По времето на Дарвин знанията за природата и Вселената са били твърде оскъдни, поради което той е направил някои прибързани и погрешни заключения. Ако се опитаме да систематизираме и обобщим съвременната информация за заобикалящия ни свят, се налагат няколко извода, които са антитеза на еволюционната постановка. По-долу ще ги формулиране в няколко точки като направим кратко разяснение за всеки един от тях:
1. Една първична материя, която е в състояние на абсолютен хаос, не може да стигне случайно до съвременното си равнище на подреждане.
Учените считат за "хаотични" онези системи, които се описват с помощта на стохастиката.[1] Откриването на възможността за измерване на параметрите на хаоса, се приема за третото голямо постижение на ХХ век, наред с теорията на относителността и квантовата механика. Примери за такива системи са турбулентните потоци в атмосферата, бурното движение на водата, биологичните популации и др. Хаосът в природата обаче е достатъчно подреден и се подчинява на специфични закони, макар че намирането им понякога се оказва твърде сложно. Затова целта на изучаването на хаоса е да се изведе закономерността в системите, които само изглеждат разбъркани и непредсказуеми. Тоест за хаос в нашия свят трябва да се говори само в относителен смисъл. Изобщо можем да определим този свят, като свят на хармонията и организацията.[2]
Какво ще стане обаче, ако т. нар. "неопределена изменчивост" (по Дарвин) действа на ниво фундаментални константи, закони и взаимодействия? Нека се опитаме да си представим свят, в който всичко се променя напълно хаотично. В него някои от характеристиките на елементарните частици може да са постоянни, а други непрекъснато да се преобразуват. Например, ако електричният заряд се мени произволно, той би могъл да заема съвсем случайни стойности: +1; –1; +7/8; +14/3; –112/27 и пр. Същото се предполага и за масата, спина, магнитния момент и т.н., като би следвало да допуснем дори качествената (еволюционна?) трансформация на частиците в нещо различно от онова, което са в действителност.[3] Гравитационният закон сега може да има вида:
а след малко:
после да се измени в друг вид и т.н. (Поради липсата на дълготрайност, в случая не би могло да се говори и за закони.) Като се има предвид деликатния баланс на всички сили в природата, става пределно ясно, че при каквато и да била метаморфоза на взаимодействията, всичко ще рухне "пред очите ни". В един такъв свят нито биха могли да се създадат някакви стационарни или динамични структури, нито да бъдат те устойчиви във времето. Ако в материята, от която е изграден нашия свят, съществуваше подобна “неопределена изменчивост”, тя би довела до абсолютен хаос, който не е в състояние да произведе каквато и да било организация на подреждане.
2. В природата не се наблюдават закони, които да водят до спонтанното формиране на небесните системи, самозараждането на живота и неговата еволюция. Напротив, наличните динамични и статистически закони забраняват (не допускат, правят абсолютно невероятни) тези процеси.[4]
Приема се, че У. Ашби през 1947г. в своята "Обща теория на системите" за пръв път въвежда термина "самоорганизация". Под самоорганизация в най-общ смисъл се разбира самоструктуриране, саморазвитие, самодетерминация на природни, естественни системи и процеси. Редица учени считат, че светът е възникнал и еволюирал по безкрайна верига от такива процеси – от образуването на атомите, звездите и галактиките – до биологичните и социалните структури. Корпусът на т. нар. науки за сложните системи се формира чрез комбинацията от различни идеи и подходи на концепцията за самоорганизация:
синергетиката на Х. Хакен;[5]
дисипативните структури на И. Пригожин;
универсалният еволюционизъм на Н. Мойсеев;
автопоезисът на У. Матурана и Ф. Варела;
хиперциклите на М. Айген;
еволюционната концепция за развитие на Вселената на Е. Янч;
единната трансдисциплинарна теория на Е. Ласло;
теорията за самоорганизацията на А. Самарский и С. Курдюмов;
клетъчната теория на Ф. Капри и др.
(Близко до тях е теорията на детерминирания хаос и фракталната геометрия на природата на Б. Манделброт.)
Наистина обусловено подреждане на материята може да се наблюдава при формирането на електронните слоеве на атомите, красивите пространствени решетки на кристалните тела, вихрите на Бенар, сглобяването на вирусите и редица други явления в природата. Например, ако в близост до голо ядро, на някой химичен елемент, пропуснем сноп електрони, една част от тях ще се задържат около него и автоматично ще образуват устойчивата конфигурация на електронната обвивка на атома[6]. По аналогия някои допускат, че може да съществуват все още неоткрити закони, които спомагат и за структурирането на Космоса. Ако действително е така, много лесно бихме могли да установим тяхното наличие. Достатъчно е да изстрелваме космическите летателни апарати с произволни посоки и скорости и щом те успяват всеки път да станат спътници на Слънцето или на някоя планета, бихме могли да приемем, че небесните системи се самоорганизират. Но опитът показва, че такава подредба, уви, не се осъществява.[7] Също, дори да смесим в подходящ разтвор всички химични елементи, изграждащи клетките в необходимите количества и пропорции, те няма да се съединят в жив организъм. В генетичната програма не се открива и възможност за скокообразна възходяща промяна на видовете, например от яйца на змия да се излюпят пиленца. Посоченото говори, че не съществуват нареждащи отношения, които спонтанно да организират всички области на нашия свят.[8]
Нека повторим отново какви трудности възникват при образуването и подреждането на една звездна система. Ако приемем, че звездите се образуват в газово-прахови мъглявини, те няма как да застанат на орбита около даден гравитационен център и да се завъртят около осите си, защото това би нарушило законите за запазване на импулса (фиг.1 - подробно обяснение е дадено в ІІІ гл.). Тези закони са универсални, понеже са валидни в класическата, квантовата и релативистката физика. (При мъглявинната хипотеза в скрита форма се нарушава и гравитационният закон, който също е динамичен.)
Ние едва ли си даваме сметка за изключителната комплицираност в движенията на небесните тела. Да вземем Луната например, която обикаля около Земята, но заедно с нея – около Слънцето, с него – около центъра на Галактиката. Още – Млечният път се върти около центъра на Местната група, а вече се смята за установено, че тя заедно с други купове от галактики изграждат и една по-голяма формация – облака Ловджийски кучета, като кръжат около неговия център. Той още с няколко подобни облака (Дева І, ІІ и ІІІ, Кратер, Лъв ІІ и др.) са включени в Местния свръхкуп от галактики и т.н (фиг. 2). Дори за най-силното въображение е трудно да обхване цялата многообразност, сложност и прецизност на движенията на всяко небесно тяло в пространството. Как ще обяснят еволюционистите тази невероятна комплицираност в йерархическата структура на Метагалактиката при условие, че за да бъде постигната се налага повсеместното нарушаване на динамичните закони?![9]
Каква е статистическата вероятност да се образува случайно някаква стабилна космическа система от n-броя небесни тела? Нека приемем, че тя е максимално устойчива, когато всички обекти в нея имат оптимални стойности на своите параметри. Най-общо възможността всеки член на системата да има точно подходящите орбитални характеристики е 1/безкрайност, а за всичките n-броя елементи – 1/безкрайност на степен n. [10] Дори системата да има безброй устойчиви конфигурации (при различни маси, скорости и пр. на телата), вероятността да се образува случайно, която и да било от тях е:
Казаното по-горе важи и за атомите, защото характеристиките на изграждащите ги елементарните частици също могат да приемат безкраен брой стойности.[12] При живите организми вариациите са ограничени, но в действителност се получават нищожно малки, практически неизпълними вероятности да се стигне до структура, способна да реализира всички жизнени процеси. Тоест в посочените области наличните динамични и статистически закони забраняват (не допускат, правят абсолютно невероятно) самоподреждането на материята.
(В ІІІ –та глава съм разгледал обстойно недостатъците на хипотезите за възникването на Слънчевата система, звездите и галактиките. По-нататък съм описал трудността на задачата за построението на една устойчива система от небесни тела, която е в динамично равновесие (а в V-та глава съм направил същото и относно атомите). Последното може да се разглежда като един нов „динамичен аспект” на антропния принцип.)
3. Междинните състояния са: а) неустойчиви – при атомните и небесните структури и б) нефункциониращи – при живите организми. Това говори, че никакви еволюционни процеси не са възможни нито в мъртвата, нито в живата природа.
Системата е множество от елементи, които се намират в отношения и връзки помежду си и образуват определено единство, цялостност. Всички елементи на системата са взаимозависими, т.е. всеки от тях влияе на останалите и обратно – те също оказват въздействие върху него. Структурата на системата определя нейната вътрешна форма на подреждане, т.е. тя е израз на съществуващия в нея ред. Пълното описание на реда в сложно организираните системи се изучава от една сравнително нова наука – таксиологията (логиката на реда), която се разработва напоследък като една от най-фундаменталните и важни логически теории. Но нейните основни положения и категории се изследват с помощта на твърде сложни екстензионални математико-логически и теоретико-информационни методи. Затова ние няма да се спираме на тях, а ще приложим един изключително опростен подход, който ще ни позволи да направим изводи относно възможността за еволюция на горепосочените системи.
При тях е в сила един принцип известен като “или всичко, или нищо”. В смисъл, че структурата трябва да е съставена от подходящи елементи, които да са подредени в правилния ред, за да не се наруши действието на системата. Ако променим параметрите дори само на един от тях, или изобщо го премахнем, или разменим местата на някои елементи и пр., ще се получи смущение в работата на системата, което ще я разруши или изведе от употреба. Затова или всичко е наред и системата функционира нормално, или, в противен случай, все едно нищо не е наред и системата е ликвидирана.
Този принцип забранява постепенната “еволюция” на една структура в друга. Може ли един малък механичен часовник постепенно да се преобразува в будилник? Да предположим, че едно от неговите зъбни колела е станало по-голямо като за будилник. Тогава то ще бъде несъвместимо с всички механизми на малкия часовник и той няма да отчита правилно времето или въобще няма да може да работи. Нека и другите му части се изменят и стават като за будилник. Докато една част от механизмите му са за малък часовник, а друга – за голям, функцията му ще бъде значително нарушена или въобще няма да може да се осъществи. Часовникът ще работи нормално само тогава, когато или всичките му части са малки, или всичките са големи.
А какво ще стане, ако една от частите на часовника бъде заменена с част от компютър?[13] Например на мястото на едно зъбно колело бъде поставен транзистор. Часовника вече съвсем сигурно няма да работи. Нека постепенно заменяме неговите части с части на компютър. Функция няма да се осъществи дори тогава, когато сме сглобили всички части на компютъра, а само една е останала на часовник.
От казаното можем да направим следния извод: когато един предмет постепенно се преобразува в друг такъв от същия вид (но в нещо различен – по големина, друг модел и т.н.) функцията се нарушава или дори спира. А при постепенното преобразуване на предмет от един вид в предмет от друг вид функция изобщо не може да се осъществи. Затова или “всичко” е наред и системата функционира нормално, или ако дори едно нещо не е наред все едно “нищо” не е наред и функцията е нарушена
Разбира се, отношенията между елементите на системите в природата са значително по-сложни; ние си послужихме с тези примери само за да онагледим принципа „или всичко, или нищо”.
Като анализираме фиг. 3 можем да направим следния извод относно възможността за “еволюция” на системите с безкраен брой стойности на своите параметри:
Не е възможен нито постепенен, нито скокообразен (“квантов“) преход на една работеща система в друга. В първия случай, т.е. при постепенен преход, ако един от нейните параметри промени стойността си, той вече няма да бъде съгласуван с другите й параметри и системата ще излезе от строя. В същото време докато не бъдат изградени напълно всички необходими параметри на другата система, тя също няма да бъде годна за работа. Както пояснихме, тук важи принципът “или всичко, или нищо“. Вторият случай на "квантово" (внезапно) преобразуване също няма как да се осъществи. Вероятността всички параметри на системата изведнъж да се променят и да добият точно необходимите стойности на параметрите на която и да е друга действаща система е по-малка от безкрайно малка (според по-горните изчисления – 1/безкрайност на степен n-1).
Атомите и небесните формирования са дискретни структури, които представляват единни цялостни системи. В предните глави вече стана дума, че промяната на параметрите им (маса на телата или частиците, интензитет на взаимодействията и пр.) води към тяхното разрушаване. Тоест междинните им състояния са неустойчиви, поради което те не могат постепенно да еволюират една в друга (а скокообразният преход е невъзможен).[14]
Както е добре известно при живите същества белтъците играят много важна роля – изграждат клетъчните структури, изпълняват каталитични функции, участват в реализирането на генома и др. Но те са видово специфични, затова ако се появи мутация, която да доведе до образуването на различен белтък, неговото действие няма да бъде в унисон с работата на останалите белтъци. По такъв начин генетичните мутации пречат на синхронизацията на системите в организма и затова всъщност се явяват вредни за индивида, т.е. не му помагат в борбата за съществуване. С други думи, принципът „всичко или нищо” не способства и за постепенната еволюция на организмите. Няма никакви индикации и за „квантова” (внезапна) поява на нови видове, поради което водещите авторитети признават, че „нито филетичния градуализъм, нито пунктираното равновесие не изглеждат приложими при произхода на нови телесни форми”.[15]
От фиг. 3 се разбира, че Бог може да създаде безкрайно разнообразие от подредени и устойчиви светове, но всеки един от тях е безкрайно малко вероятен (1/безкрайност на някаква степен), което изключва случайното му възникване. Като прибавим и закона за запазване на импулса, за нашата Вселена става абсолютно сигурно, че е построена чрез Неговата непосредствена намеса. Така се отговаря и на въпроса поставен от Айнщайн „имал ли е Бог избор при създаването на Вселената?”, който отново задават Ст. Хокинг и Л. Млодинов в последната си книга „Великият дизайн”.
В своето предзнание Бог е предвидил всички погрешни теории, до които можем да стигнем. Затова Вселената е създадена по начин, който еднозначно говори за интелигентно планиране.
БЕЛЕЖКИ:
[1] Стохастика – събирателно понятие за теорията на вероятностите и нейните приложения. Стохастичните процеси и явления се описват с помощта на статистическите закони. Една такава система се променя по такъв начин, че нито миналите, нито бъдещите й състояния могат да бъдат еднозначно определени.
[2] Теорията на хаоса притежава математически апарат, опериращ на базата на поведението на някои нелинейни динамични уравнения, чувствителни към началните условия. Ако изходните данни се променят дори с нищожно малки величини, например съизмерими с колебанията на числото на Авогадро (от порядъка на 10 на степен -24), проверката на състоянието на системата ще покаже абсолютно различни стойности в резултата.
Но математическите системи с хаотично поведение се явяватдетерминирани, т.е. подчиняват се на някакъв строг закон. Съществува обаче такава област от физиката като теорията на квантовия хаос, изучаваща недетерминираните системи, действащи по законите на квантовата механика. В нея съществена роля играе принципа на неопределеността на Хайзенберг, според който координатите и импулса на дадена частица не могат да бъдат едновременно точно измерени, а се описват с вълна на вероятността. Но квантови теории са и детерминистични в смисъл, че дават закони за изменението на вълната с времето. Затова нека си припомним, че електроните, при движението си около ядрото, формират красивите атомни орбитали, което ни навежда на мисълта, че тук също царува чудесен и съвършен порядък.
[3] Ако отнесем нещата на ниво “струни”, би трябвало еволюционните изменения да водят до промяна в самото естество на материята (енергията), от която те са изградени. По такъв начин не е ясно дали струните ще запазят свойствата си, т.е. дали ще могат въобще да продължат да трептят, за да са в състояние да се "превръщат" в елементарни частици.
(Според една нова теория всички елементарни частици всъщност са миниатюрни нишки от енергия, наречени "струни". По-правилно е да се каже, че има само един-единствен вид струна, която може да извършва огромно разнообразие от трептения. Конкретният начин на трептене поражда точно определени маса, електричен заряд, спин и т.н. свойства, които различават един вид частици от друг. Тоест ако струната трепти по един начин тя се проявява като електрон, по друг начин като – кварк, неутрино, тау-лептон и пр.
Някои учени заявяват, че новата теория на струните предлага мощна концептуална парадигма, която има потенциала да отговори на въпроса каква е причината елементарните частици да притежават точно такива характеристики. Затова нека да кажем няколко думи по този повод. Струните могат да извършват безкраен брой резонансни вълнови трептения, което означава, че те би трябвало да пораждат безкрайна редица от елементарни частици с всевъзможни характеристики. В такъв случай защо съществуват само онези частици, за които отбелязахме в ІV-та глава, че са като елементите на идеален конструктор, позволяващи да бъде сглобен нашия свят? Отговорът, който дава теорията на струните е, че има шест (седем) допълнителни измерения на пространството, които на микроскопично ниво се навиват в т. нар. форми на Калаби-Яу. (Наречени са на Еугенио Калаби и Шинтун Яу, които са ги открили математически още преди да стане известно тяхното значение за теорията на струните.) Допълнителните измерения оказват огромно влияние върху начините на трептене на струните и оттам върху свойствата на частиците. Но уравненията показват, че има безброй форми на Калаби-Яу, като всяка от тях е също толкова валидна, колкото и всички останали (фиг. 4). Тоест отново стигаме до задънена улица – как са избрани и "застопорени" онези форми, които пораждат точно необходимите елементарни частици? Или въпросът само се измества, а не се разрешава.
а)
б)
[4] Динамичните закони се проявяват диференциално във времето, т.е. произтичащите от тях следствия се реализират във всеки даден момент. Статистическите закони действат интегрално – следствията им се осъществяват само в достатъчно голям отрязък от време или при цялостно изменение на системата. Пример за първите са гравитационният закон, законът за запазване на импулса и др., а за вторите – стохастичните закони, които определят състоянието на една система не еднозначно, а с определена вероятност.
[5] През 70-те години на ХХ век немският физик-теоретик Херман Хакен положи основите на една нова интердисциплинарна наука, наречена от самия него синергетика. Синергетиката изучава явленията на самоорганизация, т.е. механизмите, водещи до спонтанното възникване на пространствени и/или времеви структури както в мъртвата, така и в живата природа. Затова някои специалисти предлагат терминът „синергетика” да се приеме като основополагащ за всички процеси на самоорганизация, които се изучават от различните школи в това направление.
[6] Нека илюстрираме това положение със следния пример: Ако в близост до голо ядро, да речем на химичния елемент желязо, пропуснем сноп електрони, то само една част от тях ще се задържат около него и ще се разпределят по атомните орбитали както следва – 1s2 2s2 2p6 3s2 3p6 4s2 3d6. По този начин те автоматично се подреждат в точно определена устойчива конфигурация, като изграждат електронната обвивка на железния атом.
[7] Атомите непрекъснато взаимодействат помежду си – сблъскват се, образуват общи електронни двойки, отдават и приемат електрони и пр., затова при липса на устойчиво подреждане щяха лесно да се разрушават. Но колизията на две космически системи води до дезинтеграцията им (виж 88 заб. ІІІ гл.), което отново показва, че при тях няма нареждащи отношения, които спонтанно да ги структурират.
[8] Ако трябва да направим по-широко обобщение за процесите на самоорганизация, се налага да кажем, че:
а) Те не се проявяват във всички области на действителността.
б) Винаги водят до формирането на някакъв определен набор от структури, които са характерни за дадено явление.
в) Не позволяват качествен скок от едно ниво на подреденост на друго по-високо – например не е възможен преход от химично на биологично равнище.
(С въпросите, касаещи самозараждането на живота и неговата еволюция ще се занимаем по-обстойно във втората част на книгата.)
[9] По такъв начин се обезсилва аргументът на атеистите, че при наличието на мултивселена антропният принцип е излишен. Законът за запазване на импулса е динамичен (т.е. действа във всеки един момент от време) и не може да бъде нарушен от случайните флуктуации, характерни за стохастичните процеси. От тук следва, че дори да има безброй вселени, за построението на нашия свят задължително е необходима свръхестествена намеса.
[10] Пространството и времето се измерват с непрекъснати величини. Всеки един интервал от тях може да се раздели на безброй много части. Затова възможността да се получи някаква точно определена стойност на тези величини е 1/безкрайност. Същото се отнася и за техните производни, например за скоростта, която е функция на разстоянието и времето.
Редица величини имат дискретни стойности. Например масите на молекулите, атомите и елементарните частици са винаги строго зададени. Тогава дадено количество вещество ще се състои от точно определен брой частици, например един грам водород съдържа 6,024...х10 на степен 23 атоми. Но количеството на веществото може да нараства неограничено, следователно вероятността да е с подходящата маса пак е 1/безкрайност.
(Според някои съвременни представи конвенционалното понятие за пространство и време губи смисъл при планковите размери на тези величини – 10 на степен -33 см. и 10 на степен -43 сек. Най-развитата версия на струнния подход – М-теорията – обаче притежава т. нар. Т-дуалност. Според нея при дължината на Планк континуумът пространство-време наистина става прекъснат, но при по-малки и по-големи дължини неговата физика си остава гладка. Тоест пространството и времето отново могат да се делят на безкрайно малки части.)
Затова състоянието на всяко небесно тяло в системата се определя от четири параметъра – маса, разстояние до другите тела, скорост и посока на движение. Според по-горните разсъждения всеки от тях може да заема безброй стойности, поради което общата вероятност всички те да са подходящи е 1/безкрайност на степен 4. В текста ние сме опростили нещата като казваме, че вероятността един обект в системата да е с оптималните орбитални характеристики е най-общо 1/безкрайност.
[11] Вероятност 1/безкрайност е равносилна на закон за забрана, т.е. както във физиката I и II принципи на термодинамиката "забраняват" построяването на вечен двигател, така и отношението 1/безкрайност "забранява" събитие с такава вероятност някога да се случи.
Възниква въпросът – има ли смисъл да изразяваме 1/безкрайност на някаква степен, тъй като това отношението всъщност клони към нула и показва пълна невъзможност да се случи едно събитие? Трябва да следваме обаче правилата в математическата теория, според които общата вероятност да се случат две или повече събития е равна на произведението от вероятностите за осъществяване на всяко едно от тях поотделно. Когато се получи обща вероятност 1/безкрайност на някаква степен, това според нас показва повече от абсолютна невъзможност за реализирането на нещо.
[12] Гравитацията е свързващата сила, а законът на Нютон – отношението, на базата на което са „изчислени” корелациите между компонентите на космическите системи. Аналогично, другите три взаимодействия – електромагнитно, силно и слабо ядрено – и законите, свързани с тях, обуславят здравината на атомите.
[13] Тук не става въпрос за създаване на електромеханичен часовник, при който има съчетаване на електронна схема и механична част, а само за просто заменяне на частите на часовника с части на компютър.
[14] Философите от бившия социалистически лагер се опитваха да представят атомите на елементите от Менделеевата таблица като потвърждение на диалектическия закон, който гласи че количествените натрупвания водят до качествени изменения. Тоест количественото прибавяне на протони в ядрата води до появата на нови видове атоми с качествено различни свойства. Нека обърнем внимание обаче, че атомите не са механичен сбор от частици, а са извънредно комлицирани дискретни структури, чието равновесие е постигнато при твърде прецизен баланс на силите в ядрото и електронната обвивка (виж V глава). Всичко това говори, че атомите като самоорганизиращи се системи, са възникнали в резултат на много сложно планирано построение, а не на случайни процеси. Този извод трябва да охлади ентусиазма и на онези привърженици на синергетиката, които разчитат, че тази наука ще допринесе изключително много за развитието на еволюционното учение.
[15] Теоретиците предлагат две различни обяснения за протичането на еволюционния процес. Първото се нарича “филетичен градуализъм”. Според този възглед сегашните живи същества постепенно са еволюирали от по-ранните и прости организми. В такъв случай обаче би трябвало да наблюдаваме непрекъснати редове от преходни форми, както между видовете, така и между по-големите таксономични единици. Необяснимо е защо тази поредица от междинни звена липсва не само при съвременните организми, но и при вкаменелостите. В това направление много показателно е изказването на Х. Херибърт-Нилсен, директор на Ботаническия институт към университета в Лунд, Швеция. След 40 години изследвания в областта на палеонтологията и ботаниката накрая той бе принуден да заяви: “Не е възможно да се направи дори карикатура на еволюцията с помощта на палеонтологичните данни. Материалът от вкаменелостите днес е толкова богат, че ... липсата на преходни форми не може да се обясни с неговата недостатъчност. Липсата (на преходни форми) е реалност; и тя не може да бъде запълнена”. (Paul A. Moody, Introduction to Evolution /New York: Harper and Row, 1962/, p. 503. /Synthetische Artbildung, 1953/.)
Вторият възглед е известен като “пунктирано (прекъснато) равновесие”. С този термин се означава един хипотетичен процес, при който би трябвало промените във вида да се извършват скокообразно и да се осъществява една бърза еволюция в малките популации. С. Стенли го нарича “квантова” (в случая “внезапна”) поява на нов вид. Такъв въображаем процес би могъл да обясни универсалното отсъствие на преходни структури, но за него няма никакви генетични доказателства.
Ето преценката, която дават двама известни еволюционисти – Дж. Валънтайн и Д. Ервин за тези концепции: “Стигаме до заключението, че ... нито една от съревноваващите се теории за еволюционни промени на ниво видове, нито филетичния градуализъм, нито пунктираното равновесие не изглеждат приложими при произхода на нови телесни форми”. (James W. Valentine and Douglas H. Ervin, “Interpreting Great Development Experiments. The Fossil Record.” Статия от симпозиум, публикувана в Development as an Evolutionary Process, Alan R. Lias, Inc., 1987, p. 96.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар