Всеки словесен израз притежава следните части: основен звук, сричка, съюз, име, глагол, член, падеж и изречение.
Основен звук е неделим звук – но не всеки, а такъв, от който естествено се ражда свързаната реч; защото и у животните има неделими звукове, обаче ни един от тях аз не наричам основен. А по вид този звук бива: гласен, полугласен и безгласен. Гласен е оня звук, който се произвежда без удар на езика и на бърните и се чува; полугласен – който се произвежда при такъв удар и се чува , като, например σ и ρ; а безгласен – който при удар на езика не издава самостойно никакъв звук, обаче може да се чуе при съчетание с други звукове, които притежават някакъв звуков гласеж: например γ и δ.
Тези звукове се различават в зависимост от формата на устата, от местообразуването им, от гъстотата и тънкотата на придиханието, от продължителността и краткостта им, а също така и от ударението – дали то е остро, тежко или средно. Що се касае до подробностите по тези въпроси – те следва да се разглеждат в метриката.
Сричка е звук без самостойно значение, съставен от съгласна и гласна, или от няколко съгласни и гласна: като например γα без ρ е сричка и с ρ пак е сричка – да речем γρα. Но и различието между сричките следва да се разглежда в метриката.
Съюз е дума без самостойно значение, която [не пречи, но и не] спомага да се състави от няколко думи един смислен израз. Поставя се и в началото и в средата, ако не може да се сложи самостойно в началото на изречението, като например μέν, δή, τοί, δέ. Или още – то е нямаща самостойно значение дума, която от няколко със самостойно значение думи може да се образува едно изречение, имащо самостойно значение.
Член е нямаща самостойно значение дума, която показва началото или края, или пък разделението на речта, като например ἀμφί, περί и др. И още – то е нямаща самостойно значение дума, която [не пречи, но и не] спомага да се състави от няколко думи едни смислено изречение, като се поставя обикновено и в началото и в средата.
Име е сложна, със самостойно значение, но без отсенка за време, дума, част от която – взета отделно – не притежава никакво самостойно значение. Пък и при сложните думи ние не придаваме самостойно значение на всяка част; например в думата Теодор: – дор няма самостойно значение.
Глагол е сложна, самостойна, с отсенка за време дума, в която – както и при имената – отделните части нямат самостойно значение. Например “човек” или “бяло” не обозначават време, а (формите) “вървя” и “е вървял” обозначават още: едната – сегашно време, а другата – минало.
Окончание на име или глагол е означение на отношения във връзка с въпросите чий, кому и др. подобни; означение на единство или множество, като например “човеци” или “човек”; или пък – означение на отношения между разговарящи, като например въпрос, заповед: “вървя ли?”, “върви!” – при които тези глаголни окончания съответствуват на такива отношения.
Изречение е смислено съчетана реч, някои от частите, на която също имат самостойно значение (защото не всяко изречение се състои от глаголи и имена). А може да има изречение и без глагол, като например определението що е човек; обаче която и да било част на изречението винаги ще има някакво значение [като например в изречението “Клеон върви” – думата “Клеон”].
Думата бива една в двояк смисъл: когато означава единство или – съединение на множество, а “човек” – като означение на нещо единично.
Aристотел - "поетика" , глава 20
---------------
Тази статия е свързана с учебните дисциплини антична литература и литературознание.
---------------
Материалът е споделен от www.vivafolk98.blogspot.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар