Християнството и краят на метафизиката

В днешно време повечето хора (по статистика за ЕС - над 55%) не вярват в Бог и в безсмъртието на душата. Някои от тях, твърдят, че не вярват в Бог и душата, защото науката отрича тяхното съществуване. Подобен аргумент, разбира се, е резултат на фрапиращо невежество, защото никоя наука няма за предмет на своите изследвания доказването или отричането на Божието съществуване, а филмчетата по Discovery channel за възникването на Вселената и устройството на човешкия мозък, от които лаиците си вадят прибързани заключения, са всичко друго, но не и еталон за научност. Сред самите физици и биолози съотношението вярващи-атеисти е същото, както и в обществото като цяло; и това изразява не някакъв етап от развитието на самата наука, а по-скоро определени социо-културни тенденции в съвременно общество. Сред философите обаче, нещата не стоят така. Там процентът на атеистите е много по-голям. Всъщност почти всички съвременни философи са не просто атеисти, но хора, които водят съзнателна битка срещу всяка форма на религиозност. Това е факт, който разкрива едно дълбоко противоречие в самите философски системи на нашето време.
В днешно време се смята, че метафизиката е мъртва. И това е напълно основателно. Няма да сгрешим, ако кажем, че с философията на Хайдегер се слага окончателния край на метафизиката, подготвен още преди Кантовата критика от философията на емпиризма в епохата на Просвещението (самият Кант отбелязва, колко много дължи на Хюм).
И тъй, в епохата, в която живеем, основателно наричана "Епоха на Интерпретацията", метафизиката е невъзможна. И именно тук се появява основното противоречие на съвременната философя. Защото, ако метафизиката е невъзможна, то от това необходимо следва, че е невъзможен и философският атеизъм. Старата метафизика постулира, че Бог е субстанция, чието съществуване подлежи на доказване с рационални аргументи от типа наargumentum ex causae efficienti и т.н. За нея Бог е последният фундамент на действителността, схващана като обективна структура и тя е вярвала, че може, опирайки се на естествените способности на разума, да схване този последен фундамент. Краят на метафизиката обаче, чието възвестяване съвременната философия смята за свое върховно призвание, означава не друго, а тъкмо това, че един "последен фундамент на действителността" не може да бъде обект на рационална рефлексия и че ние изобщо не бихме могли да мислим битието като обективна структура, крепяща се на един такъв фундамент. Когато това бъде правилно разбрано, става ясно, че от гледна точка на постмодерния плурализъм, един последователен философски атеизъм е метафизика в не по-малка степен от средновековната схоластика и следователно е невъзможен. Това е така, защото твърдението, че Бог не съществува и че Неговото не-съществуване е обект на рационално доказване, съдържа същата претенция да изразява крайната истина на битието и да указва обективната структура на действителността, която е предявявала и средновековната теология с нейните "рационални" доказателства за Божието битие.
Всъщност Бог, разбиран като подобен фундамент на действителността, чието съществуване трябва да се доказва "рационално", изобщо не е Християнският Бог, Който е Богът на Библията, Богът на Авраам, Исаак и Яков, Богът на апостолите и светците, Живият Бог. Християнството не е метафизика и следователно краят на метафизиката не означава край на Християнството. Тъкмо обратното! Краят на метафизиката освобождава Християнството от недуразоменията на теоретическия догматизим и отваря вратата на вярата.