РЕНE ДЕКАРТ И "НАЧАЛА НА ФИЛОСОФИЯТА"

Ренe Декарт е роден на 31 март 1596 година в градчето Ла Е, което днес в нeгова чест се нарича - Ла Е-Декарт (La Haye-Descatres). Декарт е възпитан от строго католически дух от своята баба, която почти изцяло поема грижата за детето слезд смъртта на майка му. През 1606г. постъпва в йезуисткия колеж в град Ла Флеш. Изучал е латински, за чието перфектно владеене свидетелстват писмата и произведенията му. "Началата на философията" е написана изцяло на латински език. Можел е да чете на старогръцки. След напускането на колежа продължава образованието си в университета в Поатие, където в продължение на две години слуша лекции по право и медицина. На 9 ноември 1616 полага успешно изпит за бакалавър. В "Начала на философията" Декарт подлага на съмнение всичко - материалните неща изобщо, включително и собственото си тяло. Съмнението играе огромна роля във философията му. Но това съмнение е коренно различно от мнението на скептиците, които, както изтъква, „се съмняват заради самото съмнение”. Съмнението си Декарт нарича „методично”. Декарт се насочва към „началата” като неспособни да ни дадат достоверно познание. Той се усъмнава дори в данните, които могат да ни дадат сетивата, като каза „нали има луди, които твърдят, че са облечени, когато са съвсем голи”. И понеже сетивата понякога ни мамят (дори и само веднъж) Декарт отхвърля, знанията получени от тях, защото благоразумието изисква „ никога да не се доверяваме изцяло на онези, които веднъж са ни измамили”. Той счита, че всичко, в което се съмняваме, трябва да се отхвърли като погрешно. Така съмнението на Декрт прераства в отрицание. Единственото нещо, в което не може да се съмнаваме е онова, което мисли. „Защото толкова нелепо е да смятаме, че онова, което мисли не съществува в същото време, докато мисли, че въпреки всички чудати предположения ние не бихме могли да не вярваме, че заключението аз мисля следователно аз съществувам (лат. Cogito ergo sum) е истинно и че поради това то е първата най-сигурност от всички, които се представят на оня който ръководи методически мислите си.” Тази истина Декарт „провъзгласява като „първо начало” на своята философия. Той схваща мисленето като като „атрибут” на мислещото нещо, което нарича „мислеща субстанция”. Установявавайки несъмнеността на мислещия аз, чрез наличието на субект на мисленето, достига до установяването на Бога. За да установи наличието на Бог, Декарт подлага мислите си на анализ, за да разбере кои от тях съдържат истина и кои заблуда. Мислите си той разделя на: идеи или образи на нещата, чувства или желания и съждения. Според Декарт единствено съжденията могат да ни мамят и ние се мамим като считаме, че идеите вътре в нас са сходни на нещата вън от нас. Според него всеки човек притежава по рождение идеята за безкрайно и всесъвършенно същество. Казвайки това, за Декарт не представлява трудност да „докаже” съществуването на Бога. А също и „Не ние сме причината за самите нас, а Бог и следователно Бог съществува.” За разлика от теолозите Декарт извежда съществуването на Бога, от своето съществуване, което не е допадало на мнозинството от тях. Централен момент във философията на Декарт е разграничението, което прави между тяло и душа. Декарт смята, че единството между тялото и душата е „реално и субстанциално”, поради което душата страда, когато тялото е наранено. Тялото Декарт определя като единство в протяжността (големина) на дължина, ширина и дълбочина. Спрод него протяжността е главен атрибут (природа) на материалната субстанция.