Изглежда две причини изобщо са създали поезията, и то – естествени. На първо място, подражанието е вродено у човека и се проявява още от детинство: човекът се отличава от другите живи същества именно по това , че е склонен повече от тях да подражава; пък и първите свои познания той придобива посредством подражание. От друга страна подражанието доставя удоволствие на всички. Доказателство за това е туй, което става в самата действителност: ние обичаме да съзерцаваме и най-точните изображения на неща, които иначе са неприятни за гледане, като напр. изображения на отвратителни животни и трупове. Причина за това е още – че придобиването на знания е твърде приятно не само за философите, но така също и за другите люде: само че последните отделят малко време за това. Впрочем хората изпитват удоволствие, когато разглеждат картини, защото им се случва, гледайки ги, да разберат и отгатнат изобразеното – като напр., че това е образ на еди-кой си. Ако ли не се е случвало да го видят по-рано, тогаз картината ще им достави удоволствие не с приликата, а с изработката, с багрите или поради друга подобна причина.
[На второ място] понеже по природа нам са свойствени подражанието, хармонията и ритъмът (а очевидно е, че стихотворните размери са части на ритъма), то люде от рождение с особена склонност към тях, като се поусъвършенствали, постепенно, създали поезията от своите импровизации.
А на видове поезията се разделила според личния им характер: поетите с по-благороден нрав започнали да подражават благородни прояви и дела на добродетелни хора, а поетите с по-прост душевен строй – прояви на лоши хора, създавайки предимно сатирични произведения, докато първите създавали химни и хвалебни песни.
У поетите преди Хомера обаче ние не можем да посочим нито едно произведение от този род, макар вероятно мнозина да са създавали такива: едва от Хомера насам ги има: като например неговият “Маргит” и други подобни, в които се появил и подходящ стихотворен размер, наричан и до сега ямбически – понеже на него се осмивали един друг. И така от древните поети едни се оформили като епически, други – като сатирически.
А Хомер, едновременно превъзходен поет и в сериозните си произведения (който впрочем сам състави не само прекрасни поеми, но създаде и драматични образи), пръв посочил формата на комедията – като изобразил в драматично действие не хулното, а смешното: и неговият “Маргит” има такова отношение към комедията, каквото “Илиада” и “Одисея” имат към трагедията.
Когато вече се появили трагедията и комедията, следвайки – според своите природни склонности – този или онзи вид поезия, едни поети от ямбописци станали съчинители на комедии, а други от епици – трагически писатели; понеже тези поетически видове имали по-голяма значимост и се ценели повече от предишните.
Да обсъждаме дали трагедията е достигнала вече или не до пълното развитие на своите съставни части – преценявани сами по себе си или по отношение на театъра – е отделен въпрос.
И така, възникнала отначало от импровизациите – самата тя и комедията: едната – от запевачите на дитирамба, другата – от тези на фалическите песни, които и до днес в много градове съществуват още като обичай) – трагедията постепенно се разрасла, понеже поетите развивали в нея онова, което явно и било присъщо: и като минала през много промени, тя преустановила своето развитие – като постигнала напълно своята същина.
Есхил пръв увеличил числото на актьорите от един на два, намалил участието на хора и дал предимство на диалога. А Софокъл увеличил актьорите на трима, като въвел и декорациите. После трагедията се удължила, като изоставила късите фабули и шеговития тон – които тя дължела на своя произход от сатирата – и постепенно придобила величествен стил. Що се отнася до размера, от четириразмер – той станал ямбически. Отначало трагическите поети употребявали четириразмера поради това, че този вид поезия имал сатирически характер и повече подхождал за танци. А когато се появил диалогът, вече самото негово естество му открило присъщия нему размер: защото от всички размери ямбът е най-подходен за разговорна реч. Доказателство за това е обстоятелството, че в разговор ние се изразяваме предимно в ямби, а в хекзаметри – рядко, и то – като нарушаваме естествения строй на речта.
Що се касае до броя на епизодите и до разхубавяването на отделните части [на трагедията] – това се е постигало впоследствие.
И тъй за тези неща да кажем толкоз. Защото би било безспорно трудна работа да се разглежда всичко подробно.
Aристотел - "поетика" , глава 4
Тази статия е свързана с учебните дисциплини антична литература и литературознание.
Няма коментари:
Публикуване на коментар