбашия (главатар на пъдарите) и след като върху нея били сложени селските печати и подписите на кметовете и първенците, той изрязва частта с печатите и подписите и я залепва внимателно върху друг текст, в който населението уж се оплаквало, че Миладинов бил руски агент, проповядвал въстание и присъединяване към Русия. Тоя фалшифициран документ бил изпратен в Цариград и от­там последвала бърза заповед Миладинов да бъде отведен в турската столица. Вързан, под военна стража, той пристига в Цариград през май 1861 г. и бива затворен в подземията на Министерството на полицията.

По-малкият брат Константин Миладинов дълго време не знае нищо за арестуването на брата си, при все че в печата се явяват съобщения за това арестуване (в. „България", бр. 103 от 8. III. 1861 г., и в. „Дунавски лебед", бр. 30 и 31 от 18 и 23. IV. 1861 г.). Цялото внимание на Константин е погълнато от грижата за издаване на сборника. Като не успява в Москва да намери издател, Константин се обръща с писмо към Йосиф Щросмайер (1815—1905), бележит деец на хърватското нацио­нално възраждане, хърватски епископ в Дяково, извънредно културен човек, убеден привърженик на идеята за славянска взаимност. Щросмайер се е отнасял с голямо съчувствие към съдбата на поробения български народ. Като католишки ду­ховник той е виждал неговото спасение в унията, в обедине­нието на католици и православни за борба срещу гръцкото ду­ховенство. Щросмайер отговаря на писмото на Константин благоприятно. През юни 1860 г. Константин напуска Москва и за­минава за Виена, където по това време се намира Щросмайер. За срещата му с хърватския епископ имаме няколко, макар и по-късни, свидетелства на самия Щросмайер. Той дава съгла­сието си да издаде сборника, но настоява песните да бъдат преписани с кирилски букви, заявявайки: „Да ти кажа, Мила­динов, ако искаш да ти издам песните, трябва завинаги да се отречеш от чуждите гръцки букви. Гърците са причинили на вас, българите, доста беди и неволи; остави се затова от тех­ните букви, та прегърни славянските букви" (из писмото на Щросмайер до Славянска беседа в София от 1885 г., СбНУ, кн. 22—23, 1906—1907, с. 66).

От Виена К. Миладинов заминава през септември 1860 г. за Дяково, седалището на епископа, където прекарва до нача­лото на 1861 г., подготвяйки сборника за печат. Константин живее в Дяковската семинария, среща се постоянно с епископа, с когото разговаря за съдбата на своето отечество и за съд­бата на славяните изобщо. По-късно Щросмайер пише следното за младия патриот: „Мога да кажа, че споменът за покойния Миладинов всякога ми трогва сърцето. Той бе момък скромен, мил, трудолюбив, невинен и крайно родолюбив — същински и жив образ на достойния свой български народ. Някога той пре­кара цяла зима в моя дом. Тогава ние, виждайки неговата скром­ност, милота, невинност и трудолюбие, много пъти му казвах­ме: — Ти, брате мой, си създаден за свещеник! А той ми отго­варяше всякога: — При днешните обстоятелства на нашия народ не само свещениците, но и ние, миряните, трябва да бъдем свещеници, не само като ширим по възможност просветата и приготвяме народа за свобода, но и като жертвуваме, ако е нужно, кръвта и живота си за своя народ." През тоя период К. Миладинов кореспондира и с Раковски, интересувайки се от черковната борба, която след скъсването с цариградската патриаршия на 3. IV. 1860 г. е навлязла в най-драматичната си решителна фаза. През февруари 1861 г. се появява в „Дунавски лебед" и изпратеното от Константин обявление („Оглас") за близкото излизане на сборника; в него се посочват задачите на сборника и се открива подписка за събиране на абонати. Във връзка с обявлението Константин пише на Раковски: „В огласът ми Македония назвах западна Болгария (как и требит да се викат)." Сборникът е вече под печат в печатницата на А. Якич в Загреб, за където през януари 1861 г. заминава и К. Миладинов. Тук той се среща с видни хърватски културни дейци, като Л.  Гай,   Фр.   Рачки,   Ив.   Кукулевич-Сакцински    и    др.   През юни сборникът бива отпечатан й през юли Константий потегля за родината. По пътя се спира в Белград, за да се види с Раковски (срещата не става, понеже Раковски не е в града), и там Константин узнава за арестуването на брата си. Той заминава веднага за Цариград и пристига в турската сто­лица в края на юли.

Последните месеци от живота на двамата братя в цариград­ската тъмница са едни от най-неизяснените в биографично отношение. Строгият надзор, под който са били поставени братята, пълната им изолираност в мрачните килии на зат­вора, забраната да бъдат посещавани от българи, страхът от нови наклеветявания и арести, напрегнатостта на отноше­нията между българи и гърци — всичко това създава почва за възникване на много предположения, неверни сведения, спомени и легенди. Дори остава неустановено точно дали бра­тята са се срещнали и при какви обстоятелства е станала тай среща. Според едни сведения, които не са лишени от известна достоверност, веднага с пристигането си в Цариград Константин е потърсил съдействието на католиците лазаристи, пред които е използувал връзките с Щросмайер, и е успял да посети брата си в затвора. След няколко дни обаче, на 4—5 август 1861 г., той е бил грабнат от турската полиция на улицата в квартала Галата и арестуван. Според други сведения двамата братя успяват да се видят едва в последните дни от живота си в болницата на затвора, където и двамата гаснат, тежко забо­лели от тиф.

Трагични са били тия последни месеци за братята, посве­тили живота си на родината като истински апостоли, обвързани помежду си не само със силата на братската любов, но и с дълбоката връзка на общото патриотично дело. Тяхната съдба раз­вълнува близки и далечни приятели и българската колония в Цариград. За тях се застъпват водачите на черковната борба; руското посолство прави постъпки за освобождаването им; Щросмайер пише изложение до австрийския министър на вън­шните работи; последният натоварва своя цариградски посланик да интервенира пред турското правителство. Всичко обаче е безрезултатно. Интригите и клеветите на гръцката патриаршия са извършили своето — братята са обвинени като руски агенти заради връзките им е руски дипломатически представители, за­ради кореспонденцията им с руски дейци, заради надеждите, които възлагат на великата славянска страна за освобождението на българския народ. Дълбоката привързаност на братя Миладинови към Русия, голямата любов, която хранят към руския народ и руската култура, приятелските им връзки с видни руски учени и общественици биват използувани като тежко обвинение срещу тях. Те падат на поста си — като пламенни патриоти, мечтаещи за освобождението на своя народ, като смели борци за кул­турната независимост на народа си, като апостоли на българо-руската дружба, на дружбата между южните славяни и славянската солидарност. За голямата любов на Константин към Русия Щросмайер заявява на проф. Ив. Д. Шишманов през 1899 г.: „Той често мечтаеше да види цяла България освободена, на едничката му надежда беше Русия" (сп. Бълг. преглед, V, с. 34), Сломени от тежките условия на затвора, изтощени от огром­ните страдания (при това Константин влиза в тъмницата болен от туберкулоза), болестта ги покосява бързо. През 1876 г. въстаникът от Ботевата чета Никола Обретенов попада в същия затвор и го описва по следния начин: „Тези двама светци [братя Миладинови] са умрели в този зандан, в който живеем ний днес... Занданът, в който живейме, е около 10—15 педи в земята; прозорци няма освен една врата, отдето да излягва въздухът... Дуварите му всякога сълзят; земята, на която си простираме сиромашките постелки, е дотолкова влажна, щото скоро ще останем и без тях. Пантофи, хляб и друго всичко е потопено в мухъл, тъй щото ний сме принудени всяка заран да си вадим всичко вън, за да съхне, а най-много, което ни тежи, са прангите, дето не са по-малки от 10—15 оки" (М.Ар­наудов, Братя Миладинови, с. 231).

Братята умират от тиф един след друг — Константин на 6 или 7 януари, а Димитър между 10 — 12 януари 1862 г. За смъртта им цариградските българи узнават след една седмица. Погребението се извършва без свидетели, затова и гробът им остава неизвестен. Трагичната гибел на двамата братя потриса цялата страна и намира отзвук далече извън границите на Тур ската империя — сред руси, хървати, сърби, чехи, поляци и т. н. За Миладиновци се носят легенди, изказват се много предположения за преките причини на тяхната смърт, дълго и упорито се разпространява мълва, че те са отровени. Тая мълва не се потвърждава от сигурни свидетелства. Това обаче няма съществено значение, защото братята падат сразени от жесто­ката потисническа система, която господствува в Турската им­перия — като едни от най-скъпите жертви, които нашият народ е дал в своята вековна борба за напредък, национална незави­симост и свобода.

 
*

Споменът за смелата патриотична дейност на Димитър и Константин Миладинови никога не загасва в съзнанието на бъл­гарския народ. Тяхното голямо обществено дело заема важно място в нашето национално възраждане през XIX в. То по­лучава още по-голямо сияние, защото се свързва с една неза­бравима, великолепна книга — сборника им „Български народни песни, собрани от братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани од Константина" (Загреб, 1861, 12+542 а).

Сборникът е посветен на Йосиф Щросмайер, на чието раз­биране и щедрост се дължи издаването на песните: „Ваша превозвишеност благоизволи да обърни внимание и на най-южните славяни българи и да покажит великодушното йе участие в издаваньето на това общеполезно съкровище." Следва интересен предговор, подир което идват самите песни, разделени на самовилски, други стари, църковни, юначки, овчарски, хайдушки, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетвар­ски. Сборникът съдържа 665 песни и 23559 стиха — едно огромно богатство, което дава характера на книгата и опре­деля нейното заглавие. Миладиновци като фолклористи са си поставяли по-широки задачи — да обхванат повече страни от народното творчество и народния живот. Затова сборникът съ­държа описания на детски игри, сватбени обичаи от Струга и Кукуш, годинешни обичаи, вярвания, народни предания, соб­ствени народни имена, пословици и гатанки. От обявлението, което К. Миладинов напечатва в „Дунавски лебед", бр. 20 от 7. II. 1861 г., и от предговора към сборника се вижда, че в книгата е трябвало да влязат 2000 редки думи и 11 нотирани песни; поради нарасналия обем на изданието те са били изоста­вени. Книгата завършва с малък речник на латиница („Slova"), обяснен на хърватски, предназначен за хърватските читатели. Действително от поместения обширен списък на „предплатниците" личи, че за сборника са се записали предварително мно­зина от хърватските и сръбските земи, а също южни и западни славяни, живеещи във Виена и Прага. В списъка се виждат и имената на мнозина българи, пръснати из разните славянски градове. От българските градове фигурира само Хасково (от­там са записани 32 екземпляра). Очевидно от Загреб не е било възможно за кратко време да се запишат абонати от повече български краища. За това са съществували многобройни пречки, но след напечатването си сборникът е получил широко раз­пространение сред българите. По тоя начин се осъществява задачата, която Миладиновци са си поставили: да превърнат песните в оръжие на борбата за национална независимост. В обявлението за сборника в „Дунавски лебед" Миладинов пише: „Песните мисля да се раздадат многу мегю Българско и затова и цената определих неголема."

Заглавна страница на първото издание	Страница от първото издание

Както бе изтъкнато, сборникът се отпечатва в Загреб под грижите на Константин Миладинов; това е отбелязано и на за­главния лист: „издани од Константина". Константин тук се явява в качеството на редактор. Навярно наму се дължи под­редбата на песните в дялове, негова е номерацията, негови са по-голямата част от забележките под линин (само забележката към песен № 212 за Сирма войвода е подписана с инициали­те Д. М.). Константин е написал двете посвещения към Щросмайер — това изрично е посочено: първото е подписано от „издавательот", а второто — направо с името К. Миладинов. Пред­говорът не носи подпис — вероятно и той е написан от Кон­стантин. Трябва обаче да се предположи, че по-голямата част от песните са събрани от Димитър, който е прекарал много години като учител в различни краища на страната, бил е в постоянен досег с народа, имал е възможност да се запознае с богатото народно поетическо творчество. По-малкият брат Константин е събирал народни умотворения по всяка вероят­ност в периода между завръщането си от Атинския уни­верситет и заминаването за Москва (1852—1856). Димитър е продължавал да му изпраща песни в Русия. Тук Константин е прибавил към сборника и материалите, получени от Р. Жинзифов и В. Чолаков. За последния в предговора се казва: „...г. В. Чолаков... снабди нас со сите почти песни от восточните стърни." Това са в същност песни, записани главно от Нешо Бончев и Марин Дринов, когато са били още в Панагюрище. В един свой ръкописен спомен Дринов пише: „Във време на учителствуването ни в Панагюрище ние с Бончева се взехме да събираме там народни песни. Подбуди ни към това наший съгражданин Васил Чолаков, който живееше тогава в Русия и ни писа оттам да му изпратим такива песни, защото много трябвали в Москва някому си, който се стягал да обнародва голям сборник от паметници на българските народни умотво­рения." По-късно при внимателно преглеждане Дринов устано­вява, че по-голямата част от поместените панагюрски песни са от материалите, които са събирали с Бончев през 1857 — 1858 г. (вж. П. Динеков, Марин Дринов и Нешо Бончев, СпБАН, кн. 56, 1937, с. 197).

Песните от Софийско в сборника на Миладиновци са били доставени от Сава Филаретов, учител в София през 1857 — 1861 г. Те са му били поискани от Конст. Геров, студент в Москва, очевидно по молба на К. Миладинов. Филаретов ги е изпращал чрез Найден Геров, както свидетелствуват писмата му до по­следния от 1858 г., или направо на Конст. Геров. Че Филаретов е проявявал интерес към народното творчество, се вижда и от това, че е обнародвал през същата 1858 г. три народни песни в цариградското списание „Български книжици".

Ясно личи стремежът на двамата братя да съберат фол­клорни метериали не само от македонските краища, но и от цяла България. Поради това те търсят лица, които могат да ги снабдят с такива материали; напълно естествено в сборника се явяват песни от Панагюрище и Софийско.

Днес мъчно можем да установим как се е зародил интере­сът на двамата братя към народното творчество и кога точно те са започнали събирането на фолклорни материали. Вероятно те са обичали от детство народните песни — фолклорът през тая епоха е бил свързан най-тясно с целия бит на народа, с всекидневния му живот. Народнотворческата традиция е била тъй жива, че Кузман Шапкарев, близък на Миладиновци (той дори се оженва за една от дъщерите на Д. Миладинов), роден в непосредствена близост до Струга — в Охрид, разказва, че в целия му род е имало забележителни певци и разказвачи: баба му Арса Стрезова, нейният брат Н. Рагузаров, техните синове и дъщери, баща му, майка му и т. н. Вероятно с подобни тра­диции е била пропита и средата, в която са раснали Милади­новци. Сведения за тая среда нямаме; знаем само едно — май­ката е била забележителна певица.

И двамата братя получават твърде високо за времето об­разование в гръцката гимназия в Янина, а Константин и в Атинския и Московския университет. До тях ще е достигнал гласът на европейските романтици, които възлагали големи на­дежди на фолклора за закрепване на националното самосъзна­ние. В периода, когато се образуват и преживяват подем бур­жоазните нации, интересът към фолклора у европейските на­роди е особено голям. Вълната на тоя интерес залива и Бал­канския полуостров. Достатъчно е да се посочи примерът със Сърбия, където В. Караджич развива огромна и изключително важна дейност за събиране и популяризиране на сръбските народни песни. Интересът към фолклора се събужда и в на­шата страна — чрез делото на Априлов, Ив. Богоров, Н. Геров, Раковски и др. — и се свързва най-тясно с нашето национално възраждане. Към българското народно творчество про­явяват голямо внимание и чужденци — Караджич, Венелин, В. Григорович, Ст. Враз, Безсонов, Веркович, Дозон и др.

Общите настроения и стремежи на епохата не могат да оста­нат чужди на такива издигнати личности като Димитър и Кон­стантин Миладинови. Тяхната дейност като фолклористи не се явява нещо случайно в живота им — тя е част от голямата им патриотична борба срещу чуждото потисничество и денационализаторските усилия на гърците. Интересът им към народното творчество няма характера на специални, научни, каби­нетни занимания, а е само една страна от тяхната обществена дейност, от осъществяването на една велика цел, която е същ­ност на жизнената им съдба и за която заплащат с живота си. Горещи патриоти и смели борци, двамата братя познават от­лично народа си, обикват неговото поетическо творчество, оценяват високо поетическия му гений.

Възхищението на двамата братя от безсмъртното творче­ство на народа, наречен от тях „велик певец", говори за дълбоко убеждение; това убеждение е възникнало не слу­чайно, а е резултат на близко общуване, на внимателно вникване в народния живот и в народнопоетическите творби. То се е създавало постепенно; днес не можем да проследим неговия път, защото ни липсват данни. В обявлението в „Дунавски ле­бед" от 12. II. 1861 г. К. Миладинов пише: „Песните пред шест години зафатихме да събираме от секакви стърни от За­падната България, т. е. от Македония, напр. от Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места." К„ Шапкарев потвърждава това съобщение: „Тия песни бяха поч­нали да събират и двамата братя още от 1854 г. Малко нещо събрал беше Костадин и ги зел със себе си, когато отиде в Русия; а после Димитрий присъбра още, та му проводи и них. За събирането им тие немалко иждивили: много пъти за една важна песен давали по една жълтица, а ручези, вечери и черпанье — колкото да искаш." („Материали за животоописанието", с. 48). В своята автобиография от 1864 г. Шапкарев ни дава още едно свидетелство: „Нека забележиме, че пред да ходит [Константин] в Русия, трудеха се двата братя Д. и К. да съберат колку ке может народни песни и многу трудове положиха, дори събраха 700, а особено Димитрия, кога би в Прилеп, в Кукуш, в Струга и проч." (Мак. преглед, г. III, 1927, кн. 2, с. 61).

Може да се сметне като установено, че Миладиновци за­почват систематично събиране на народни  песни   към   1854 г. Може би за това е изиграла известна роля още срещата на Д. Миладинов с руския славист В. Григорович, който обикаля Европейска Турция през 1844—1845 г. и, както видяхме, в 1845 г. пристига в Охрид, среща се с Д. Миладинов, който е там учител, и заедно отиват в Струга, където Григорович записва от майката на Миладиновци народни песни. По време на пътуването той си съставя сбирка от фолклорни материали, част от които сам публикува (6 песни в 1848 г.), а друга част отстъпва преди това, през 1847 г., на Станко Враз (публикувани от него същата година в сп. „Kolo"). Интересът нa В. Григо­рович към народното творчество не е могъл да не направи впечатление на Дим. Миладинов и да не му обърне внимание върху стойността и значението на фолклора.

Към това се прибавят и други обстоятелства: примерът на сърбите, които през първата половина на XIX в. особено силно популяризират своето народно творчество; интересът, който по същото време проявяват към фолклора в Македония други дейци, като Ст. Веркович, Янаки Стрезов и Кузман Шапкарев. Д. Миладинов се среща с Веркович в Струга през 1856 г.Дори той препоръчва през същата година на Веркович и младия Шапкарев. „Препоръчан от покойния [Д. Миладинов], имах чест за пръв път и последен път да се видя и опозная лично" — пише Шапкарев по-късно (Пер. сп., кн. 21—22, 1887, с. 563). През 1854 г. започва да събира песни Я. Стрезов, някогашен ученик на Д. Миладинов, по-късно следвал две години (1850— 1852) в Атинския университет. Вуйчо и учител на Шапкарев, той му е дал първия подтик за фолклорна дейност: „За зала­вянето со това предприятие най-много и най-първо длъжен съм уважаемому ми учителю и вуйку г. Янакию Стрезову, който през 1854—1855 г. со примера си даде първийт повод да се заловя за тая работа. С него случайно един ден през поменутата година видях во една тетрадка записани со гръцки букви няколко стари песни, които така силно ме трогнаха, щото не­забавно се одързостих да му ги поискам. Той ми не отказа и аз започнах вече да продължавам събираньето" (Сборник от български народни умотворения, ч. I, кн. I, 1891, с. IV). През същата 1854 г. Шапкарев прави първите стъпки в събирането на фолклорни материали.

Тук няма да поставяме въпроса за влиянието, което самият Д. Миладинов упражнява върху Стрезов и Шапкарев, а само искаме да изтъкнем, че двамата братя започват събирателската си дейност по време, когато в Македония се е пробудил твърде широк интерес към народното творчество. Заслужава да се отбележи още едно обстоятелство — не само те, но и други техни съвременници записват фолклорни материали с гръцки букви. Поради силното влияние на гръцката образова­ност в Македония съществува такава традиция — с гръцки букви се пишат български молитви, поучителни слова, гръцко-български разговорници и речници, дописки до вестниците, писма и т. н.

Предприемайки систематично събиране на фолклорни мате­риали, Миладиновци си поставят ясна и определена задача — да издадат сборник, който по обема си да надхвърля излез­лите дотогава сборници и да дава пълна представа за богатст­вото на българското народно творчество. Те са познавали добре отпечатаните дотогава български фолклорни материали и са виждали, че още не е показан в пълнота поетическият гений на нашия народ. В статията си в „Дунавски лебед" от 7. II. 1861 г., като прави кратък преглед на излязлото дотогава, К. Миладинов изрично отбелязва: „Никое досега пълно издаванье не може да удовлетворит желанията ни да докажит скупни сите драгоценности, под кои блъстит нашата народна поезия." И по-нaтатък: „Мие счестливи се слагаме, че, издаваещем полно собрание од песните, можиме да допълниме таков недостаток и да опознавиме народот ни со нашите единоплеменници собракя."

Действително сборникът изпълнява задачата, която му по­ставят Миладиновци — той представя най-пълното събрание на български народни песни до 1861 г. По обем го надминава едва сборникът на Шапкарев, без обаче да притежава същата стойност по отношение на подбора на материала. Миладиновци не живеят с илюзията, че техният сборник изчерпва българ­ската народна песен; в предговора изрична се отбелязва: „Бо­гатството на песните йе неизцърпано. В Струга съде една де­войка ни каза сто и петдесет прекрасни песни, от кои повике юначки. Така и сите почти прилепски една стара жена ги каза. Препишвеещем толку песни, мислит човек, че се изцърпи сето богатство; но кога поминвит в друга махала, тамо нахожат много други песни, како от нов извор. Затова требит да ча­каме още много други да се прикладат на овие песни, ако лю­бопитен човек издирвит това.”

Първоначално братята са си били поставили много по-ши­рока задача — да съберат не само песни, но и приказки, по­словици, гатанки, народни обичаи и т. н. За това свидетелству­ват материалите в края на сборника. Част от другите мате­риали са отпаднали поради твърде нарасналия обем (речник, нотирани песни), други са публикувани след смъртта на бра­тята (две приказки в хърватския сборник „Бисер" от 1863 г.). Не биват поместени и изображенията на български типове и носии, които К. Миладинов получил от С. Филаретов. Според едно съобщение на католишкия мисионер Фавариел, с когото Константин се срещнал след пристигането си в Цариград, от сборника били изхвърлени и някои стари исторически песни, които биха могли да дразнят турците: „Аз съм изхвърлил от моята книга — казвал К. Миладинов — всички стари песни, които биха могли да го наранят [турското правителство] и да ме изложат" (Н. Табаков, Вести за биографията на братя Миладинови, сп. Учил. преглед, XXX, 1931, кн. 5, с.  751).

Широтата на задачата, която са си поставили Миладиновци, личи и от желанието им да се обхванат по-широки географски райони — както западните, така и източните краища на България. Преобладават песните от Македония. В предговора на сборника се отбелязва: „Най-повике песни се собрани от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище." Песните от Панагюрище са по­лучени чрез В. Чолаков; в останалите градове Д. Миладинов е учителствувал и там е могъл дълго време и лично да издирва фолклорни материали. Сборникът съдържа песни също от Ох­рид, Битоля, Дебърско, Костур, Струмица, Воденско, Велес и София, отчасти събрани непосредно, отчасти доставени чрез други лица. Очевидно Миладиновци не успяват да обхванат всички райони на страната; това е било невъзможно в усло­вията, при които са работили. Но и това, което са обнарод­вали, е такова голямо богатство, макар и да представя главно Македония, че придава изключителна стойностна техния сборник и свидетелствува за творческия гений на българския народ.

Двамата братя си поставят още една задача — не само да представят богатството на българското народно творчество пред чуждия свят (за това говори между другото и списъкът на предплатилите в чужбина, обнародван в края на книгата), но и да го популяризират между самите българи. Те разчитат на широко разпространение на сборника си — като средство за укрепване на българското национално съзнание, като силно оръжие за борба срещу чуждите домогвания. За­това, както К. Миладинов заявява в обявлението в „Дунавски лебед", му определят неголяма цена.

Ето така възниква Миладиновият сборник. Той действи­телно ясно разкрива един необикновено богат поетически из­вор и веднага поставя нашия народ в семейството на ония на­роди, които в XIX в. учудиха света със своите народнопоетически творения. За разлика от мнозина от своите предходници и следходници братя Миладинови показват жив, непосреден усет за поезия, успяват да подберат действително великолепни образци от българския фолклор, да изтъкнат красотата и раз­нообразието му. В сборника на Миладиновци са засегнати ог­ромен брой от мотивите, които срещаме в нашия фолклор. Лесно можем да се убедим в това, ако разгърнем което и да е специално изследване по въпросите на българския фолклор — никога не може да се мине без използуване на материал от Миладиновия сборник. Миладиновци съзнателно са се стремели да постигнат разнообразие, затова те се стараят да не повто­рят песните, да издирват различни творби. Когато обаче попад­нат на няколко важни и интересни варианта от една и съща песен, те ги поместват, или както отбелязват в предговора: „Еднакви песни са кладени едни пъти две или три, кога обете или трите по поднаречието или содържанието им се любопитни."

Самото разпределение на песните (те са основното в кни­гата) вече говори за богатото съдържание на сборника. Пес­ните са групирани в 12 дяла: самовилски, други стари (според обяснението в предговора: „до самовилските се кладени песни под име „други стари", во кои повике се представят да говорат дървата, птиците и други животни"), църковни, юначки, овчарски, хайдушки, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетварски. Към тях може да се прибави и немногочисленият дял на детските скороговорки („играчки"). Тук няма да се спираме на въпроса за класификацията на песните, нито за правилността на дадените названия на отделните групи — Ми­ладиновци са срещнали големи трудности, не са могли да из­бягнат редица непоследователности, дори не са успели да за­пазят собствената си схема (сами признават: „Това разделение на строга смисъл не йе довардено"). Трябва обаче да се има пред вид сложността на проблема, който и нашата съвременна фолклористика не е решила напълно. Затова излишно е да тър­сим неуспех на Миладиновци в тая област. Дори и тук те са дали свой ценен влог като фолклористи. Тяхната класификация представя крачка напред в нашата наука, защото се стреми към по-детайлирана разпредялба на материала, основавайки се главно на съдържанието и функционалната роля на песните. Но за нас по-важно е да изтъкнем друго обстоятелство — че в своя сборник Миладиновци са успели да застъпят почти всички дя­лове от българската народна поезия. Обредните песни са пред­ставени чрез едни от най-важните групи (лазарски и сватбени); митическите^песни са означени като самовилски, други стари к църковни; останалите групи представят юнашките, хайдушките, битово-социалните песни; събирачите са проявили специално внимание към хумора, сатирата, елегията, легендата, баладата, детския фолклор.

Някои от тия дялове са богато застъпени у Миладиновци. Такъв е случаят с юнашките песни (представени са около 150 бройки). За първи път пред науката българският народ се явява с такова богато епическо творчество и това обстоятелство иде да опровергае едно заблуждение, което се е ширело до­тогава (за съжаление отчасти се шири и до днес), за слабото развитие на българския народен епос. Това заблуждение за­почва от трима — заслужили иначе — изследвачи и популяризатори на нашия фолклор — Караджич, Ст. Враз, Безсонов,— които просто не са били добре осведомени. Караджич въз основа на записаните от него 28 български народни песни стига до неправилния извод, че българите нямат свой оригинален епос — българските юнашки песни били „побългарени сръбски песни" („Додатак", 1822). Това твърдение повтаря и Ст. Враз в 1847 г. — българските юнашки песни били малко на брой и представяли подражание на сърбо-хърватските. Безсонов в 1855 г. се присъединява към това погрешно схващане и твърди, че българите нямали същински юнашки песни, а само хайдушки, които са кратки и са лишени от тънко изящество. Днес не е трудно да се опровергае невярната характеристика на Безсонов, който не е разполагал със съответни материали. К. Миладинов се е срещал и разговарял с него в Москва и вероятно не случайно двамата братя са дали такова широко място на юнаш­кия епос в своя сборник.

Широкото застъпване на юнашките песни, а също и поме­стването на многобройни хайдушки и исторически песни има и друга страна — тия песни са играели силна патриотична роля, възкръсявали са в ярки поетически образи историческото ми­нало на народа, неговите страдания под турското иго, веков­ната му борба срещу чуждите поробители, укрепвали са нацио­налното съзнание. Миладиновци добре са схващали значението на тия песни и дори, както съобщава католишкият мисионер Фавариел, са били принудени да изоставят някои стари исто­рически песни, за да не дразнят турското правителство. Но и онова, което са поместили, особено в областта на юнашкия епос и историческите песни, представя такова изключително богатство, че то е въздействувало пряко и силно върху патрио­тичното съзнание на читателите. В песните се явяват героичните образи на юнаци и закрилници на българския народ като Крали Марко, Момчил, болен Дойчин и др.; покрай старите юнаци Янкул, Секула, Ралин, Дете Дукадинче и т. н. се въз­пяват хайдушки войводи като Сирма, Индже, хайдут Велко, мома булюкбаши, Кара Мустафа, Семко, Босол и др. В сбор­ника е обнародвана великолепната песен за майката, която вижда главата на сина си, загинал в борбата срещу турците. Той е проявил такава храброст, че дори и враговете са уди­вени и облажават българската майка, че е родила такъв юнак: „Дору му глава зедохме, педесетмина паднафме, сам булюк-баша загина." Миладиновци публикуват и забележителната пе­сен за цар Иван-Шишман, който се бие на Софийско поле — с героичното си съдържание тая песен е излъчвала силни пат­риотични внушения.

Добре са застъпени в сборника също митическите, сватбе­ните, лазарските, жътварските, хумористичните песни, черков­ните легенди, баладите и елегиите, но след юнашките най-изо­билно са представени любовните песни (над 220 песни). Това е едно изключително богатство, което разкрива най-типичните страни на стотици неизвестни, притежаващи тънък художест­вен усет български жени, които главно са изпели тия песни.

За пълнотата на Миладиновия сборник допринасят и поме­стените накрая описания на обреди и обичаи, игри, вярвания, предания, пословици, гатанки, собствени народни имена.

Сборникът на Миладиновци има още едно важно до­стойнство — художествения усет, с който е направен подбо­рът на песните. Във всички дялове са обнародвани едни от най-хубавите български народнопоетически творби, което по­ставя сборника не само по-високо от всичко публикувано до­тогава от нашето народно творчество, но го издига над много сборници, излезли по-късно. Миладиновци съзнателно са се стремили да изберат най-хубавите образци. Те специално пи­шат в предговора: „От некулку песни сме избрали най-хар­ната." Двамата братя са притежавали висока художествена култура. За Димитър Миладинов не знаем почти нищо в това отношение — биографите му не са оставали сведения за не­говите художествени интереси; свидетелство за тях си остава само сборникът. Значителното му образование за оная епоха, отличното познаване на древногръцката литература, дълбокото вникване в творенията на античните писатели, за което говорят неговите ученици — всичко това му е помогнало да си изгради верен художествен вкус. Когато говорим за художествената култура на двамата братя,  бих привел и друго влияние  — влиянието на занаята на бащата Христо, един от ония стружки грънчари, чиито произведения са намирали пазар и извън града, в Охридско и Дебърско. Тия прости глинени изделия често от­разяват във форма, линии и багри тънък художествен вкус, забележителни творчески хрумвания и от обикновения предмет, създаден за чисто практически нужди, правят произведение на изкуството.

Художествената дарба на по-малкия брат е несъмнена. Тя е получила добра възможност да се развие в една издигната, културна среда — в Янина, Атина, Москва. За нея свидетелст­вуват стихотворенията на Константин. Те са малко на брой, защото вниманието на автора им през краткия му живот е било погълнато от други важни обществени и книжовни задачи. Няма да разглеждаме подробно поезията на Константин Миладинов, ще изтъкнем само като важна нейна особеност несъм­неното въздействие, което младият поет е изпитал от народ­ната песен. На места близостта с народната поезия в съдър­жание, чувства, форми, език и ритмика е толкова голяма, че човек мъчно би различил стихотворенията на К. Миладинов от народни песни. Такива са лирическите песни „Бисера", „Голапче", „Желание", „Клетва"; изцяло с народна образност е пропито стихотворението „ Побратимство". Влиянието на народ­ната песен личи и в останалите стихотворения на К. Миладинов — както в образност, така и в поетика.

В творчеството на К. Миладинов се преплитат две основни настроения — патриотични и интимни, лични. Той дава израз на народностното съзнание и твърдост на българина, разобличава гръцките владици („Грък — владика на българите"), ри­сува тежката съдба на експлоатираното момче-сираче („Си­раче"), бичува чуждото потисничество („Егюптин делия"). Обаче истински пропити с поетическа сила са стихотворенията, посве­тени на носталгията по родината и на любовта. Те разкриват образа на младия поет, който се намира в чужбина, мечтае за своята любима, която е толкова хубава, че слънце грее, когато се смее („На чужина"). Иска да има орлови криле, за да на­пусне страната, където всичко е мрачно и студено, покрито с тъмна мъгла, с мразове и снегове, брулено от силни ветрове и виелици, а в гърдите само хлад и тъмни мисли:

Орелски  криля как да си метнех
и в наши стърни да си прелетнех ! 
На наши места я да си идам, 
да видам Стамбол, Кукуш да видам, да видам 
дали сънце и тамо 
мрачно угревят, како и вамо.
Ако как овде сънце ме стрешне, 
ако пак мрачно сънцето светит, 
на път далечен я ке се стегнам 
и в други стърни ке си  побегнам, 
къде сънцето светло угревят, 
къде небото звезди  посевят.
 

Поетът жадува да литне в родните места, там, където зората грее душата и светло слънце залязва в гората. Всичко там е хубаво — природата, бистрото езеро, което се белее и се въл­нува от вятъра в тъмносини багри („Тъга за юг"). Друг път поетът се обръща към слънцето, за да му разкрие цялата си печал („На  санцето"):

 
Сънце  ле, сънце ти златно, 
защо си пушил ко платно 
около тебе смолови 
темни облаци  покрови*?
 
Жити  небесна ширина
и жити твоя  светлина,
темни облаци разсей
и ясно, сънце, угреи!
 

Дълбока вътрешна тревога е обхванала младия поет; той страда, живее без радост в най-хубавите си млади дни, но все пак не пада в отчаяние и се обръща към слънцето, за да разсее облаците и да му върне радостта. Друг път той се размисля над любовта си („Думанье")и заявява: „Защо, защо я да любам? Защо себе си да губам?" — припомвайки ни с известна близост в настроението Ботевите стихотворения „Майце си" и „Към брата си". С простота и топлота са из­пълнени стихотворенията „Бисера", „Голапче" и „Желание". Изобщо тия стихотворения на К. Миладинов не са лишени от лирична емоционалност, от вълнуваща непосредственост. Твърде интересен е техният лиричен герой — откъснат от родината патриот, нежен и чувствителен млад човек, който страда и копнее за родна природа, за слънце и топла ласка на близките си. Топлотата, сърдечността и лиризмът на Миладиновите стихотворения са забележително постижение на младата българска поезия.

Днес не винаги можем да почувствуваме поетичните ноти в стихотворенията на К. Миладинов— отделят ни от тях времето, сантименталното звучене на места, диалектът. Но ние трябва да държим сметка, че това са творби, появили се в зората на нашата поезия (писани са през 50-те години на миналия век), и трябва да ги преценяваме с историческа мярка. Тук обаче задачата ни е по-ограничена — да изтъкнем поетиче­ските заложби на К. Миладинов и да посочим, че това съвсем не е било без значение при съставянето на един сборник с народни песни. Подборът на материала е правен през погледа на поет; към поетическите произведения на народа се е насоч­вал внимателният слух на лица, надарени с художествен усет.

Това не е мъчно да се установи при вникване на съдър­жанието на сборника. От всяка група песни могат да се по­сочат прекрасни образци — ярко свидетелство за творческия гений на народа. Те са толкова много, че в никой случай тук не могат да се изброят. Ще припомня само някои забележи­телни творби, поместени в сборника, като „Яна и Детелин войвода" (№ 15), „Прошета се Дона" (№ 8), „Яне и Петра" (№ 15 а), „Яна и слънцето" (№ 16), „Тодора и керка" (№ 17), „Свети Георги" (№ 38), легендите за майката на св. Петър (№ 44—49), „Сирота Яна" (№ 67), „Бяла Рада" (№ 72), пес­ните за Болен Дойчин (№ 88, 154, 155), „Стоян болен" (№ 93, 94), „Лазар и Петкана" (№ 100), „Гюро" (№ 106), „Брат и сестра" (№ 110), „Будинска Яна" (№ 107, 167), „Павел и сестра" (№ 135), „Калина, Йован и Стоян" (№ 130), „Два се змея на планина збиле" (№ 239), „Яна" (№ 229), „Три танци се вият" (№ 245) и много други. Тук не споменавам великолепните песни за Крали Марко и Момчил, нито многобройните художествени бисери между любовните песни. Както бе отбелязано, в сбор­ника е поместена популярната песен за Иван-Шишман „Откак се е, мила моя майко ле, зора зазорило" (№ 58), чиито сти­хове звучат бодро и мъжествено. В публикувания текст от­делни изрази имат литературен произход, но основата на пе­сента е безспорно народна. „Жална Кана" (№ 78) представя един от най-интересните варианти на песента за девойката, която лежи в тъмницата, защото е отказала да се потурчи. Майка й не може да понесе нейните страдания и я подканя да предаде вярата си, но девойката е твърда и не отстъпва. Песента „Яничар и руса Драгана" (№ 87) ни въвежда в трагедиите, които изживява народът по време на турското роб­ство — историите за еничари и техните близки.

Конкретният анализ на много от песните в Миладиновия сборник показва необикновеното художествено майсторство на народните певци. Да вземем само един пример — песента „Яна и Стоян" (№ 169). Темата е развита с голямо умение; мотивът за майчината клетва е свързан с бездетството. Пе­сента е изградена в 12-сричен стих, който й придава епически размах; отделните моменти са разгърнати широко; речта е плавна и целеустремена. Зад външно спокойния тон обаче се крие дълбоката трагедия на бездетната жена, орисана от тежка майчина клетва. Песента започва с разговор между Стоян и Яна; началото ни въвежда в същината на темата:

 
Яно, бела Яно, без рода невесто! 
Како се сакахме, тако се зедохме ; 
ние си бехме мошне сиромаси, 
къща си немахме, къща си купихме, 
лозье си немахме, лозье си купихме, 
иманье немахме, иманье добихме. 
Що сакахме, Яно, господ ни дарува; 
на нас господ чедо, Яно, не ни даде. 
Дали йе от бога, дали йе от люде ?
 
Яна изповядва, че е прокълната от майка си, защото е отказала да полюлее мъжкото й дете:
 
Яно, милна щерко, чедо да не чедиш, 
чедо да не чедиш, в ръце да не видиш, 
дур не чуеш, Яно, риба да запее, 
риба да запее во Църното  море, 
камен да засвири от вишни планини.

 
Отчаяна от съдбата си, Яна съветва Стоян да се ожени докато е още млад — „дур ми те сакает тие малки моми"». Моли го само за едно — да не я изпъжда: „измет ке ти чина, лебо да ти ядам." Стоян се сгодява за девойката Енка призренчанка. По-нататък песента е развита със силно подчер­таване на драматичните моменти, с психологическо задълбо­чаване на образа на Яна. Нейното положение е наистина без­изходно, тя се хвърля от решение на решение, тежки и без­радостни мисли я разпъват, особено когато сватовете се съ­бират, за да отидат за невестата.

 
Бели пърсти кърше, дробни сълдзи роне 
„Боже, мили боже, колай да ми найдиш, 
душа да ми земеш, тува да н' ме найде, 
тува да н' ме найде младата  невеста."
 

Намесва се ново обстоятелство: тръгвайки за невестата, Стоян заръчва на брата си да намери начин да удави Яна; иначе, като се върне, ще вземе главата му. И братът повежда Яна към Църното море. Тук става чудо: силната скръб на Яна и дълбоката й жажда за рожба смиляват бога и той заповядва риба да запее, камък да засвири. Сега развръзката идва бързо. Яна се връща в къщи и добива мъжко дете — на главата му слънце, на гърдите  му месечина. Известен, Стоян оставя сватбарите и пристига в къщи да се увери. Явява се нова траге­дия: младата невеста предпочита главата й да отсекат, но назад не се връща. Най-сетне след толкова тежки изпитания и необик­новени перипетии идва щастливо разрешение: за младата невеста Енка се оженва Стояновият брат. Щастливият завършък променя основния баладичен тон на песента.

Майсторството на композицията, яркото очертаване на об­разите, умелото развитие на интригата, наситеността на на­строението, дълбоката психологическа правдивост на човешките чувства и преживявания, словесно-поетическото оформяне на всяка подробност — във всичко това се проявяват блестящо поетическите дарби на народа, създал вълнуваща художествена творба.

С посочените тук примери ние само леко открехваме завесата на онова забележително поетическо богатство, което се крие в Миладиновия сборник и което е дало право на Пенчо Славейков да го нарече „най-добрата сбирка от бъл­гарски народни песни".

За да придадат по-голяма стойност на сборника, братя Миладинови възприемат принципа на точното фонетично за­писване. Колко много държат на тоя принцип, показва подроб­ното обяснение, което дават в предговора за използувания от тях правопис. Те са се ръководили от желание да си послу­жат с правопис „най-сходен со произношението от словата" и едновременно „по възможността най-лесен", като опростяват упо­требата на някои букви; напр. вместо с трите букви ъ, ь, , които се произнасят еднакво, си служат само с една буква — . На­всякъде те се стремят да предадат вярно народното произно­шение. В тая си грижа те отиват на места до известно ус­ложняване, особено при диференцираното използуване на бук­вите и и i, при апострофите и т. н. Но изобщо стремежът им да отразят чрез възприетия правопис всички особености на народния език е правилен и говори за прецизността на тяхната събирателска и издателска работа.

Миладиновци не са успели навсякъде да спазят възприе­тия принцип: в сборника се откриват доста неточности, непоследователности и грешки (колебания в употребата на някои съгласни, непоследователност в предаването на думите и пунктуацията, колебания в ударенията, нередовна употреба на апо­строфите, излишни букви и пр.). Към това трябва да се при­бавят и многобройните печатни грешки, които се дължат както на бързината на печатането, така и на обстоятелството, че текстът е бил набиран от словослагатели-хървати, които не са познавали езика на песните. Най-добре са записани ония материали, които произхождат от Стружко и Охридско — братята познават основно техните говори и сами са правили записите. Там, където не познават говорите или са получили материалите от други лица, допуснати са твърде много грешки. Това се отнася особено до материалите от Източна България; още Л. Каравелов отбелязва тая слабост (сп. Знание, т. I, 1875, бр. 9). Грешки в езика на записите посочва и К. Шапкарев (в предговора към първия том   от своя сборник, 1891 г.).

Трябва да се признае, че издателят К. Миладинов при пе­чатането се е намирал в твърде трудно положение. Преди всичко песните са били записани първоначално с гръцки букви. При транскрибирането са били срещнати големи мъчнотии; въпреки положените усилия от страна на Константин някъде са останали следи от гръцките буквени означения (Гяно покрай Яно в песен № 357 и др.). Константин си е служил не само със свои лични записи, но и с братови; намирал се е далеч от родината си и не е могъл да прави никакви проверки и справки. Допуснатите грешки обаче не са от такъв характер, че да омаловажат стойността на сборника. За времето, в което из­лиза, той се явява като едно от най-добрите в това отношение издания.

Езикът на сборника отразява   наречията,   от   които   произ­хождат събраните материали. Последните обхващат източните и западните краища, което придава на фонетиката, формите и речника твърде голямо разнообразие. Понеже голямата част от материалите са от Македония, то преобладават характер­ните особености на западните наречия. Самите съставители в предговора и бележките си служат със своето родно, стружко наречие. Писането на местно наречие е било нещо обикновено за оная епоха, когато още не е установен общобългарският литературен език. Миладиновци навсякъде наричат своя език и езика на поместените народнопоетични творби български, за което свидетелствува и заглавието на сборника. Напразно се правят опити напоследък да се отрече тоя очевиден и без­спорен факт; никаква националистическапропаганда, никакви изопачавания, фалшификации и преиначавания на названието на сборника не могат да  скрият историческата истина. За нас е нещо естествено македонците от Вардарска Македония да се интересуват от съдбата и сборника на двамата братя, но ние не можем даприемем фалшификациите — чрез тях се дълбае пропаст между българския и македонския народ, които обичат и ценят високо делото наМиладиновци. Смутени от обстоятелството, че Миладиновци не само са нарекли сборника си „Български народни песни", но и многократно всвоята кореспонденция, изказвания, статии и други книжовни про­изведения сами наричат себе си българи, скопските историци се опитват да създават невероятни, безкритични хипотези за това, че братята не съзнавали своята националност (каква по-голяма обида за пламенни патриоти като тях!), че били жертва на българската „пропаганда", че македонската буржоазия била по-слаба от бъл­гарската и последната  успяла да вземе ръководството на чер­ковната борба в свои ръце и да замести гръцкото влияние в Македония с българско, че названието на сборникабило да­дено от Щросмайер и т. н. Днес в Скопие се боят дори да споменат заглавието на Миладиновия сборник. В обширна студия, посветена на делото на К. Миладинов, се говори навсякъде само за „сборник от македонски народни песни" и едва в една малка бележка, поставена на последно място между библиограф­ските посочвания, се отбелязва плахо и крадешком истинското название на сборника (вж. К. Миладинов,Творби, Скопие, 1958, с. 36). В същата студия се дават най-разнообразни факсимилета, свързани с дейността на К. Миладинов, но липсва факсимиле на заглавната страница на сборника. В тая студия се отрича принадлежността на К. Миладинов към историята на българ­ската литература (с. 20), изпускат се всички факти, които сви­детелствуват за българското национално съзнание на двамата братя. По същия начин се изопачават данните и в други био­графии на Миладиновци, като в документите се изоставят всички места, в които се говори за българско национално съ­знание и български език. Така напр. цитира се статията на Е. Спространов   „По възраждането на гр. Охрид"   (Сбор. за нар. умо­творения, кн. XIII, 1896) и особено оня пасаж, в който Д. Мила­динов отправя следните думи към охридските ученици: „Лю­безни чада! Аз ви уча на чужд език, но несправедливо е това учение. Едва ли ще се намери друг народ по-доле и по-низко от нашия. Другаде никой не получава първото образование на чужд език, а се учи на своя майчин такъв."   Цитатът е пре­къснат дотук, защото по-нататък Д. Миладинов говори, че „ще дойде време и близко е, когато ние ще започнем да се учим на своя български майчин език". Примерите от тоя ха­рактер могат да се увеличат (напр. при използуването  на сви­детелството на К. Шапкарев за прощалните думи на Д. Мила­динов при откарването му за Цариград и др.). Подобни изопачавания се срещат на всеки ред в биографията на Миладиновци, публикувана неотдавна в „Нова Македония" (19—25 февруари, 1861 г.). С националистически изстъпления срещу българския народ и българската наука се отличават и някои речи, произ­несени във Вардарска Македония при отбелязване стогодишнината на Миладиновия сборник.

С подобни изопачавания на историческите документи не може да се достигне до истината, не може да се очертае истинската същност и значение на голямото дело на братя Миладинови. Това са празни, безосновни твърдения, които вед­нага рухват пред многобройните категорични факти. Истината е ясна: братя Миладинови са се смятали българи и са назо­вавали езика си български, защото по времето, когато са жи­веели, цялото славянско население в Македония се е чувст­вувало част от българския народ, то е било съставна част на българската нация. Тяхната обществена и книжовна дейност е представяла момент от българското национално възраждане — те самите многократно подчертават това. Единството на бор­бата за национално обособяване, водена срещу цариградската патриаршия и фанариотското духовенство, е нещо напълно естествено — през онзи период в Македония не е имало ни­каква обществена сила, дори никаква група, която да подеме борба за някаква друга славянска националност освен българската. По времето, когато излиза сборникът и когато вестта за трагичната смърт на Миладиновци потриса света, всички, които тогава и след това пишат за тях, ги наричат българи. И това не са само нашите възрожденци, които в лицето на братя Миладинови виждат безсмъртни и пламенни български патриоти, но и чужденците — руси, чехи, поляци, хървати, сърби и др., — когато оценяват техния сборник или превеждат народните им песни. От Възраждането до днес делото на братя Миладинови се е свързало дълбоко с нашите национални традиции и на­шата национална култура.

За да завършим характеристиката на Миладиновия сборник, трябва да отбележим, че при редица песни са прибавени по­лезни бележки под линия и преди всичко това, че книгата е снабдена с кратък, но много ценен предговор. Тоя предговор свидетелствува за широкия поглед, с който братята разглеж­дат народното поетическо творчество, за подготовката им, за съзнателното отношение към някои от най-трудните въпроси на фолклора и покрай двете статии, които К. Миладинов по­мества в „Дунавски лебед" през 1861 г., си остава най-важният извор за теоретическите схващания на Миладиновци. Засегнати са въпросите за богатството на българското народно поети­ческо   творчество,  за ролята на жените като изпълнителки на За големия интерес към живота и делото на двамата братя свидетелствува и одата „На братя Миладинови", която написва в 1887 г. бележитият чешки поет Сватоплук Чех.

Прекрасен израз на почитта на българския народ към де­лото на Миладиновци дава Иван Вазов в своето вдъхновено стихотворение в „Епопея на забравените". Той възпява два­мата братя в редицата на дейците и мъчениците на нашето национално възраждане и очертава образите им с голяма пое­тическа сила и внушителност. Поетът свързва техния патрио­тичен подвиг на народни будители и просветители със зна­чението на техния сборник:

 
Във влажни тъмници, пълни с мрак, вони, 
помежду вековни и потни стени, 
гниеха два братя, в окови два роба, 
кат два живи трупа, хвърлени в два гроба. 
Векове минаха!... От слънце заря, 
нито от надежда до тях не огря! 
Проклети бъдете, о тъмници влажни! 
Колко вий стопихте сърца, сили снажни, 
колко зли насилья, жъртви, младини 
погълнаха ваште смрадни глъбини!
 
Димитрий бе влязъл пръв у свойта бездна, 
Константин по-после кат него изчезна.
 
Защото в един век, за правдата глух, 
разбуждаха смело народния дух 
и на братя родни чрез родното слово 
те готвеха битви и бъдеще ново ; 
защото те първи усетиха срам — 
туй велико чувство, и в глухия храм 
сториха да екнат химни ясни богу 
на език, потребен от векове многу; 
защото казаха: .Народ сме велик 
и господ познава нашият език ! 
И викнаха силно: „Мразиме хомотът 
позорен и мръсен на фанариотът !" 
Защото смеяха, без да ги е страх, 
с силний да се борят и не бе ги грях 
да пропаднат жъртви заради народа 
с тия сладки думи: наука, свобода; 
защото сбираха песни по цял край, 
тъй както при Тунджа момите през май 
трендафили сбират и в кошници гуждат, 
затова по-рано от сън се събуждат; 
защото увиха китка миризлива 
от здравец и росен и от клас на нива; 
защото от вейте гори и реки, 
седенки и сватби, хора и тлъки 
напевите сбраха, въздишките сляха,
на седата старост в паметта копаха; 
защото струпаха в един общи тон 
всичко, що бе отзив, припев, звук и стон, 
и служиха в храма на мирните музи, 
затова една нощ патрикът нахлузи 
свойто черно расо и злобно каза: 
„За тез два хайдука трябват железа."

 
Вазов е бил силно развълнуван от съдбата на Миладиновци; сборникът им винаги е извиквал неговото възхищение. Пред Ив. Д. Шишманов той отбелязва: „Много високо ценях патриотическата и фолклорната им дейност. Сборникът им ми беше настолна книга" („Иван Вазов — спомени и документи", 1930, с. 203).

Възторжено е отношението към Миладиновия сборник и на цяла редица други наши писатели — Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Пенчо Славейков, Ст. Михайловски, К. Христов, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров и т. н. Миладиновите песни заемат важно място в развитието на новата българска литература. Те са оказвали силно въздействие върху творците на словото със сюжетите и образите си, с поетическото си изя­щество, с езика си.

Така сборникът на Миладиновци се прибавя към величието на техния жизнен подвиг, към тяхната борческа, неуморна и плодовита обществена дейност; чрез него образите на двамата братя придобиват още по-голямо обаяние и дълбоко вълнуват нашите сърца.

[Back]

---

  Материалът е любезно предоставен от Баш Бугараш