Сръбски диалекти

Диалектите на сръбският език са спорно понятие понеже са изследвани и изучавани в рамките на общия сърбохърватски език. Оттук и въпросът за сръбските диалекти обхваща целия диалектен континуум на т.нар. сърбохърватски език. Този континуум включва четири езика или наречия - сръбски, хърватски, босненски и черногорски.
Сръбският език според езиковата систематика е западно-южнославянски. По фонетичните си особенности на говора е в рамките на т.нар. щокавица, а тя се поделя от своя страна на екавски, йекавски и икавски говори.
От друга страна, щокавицата се дели на старощокавски и новощокавски диалекти, в зависимост от времето на формирането им. Новощокавските сръбски говори, респективно диалекти, и в частност херцеговинския преминаващ посредством ужички в шумадийски, са взети за книжовна основа от Вук Караджич:
източнохерцеговински говор и
шумадийско-войводинския говор.
Останалите щокавски диалекти са стари. При отделните наречия на територията на щокавицата се наблюдават големи вариации - разпадане на падежната система, броя на глаголните времена, акцента. Сърбо-хърватската говорна група обхваща общо три главни групи наречия, основно на база фонетични особености - щокавско, кайкавско и чакавско. Сръбският език и съответно диалектите му спадат изцяло към т.нар. щокавица, а кайкавското и чакавското са хърватски.
Щокавското наречие обхваща в сърбохърватския диалектен континуум всички наречия в днешната Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина, т.е. ще рече и в рамките на средновековните сръбски земи. Щокавицата обхваща и по-голямата част от Хърватия, в частност Славония и Бараня изцяло. От друга страна, хърватските кайкавско и чакавско наречие се доближават до словенския език.
В последно време и особенно след разпадането на съюза Сърбия и Черна гора, в Сърбия се наблюдава обществено-политически стремеж за придаване на т.нар. източносръбски говори, означавани като торлашки, на статут на втора книжовна норма. Тези говори се предмет на изследване и изучаване и от българската диалектология, като преди деветосептемврийския преврат са считани за български с известно влияние от страна на официалния книжовен сръбски език върху тях. Всички тези говори са класифицирани от югославските, респективно сръбски филолози като старощокавски, т.е. те не са се получили скоро в резултат от смесването на различни наречия. Това източносръбско наречие включва:
Призренско-тимошкия говор с две отделни говорни подгрупи към българската граница според сръбските лингвисти и нашински;
Косовско-моравския говор;
Смедеревско-вършецкия говор към който Павле Ивич причислява и старинния за него говор на т.нар. галиполски сърби.
Границата между старото и новото щокавско наречие според сръбската диалектология се простира от Которския залив през Колашин, Кралево и Белград до югозападен Банат.
Източно от тази линия остава най-южния сръбски диалект - зетско-южносанджакския говор на който черногорците са базирали своя черногорски език, който е йекавски, а не екавски като останалите сръбски говори. На северозапад от тази линия остава славонския екавски говор, който се отнася към старощокавските, а в средата на източнохерцеговинското наречие в Босна се е запазил източнобосненския говор, също като старощокавски.
През средновековието в Босна е използвана за писменост босанчицата, а по на запад в Хърватия - глаголицата, което явно е дало отражение върху тези сърбохърватски говори.
Икавските щокавски говори са разпространени между бошняците и хърватите на запад. Те се поделят на млади икавски, т.е. новощокавски и стари - към посавските (кайкавски) и към истърските (чакавски), т.е. в Посавието и към полуостров Истрия се разпространени. Прието е, че младите наречия са се формирали в резултат от външните и вътрешни миграции на населението в Османската империя към и от т.нар. военна граница.