И тъй за другото вече се каза. Остава да говорим за словесната форма [на трагедията] и за изложението на мислите. Впрочем въпросите относно изложението на мислите следва да се разглеждат в съчиненията по реторика, понеже те са по-средни с тази научна област.
Към мисълта се отнася всичко онова, което трябва да се изрази посредством слово. А частни задачи тук са: доказване и опровержение, изображение на чувство – като например състрадание, страх, гняв и други подобни, а така също – величие и нищожество. Ясно е, че и при изображение на събитията трябва да се изхожда от същите принципи, както когато трябва да се представи онова, що предизвиква състрадание или ужас, или пък великото и правдоподобното. Разликата е само там, че събитията трябва да бъдат разбираеми и без сценично представяне, а мислите в разказа на говорещия да бъдат съобразени така, че да стоят във връзка с разказа му. И наистина в какво би се състояла задачата на говорещия, ако всичко беше ясно от само себе си, а не – благодарение на словото му?
В тази област, която се отнася до речта, има е един [частен] въпрос: външните начини на говорене. Тяхното познаване е дело на актьорското изкуство и на ръководителя на театралната постановка: например как да се изрази заповед, молба, разказ, заплаха, въпрос, отговор и пр. А знанието или незнанието на тези неща не носят за поетическото творение никакъв укор, който да заслужава сериозно внимание. Всъщност за каква грешка може да се смята това, в което Протагор упреква (Хомера), дето той, мислейки че умолява – заповядва, когато казва: “Пей ми, богиньо, за гнева…” защото – говори той – подканването да правиш или да не правиш нещо било заповядване. Ето защо разглеждането на този въпрос трябва да се остави, понеже той се отнася към друга наука, а не към поетиката.
Aристотел - "поетика" , глава 19
---------------
Тази статия е свързана с учебните дисциплини антична литература и литературознание.
---------------
Материалът е споделен от vivafolk98
Няма коментари:
Публикуване на коментар