ОМИР И НЕГОВОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ
Първите запазени произведения в европейската литература са „Илиада“ и „Одисея“. Те са свързани с името на великия древногръцки поет Омир. Сигурни сведения за неговия живот нямаме. Запазените осем биографии са от късно време и са изпълнени с митични сведения и невероятни измислици. Не знаем със сигурност дори неговото родно място. Още в древността много градове и селища са си оспорвали честта да бъдат родно място на Омир. Достигнало е до нас двустишието:
Селища седем се карат за родното място на Омир:Йос, Колофон, Саламин, Хиос, Смирна, Атина и Спарта.
Вариантите на това двустишие посочват още четири града, а късни известия говорят дори за двадесет претенденти! Най-вероятното е, че поетът е роден в Хиос (град на остров със същото име), или в малоазийския град Смирна. Древни извори обаче единодушно посочват остров Йос като място, където той е починал и е погребан.
Противоречиви са и сведенията за времето, през което е живял Омир. Бащата на историята Херодот (484–406 г. пр.н.е.) твърди, че това е IX век пр.н.е., а другият велик гръцки историк Тукидид (471–395 г. пр.н.е.) споменава за VIII век пр.н.е. Твърдението на късните животописци на Омир, че е живял през времето на Троянската война, тоест през XII или XI век пр.н.е., не е вярно. Приема се вече като съвсем вероятно, че поетът е живял през втората половина на VIII и началото на VII век пр.н.е.
В древността никой не се е съмнявал в съществуването на Омир. Платон (429–347 г. пр.н.е.) говори, че този поет „е възпитал цяла Елада“, а пък Аристотел (384–322 г. пр.н.е.) на много места в своите книги се позовава на Омир. Към III век пр.н.е. някои учени в гр. Александрия се усъмнили в авторството на Омир за „Одисея“, но съществуването на поета не е било предмет на съмнение.
Едва през XVII век се изказват мнения от някои историци и класически филолози, че Омир не е съществувал. Дори собственото име Омир се тълкува като нарицателно със значение „заложник“, „съединител“, „слепец“ и подобни. Французинът Франсоа д’Обиняк (умрял 1676 г.) посочва редица противоречия, композиционни недостатъци и повторения в „Илиада“, които не би допуснал един автор. А и по времето, когато се появили двете поеми, нямало още писменост според д’Обиняк. За него Омир никога не е съществувал. Това мнение се подема и обосновава от немския проф. Фридрих Волф (1750–1824 г.). Според него поемата е плод на усилията и творчеството на много поети. Техните отделни песни били обединени в едно цяло едва през VI век пр.н.е. по времето на атинския управник Пизистрат (600–528 г. пр.н.е.).
Фр. Волф става създател на „теорията на малките песни“. Макар че книгата на Волф била посрещната с възторг и неговото мнение за първоначални отделни песни, които след време били обединени в поемата „Илиада“, имало много привърженици между видни учени, поети и хора на изкуството, явили се противници на това схващане. С право те подчертавали, че писмеността е много по-стара от времето на Омир, а отделните и не съвсем важни противоречия в поемата никак не говорят против авторството на един поет. Противоречия има в „Дон Кихот“, във „Фауст“ и в други велики произведения, но въз основа на тях никой не отрича съществуването на Сервантес, на Гьоте и др. поети. Привържениците на тая теория се наричат унитаристи — те признават един автор на поемата.
Трети учени са опитали да обединят двете крайни теории и смятат, че отначало съществували две сравнително малки поеми „Праилиада“ и „Праодисея“. Те били допълвани дълго време. Според едни от привържениците на тая теория Омир е автор на първичната ядка на поемите, а според други — той е обработил първичното ядро, допълнил го е окончателно и създал двете поеми в тоя им вид, в който са запазени до нас. Тая теория печели все повече привърженици.
След разчитането на минойското писмо от XII век пр.н.е. вече никой не твърди, че не е имало писменост по времето на Омир. А след направените разкопки на древната Троя и на много градове и селища в континентална Гърция и някои от средиземноморските острови се доказа, че в поемата се говори за реални селища и за строежи, които са от различно време. Затова и Омировият въпрос, който обхваща въпросите за произхода на двете поеми, за времето на тяхното написване, за съществуването на поета Омир и т. н., вече се връща към схващането на древните: Омир е съществувал и е действителен автор на двете поеми „Илиада“ и „Одисея“. Това обаче не изключва отделни прибавки и промени от декламаторите или преписвачите.
Преди Омир обаче е съществувала народната поезия. Съществували са и поети. В легенди и литературни произведения са запазени спомени за тях. На първо място нека споменем тракийския певец и поет Орфей, който бил толкова сладкодумен и сладкогласен, че уж умирявал зверове и животни, пленявал одушевени и неодушевени предмети. Римският поет Овидий (умрял 17 г. от н. е. в Кюстенджа) пише за него:
С песен неземна Орфей, певецът прославен тракийски,смайваше диви животни, гори и скали недостъпни.
Има запазен спомен и за поета-певец Арион от Коринт, когото делфин, пленен от неговата песен, спасил от явна смърт в морето. Сам Омир споменава в своите поеми за поети. Такъв е тракиецът Тамир. На него завидели дори музите и му отнели зрението.
Музите, гдето отдавна срещнали Тамирот Тракия и го от песни лишили.
В двореца на Одисей на остров Итака живее певецът-поет Фемий, който неохотно весели кандидатите за ръката на Одисеевата съпруга Пенелопа. Певец-поет, на име Демодок, има и в двореца на цар Алкиной на митичния остров Феакия.
Певец и поет в онова далечно време обикновено е едно и също лице. Певците, които сами са съчинявали своите песни, се наричат аеди. Те са съчинявали песни за богове и герои, за важни събития от живота на човека: раждане и възмъжаване, женитба и смърт, празници и погребения. Понякога аедите обединявали отделни песни в едно и така се получавали по-големи творения. Наред с аедите съществували и изпълнители на песни. Те се наричали рапсоди и били изкусни артисти-декламатори. Някои от тях обаче също са свързвали отделни песни в едно цяло и оттам името им, което значи „съшиватели на песни“. Те плачели с глас при тъжни декламации, „косите им настръхвали“ при страшни събития, та слушателите проливали сълзи заедно с тях. Благодарение на рапсодите, които знаели наизуст поемите на Омир, станало лесно тяхното записване по времето на Пизистрат.
Името „Илиада“ иде от Илион, старото име на гр. Троя в Северозападна Мала Азия, на около седем километра от Дарданелите. Следователно „Илиада“ ще рече поема за Илион (Троя). Тя е написана върху сюжет от митологията или по-специално от тъй наречения Троянски цикъл от сказания, който е дал сюжет на много литературни произведения. В поемата се описват събитията, станали през последните петдесет и един дена от десетгодишната Троянска война. Написана е в хекзаметри. Хекзаметърът е стих от шест дактила (–##]. Той е взет от народната песен, но е усъвършенствуван от поета в „Илиада“ и достигнал такъв строеж, който е станал образец за всички героични поеми в гръцката и римската поезия. Стихосложението е изградено върху редуването на дълги и кратки срички. Тъй като една дълга сричка се изговаря за две единици време и е равна на две кратки срички, то в хекзаметъра волно могат да се заменят дактилните стъпки със спондеични (..##=–.).
Тия две стъпки имат по четири единици време при изговор. Следователно хекзаметърът в древногръцката поезия може да има 12, 13, 14, 15, 16 или 17 срички, в зависимост от това колко дактила са заменени със спондеи. При четене обаче всички хекзаметри имат по 17 единици време (последната стъпка е винаги двусрична — състои се от хорей или спондей, но се изговаря за три единици време). Затова хекзаметърът има на български 17 срички.
Хекзаметърът е дълъг стих. При неговото четене или рецитиране се налага известно спиране. Тази кратка почивка се нарича цезура и значи буквално сечене, понеже най-често сече една стъпка. Традиционно е прието да се нарича мъжка цезурата, когато е след дълга сричка, а след кратка — женска. Първата сричка на всяка стъпка в хекзаметъра е винаги дълга и се изговаря с известно повишаване на гласа. Това повишаване на гласа се нарича иктус. Останалата сричка или останалите две срички на стъпките се изговарят малко по-ниско от първата. Това понижено изговаряне носи името тезис. Четенето на стиховете, като се спазва иктусът, тезисът и цезурата, се нарича скандиране. Стиховете на „Илиада“ винаги се скандират.
В оригинала най-често се среща цезура в третата стъпка, като мъжките цезури имат малък превес над женските. В нашия превод обаче женските цезури са повече, понеже в българския език има сравнително по-малко думи с ударение на последната сричка.
Старият Хриз бе дошъл при ахейските кораби вити.
Мощният цар Агамемнон и вождът Ахил богоравен.
Наред с тая цезура се среща и цезура в четвъртата стъпка. Тя пък обикновено се придружава с цезура във втората стъпка. Рядко има стихове с цезура само във втората или само в четвъртата стъпка.
Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев.
Най-много двамата братя Атриди, водачи военни.
Жалеща грижно данайците, виждайки как те погиват.
Още Ив. Вазов е въвел в хекзаметровите стихове у нас дактилна цезура. Те са допуснати в предлагания превод като изключение:
Той на ахейските кораби сочеше пътя към Троя.
В отделни случаи се срещат стихове, които могат да се скандират с една и с две цезури:
С откуп богат да измоли от плен дъщеря си любима.
„Илиада“ има 15703 стиха. Александрийският учен Зенодот Ефески (325–264 г. пр.н.е.) разделил поемата на 24 песни според броя на буквите в гръцката азбука. Всяка песен представлява по съдържание едно завършено цяло. Заглавията на отделните песни също са от по-късно време.
Разпространението на поемата до изнамирането на книгопечатането е ставало чрез ръкописи. До нас са стигнали над сто древни ръкописа, които съдържат цялата поема или отделни части от нея. Най-старите непълни ръкописи са написани на папирус и някои датират от II век пр.н.е.. Сирийският ръкопис от V век на н. е. е най-старият, който ни предлага целия текст.
Известно е, че старогръцкият език се състои от четири литературни наречия: Йонийско, еолийско, дорийско и атическо. Всяко едно от тия наречия е било здраво свързано с определен род литературно творчество. „Илиада“ е написана на особен език, който в основата си е еолийското наречие с много силно влияние на йонийския диалект. След хегемонията на Атина в политическия и културен живот на всички елини рецитаторите са заменили всички думи и форми от еолийското и йонийското наречие с атически, щом това е позволявал размерът. Така ние притежаваме поемата на особен език, който се нарича Омиров език. Той е най-старият литературен език в Европа, запазен до наше време. Естествено, че езикът в този си вид не е бил говоримият език на тогавашните елини, но той е бил понятен за всички елински племена. Омировият език се отличава с много богата лексика. Синонимите са твърде много по брой и по групи: за думата „война“ има над 13 синонима, за „копие“ — над 12, за „казвам“ — над 10 и т. н. Освен това има твърде много думи, които се употребяват само от Омир. Някои от тях дори и днес създават грижа на специалистите за правилното им тълкуване. Най-богатата морфология на гръцкия език се среща в „Илиада“ и „Одисея“. Например за родителните форми на личните местоимения в единствено число има по пет форми и за трите лица. Същото трябва да кажем за отделни глаголни форми, съществителни и т. н.
Лексиката е богата и с много сложни думи, които синтезират качества, свойства, желания, намерения и прочие. Това особено важи за епитетите. Омировите епитети са прочути. Те се отнасят до богове, герои, неодушевени предмети, явления и отвлечени понятия. Всеки бог и всеки герой има по един или по няколко основни епитета. Ахил е „бързоног“ и „божествен“, Хектор — „мъжеубиец“, „конеукротител“ и „шлемовеещ“, Агамемнон — „широковластен“, „цар на мъже“ и „пастир народен“, Одисей — „дълготърпелив“ и „хитроумен“, Зевс — „баща на хората и боговете“, „гръмовержец“ и „облакосъбирател“, Аполон — „сребролък“, „далекострелящ“ и „златомечест“, Хера — „белораменна“, „волоока“ ( = с големи хубави очи) и „златотронна“, Афродита — „златна“, „усмихната мило“ и „венечноувенчана“ и т. н. Наред с тия основни епитети много от боговете и героите имат и други. Например за Ахил се употребяват 46 епитета, за Одисей — 45, за Зевс — 33, за Аполон — 17 и т. н. Някои от епитетите са общи; един и същ епитет се употребява за богове и за герои. „Белораменна“ е Хера, но и Андромаха и други героини, „бърз“ и „бързоног“ е предимно Ахил, но епитетът се употребява и за Аякс Ойлеев, а богинята Ирида е „вихрено бърза“, понеже е вестител на боговете. Значението на епитетите става още по-голямо, като се има предвид, че на гръцки език за един епитет има понякога по две, три, четири и повече синонимни думи. Например „далекострелящ“ се предава в поемата с пет думи, „бързоног“ с четири и т. н. Така езикът на „Илиада“ става твърде разнообразен, жив и изразителен, лишен от еднообразие и монотонност. Изразителни са също епитетите и на предметите: копието е „дългосенно“, морето „многошумно“ и „безродно“, небето — „безкрайно“ и т. н.
От стилните похвати на поета трябва да подчертаем на първо място сравненията. В „Илиада“ те са много повече, отколкото в „Одисея“. Сравняват се лица и предмети, конкретни и отвлечени понятия, на явления и събития — на последните дори се дава преднина. Понякога за едно и също събитие или случка има по няколко сравнения. Когато Менелай и Мерион изнасят трупа на Патрокъл след упорития бой за него с троянците, поетът си служи с четири сравнения. В първото се сравнява разпаленият бой след двамата герои; с второто се подчертават усилията, които полагат двамата при носенето на трупа — те се мъчат така, както катъри, които
Влачат по стръмна скалиста пътека от дебри планинскитежка греда или мачта огромна за кораб презморски,а в бързината духа им терзаят и пот, и умора.
Третото сравнение при тоя подвиг е за тия, които отблъскват троянците: те приличат на планински хребет, който спира напора на „силни води и реки пълноводни“. Последното сравнение е за бягащите ахейци: те бягат от Еней и Хектор
Както безбройни скорци или гарги излитат на ятос крясъци грозни, когато съгледат нападащ ги ястреб,който донася нечакана гибел на техните малки.
Всяко от сравненията създава твърде реален образ, а понякога представлява и хармонична завършена картина. В поемата се срещат твърде действени метафори. Морската вълна „жадува“, земята „въздиша“, медното небе „ехти“, а за мъдрия Нестор е казано:
Думи по-сладки от мед из устата му плавно течаха.
Поемата е била предназначена предимно за слушане. Това налага и често повтаряне на отделни стихове за подчертаване пред слушателите на известна мисъл или просто за почивка. Затова в „Илиада“ има над 800 стиха, които се повтарят. На първо място са уводните стихове като
Властният цар Агамемнон във отговор тъй му продума.
Стиховете като този са много и те се явяват с по-големи или по-малки промени в зависимост от лицето, което говори, и лицето или лицата, на които се говори. Ето два варианта:
А бързоногият син на Пелея така му отвърна.
Нестор, геренският конник, тогава така им продума.
Но има стихове, които десетки пъти се повтарят. Между тях нека споменем два:
Благонамерен към тях, заговори със думи такива.
Вече охота за вино и ядене щом утолиха.
В отделни случаи поетът така построява своето изложение, че се повтарят десетки стихове. В Девета песен Агамемнон се разкайва за своето грубо държане към Ахил и му обещава скъпи дарове, ако той се върне в боя (122–157). Същите думи повтаря и Одисей пред Ахил, но вече във второ лице (264–299).
Сюжетът на „Илиада“ е военен, но в съдържанието са вплетени твърде много битови сцени, описания на обичаи, местности, оръжия, та поемата се явява като една енциклопедия на целокупния тогавашен живот. Макар че формално описва събития, станали през последните петдесет и един дена от десетгодишната обсада на Троя, всъщност се говори за много събития, станали твърде рано, чрез умело припомняне на миналото било от самите герои, било пък от поета. Например духът на Патрокъл разказва своята автобиография (XXIII, 69–92).
В „Илиада“ има много сентенции, които са ценни не само като мисъл, но и като народна мъдрост. Например изрази като „добре е човек да се вслушва“ (I, 274).
Който безсмъртните слуша, и те благосклонно го слушат.
Даже глупецът признава това, що е станало вече.
Естествено е в една поема отпреди 3000 години да има неща, които за съвременния читател са странни. Това на първо място е оная обстоятелственост, която се среща при описание на всяка сцена. В нашето динамично време подробното описание на случки и събития не допада на читателя. Несъвършенството на писателската техника се проявява в ония случаи, когато Омир трябва да опише две или повече събития, които стават едновременно. За него това е тежък проблем и затова събития, които стават в едно и също време, се описват като станали едно след друго, тоест едното се изважда пред другото или пък просто едното се премълчава.
Разказвайки подробно всеки отделен епизод, в същото време поетът здраво го свързва с основната мисъл на героичната поема, в която ядката е доблестта и предаността към родината, възхвалата на честта и стремежът към войнска слава. Всички отделни епизоди, дори когато са встрани от действието, като изковаването на оръжие за Ахил в Осемнадесета песен, пак са във връзка с главния герой. Епизод след епизод се виждат в общата верига на основната тема и се създава произведение, което само по себе си представлява завършено поетическо цяло. Всеки отделен епизод е в същото време е и крачка напред в разрешаването на основния проблем — победа над онзи неповторим троянски герой, който в продължение на десет години е най-славен защитник на своето отечество.
Поемата е многопланова. Нейното действие става едновременно на Олимп и на земята, в ахейския и в троянския стан. Героите са богове, полубогове и обикновени смъртни, но надарени с качества, които ги правят достойни за участници в соима от отбраните лица в поемата. Боговете представляват едно голямо семейство, което живее на Олимп. Всеки от тях има свой дворец, направен от бога-майстор Хефест. Те приличат на хората, но са безсмъртни, притежават всички положителни човешки качества в най-голяма степен и са всесилни. На първо място трябва да кажем, че имат човешки образ, имат свой владетел — Зевс, който е „баща на хората и боговете“. Всеки бог си има своя област на действие: Хера е богиня на семейството, Афродита — на любовта, Артемида — на лова, Аполон — на изкуството, Хермес — на търговията и корабоплаването, Хефест — на огъня и занаятите и т. н. Боговете обичат и мразят така, както и хората. Дори не са им чужди коварството, измяната, подигравката и злорадството. Когато Афродита е ранена от Диомед в боя и тръгва към Олимп, Хера и Атина се надсмиват над ранената богиня като махленки. Дори Атина отива при баща си Зевс и подигравателно му казва:
Татко мой Зевсе, дали ще се сърдиш, че нещо ще кажа?Ето Киприда примами и някаква друга ахейкада я последва в града на троянци, които обикна.Милвайки нежно красивата и дългопола ахейка,тя си одраска ръката във нейната златна карфица.
Хера, върховната богиня, нарича Афродита „кучка безсрамна“ — епитет, който далеч не подхожда на богинята, Ареса пък вини като „сподвижник на злите, но веки коварен“. А същият Арес се обръща към Атина Палада, богинята на мъдростта и на войната, с думите:
Кучешка мухо! Ти пак боговете насъскваш към битка.
Достатъчно е да се прочете Пета песен, в която се описват подробно бойни подвизи на богове, за да се види, че поетът ги представя като хора.
Боговете имат свои любимци, на които помагат. Имат и ненавистни люде, на които са готови да причиняват най-големи злини. Заедно със своите деца от смъртни те страдат. Тетида скърби за своя син Ахил, когато той страда за своя приятел (XXIV, 105). А Зевс, върховният бог, се държи грубо и жестоко със своята съпруга Хера. Той не само не споделя нищо с нея, но и не позволява тя да се интересува за неговите решения, действия и постъпки.
Хайде покорно седни и послушай ти мойта повеля!Даже от цял Олимп всички безсмъртни не ще ти помогнат,щом срещу тебе насоча ръцете си непобедими.
Надарени с безсмъртие и вечна младост, боговете в „Илиада“ не са абсолютно всемогъщи и всесилни. Дори и над Зевс властвува всесилната и непобедима Мойра — богинята на съдбата. Боговете приемат дарове и биват омилостивявани от хората с жертви. Мойра единствена не се поддава на подкуп: нейните предопределения и решения остават неизменяеми. Както ахейците се подчиняват на Агамемнон и троянците на Приам, така и боговете са подчинени на неумолимата Съдба. И тука паралелът е пълен, макар че боговете се представят като същества, които във всяко отношение стоят по-горе от човека.
Всесилието и всемогъществото на боговете е използувано твърде много в поемата. Всички заплетени положения се разрешават с тяхна помощ. Нека споменем само намесата на Зевс за връщане трупа на Хектор (XXIV, 23–187). Ахил се отказва от саморазправа с Агамемнон поради намеса на Атина Палада (I, 194 и следващите). Напразно някои се опитват да тълкуват това място като глас на съвестта: за онова време е било естествено да се срещат богове в сюжета на една поема.
В поемата има десетки главни герои, а участвуващите лица са няколкостотин. Всеки герой обаче е обрисуван като индивидуален, отделен, самостоятелен. Шаблонът е избягнат. Наистина героите имат и общи черти. На първо място това е техният мироглед. Те вярват в боговете. В оная епоха това е било естествено. Вярва в боговете и поетът. Той представя хората като безсилни и слаби по отношение на всесилието на боговете и затова често смъртните очакват помощ от безсмъртните. Омировите герои са „възрастни деца“. Техните радости и скърби обаче са и наши. Те са ту великодушни и кротки, ту користолюбиви и лукави, понякога егоистични и себични, понякога пък са готови да жертвуват своята слава и успех за доброто на другите. На тия герои са присъщи чувствата, които имат изобщо хората: те се страхуват и радват, обичат своите деца, мечтаят за слава и почести, за тих домашен кът и богатство. С една дума, това са хора в пълния смисъл на думата.
Отделните герои имат основни характерни черти. Ахил се откроява с младежки пориви, старият Нестор — с мъдрост, Аякс Теламонов — с непоколебимост, Диомед — с безгранична смелост, Одисей — с хитрост и т. н.
Между всички герои на първо място стои Ахил. Той е вожд на мирмидонците, син на техния владетел Пелей и на морската богиня Тетида. По време на описваните събития в „Илиада“ е на около 27 години, красив, властен, буен, силен и честолюбив. Тия му качества го правят идеален епически герой.
Ахил проявява своята власт още в началото на поемата, когато по своя инициатива свиква ахейските вождове на съвет, за да решат какво трябва да направят за прекратяване на чумата сред войската. Когато пък жрецът Калхас не смее да посочи виновника за бедата, Ахил му говори:
Смело кажи ни ти волята божия, както я знаеш.……………………………………..Никой, догдето съм жив и с очите си гледам земята,никога тука при кухите кораби няма да вдигнетежка ръка върху тебе, дори да е сам Агамемнон.
Младежката разпаленост е показана и в оня момент, когато Агамемнон заплашва Ахил, че ще му вземе със сила Бризеида. Тогава героят се колебае и обмисля
Другите бързо да пръсне и сам да убие Атридаили да спре яростта си, гнева си голям да подтисне.
В гнева си той не подбира думи срещу Агамемнон. Те се сипят като градушка против вожда на цялата войска.
Ах ти, пияницо, с кучи очи и сърце на кошута!Смелост ти никога нямаш да тръгнеш с войската за битка.
Обидата е много голяма, защото за древните люде кучето е символ на безсрамие, а кошутата — на страхливост.
Възбуденият герой се заклева да не взима вече участие в сраженията „за честта на Менелай и Агамемнон“. Повече не може да се покорява на вожд, който според него е „користолюбец алчен, облечен в безсрамие“, „цар тунеядец, страхливец“.
Гневът на Ахил е движеща сила в цялата поема. Героят гори от желание да мъсти. По негова молба Тетида измолва от Зевс наказание за ахейската войска: честолюбивият герой иска и войската да разбере на дело колко голямо значение има неговата храброст и неговото участие в битките. Той страда не само от това, че му е отнета скъпата награда, но и от начина, по който е постъпил Агамемнон. Той грубо я е взел от шатрата на Ахил, който се оплаква пред Патрокъл: „Сякаш съм някакъв жалък изгнаник без чест и достойнство“ (XVI, 59).
Омир е подчертал на много места неповторимата храброст на главния герой, на Ахил. Аякс Теламонов е прославян като пръв храбрец, но след Ахил:
Между мъжете най-храбрият беше Аякс Теламонов,докато още Ахил се гневеше — Ахил бе по-храбър.
Дори Хектор, първият от троянците по смелост и храброст, на няколко пъти изтъква Ахиловата храброст, и то в момента на последния и решителен бой: „Ти си от мене по-храбър и с копие много по-силен“ (XIX, 219). А и сам Ахил знае своята сила и храброст. Той не само изтъква, че в „битка жестока победа най-славна печелят“ неговите силни ръце, но и говори на Астеропей: „Рожби на клети бащи срещу моята мощ се опълчват“ (XXI, 151).
Храбростта на героя изпъква преди всичко чрез делата му. Битките, в които той участвува, са най-хубавата прослава на неговото юначество. Когато е нападнат от речния бог Скамандър, който го залива с огромни вълни, героят страда, че може да загине безславно. В тоя върховен момент, когато борбата е на живот и смърт, той казва:
Хектор, най-смелият воин във Троя, да бе ме погубил!Храбър мъж би ме убил и от храбър би смъкнал доспехи.Днес ми отсъжда съдбата да имам аз смърт недостойна,грабнат от тази голяма река като малко свинарче,дето през буря порой го отвлича при опит да мине.
Героят е чувствителна натура. Той може силно да мрази и силно да обича, способен е за велики пориви, еднакво силни в обичта и в омразата, в отмъщението и състраданието, може да проявява и нежни бащински чувства. Ахил има син, Неоптолем, който по времето на войната е бил възпитаван на остров Скирос. Над Патрокловия труп героят излива своята душа и говори за своите най-съкровени чувства:
Друже, преди да загинеш, надежда в душата си имахмен да убият далече от конеразвъдния Аргос,тука при Троя, а ти да се върнеш обратно във Фтия,моето чедо да вземеш от Скирос на черния кораб,него дома да откараш и там да му всичко покажеш:мойте имоти, робини и нашата къща висока.
Бащините чувства са изразени много пестеливо, но от тях блика дълбока обич. В поемата обаче е отделено много по-голямо място на другарската обич: неповторимата привързаност на Ахил към Патрокъл. Яростният гняв владее душата на героя. Нито думите на Аякс Теламонов, нито мъдрите слова на Одисей, нито бащински нежните думи на възпитателя Феникс смиряват гнева на Ахил. Още по-малко са в състояние да прекършат гнева му обещаните щедро скъпи подаръци, защото той е най-малко алчен от всички Омирови герои. Затова си остава в палатката, не жали падащите в бой ахейци. Когато обаче положението става съвсем опасно и врагът напира в стана, Ахил отстъпва пред молбите на Патрокъл и му дава бойните си доспехи, колесницата с божествените коне и своите войски, за да отблъсне троянците. Нещо повече: сам Ахил свиква войските, подрежда ги и ги насърчава. След като Патрокъл пада от ръката на Хектор, гневът на Ахил става действена ярост. Омразата към Агамемнон секва, чувството на лична обида прераства в яростно желание за мъст. Той се упреква, че му е позволил да влезе в боя:
Него, Патрокла, от всички другари най-много обичах,както живота си свиден, а сам го погубих неволно.
Сега вече той не иска нищо друго, освен да победи и да отмъсти за своя любим другар, като убие неговия убиец, като убие Хектор. Нищо, че майка му, морската богиня Тетида, го предупреждава: съдбата е решила, че ако убие Хектор при схватка с него, и той наскоро след това ще бъде убит. Ахил обаче е готов и на това и без колебание заявява: „нека веднага умра“ след отмъщението.
Големият гняв и страшната ярост правят героя жесток и безсърдечен. Това е много по-естествено за онова далечно време, но е понятно и за съвременника: голямата неправда изисква голямо възмездие.
Хектор бива убит в единоборство от Ахил. Това обаче не насища гнева му. Скръбта по Патрокъл все повече и повече усилва неговата ярост. И той влачи трупа на убития прославен троянски герой из полето, след като го е завързал за колесницата си. Омир сам окачествява тази постъпка на Ахил като „дело позорно“.
Силните чувства изморяват човека. Те не могат да продължават безкрайно. Гневът на Ахил и омразата му движат действието на поемата, но героят не може да остане вечно да плаче за своя приятел. Голямата страст трябва да намери изход. Убийството на Хектор не е разрешило въпроса за нейното утоляване. По внушение на боговете Приам, престарелият баща на Хектор, отива нощем в ахейския стан, за да измоли от Ахил трупа на своя най-любим син. А Приам е имал петдесет сина! Старият троянски цар трогва Ахил с молбите си, с припомнянето за баща му Пелей и за преходната човешка съдба. Плаче старецът и коравосърдечният воин е победен. Той жали дълбоко в душата си самия Приам и решава да му даде трупа на Хектор, като се отказва от клетвата си да го хвърли на „псетата и на грабливите птици“.
Щом се насити най-сетне на сълзи Ахил богоравен,…………………………………….мигом от трона се вдигна и стареца взе за ръката,трогнат от белите власи, пожалил брадата му бяла.………………………………..„Клетнико! Колко страдания ти си понесъл в сърцето!“
В „Илиада“ има и други силни и смели герои, които побеждават в сраженията: Аякс Теламонов и Диомед, Менелай и Агамемнон са юначни, водят много и успешни битки, излизат често победители. Те не са страхливи. Наистина Ахил е представен като най-храбър между храбрите, но това не е достатъчно за един идеален епически герой. И Омир го представя като човек с голямо сърце, който е способен да извърши благороден подвиг на великодушие. Не всеки е в състояние да се покаже благороден и не всеки победител може да погледне със синовно чувство бащата на своя враг. Сцената от последната песен на поемата представя вече Ахил като наистина велик герой.
За милостивото сърце на главния герой се загатва и на други места. Той единствен съжалява гинещия народ и сам свиква вождовете на събрание, за да вземат решение, което би спасило войската от лютия мор. Чувствителната му душа е готова на големи подвизи: било поради омраза, било поради обич, било поради милост. Погрешно е обаче да се смята, че Ахил е човек на настроенията. Поетът ни го представя като разумен герой, който знае какво прави и в момент на жал от обич, и в момент на състрадание.
С тия си качества той е истински национален герой и в продължение на векове неговият подвиг, неговият живот и дела са били пример за родолюбие. Ненапразно се разказва, че Александър Велики имал винаги за свой идеал Омировия главен герой. А у Ахил са събрани всички достойнства, които трябва да притежава един епичен герой според схващанията на оная далечна епоха: съзнание за национално величие, притежаване на войнствен и родолюбив дух, готовност да се жертвува животът за чест и за слава.
Според митологията Троянската война е станала заради красивата Елена. Поемата обаче е с военен сюжет и сред многото й герои се срещат сравнително малко жени. Омир излиза от познат мит на тогавашните читатели и слушатели, за които Елена е всепризната красавица. Той не рисува портрета на героинята, както това е направил за Терсит във Втора песен. Никъде Омир не описва нито цвета на лицето на Елена, нито цвета на кожата й, нито косата й. Само в честите епитети „хубавокоса“ и „белораменна“ загатва за тях. Но това са епитети, които получават и други героини в поемата. Напразно читателят ще търси описание на нейните очи, на нейния поглед и снага: физическата красота е останала извън обсега на писателската четка. Жената, заради която се води тежка десетгодишна война, остава като неповторима красавица, но всеки читател и всеки слушател трябва сам да си представи красотата й: идеалното не се поддава на описание. Затова Омир по косвен начин говори за красотата на Елена и още по-силно внушава на читателите неповторимата й хубост. Когато положението на ахейците станало неудържимо и вече сам Агамемнон се разкайва за прибързаната си постъпка, решават да изпратят при Ахил трима пратеници — Одисей, Аякс Теламонов и Феникс. Те трябва да склонят Ахил да се върне в сраженията. Агамемнон се е разкаял и му връща Бризеида, дава му щедри дарове, обещава му още по-големи дарове след свършването на войната. Предлага му се да си избере за жена, която иска от трите Агамемнонови дъщери. Между подаръците има и двадесет пленени троянки, които са
Първи по хубост и стройност след наша Елена аргийка.
Още по-силно е онова място в Трета песен, в което събраните старци на градската крепостна стена виждат отдалече да идва към тях Елена. Те са първенците, начело на тях е цар Приам. Всички са мъдри и разумни. И тия отминали вече времето за любов люде казват:
Нека не съдим троянци и медноколенни ахейци,че за такава жена те отдавна понасят неволи!Страшно прилича по свойто лице и снага на богиня!
Троянците са затворени в своя град. Вече десет години продължава жестоката война. Отчаяние е обхванало водачи и народ. И в тоя момент старците не осъждат Елена, виновницата за страданията.
Какво може да ни даде по-жива представа за голямата красота на Елена от мнението на старците, че за нея заслужава да се води война, свързана с толкова кръв и сълзи? Какво може да бъде по-действено от твърдението на поета, че Ахил ще получи двадесет отбрани красиви троянки, но и те ще бъдат по красота след Елена? Това, което поетът не е могъл да даде в подробности, той ни го поднася чрез въздействието върху другите.
След тия три стиха поетът е вложил в устата на старците и това двустишие:
Ала макар и такава, тя нека дома си отплува,повече да не остава за нас и децата ни гибел.
Гениалният поет не е оставил само първите стихове на възхита, за да не изглеждат старците като смешни влюбени в младата жена. Първото впечатление от красотата ги смайва и те реагират, като оправдават мъките заради нея, но веднага след това у тях заговорва мъдростта. Тя изисква щастие за народа, което налага Елена да си върви. Това никак не намалява честта и славата на Елена като красавица и в същото време повишава достойнството и мъдростта на старците. Затова най-известните специалисти по старогръцка литература и естети (например Лесинг) подчертават действената сила на този начин на предаване на една действителност: тя да се почувствува чрез въздействието, което има върху хората. Никакви подробни описания на физическата красота не биха били равностойни по въздействие с този начин, възприет от поета.
Омир не пропуска случай да говори за пленителната красота на Елена, и то все по косвен начин. Войната се води заради нея, нейният съпруг и нейният похитител (Менелай и Парис) влизат в единоборство. Никой обаче не отронва и дума против нея. Напротив, едно от условията на единоборството е победителят да получи Елена за законна съпруга. Менелай не се сърди на Елена, не роптае против нея, защото предварително й е простил всичко, дори влиза в бой с по-млад воин от себе си, за да си я получи обратно. Приам пък я кани да седне до него, теши я и желае тя да не се тревожи, защото
Ти си невинна за мен, боговете са само виновни.
Само на едно място в цялата поема има употребен обиден епитет за Елена. Главният герой Ахил страда безутешно за убития си приятел Патрокъл. Той плаче над трупа и нарежда, че така много не би страдал дори да е загинал старият му баща Пелей. Нещо повече: не би страдал толкова люто дори да е умрял единственият му син Неоптолем богоравен. Ахил не се храни, нищо не пие, оплаква се, че се намира далеч от родината си и се излага на толкова скърби:
Заради тази омразна Елена воювам с троянци.
Този изблик на негодувание е понятен за нас, понеже героят страда за приятел, когото обича повече от баща си и от родния си син. В духа на повдигнатия тон на поемата е твърде естествено той да изрече обидна дума за виновницата на тия скърби. В ахейския лагер обаче всички обичат Елена и са готови да се жертвуват за нея. Те няма да се завърнат в своята мила родина, никой няма да си тръгне обратно
Без да е спал във леглото със жената на някой троянец,без да е сам отмъстил за скръбта и плача на Елена.
Елена не е доволна от себе си. Дълго време тя наблюдава тая тежка война. Вижда геройството на мнозина воини и от двете страни. Но остава излъгана в човека, заради когото е напуснала дворец, невръстна щерка, братя и дружки. Вижда, че Парис не е оня герой и храбрец, за какъвто го е взела. Тя изповядва на Приам, че се чувствува виновна и желае да умре.
Трябваше грозната смърт да ме грабне тогава, когатозаедно с твоя син тръгнах, оставила къща и братя,също и щерка невръстна, и дружки любими, цветущи.Ала не стана така и сега се стопявам от сълзи.
Поетът не говори нищо за чувствата на Елена към Менелай. А той излиза победител по време на двубоя с Парис. И тук Омир оставя на читателите и слушателите сами да се досещат за чувствата на Елена: тя вече е разколебана, но при вида на Парисовата красота лесно забравя миналото. Затова заявява, че ще остане вярна на новия си съпруг и няма да търси друг жених.
За укор достойно ще бъде с чужд да споделямлеглото, троянките мене ще хулят.
В Троя Елена е чужденка. Тя е доведена от презморска страна. Заради нея е започнала войната, която продължава десет години и носи нещастие, смърт и глад, лишения и непрестанни тревоги. Жените тръпнат пред мисълта, че могат да бъдат пленени и откарани като робини в непозната и чужда за тях страна. Недоволство от Елена съществува и в многолюдния дом на Приам. В двореца живеят неговите петдесет сина със своите съпруги и дванадесетте дъщери с мъжете си. При това чужденката е красива. А красотата винаги е била предмет на завист от страна на жените. Омир загатва за настроение против Елена, когато влага в устата й оплаквателните думи върху трупа на Хектор. Плаче и нарежда първа Андромаха, след това ридае майката Хекуба над убития си син. Трета нарежда през сълзи Елена:
Хекторе! Ти си ми девер най-скъп на сърцето от всички,………………………………………….нивга от тебе не чух оскърбително слово и хула!Даже когато ме някой кореше в двореца Приамов —девер било или зълва, или гиздопола етърва,или свекървата — свекърът благ като татко ми беше, —ти ги съветваше винаги и ги възпираше мъдрос твойта любезност сърдечна и с твоите ласкави речи.Аз затова те оплаквам, а с тебе и себе си клета,тъй като в ширната Троя аз никого вече си нямамкротък и верен защитник, а всички безкрайно ме мразят.
Това е всичко, което намираме в „Илиада“ за Елена. Тя е представена като неповторима красавица, която е принесла в жертва на любовта семейство, богат съпружески дом и дори майчин дълг. Пред нейната красота всички се прекланят, никой не я укорява. В „Одисея“ поетът доизгражда нейния образ. Там вече тя е представена като съпруга на Менелай, която е напуснала Парис, разкайва се за постъпката си и живее спокоен и тих живот. За древните читатели и слушатели обаче митът е бил известен и те са знаели за съдбата на Елена. Затова даденият образ в „Илиада“ е бил за тях твърде поетичен и въздействуващ. За тях Елена е преди всичко героиня на голямата война и символ на неповторима красота с най-голямо въздействие върху хората. Такава остава и за нас.
Първите седем стиха звучат на гръцки език и се скандират по следния начин:
Менин аейде, теа, Пелеиадо Ахилеосуломенен, хе мюри ахайойс алге стеке,полас д’ифтимус псюхас Аиди проиапсен
хероон, аутус де хелориа теухе кюнесинойонойси те дайта — Диос д’етелейето буле,екс ху де та прота диастетен ерисантеАтрейдес те анакс андрон кай диос Ахилеус.
ПЪРВА ПЕСЕН
ЧУМАТА
ГНЕВЪТ
Музо,[1] възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,който донесе безбройни беди на войските ахейски,прати в подземното царство душите на много герои,тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета,след като в свада жестока се скараха и се разделихамощният цар Агамемнон и вождът Ахил богоравен.Кой от безсмъртните беше ги хвърлил към грозната разпра?Богът, потомък на Лета и Зевса. Разсърден на царя,10болест коварна изпрати сред стана и мряха войските,тъй като цар Агамемнон обидил бе жреца му Хриза.Старият Хриз бе дошъл при ахейските кораби бързис откуп богат да измоли от плен дъщеря си любима.Носеше той във ръка златен жречески жезъл с венеца15на Аполон далекострелец и молеше всички ахейци,най-много двамата братя Атриди, водачи военни:„Вие, Атриди, и другите медноколенни ахейци!Нека дадат боговете, които Олимп обитават,да разрушите града на Приам и се върнете здрави!20Щерката вий ми пуснете и откуп вземете за нея,тъй почетете сина на Кронид, Аполон далномерец!“И съгласиха се с радостни възгласи всички ахейципочит на Хриз да окажат и откупа скъп да приемат.Само на цар Агамемнон това на сърце не допадна.25Грубо той жреца изгони тежки му думи надума:„Повече да не те срещам при витите кораби, старче.Ако останеш сега или дойдеш по-късно отново,нито венецът на бога, ни скиптърът ще ти помогнат.Нея аз няма да пусна, преди да я старост застигне30в моята къща във Аргос, далече от дом и родина,все да тъче тя на стана и ложето с мен да споделя.Хайде върви, не гневи ме, та жив да си идеш оттука!“Тъй каза. Старецът трепна от ужас, речта му послуша.Тръгна смълчан по брега на морето шумящо стогласно.35Щом надалече отиде, започна да моли горещобог Аполона, когото роди дивнокосата Лета:„Чуй ме сега, Сребролъки, ти, който град Хриза закриляш,браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш!Боже Сминтей! Ако някога прелестен храм съм ти вдигнал,40някога ако съм в жертва изгарял говежди и козибутове тлъсти, днес ти изпълни ми молбата в отплата:с твойте стрели да изкупят данайците моите сълзи!“Жрецът така се помоли; и Феб Аполон го послуша.С гняв във сърцето се спусна от стръмния връх олимпийски,45носейки лък еластичен и стрелник двустранно затворен.С ек зазвънтяха стрелите върху раменете на бога,както разсърден вървеше, подобен на нощ непрогледна.После той седна далече от стана и метна стрелата.Звън страховит се понесе от лъка му сребърен вредом.50Първо убиваше богът катъри и кучета бързи,сетне обсипа войските със свойте стрели смъртоносни;и непрекъснато клади от мъртви нагъсто горяха.Девет дни цели по стана летяха стрелите на бога,а на десетия свика Ахил на събрание всички.55Бе му внушила това белоръката властница Хера,жалеща грижно данайците, виждайки как те погиват.След като вече дойдоха и заедно всички се сбраха,стана Ахил богоравен сред тях и така заговори:„Сине Атреев, аз мисля, след дългото скитане трябва60ний да се върнем дома, ако можем смъртта да избегнем,че от войната и чумата много ахейци погиват.Но прорицател умел или жрец да попитаме първом,или пък съногадател — понеже сънят е от Зевса,той да ни каже защо Аполон стреловержец е гневен,или дим жертвен от ’отбор овце и кози той желае,за да отбие далече от нас съдбоносната чума.“Каза и седна Ахил, а сред тях се изправи с достойнствоКалхас, потомък на Тестор, отличният птицегадател,70който сегашно, и бъдно, и минало знаеше вещо;той на ахейските кораби сочеше пътя към Трояс чудното свое пророчество, дарба от Феб Аполона,.Благонамерен към тях, заговори със думи такива:„Зевсов любимец, Ахиле, от мен настоятелно искаш75да разтълкувам защо Аполон далномерец е гневен.Истина аз ще ти кажа, но ти обещай ми със клетва,че ще ме браниш усърдно със слово и с твойта десница.Мисля, че силно сега ще разсърдя аз вожд всеизвестен,който владее аргийците[4] и го ахейците слушат.80Страшен е царят, когато се сърди на по-слаб от него.Царят дори да потисне в момента гнева си опасен,злобата дълго спотайва, догдето във мъст я превърнев свойте гърди. Разсъди и кажи ми дали ще ме пазиш!“А бързоногият син на Пелея така му отвърна:85„Смело кажи ни ти волята божия, както я знаеш.Аз се заклевам пред теб в Аполона, любимец на Зевса —него ти винаги молиш, кога на данайци предричаш.Никой, догдето съм жив и с очите си гледам земята,никога тука при кухите кораби няма да вдигне90тежка ръка върху тебе, дори да е сам Агамемнон,който сега се гордее, че бил от ахейци най-мощен.“И насърчи се тогава пророкът почитан и каза:„Бог Аполон не за жертва или хекатомба е гневен,ала за жреца, когото обиди Атрид Агамемнон:95щерката той му не върна и скъпия откуп отвергна.Феб затова ни изпрати бедите и още ще праща.Няма позорния мор от данайци да вдигне, догдетоний не дадем светлооката дева на нейния таткодаром, без откуп, и щом хекатомба не пратим във Хриза,100за да събудим на Феб милостта със молитва смирена.“Тъй каза Калхас пророкът и седна. Сред тях се изправишироковластният цар Агамемнон, синът на Атрея,злобен в сърцето си мрачно, обхванат от ярост голяма,искри в очите му святкаха, както от огън разпален.105Първо погледна свирепо към Калхас и после продума:„Никога нищо добро ми не каза, пророче на злото!Винаги радост изпитваш злини и печал да прокобваш,никога дума добра ни предрече до днес, ни изпълни.Ето сега пред данайците ти пророкуваш злокобно,110че Аполон далнострелец неволи на всички ни пращазаради скъпите откупи за дъщерята на Хриза,дето ги върнах обратно, понеже я силно желаяи предпочитам пред мойта законна жена Клитемнестра,тъй като в нищо не пада по-долу момата от нея:115нито по стройност и хубост, нито по разум и сръчност.Все пак приемам сега да я върна за общото благо.Искам войската да бъде спасена, а не да загине.Друга прилична награда за мен пригответе веднага,за да не бъда без дар сред данайци — това е нередно.120Виждате всички, че мойта награда ще бъде отнета.“А пък Ахил, бързоног и божествен, така отговори:„Сине Атреев преславен, от всички си най-ненаситен!Как ще получиш награда от силните духом ахейци?Знаеш, че нямаме ние запазени общи богатства:125плячката от градове разорени нали поделихме?Не подобава войските отново делитба да правят.Хайде върни Хризеида на бога, а всички ахейцитройна, четворна награда на теб ще дадем, ако самоЗевс ни помогне да сринем добре укрепената Троя.“130Властният цар Агамемнон с такива слова му отвърна:„Богоподобни Ахиле, макар че си толкова храбър,ти не хитрувай, защото не ще ме предумаш с измама.Или желаеш сега да запазиш ти твойта награда,пък ме съветваш да върна аз мойта, без дар да остана?135Нека ахейци намерят достойна награда за мене,но равностойна да бъде, та мойта душа да зарадват.Ако ли те не приготвят награда, аз сам ще отидатвойта да взема, на цар Одисея или на Аякса.Люто ще бъде сърдит, при когото реша да отида.140Но да обмислим това по-подробно, ще можем и после.Нека в морето свещено да спуснем големия кораб,нека гребци да сберем, хекатомба богата да сложим,руменоликата щерка на Хриза да влезе във него.Някой ахеец, разумен в съвети, водач нека стане:145Идоменей, Одисей богоравен, Аякс исполинскиили пък сам ти, Ахиле, най-страшен от всички герои,за да смили Аполона, когато му жертва откара.“Гневно погледна към него Ахил бързоног и отвърна:„Користолюбецо алчен, облечен в безсрамие нагло!150Кой ли ахеец ще бъде покорен на твоите думив поход да тръгне след теб и с мъже да се бие геройски?Аз не съм тука пристигнал за копиеметци троянци,с тях да се бия, понеже не са ми във нищо виновни.Никога те не са грабили мои коне или крави,155никога те в плодородна и воинокърмилница Фтияжътва не са ми затрили, че нас ни делят непристъпнониз планини гъстосенчести, пък и морето ехтящо.[5]Все пак със теб, кучеоки, потеглихме в твоя угода,бранейки твоята чест и честта на Атрид Менелая160в мъст над троянци. Това не зачиташ, не смяташ за нищо,даже заплашваш ме ти, че ще вземеш и мойта награда,с подвизи трудни заслужена и от ахейци дарена.Никога нямам награда, на твоята равна, когатосринат ахейците някакъв град многолюден троянски.165Стане ли схватка жестока, победа най-славна печелятмоите силни ръце, но делба ли на плячката почне,повече вземаш от мене, а винаги с малък, но свидендар се завръщам при гладките кораби, морен от боя.Аз ще замина за Фтия, защото е много по-редно170с витите кораби в къщи да ида; и вече не искамтук незачетен да сбирам за тебе имот и богатство.“Мощният цар на мъже Агамемнон така му отвърна:„Бягай веднага оттука, щом твойто сърце те подтиква!Аз те не моля за мен да останеш. И други си имам:175те ще ме тачат достойно, а най-вече Зевс промислител.Между царете, родени от Зевс, тебе най-много мразя,тъй като вечно налиташ на разпри, раздори и битки.Дето си толкова храбър, това ти е дар от безсмъртен.Хайде дома се завръщай със кораби, с верни другари,180над мирмидонци царувай! За тебе аз няма да жаля,нито гневът ти ме стряска. Но ето сега те заплашвам:щом като Феб Аполон Хризеида отнема от мене,аз ще я пратя със черния кораб и с мои другари,а Бризеида прекрасна, наградата твоя, ще взема,185лично ще дойда във твоята шатра, та сам да узнаешколко по-силен от теб съм и никой от днес да не смееравен на мен да се смята и да ми излиза насреща.“Рече така Агамемнон, а мъка обхвана Ахила.Ядно в гърдите космати сърцето му бе раздвоено:190трябва ли меча си остър от ножница той да извади,другите бързо да пръсне и сам да убие Атрида,или да спре яростта си, гнева си голям да подтисне.Докато всичко претегляше още във своите мисли,меча си вече издърпващ, яви се Атина от облак.пазеща двамата с обич сърдечна и грижа еднаква.Спря зад Ахила Атина, докосна косите му руси,видима само за него, за другите беше незрима.Трепна Ахил, изведнъж се обърна и редом съгледа200права Атина Палада — блестяха очите й страшно.Той заговори към нея и думи крилати й каза:„Дъще на егидодържеца Зевса, защо ми пристигна?Искаш да видиш сама наглостта на Атрид Агамемнон?Но ще ти кажа сега и това ще се сбъдне най-точно:205скоро със своята дързост живота си той ще погуби.“А совоока богиня Атина така му отвърна:„Аз от небето се спуснах[7] да спра яростта ти безмерна,стига да слушаш. Изпрати ме тук белоръката Хера,пазеща двама ви с обич сърдечна и грижа еднаква.210Хайде гнева си смири, не посягай с десница към меча!Само със думи обидни нападай го, колкото искаш!Но ще ти кажа сега и това ще се случи по-късно:триж по-блестящи награди ти сам ще получиш след времезаради тази обида. Но чуй ни и днес се въздържай!“215А бързоногият син на Пелея й в отговор рече:„Трябва, богиньо, и тебе, и Хера сега да послушамвъпреки моята ярост: това по-полезно ще бъде.Който безсмъртните слуша, и те благосклонно го слушат.“Стисна той с тежка десница красивата сребърна дръжка,220мигом големия меч във голямата ножница върна,кротко послуша Атина, а тя на Олимп си отидесред боговете в двореца на егидоносеца Зевса.Думи обидни веднага Ахил богоравен отправикъм Агамемнон Атреев, не сдържайки никак гнева си:225„Ах ти, пияницо, с кучи очи и сърце на кошута!Смелост ти никога нямаш да тръгнеш с войската за битка,ни на засада да идеш с най-храбрите между ахейци.Гибел жестока на тебе се струва такава постъпка!Много по-лесно е впрочем в просторния стан на ахейци230дар да заграбваш от всеки, изрекъл слова срещу тебе.Цар тунеядец, страхливец! Ти хора нищожни владееш!Иначе, сине Атреев, за сетен път днес би обиждал.Но се заричам и клетва велика сега произнасям,в този се жезъл кълна, който никога няма да пусне235клони и листи, веднъж в планината отсечен от ствола,нито ще цъфне отново, щом брадва от него е свлеклалисти, кора и върхари, а днес го държат във десницисъдници, рожби ахейски, блюстци на закона на Зевса.Тази е моята клетва велика, която аз давам.240Всички ахейци след време ще жалят безкрай за Ахила,Колкото и съкрушен, ти не би им помогнал тогава,щом на рояци ще гинат от мъжеубиеца Хектор.Горко ще страдаш тогава, душата ти мъка ще къса,че разярен не зачете най-храбрия между ахейци.“245Каза синът на Пелея и върху земята захвърлижезъла, с гвоздеи златни осеян обилно, и седна.Точно отсреща Атрид се гневеше. Тогава се вдигнаНестор от Пилос, оратор прославен със глас благозвучен.Думи по-сладки от мед из устата му плавно течаха.в негово време родени и заедно с него израслив Пилос, а вече над трето потомство царуваше Нестор.Благонамерен към тях, заговори със думи такива:„Горко ни! Скръб безпределна заплашва войската ахейска!255Как би се радвал Приам и чедата на царя Приама,колко ли много троянци биха ликували дружно,ако узнаят подробно за вашата свада опасна —двама сте първи в съвета данайски, във битка — най-лични.Хайде послушайте днеска — от мене сте вие по-млади.260Аз съм живял със герои, от двама ви много по-смели.Никога те не презираха мойте полезни съвети.Вече такива мъже не съм виждал и няма да видя,както Дрианта, водач на войските, или Пиритоя,също Кенея, Ексадия и Полифема божествен,265още Тезея Егеев, подобен на бог олимпийски.Бяха най-храбри от всички мъже, на земята родени.Бяха най-храбри мъже и с герои най-храбри се биха,също с планински чудовища,[9] и ги изтребваха грозно.Бях им тогава другар, от далечния Пилос пристигнал,270чак от презморска страна — те сами ме поканиха лично.Бих се за тях доброволно и гръд срещу гръд се сражавах.Никой от днешните хора не би се преборил с такива.Слушаха моите думи и следваха мойте съвети.Хайде бъдете послушни — добре е човек да се вслушва!275Сине Атреев, макар че си властен, не вземай момата!Нея ахейци предадоха първо във дар на Ахила.Сине Пелеев, и ти престани да се караш със царя:никога почит подобна до днес не е имал в народацар скиптроносец, комуто Кронид е изпратил прослава.280Толкова смел си, защото богиня е твоята майка!Той пък е още по-силен, понеже мнозина владее.Сине Атреев, гнева си смири! Настойчиво те моля.Спирай враждата с Ахила, понеже за всички ахейциздрава опора е той във войната, така злополучна.“285Властният цар Агамемнон във отговор тъй му продума:„Всичко, което ни каза, и вярно, и редно е, старче!Този мъж иска обаче да бъде от всички по-горе,всички той сам да владее, над всички един да царува,вожд самодържец да бъде, но никой това не приема.290А боговете всевечни нима са го храбър създалии свобода са му дали да сипе такива обиди?“С яд го прекъсна Ахил богоравен и тъй му отвърна:„Бих се наричал със право страхливец и жалък негодник,ако се бих покорявал на всичко, което говориш.295Ти заповядвай на други, но само на мен не нареждай,никога вече на теб подчинен не желая да бъда.Но ще ти кажа и друго, което добре да запомниш:няма за тази девойка да вдигна ръце да се бияс никого, даже и с тебе: вземете, каквото сте дали!300Друго от мойте богатства при моите кораби бързинищо не можеш насила, без моята воля, да грабнеш.Хайде, опитай се само и всички ахейци ще видятчерната кръв да ти капе по моето копие остро.“След като двамата тъй се пребориха с думи враждебни,305скочиха прави, съвета разпуснаха в стана ахейски.Мълком Ахил се отправи към своята шатра и кораб.С него вървеше Патрокъл и другите верни другари.Цар Агамемнон накара да спуснат в морето бръз кораб,с двадесет яки гребци, хекатомба за Феб натовари.310Руменолика мома Хризеида сам в него въведе.Цар Одисей хитроумен за корабен вожд се покачи.Влязоха в кораба те и поеха по пътища водни.Заповед даде Атрид на войниците да се очистят.[10]Те се измиха, изляха в морето водата нечиста.315После принесоха в жертва на Феб хекатомба отбрана —бикове, тлъсти кози край брега на морето безродно.Жертвен дим с мирис примесен се вдигна, извит до небето.Тъй се ахейците трудеха в стана, но цар Агамемнонпомнеше още гнева си, със който заплаши Ахила.320Ето защо нареди на Талтибия и Еврибата,двамата негови сръчни служители и глашатаи:„В шатъра здрав на Ахила идете и тук за ръкатахубавобуза мома Бризеида при мен доведете!Ако ли той я не дава, аз сам ще я взема насила,325дружно с мнозина поел; и по-страшно ще бъде за него.“Цар Агамемнон ги прати със тази сурова закана.Тръгнаха те без сърце по брега на морето безплодно,стигнаха до мирмидонските шатри и кораби вити.Там го откриха край черния кораб и шатрата седнал.330Никак не им се зарадва, когато Ахил ги съгледа.Двамата, много смутени, застанаха с почит пред него.Нито за нещо го питаха, нито му казваха нещо.Ала Ахил се досети веднага и пръв заговори:„Вий, глашатаи, вестители божи и хорски, здравейте!335Близо елате, че вие не сте ми виновни за нищо.Царят е, който ви праща за милата Бризова щерка.Богородени Патрокле, сега изведи Бризеида,дай да я водят! Двамината нека свидетели бъдатпред боговете блажени, пред смъртните хора и също340пред безсърдечния цар Агамемнон, когато потрябвампак да избавям със сила ахейци от смърт недостойна.Цар Агамемнон ума си загуби от гибелни мисли,минало с бъдеще той не умее да свърже разумно,за да останат спасени ахейците в боя съдбовен.“345Каза така. И Патрокъл послуша другаря си свиден.Хубавобуза мома Бризеида изведе веднага,даде да я отведат: те поеха към стана ахейски.А дъщерята на Бриза вървеше със тях неохотно.В сълзи отиде Ахил надалеч от другари и седна350сам на брега белопенест, загледан в морето безкрайно,две ръце вдигна и майка си почна да моли горещо:„Щом си ме, майко, родила да имам живот кратколетен,с чест да ме беше поне увенчал далногръмецът мощен,Зевс олимпийски, но той не зачете ме с никаква почит.355Днес ме обиди позорно всевластният цар Агамемнон,сам ми наградата взе и сега я владее насила.“Тъй каза, леейки сълзи: дочу го почтената майка,седнала в морските бездни при своя баща многолетен.Тя като облак изплува за миг от морето пенливо.360Седна наблизо до него, обливан все още от сълзи,нежно с ръка го погали и почна така да говори:„Чедо, защо ли ми плачеш? Каква ли те мъка терзае?Хайде кажи ми, не скривай, да знаем и двамата с тебе!“С тежка въздишка Ахил бързоног на Тетида отвърна:365„Знаеш! Защо ли на тебе, всезнаеща, аз да разказвам?В поход към Тива[11] свещена, град Еетионов, поехме.Сринахме го до основи, докарахме плячката тукаи поделиха си всичко добре синовете ахейски.С руменоликата щерка на Хриза дариха Атрида.370После сам жрецът на бог Аполон далномерец пристигнапри бързоходните кораби на меднобронни ахейци,с откуп несметно богат дъщеря си от плен да измоли.Носеше той във ръка златен жречески жезъл с венецана Аполон далнострелец и молеше всички ахейци,375най-много двамата братя Атриди, водачи военни.И съгласиха се с радостни възгласи всички ахейципочит на Хриз да окажат и откупа скъп да приемат.Само на цар Агамемнон това на сърце не допадна.Грубо той жреца изгони и тежки му думи надума.380Върна се гневен бащата, а Феб Аполон стреловержецчу му веднага молбата, че старецът бе му любимец.Прати той люти стрели сред аргийци и мряха войските,в гъсти редици сразени. Стрелите на бога летяхавредом сред ширния стан на ахейци меднохитонни.385Вещ прорицател откри ни върховната воля на бога.Пръв настоявах да искаме милост от Феб Аполона.Ярост обхвана Атрида, той стана от своето място,грозни заплахи изрече и даже ги вече изпълни.Днес светлооки ахейци изпращат със бързия кораб390в Хриза момата и дарове носят за бог Аполона.А глашатаи дойдоха сега и от моята шатращерката Бризова взеха, дарена на мен от ахейци.Ти помогни, ако можеш, на своето чедо рождено!Хайде иди на Олимп, помоли се на Зевс, ако някак395ти си зарадвала нявга сърцето му с думи и дело.Слушах те често в двореца на моя баща да се хвалиши да разказваш, че някога сред боговете безсмъртниЗевс тъмнооблачен ти си спасила от гибел позорна.Други безсмъртни са искали да го поставят в окови:400властната Хера, и бог Посейдон, и Атина Палада.Ти отишла си, богиньо, избавяйки Зевс от вериги,тъй като Сам Егеона сторък на Олимп си довела —смъртните тъй го наричат, а пък боговете Бриарей —той превъзхожда дори и баща си по сила огромна.405Своята слава съзнаващ, приседнал наблизо до Зевса.Страх боговете обзел и не сложили Зевса в окови.Ти припомни му това, прегърни му с молба коленете:[12]нека поиска да бъде помощник добър на троянции да притисне ахейци дори до морето при стана.410Гинейки, нека те всички узнаят какъв им е царят,своята грешка да види и сам Агамемнон всевластен,който жестоко обиди най-храбрия между ахейци.“Леейки сълзи от горест, богиня Тетида му каза:„Тежко ми, чедо любимо! Защо те отгледах за мъки?415Трябваше ти да ми бъдеш без плач и без скърби при Троя,тъй като кратък живот отреден от съдбата си имаш.Ти си сега най-нещастен и най-скоросмъртен от всички:с орис несретна те, синко, родих във двореца Пелеев.Аз непременно ще ида сама на Олимп многоснежен,420всичко ще кажа на Зевс гръмовержец, дано ти помогне.При бързоходните кораби мирно сега си почивай,гняв към ахейците имай, но в никаква битка не влизай!Вчера отиде Кронид да гостува отвъд океанапри етиопци почтени, а с него и всички безсмъртни.425След единадесет дена той пак на Олимп ще се върне,аз ще се кача тогава в двореца му с прагове медни,ще го помоля смирено и вярвам, че той ще ме чуе.“Каза така и си тръгна Тетида, остави Ахилав яростна скръб по жената със дивно препасано тяло,430дето му бяха отнели насила и без да го питат.А Одисей с хекатомба свещена пристигаше в Хриза.Щом като те приближиха навътре в дълбокия залив,тутакси сбраха платната и в черния кораб ги скриха.Мачтата пъргаво снеха с въжета в гнездото й долу.435Кораба вкараха сръчно с веслата във тихия пристан,хвърлиха котвата после, завързаха здраво въжата,па на скалистия бряг на морето изскочиха всички.Там хекатомба за Феб Аполон далномерец свалиха.От бързоходния кораб излезе мома Хризеида.440Цар Одисей хитроумен със нея пое към олтара,сам я предаде в ръцете на нейния татко и каза:„Хризе! Изпрати ме мощният цар Агамемнон при тебещерката да ти възвърна, да дам хекатомба свещенана Аполон за данайците, милост да молим от бога,445който докара без жал на аргийците горестни мъки.“Тъй каза и Хризеида му връчи. Бащата със радостщерка си мила получи. Свещената жертва веднагате наредиха за бога встрани от олтара изваян,своите длани измиха, зърна[13] ечемичени взеха.450Вдигнал ръце, жрецът Хриз се помолил за тях най-усърдно:„Чуй ми гласа, Сребролъки, ти, който град Хриза закриляш,браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш!Както преди ме послуша, когато аз тъжен те молих,та ме почете и тежко наказа тогава ахейци,455също и днес ти се моля, ти пак изпълни ми молбата:хайде сега прекрати за данайците грозната гибел!“Тази молитва изрече и Феб Аполон го послуша.Щом се помолиха, ръснаха печен ечмик едрозърнест,жертвите първо свалиха, заклаха и сръчно одраха.460После бедрата отрязаха, с пласт тлъстина ги покриха,двоен слой сложиха вещо, отгоре над него месото.Старецът върху дърва ги гореше и лееше вино,около него стояха младежи със шишове дълги.Щом изгориха бедрата, изядоха дроба, сърцата.465Дребно нарязаха другото, внизаха в шишове остри,много грижливо изпекоха, всичко навреме свалиха.След като тъй се потрудиха, седнаха те на гощавка.Никой от нищо лишен не остана на пира им равен.Свойта охота за вино и ядене щом утолиха,чаши наляха и редом раздаваха щедро на всички.Целия ден непрестанно те молеха бога със песен,с дивен, обреден пеан[15] далномереца славеха дружно.Слушайки, бог Аполон се зарадва в душата си много.475Слънцето вече залезе и мракът забули земята.Легнаха морни накрай до въжата на черния кораб.Щом се показа Зора розопръста и ранородена,те си поеха назад към обширния стан на ахейци.Феб Аполон далномерец попътен им вятър изпрати.480Мачтата вдигнаха ловко, платната й бели развиха.Вятър изду ги в средата, вълните във пурпур кипяхадолу под кила на кораба, който се носеше вихромвсе по вълните пенливи и следваше пътя си точно.Щом като стигнаха близо до стана просторен ахейски,485черния кораб изтеглиха сръчно на стръмната суша,крепко на мокрия пясък подпряха го с дълги подпори.После се пръснаха всички по кораби и по палатки.При скороходните кораби все така гневен седешесам бързоногият син на Пелея, Ахил богоравен.490Нито в съвета отиваше, който прославя мъжете,нито в борбата свирепа; сърцето си мъчеше само,седнал далеч от желаните битки и викове бойни.След като вече настъпи дванайста зора оттогава,дружно се върнаха пак на Олимп боговете всевечни —495Зевс бе начело. Молбата на своето чедо рожденопомнеше още Тетида. И тя от вълната изплува,рано пое към Олимп и достигна небето огромно.Зевса всевиждащ намери далече от другите седналсам на най-горния връх на Олимп многовръх и сияен.500Близо приседна, прегърна му с лява ръка коленете,с дясна — брадата му леко докосна богиня Тетида.Молейки Зевса Кронида всесилен, така му продума:„Татко наш Зевс! Ако някога с реч и дела те зарадвахсред боговете небесни, сега изпълни ми молбата:505почит отдай на сина ми, от смъртните най-кратколетен!Мощният цар на мъже Агамемнон го люто обиди.Сам му наградата взе и сега я владее насила.Зевс промислителю! Ти отмъсти за скръбта на Ахила!Дай на троянците кратка победа, догдето ахейци510моя син пак почетат и отрупат със слава голяма!“Тъй каза. Облакосборецът Зевс не отвърна ни дума.Дълго безмълвен седеше. А както Тетида го хваназа коленете, така го не пусна и пак го замоли:„Вярно и точно сега обещай и кимни[16] ми с главата515или ми ти откажи — нали ти се не плашиш от нищо,нека си зная, че аз съм богиня със почит най-малка.“Облакосборецът Зевс й отвърна със тежка въздишка:„Много е страшно, понеже ме караш във свада да влязас Хера, която ще почне с обидни слова да ме сърди.520Пред боговете безсмъртни тя често ме тъй оскърбява,несправедливо разказва, че в битки подкрепям троянци.Хайде върни се обратно, та Хера дано те не зърне!Грижа ще имам за всичко и твойта молба ще изпълня.Ето ще кимна с глава, за да можеш съвсем да повярваш.525Сред боговете това е най-висшата клетва от мене:тя се не взема обратно, лъжовна не може да бъде:винаги точно се сбъдва, щом кимна с главата за нещо.“Каза и кимна тогава със своите вежди възчерни.И от главата безсмъртна на Зевса божествени къдри530в миг се развяха: гигантският, стръмен Олимп се разтърси.След като тъй се условиха, двамата се разделиха.Тя от Олимп светлозарен се спусна във морската бездна,Зевс си отиде в двореца. И скочиха всички безсмъртнидружно от своите тронове, за да посрещнат Кронида.535Никой не смееше седнал да чака, а станаха прави.Седна на трона си Зевс, ала Хера бе вече узнала,тъй като беше видяла как с него потайно говорисребърнонога Тетида, потомка на морския старец.Тутакси думи хапливи продума на Зевса Кронида:540„Кой от безсмъртните днес се съветваше с тебе, коварни?Винаги много обичаш далече и скришом от менетайни неща да решаваш! И никога нямаш ти смелостсам откровено поне да ми кажеш, каквото замисляш.“Тъй й отвърна бащата на хората и боговете:545„Херо, недей се надява да знаеш ти моите мисли!Тежки ще бъдат за тебе, макар да си моя съпруга.Само което е редно и други да чуят, ще знаешпърва сред смъртните хора и сред боговете безсмъртни.Ако далече от всички безсмъртни обмислям аз нещо,550ти не задавай въпроси, не питай отделно за него!“А волооката властница Хера така отговори:„Зевсе Крониде всесилен! Какви ми ти думи издума?Ни съм те питала някога, ни съм разпитвала нещо.Винаги ти преспокойно обмисляш, каквото желаеш.555Днес се ужасно боя да не те е предумала вечесребърнонога Тетида, потомка на морския старец.Рано приседна до теб и с ръка коленете ти хвана.Плаша се аз да не би със глава да си кимнал на нея:с почит Ахил да дариш и ахейци безброй да погубиш.“560Облакосборецът Зевс олимпийски й в отговор каза:„Чудна си, Херо! Ти всякога всичко узнаваш и виждаш!Нищо не можеш така да постигнеш, а само ще станешоще по-чужда на мен, и това ще е страшно за тебе.Ако така съм постъпил, това е угодно на мене.565Хайде покорно седни и послушай ти мойта повеля!Даже от цял Олимп всички безсмъртни не ще ти помогнат,щом срещу тебе насоча ръцете си непобедими.“А волооката властница Хера във ужас изпадна.Тутакси седна безмълвна, смири си сърцето със мъка.570И боговете небесни скърбяха в двореца на Зевса.Хефест, прочутият майстор, подхвана така да говорив пълна угода на майка си, хубавораменна Хера:„Непоносимо и много печално ще бъде за всички,ако се скарате вие двамина за смъртни човеци,575вдигайки спор сред безсмъртните. Няма да има насладавече на пира тържествен, щом злото сега възликува.Моята майка съветвам, макар и сама да го знае:нека да стане любезна със Зевса, баща ни обичан,вече сърдит да не бъде и нашия пир не смущава.580Мълниевержецът Зевс олимпийски, щом само поиска,би ни от тронове сринал, защото е много по-силен.Хайде сега го смекчи със сърдечни и ласкави думи,и Олимпиецът мигом към нас благосклонен ще стане.“Рече така и от трона се вдигна и чаша двудръжка585Хефест подаде на своята майка и каза отново:„Майко! Макар наскърбена, бъди търпелива, понасяй,за да не видя с очите си тебе, любимата, бита.Колкото и съкрушен, не ще мога на теб да помогна,много е трудно на Зевс Олимпиеца да се противя.590Някога аз пожелах да ти бъда защитник пред него,грабна ме той за крака и захвърли през прага небесен,цял ден се носих в простора и заедно с бавния залезпаднах във Лемнос, и само искрица живот ми остана.Там бях веднага прибран и спасен от мъжете синтийски.“[17]595Тъй каза, а белоръката Хера с тъга се усмихна.Вече усмихната, чашата взе със ръка от сина си.Хефест започна отдясно поредом на всички безсмъртнисладък нектар да поднася, загребвайки сръчно от кратер.Смях неугасващ избухна между боговете блажени,600гледащи куция Хефест да шета припряно в двореца.Целия ден на Олимп непрестанно пируваха всички.Никой от нищо лишен не остана на пира им равен,нито им липсваше чудната арфа на бог Аполона,нито пък — музите, пеещи меденогласно на смени.605След като вече залезе светликът на яркото слънце,всеки от тях се отправи към своя дворец да си легне.Куцият Хефест, прочутият майстор, за всеки безсмъртенбеше издигнал дворец със вълшебното свое изкуство.Мълниевержецът Зевс олимпийски в леглото отиде,610гдето почиваше често, щом сладкият сън го обори.Той се оттегли да спи, златотронната Хера до него.
Към следващата част или към съдържанието
--------
-
Няма коментари:
Публикуване на коментар